Айрис Йохансен
Живея, за да отмъщавам (7)

Шеста глава

Нел не бе в стаята си, когато Никълъс пристигна в клиниката.

— Упражнява се в гимнастическия салон — каза Джоуъл зад гърба му. — Хайде, ела, ще те заведа при нея.

Той се обърна.

— Мислех, че се подготвя да си тръгва. Да не би да си го отложил за друг ден?

— Казах й, че ще я изпиша по обяд. Няма защо да си губи времето и да бездейства, когато би могла да се поупражнява. Салонът не е използван толкова, откакто една руска гимнастичка бе тук.

Никълъс го последва.

— Как е тя?

— Физически не би могла да бъде по-добре. Душевно обаче…

— Да?

Сви рамене.

— Държи се нормално. От време на време се шегува с Фил. Разбира се, има пристъпи на депресия, но не дава никой да разбере.

— Дори Таня ли? Нали каза, че са близки.

— Доколкото знам, дори Таня.

— Но се боиш, че таи всичко у себе си, така ли?

— Без съмнение, но не бих могъл да й помогна. Просто трябва да се надяваме, че няма да се разстрои в неподходящ момент. — Погледна Танек. — Още не си видял моето произведение. Вярвам, че ще го одобриш.

— Сигурен съм. Винаги си бил много добър.

— Таня твърди, че Нел е изключителна. Разбира се, че прави комплимент на себе си. — Отвори вратата на гимнастическия салон. — Тя ми помогна, докато правих скицата.

Нел бе сама в голямата зала, обърната бе с гръб към тях и правеше лицеви опори на дървената греда до отсрещната стена. Бе по къси бели панталонки и широк памучен пуловер, изглеждаше по-висока от преди. Не, не по-висока. По-слаба, по-мускулеста, по-силна. Не ги бе чула да влизат, почти се усещаше колко е съсредоточена, докато бавно се издигаше и отпускаше.

— За Бога, винаги ли е толкова напрегната? — попита тихо Никълъс.

— Не, друг път е още по-вглъбена. Сигурно днес й е по-лек ден. — Джоуъл повиши глас: — Нел.

— Само минута — обади се тя. Довърши упражненията и леко скочи от гредата. Обърна се с лице към тях.

Никълъс рязко пое дъх.

— Какъв план ти е дала Таня, по дяволите? — промълви.

— На хубавата Елена. Незабравима, но уязвима. — Усмихна се доволен, докато наблюдаваше как жената приближава към тях. — Добре се справих, нали?

— Добре ли? Със същия успех можеше да я направиш и на плашило.

— Не смятам, че досега това е имало някакви пагубни психологически последици. За нея като че ли няма голямо значение. Таня твърдеше, че й е нужно лице, пред което да се отварят нови врати.

— Зависи какво има от другата страна на тези врати. — Пристъпи напред, за да я пресрещне. — Здравей, Нел. Действително изглеждаш много здрава.

Тя дръпна кърпата, затъкната в шортите й, и избърса потта от лицето си.

— Здрава съм. Всеки ден ставам все по-силна. — Обърна се към Джоуъл. — Не ми каза, че той ще дойде.

— Иска да разговаря с теб. — Усмихна се. — Стига за тази сутрин. — Обърна се и тръгна към вратата. — Ще се видим следобед.

— Аз също исках да говоря с теб — каза тя, щом вратата се затвори зад гърба на Джоуъл. — Господин Кейблър беше тук.

— Знам. Джоуъл ми каза. Разтревожи ли те?

— Не, беше много любезен. Дори не ми зададе много въпроси.

Никълъс се изненада.

— Така ли? Странно. Обикновено рови като пор.

— Явно искаше да се увери, че не си ме убил. — Замълча. — Предупреди ме, че си имал престъпни прояви и не бива да ти вярвам.

Той вдигна въпросително вежди.

— Наистина?

— Не ме интересува дали имаш престъпно минало, но има значение дали мога да ти вярвам. Таня твърди, че винаги държиш на думата си. Вярно ли е?

— Да. — Слабо се усмихна. — Но не бързай да ми приписваш несъществуващи достойнства. Винаги съм смятал, че хората би трябвало да се отнасят честно един към друг.

— Честно?

— Както аз го разбирам. Държа на думата си и играя според правилата. Важно е всеки да знае къде се намира.

— Аз къде съм? — Погледна го в очите. — Не си филантроп и въпреки всичко ме докара тук. Дори плащаш сметките ми. Би имало смисъл, ако смяташ, че мога да ти бъда от полза. От друга страна, отказваш помощта ми.

— Нямам нужда от твоята помощ.

— Добре, но аз имам нужда от твоята. Вероятно нужда е твърде силна дума. Ако не ми помогнеш, пак ще намеря начин, но така ще стане по-бързо. — Тя сви ръце в юмруци. — Не съм жертвен агнец и няма да ти се бъркам. Ако не ми помогнеш по друг начин, поне ми кажи онова, което трябва да знам. Аз ще свърша останалото.

Той отново усети колко е напрегната.

— Имаш ли представа с колко души се обгражда Гардо?

— Знам, че един от тях е Мариц.

— Който не помни колко хора е убил. Не, поправям се, всъщност помни всеки от тях, защото ги убива с удоволствие. Освен него има един Ривил, който е убил собствената си майка, защото не му давала да се присъедини към банда младежи в Рим. Кен Брейди се смята за изключителен любовник. За съжаление той не само обича да чука жени, а и да ги измъчва. Наложи се Гардо да плати тлъста сума, за да го отърве от затвора, понеже решил да отреже зърната на последната си любовница.

— Опитваш се да ме изплашиш ли?

— По дяволите, опитвам се да ти докажа, че не е лъжица за твоята уста.

— Само ми доказваш, че добре познаваш Гардо и хората му. Ще ми разкажеш ли повече за тях?

Той я изгледа ядосан.

— Не.

— Тогава ще трябва сама да си осигуря информация. Вече открих някои неща за Гардо и Белвин.

— Чрез Кейблър ли?

— Не, ходих до библиотеката и влязох в програмата Нексис.

— Значи затова си разпитвала Фил за компютрите. Той ще се разочарова, че си го използвала. Симпатична си му.

— Той на мен също. Но трябваше да знам. — Тръгна по коридора. — Ще си взема душ и ще се облека. Таня ще ме вземе след един час, за да ме отведе в къщата на Джоуъл.

Освобождаваше го. Повече не й бе необходим, затова го захвърляше. Той едновременно се подразни и му стана забавно. Последва я.

— Значи ще бъдеш у Джоуъл? Той не ми го каза.

— Само няколко дни.

После ще тръгне за Белвин и ще попадне право в ръцете на Мариц.

— Можеш ли да стреляш с пистолет?

— Не.

— Можеш ли да боравиш с нож?

— Не.

— Тренирала ли си карате? А чой-куонг-до?

— Не. — Тя се обърна към него, очите й блестяха. — Опитваш се да ме изкараш неспособна ли? Известно ми е, че не мога много неща. Когато се борих с Мариц, запратих онази проклета лампа по него. Никога не съм се чувствала толкова беззащитна. На балкона той с лекота ме надви и ме хвърли. Сега обаче ще му е трудно, защото ставам все по-силна. И ако силата ми не е достатъчна, тогава ще науча всичко необходимо.

— Не и от мен — заяви той мрачно.

— Тогава ще намеря някой друг.

— Нямах предвид да се превърнеш в нещо като командос. Опитах се да ти покажа колко безполезни биха били усилията ти срещу Гардо.

— Показа ми го. Не се безпокой, повече нищо няма да искам от теб. — Понечи да се обърне, но се спря. — Освен едно. Знаеш ли къде са погребани дъщеря ми и съпругът ми?

— Да, мисля, че свекърва ти е поискала останките му да бъдат отнесени в родното му място — в Демойн, щата Айова.

— И на Джил ли?

— Да. Изглеждаш изненадана.

— Една Колдър никога не е обичала Джил. Ричард бе целият й свят и в него нямаше място за друг.

— Дори за теб?

— Особено за мен. — След малко попита: — Знаеш ли в кое гробище са… — Гласът й изневери. — Искам да посетя гробовете им. Знаеш ли къде са?

— Мога да проверя — отвърна той. — Но не смятам, че идеята ти е добра.

— Не ме интересува какво смяташ — отвърна му тя рязко. — Това си е моя работа. Нямах възможност да се сбогувам с тях. Трябва да го направя.

Той я изгледа.

— Добре, да тръгваме. — Обърна се. — Облечи се. Ще направя резервации за билети и ще съобщя на Джоуъл, че ще те предам на Таня утре сутрин.

Тя го погледна учудено.

— Сега?

— Колко е оттук до Демойн? Каза, че трябва да отидеш.

— Няма нужда да идваш с мен.

— Как да няма? — Отдръпна се от нея. — Трябва да проведа няколко телефонни разговора и ще те взема след час.

 

 

„ГРАДИНИ НА ПОКОЯ“

Декоративният надпис бе извит като арка между каменните подпорни стени на входа на гробището. „Защо ли на гробищата винаги правят арки? — запита се апатично Нел. — Може би, за да напомнят на посетителя за рая и за украсените с бисери райски порти.“

— Добре ли си? — попита Никълъс, когато минаха през вратите с колата, взета под наем.

— Да. — Беше лъжа. Знаеше, че трябваше да дойде, и се надяваше, че ще успее да го понесе. Но не стана. Все едно, че кошмарите й се превърнаха в действителност, от която не можеше да избяга.

Той спря колата пред къщата на пазача.

— Остани тук. Веднага се връщам. Отиде да провери къде са гробовете.

Джил.

Върна се обратно в колата.

— Горе на възвишението.

След няколко минути я поведе между гробовете. Спря пред бронзов надпис.

— Тук.

ДЖИЛ МЕРЕДИТ КОЛДЪР

„Летим нагоре, нагоре, нагоре

в небето тъй синьо…“

Танек здраво хвана Нел за лакътя, понеже тя залитна.

— Няма я тук, по дяволите! — каза й разпалено. — Тя е в сърцето и спомените ти. Там е твоята Джил._ Тук_ я няма.

— Знам. Можеш да ме пуснеш. Няма да припадна. — Изправи рамене и направи няколко крачки към по-голяма плоча с повече орнаменти.

„РИЧАРД АНДРЮ КОЛДЪР

ЛЮБИМ СИН НА ЕДНА КОЛДЪР“

Не бяха изписани имената нито на Нел, нито на Джил. В смъртта Една си бе върнала отново сина. Не че някога го бе губила. Той всъщност никога не бе принадлежал на съпругата си.

Сбогом, Ричард!

— Има много цветя — отбеляза Никълъс.

Гробът на Ричард бе отрупан с какви ли не свежи цветя. Погледът й се отмести отново към гроба на Джил. Там нямаше нито едно цвете.

Да те вземат мътните, Една!

Никълъс не откъсваше очи от лицето на Нел.

— Не е много любяща баба.

— Тя не й е баба. — Нямаше да позволи тази кучка да твърди, че има някакво право над Джил. — Джил не бе дъщеря на Ричард. — Обърна се и се отдалечи от гробовете.

Сбогом, Джил! Съжалявам, че трябва да оставя гроба ти в нейни ръце, милата ми. Съжалявам за всичко. Да знаеш колко ми е мъчно…

— Искам всяка седмица да се слагат цветя на гроба й — изрече тя рязко. — Много цветя. Ще се погрижиш ли за това Танек?

— Ще се погрижа.

— Сега нямам много пари. Ще трябва да се свържа с адвокатите на майка ми и да видя дали не мога…

— Престани! — прекъсна я той сурово. — Казах, че ще се погрижа.

Грубостта му й действаше успокоително. Ако се държеше любезно, нямаше да постигне същото. С Танек нямаше защо да се преструва. Освен това се съмняваше, че ще успее да го заблуди.

— Искам да си тръгнем. До довечера има ли обратен полет?

— Вече съм запазил две места за нощния самолет.

— Мислех да останем до утре сутринта.

— Не бих останал. Искам да те измъкна оттук по-бързо. Мразя сбогуванията. Затова вече никога не се сбогувам. Знаех си, че правим грешка.

— Напротив. Трябваше да го направя.

Гневът постепенно изчезна от лицето му.

— Може би — изрече уморено, докато й отваряше вратата на колата. — Какво ли знам аз?

 

 

Пристигнаха в Минеаполис след полунощ. На летището ги очакваха.

— Джейми Риърдън, Нел Колдър — запозна ги Никълъс. — Благодаря, че ни посрещна, Джейми.

— Удоволствието е мое. — Погледът му не се откъсваше от лицето на младата жена. — Ама вие сте истинска красавица.

Ирландският му акцент, както и грубите му черти й подействаха успокоително. Тя се засмя.

— Не съм. Заслугата е на Джоуъл Лийбър.

— Значи сте почти красавица. — Той тръгна заедно с тях. — Ако се отбиете в моята кръчма, момчетата ще започнат да съчиняват стихове за вас.

— Стихове ли? Мислех, че вече никой не пише стихове.

— Не важи за ирландците. Дайте ни само капка вдъхновение и ще сътворим поема, която ще разтърси душата ви. — Обърна се към Никълъс: — Получи се телефонно обаждане от партньора ни в Лондон. Може би има нещо интересно за нас. Каза, че иска да му се обадиш.

— Незабавно. — Излезе през вратата, която водеше към паркинга. — Ще трябва да оставим Нел у Джоуъл Лийбър.

— Тази вечер не — обади се тя. — Много е късно, а те ме очакват едва утре. Ще преспя в хотел.

Той кимна.

— Ще ти намерим стая в нашия хотел.

— Все едно в кой. — Лондон. Може би трябва да попита Танек за този телефонен разговор. Не, беше твърде изтощена и се съмняваше дали той все пак би й отговорил. — Може и във вашия. Благодаря.

Джейми отвори вратата на колата с жест.

— Изглеждате малко уморена. Бързо ще трябва да ви сложим да спите.

— Уморена съм. — Усмихна се пресилено. — Благодаря, че ни посрещнахте в този неудобен час, господин Риърдън.

— Джейми — каза той. — Няма нищо. Винаги се опитвам да посрещам Никълъс. Той не обича таксита. Човек никога не знае кой ги кара.

Тръпки я полазиха. Какво ли е да живееш в свят, в който подозираш всички?

— Разбирам.

Никълъс я погледна.

— Не, не разбираш. Нямаш представа.

Той изрече думите толкова рязко, че тя се смути. По-добре да не спори. И през ум не й минаваше, че точно в този момент би могла да му противоречи. Облегна се на седалката и затвори очи.

— Извинете ме, не ми се говори.

— Много възпитано. Гардо също има изискани маниери. Служи си с премерени думи, после нарежда на Мариц да ти пререже гърлото.

— Ник, тя явно не е… — започна Джейми. — Не мислиш ли, че би могъл да изчакаш?

— Не — отвърна той.

Държеше се като страхливка. Наложи си да отвори очи.

— Кажи каквото си намислил.

Той се взря в лицето й за миг.

— По-късно. — Обърна се и се загледа през стъклото.

Никълъс уреди да й дадат стая през три врати от апартамента, който заемаха с Джейми.

След като отключи вратата си, ирландецът се обърна към нея с усмивка:

— Наспете се добре. За съжаление аз едва ли ще мога. Ще съчинявам стиха, който ще положа в краката ви сутринта.

— Позьор! — заяви Никълъс, като я побутна да тръгне по коридора. — След десет минути ще е заспал.

— Той няма душа — въздъхна Джейми, докато отваряше вратата. — Понеже живее с овце и разни други примитивни същества.

Нел се усмихна.

— Лека нощ, Джейми.

Никълъс отключи вратата на стаята й и влезе пръв. Разходи се, запали лампите, нагласи термостата на по-висока температура. После я попита: — Обядва ли преди да тръгнеш от клиниката?

— Не.

Отиде до телефона и набра номер.

— Зеленчукова супа, мляко, плодове. — Изгледа я. — Нещо друго?

— Не съм гладна.

— Това е всичко. — Усмихна се накриво, докато слагаше слушалката на място. — Обаче ще трябва да го изядеш. Защото ако не се храниш добре, няма да имаш сили. Нали напоследък силата е твоята религия?

— Добре, ще се нахраня. Сега ще си тръгнеш ли?

— След като донесат вечерята.

Тя се усмихна слабо.

— Не се знае и кой ще докара количката ли?

Той не отговори.

Тя огледа голямата просторна стая. Сив килим, елегантен диван с тапицерия в златисто и тъмнозелено на райета, завеси от златиста дамаска, които покриваха френските прозорци, водещи към балкона.

Балкон.

Чу как Никълъс шумно пое дъх зад гърба й.

— Забравих, че всички стаи от тази страна имат балкони. Искаш ли да я сменя?

— Не, разбира се, че не. — Овладя се и тръгна към стъклените врати. — Отварят ли се?

— Да.

— Спала съм в много хотелски стаи, където държат заключени вратите. Правят го, предполагам, за да няма инциденти, ала това вбесяваше Ричард. — Говореше бързо, за да не мисли какво има зад прозорците. — Той обичаше изгледа от балкон. Казваше, че се възбуждал.

— Вероятно са му напомняли за Перон или Мусолини, които махат на тълпата от балкона.

— Не е любезно от твоя страна.

— Нямам настроение за любезности. По дяволите, стой по-далеч от…

Тя отвори вратата и пронизващият вятър я удари в лицето. Не беше като в Медас. Този балкон беше малък и служеше главно за украса. Изгледът също не беше като в Медас. Нямаше скали и разпенени вълни. Пристъпи до високия парапет и погледна надолу към светлините и колите, които й напомниха на светулки.

Две минути. Ще остане две минути и чак тогава ще се прибере вътре.

Латерната продължаваше мелодийката си: „Да се спуснем надолу, надолу, надолу…“

— Достатъчно. — Никълъс я сграбчи за ръката, дръпна я от парапета и я въведе в стаята. Затръшна вратите и ги заключи.

Разтреперана, тя пое дълбоко дъх и изчака малко, преди да проговори:

— Защо бе нужно да го правиш насила? Да не си помислил, че се готвя да скоча?

— Не, смятам, че искаше да провериш дали можеш да издържиш болката. Трябваше да докажеш на себе си колко си силна. Не ти ли беше достатъчно, докато стоя на гроба на дъщеря си? Защо просто не пъхнеш ръката си в огъня?

Тя едва се усмихна.

— Понеже няма огън.

— Не е смешно.

— Не е. — Скръсти ръце на гърдите си. — Не се проверявах. Не разбираш.

— Тогава ми обясни, за да разбера.

— Страхувах се. Никога не съм била смела. Но не мога да си позволя повече да бъда страхливка. Единственият начин да се пребориш със страха е да се изправиш срещу онова, от което се боиш.

— Затова ли отиде на гробищата?

— Не, то бе различно.

„Съжалявам, Джил. Прости ми, скъпа моя.“

Обзе я ужас. Стори й се, че ще рухне. Обърна му гръб и изрече бързо:

— Сега искам да си вървиш. Не ме е страх от този нещастен келнер, който обслужва стаите, и ти обещавам да не излизам на балкона.

Той сложи ръце на раменете й.

Тя застина.

Обърна я с лице към себе си.

— Няма да си тръгна.

Впери поглед в гърдите му.

— Моля те — прошепна.

— Всичко е наред. — Притегли я към себе си. — Чувстваш се така, сякаш си от стъкло. Хайде, не ми обръщай внимание. Просто случайно съм тук.

Тя стоеше като вкаменена, загледана право напред.

Летим нагоре, нагоре, нагоре…

Бавно отпусна глава на гърдите му. Той я прегърна. Никаква интимност. Както й каза просто случайно бе там. До нея. Жив. Успокояващ.

Остана така дълго, докато си наложи да се отдръпне.

— Не исках да ти се натрапвам. Извинявай.

Той се усмихна.

— Хайде пак изискани маниери! Това бе първото, което забелязах у теб. От майка си ли си ги научила?

— Не, майка ми беше професор по математика и беше много заета. Всъщност баба ми ме отгледа.

— Умряла е, когато си била на тринайсет години, така ли?

Тя се изненада, но после си спомни досието, за което й бе споменал.

— Добра памет! Явно имаш пълни сведения за мен.

— Там не се споменава, че Джил не е дъщеря на Колдър.

Тя побърза да се овладее, но после си каза, че е без значение. Джил вече не се нуждаеше от закрила. Нямаше родители, които да умилостивява. Защо да не му каже? Всичко останало за нея му бе известно.

— Няма как. Родителите ми много умело прикриха този факт. Искаха да направя аборт, но след като отказах, се заеха да спасят името ми.

— Кой беше бащата?

— Бил Вазински — студент в колежа „Уилям и Мери“.

— Обичаше ли го?

Дали го е обичала?

— Едно време мислех, че го обичам. Сигурна съм, че го желаех силно. — Поклати глава. — Вероятно не. Двамата бяхме влюбени в живота, в секса и във всичките му чудесни платна, които бяхме сигурни, че ще се превърнат в шедьоври. За пръв път живеех отделно от родителите си и свободата ме бе замаяла.

— А този Вазински не пожела да поеме отговорност, така ли?

— Не му казах. Грешката беше моя. Бях му споменала, че взимам хапчета. Баща му беше миньор в Западна Вирджиния и той беше на стипендия. Защо да обърквам живота и на двамата? Щом разбрах, че съм бременна, се върнах вкъщи.

— Естествено, че един аборт би улеснил нещата.

— Не исках. Желаех да завърша колежа и да започна работа. — После добави горчиво: — Родителите ми не се съгласиха. Не можеха да понесат подобно неудобство дъщеря им да е самотна майка.

— В днешно време?

— О, те се гордееха, че са свободомислещи. Но едно от основните им правила бе, че човек трябва да се самоконтролира. Децата трябва да се раждат в семейство. Животът винаги трябва да бъде цивилизован и внимателно плануван. Била съм постъпила крайно неприлично, след като съм се върнала при тях бременна. Трябвало да направя аборт или да се омъжа за бащата на детето.

— Но Джил е родена в годината, когато си се върнала в Грийнбайър.

— Седем месеца по-късно. Омъжих се за Ричард два месеца след като се върнах в Грийнбрайър. Той беше асистент на баща ми и знаеше, че съм бременна. — Усмихна се безрадостно. — Нямаше как да не разбере. Хвърлих цялото семейство в смут. Родителите ми не бяха свикнали да им противореча. На него му хрумна как да разрешим проблема. Позволи ми да задържа бебето, той се ожени за мен и ме отведе на друго място.

— Какво получи в замяна?

— Нищо. — Погледна го в очите. — Ричард не беше толкова пресметлив, за какъвто го мислиш. Аз бях отчаяна, а той ми предложи да ми помогне. Не получи нищо в замяна, освен чуждо дете и жена, която понякога му причиняваше неудобства. Произходът ми беше съвсем подходящ за съпруга на висш чиновник, но не и характерът ми.

— Смятам, че добре се справяше първата вечер, когато те видях.

— Глупости — отвърна тя нетърпеливо. — И слепец би забелязал, че бях ужасно свита и способна да общувам колкото годзила. Не се прави, че не помниш.

Той се усмихна.

— Спомням си само, че беше много приятна жена. — Замълча. — Също и че имаше най-необикновената усмивка, която съм виждал.

Тя го изгледа като поразена. Някой почука.

— Обслужване по стаите. — Той се обърна и тръгна към вратата.

Келнерът се оказа жена на средна възраст от латиноамерикански произход. Бързо нареди храната върху масата до френските прозорци и се усмихна, когато Нел разписа бележката.

— Нямаше много заплашителен вид — изрече сухо Нел, след като келнерката си тръгна.

— Човек никога не знае. — Никълъс тръгна към вратата. — Заключи и не отговаряй на друг, освен на Джейми и на мен. Ще те взема утре в девет сутринта.

Вратата се затвори след него.

Внезапното му тръгване я изненада толкова, както и останалите му действия през деня.

— Заключи я — чу се гласът на Никълъс от другата страна на вратата.

Тя изпита известно раздразнение, докато прекоси стаята и пусне резето.

— Добре.

Вече си беше отишъл. Не чу стъпките му, но повече не усещаше присъствието му. Слава Богу, че се отърва от него, каза си. Не искаше той да я придружи на гробището.

Не бе желала и да му се доверява. Ако бе проявил някакво съчувствие към нея, тя веднага щеше да се отдръпне. Обаче той се държеше безлично и гъвкаво като възглавница. Действен мъж като Никълъс не би сметнал за комплимент сравнение с възглавница, помисли си. Е, може би по-добре, че все пак сподели тайната си. Когато думите се изплъзнаха от устата й, все едно, че излезе от сянка на слънчева светлина. Не изпита никакъв срам. Нямаше повече какво да крие. Почувства, че се освободи от нещо.

Върна се обратно до масата. Не бе гладна, но щеше да вечеря. После щеше да си вземе душ и да си легне. Беше толкова изморена, че сигурно веднага щеше да заспи. Вероятно няма и да сънува. Нарочно седна на стола с лице към балкона и започна да се храни.