— Не. Мариц е луд. Точно така, няма да му позволя да си играе с живота ми. — Замълча. — Трябва да го направя, Нел. И аз като теб нямам избор. Да не спорим. Затварям.

— Почакай. Кога пристигаш?

— Ще разбереш, когато дойда.

23 декември

Марсилия

Тя все пак дойде при него. Изглеждаше толкова щастлива.

Мариц се взираше в снимката на първа страница на приложението на парижкия вестник. Таня бе облечена с бял костюм и гледаше Джоуъл Лийбър с лъчезарна усмивка.

Нали всички младоженки са лъчезарни. Прочете текста под снимката.

„Световноизвестният хирург Джоуъл Лийбър и Таня Владос (досегашното й име) пристигнаха на летище «Шарл дьо Гол» в началото на медения си месец. Младоженците ще заминат за Кан, ще отседнат в хотел «Карлтън» и ще останат във Франция и за Нова година.“

Мислеше си, че късметът го е напуснал. Но хубавата Таня пак се върна в живота му.

Ако можеше да я отстрани като свидетелка, Гардо отново би го приел в лоното.

Но не това бе причината за вълнението, което го обземаше.

Пак щеше да има дебнене.

Джейми си подсвирна тихичко, когато видя статията.

На Ник това нямаше да му хареса. Как искаше да се свърже с него. Два дни по-рано се опита, но той бе в движение и вече не бе на номера, който му бе оставил.

Вместо на него позвъни на Нел.

— Видя ли вестника?

— Да, много съм щастлива за тях. Нали е красива?

— Тя какво прави тук?

— Дошла е да прекара медения си месец, така пише.

— Не ти ли е казвала?

— Последния път, когато разговаряхме, не спомена нищо за сватба.

— Не бива да се виждаш с нея. Джоуъл непрекъснато е в центъра на вниманието.

— Знам. Нямам намерение да ходя при нея. — Замълча, после попита: — Как е Никълъс?

— Добре. — Той промени темата: — Как ти се струва новата професия?

— Скучна е.

— Добре, вдругиден е Коледа. Не остава много време. Но не ми харесва, че Таня е тук.

— Нито пък на мен. Дочуване, Джейми.

Нел поклати глава, когато затвори телефона. Не беше излъгала, но както Никълъс веднъж бе казал, пропускът представлява начин човек да се измъкне.

Снимката във вестника я изплаши до смърт. Не беше очаквала Таня да отправи толкова смела покана на Мариц. Дори бе дала и адреса си на негодника.

Телефонът иззвъня отново.

— Красива ли съм на снимката? — попита Таня. — Костюмът е „Армани“. Джоуъл реши да спрем в Ню Йорк и да ми купи някои дрехи.

— Страхотно. Не ми каза, че ще се жените.

— Джоуъл настоя да се оженим, преди да дойдем. Смята, че това ще ме спре. — Нел я чу как подигравателно се изсмя. — Точно така е, Джоуъл.

— Къде сте?

— В „Карлтън“. Много е елегантно. Знаеш ли, че по време на кинофестивала тук отсядат филмови звезди?

— По гласа ти познавам, че си щастлива.

— На седмото небе съм. Но не толкова щастлива като Джоуъл. Редно е. Аз се сдобих само с един сприхав застаряващ лекар. А той получи мен. — Изкикоти се. — Трябва да затварям. Май ще ме бие. Ще поддържаме връзка.

Искаше да каже, че ще съобщи на Нел, когато Мариц се появи. Тя бе сигурна, че последното изречение от разговора бе най-важното.

Ала Таня действително й се стори ужасно щастлива. Неизказано щастлива, толкова щастлива, че облакът, който бе надвиснал над главата й, като че не я засягаше. Тя знаеше как да използва всеки момент.

Също и Никълъс.

Той не й се бе обаждал през трите седмици, откакто бе в Париж, явно не смяташе за важно да разговаря с нея както Джейми.

Бяха в период на изчакване.

Оставаха още девет дни.

— Ще вечеряме ли навън? Трябва да си покажа някоя от новите рокли — попита Таня Джоуъл, когато приключи разговора с Нел. — Смятам да облека розовата. Ще бъда толкова прекрасна и келнерите ще помислят, че съм филмова звезда.

— Както искаш. — Проследи я как прекоси стаята и отвори френските прозорци към балкона. — Как е Нел?

— Ней дадох възможност да ми разкаже. Обичам розовата рокля. Обичам хотела. — Вдъхна дълбоко. — Обичам океана. — Хвърли му поглед през рамо. — Обичам те, Джоуъл Лийбър.

— Голяма работа. Последен съм в списъка. — Последва я на балкона и я прегърна. — Поне би трябвало да ме сложиш пред розовата рокля.

— Но тогава няма да има към какво да се стремиш. — Притисна се към него. — Не искам да ти отнемам целта в живота.

— Имам цел. — Зарови лице в косата й. — Да те пазя да не те убият.

Ръцете й го притиснаха още по-здраво. Той я обичаше. Какво щастие. Но не бива да го въвлича, ще бъде трудно да го държи настрани.

— Хайде да не говорим за това. Той може и да не дойде. — Целуна го по бузата. — Сега трябва страстно да ме любиш и да ме убедиш, че те обичам повече от розовата рокля.

27 декември

— Позволявам ти да дойдеш на фестивала, Танек — каза Гардо. — Разбира се, ще донесеш сабята.

— Ще я взема.

— Така е добре. Защото няма да те пуснат на входа, ако аз не я видя.

— Значи проверяваш сабите на вратата? Приличаш ми на шериф на някое малко каубойско градче.

— Само твоята сабя.

— Ще я видиш в пълния й блясък пред гостите си. Не можеш да я вземеш.

— Смяташ, че ще размахам толкова ценна открадната сабя пред четиристотин гости?

— Обясни им, че е отлично копие. Никой няма и да се усъмни, че е истинска. Репутацията ти е доста солидна.

— Как ще ми попречиш да я взема?

— Като те изложа пред министър-председателя и всички хора, на които се опитваш да правиш впечатление със своята почтеност. — Присви очи. — Като им кажа какво представляваш.

Последва мълчание.

— Няма да успееш в това, знаеш го, Танек. Ти преигра и трябва да бъдеш наказан. Реших да свършиш като приятеля ти О’Мейли. Помниш ли как страда?

Не би могъл да забрави.

— Ще се видим след няколко дни, Гардо. В единайсет часа.

Затвори телефона и се обърна към Джейми.

— Уредено е.

— Надявам се, че си даваш сметка какво правиш.

— Аз също.

Гардо продължи да седи, загледан в телефонния апарат. Не биваше да се тревожи, всички карти бяха в негови ръце.

Но Танек бе човек, обхванат от натрапчива идея, и ако не намереше начин да го унищожи напълно, щеше да направи какви ли не поразии. Почувства неудобство пред заплахата да го изложи пред гостите. В Белвин си бе устроил живот, основаващ се на власт и престиж. Ако Танек реши да свали маската му, положението му би станало непоносимо.

Глупости. Ако планът му се изпълни докрай, той ще премахне Танек, преди да е успял да изрече каквото и да било. Дори да не стане така, би могъл да отмине думите му със смях. Щеше да каже, че гостът е или пиян, или луд.

Обаче трябваше да се има предвид, че Танек вдъхваше доверие и какъвто и да е намек за неприятности около него нямаше да се хареса на онези негодници в Меделин, обзети от параноя. Щяха да кажат, че се е забъркал в нещо за тяхна сметка. Като известен човек образът му трябваше да бъде кристалночист.

Трябваше да внимава. Щеше да направи така, че да е сигурен и има начин да сведе до нула щетите, които този човек би нанесъл върху репутацията му.

Вдигна слушалката и бързо набра номер.

28 декември

— Виж, Джоуъл. Този шал не е ли прекрасен? — каза Таня. Коприненият шал с египетски мотиви висеше на витрината на малък бутик. — Обичам нещата, свързани с Египет. Красотата им не остарява.

— Добре, но ще загубим резервацията, ако не отидем в ресторанта до пет минути. — Той се усмихна. — Огледа всички витрини на улицата и не ми позволи да ти купя нищо.

— Не държа да ги притежавам. Просто ми е приятно да ги гледам. — Хвана го под ръка. — Смятам, че би блеснал в Египет. Нали знаеш, че древните са знаели много за хирургията.

— Предпочитам съвременните инструменти и лекарства.

— Е, не бих искала да ми направят операция на мозъка без упойка, но все пак има нещо…

Джоуъл я изгледа въпросително, но тя не се доизказа.

— Какво има?

Таня му се усмихна.

— Мисля, че наистина трябва да имам този шал. Би ли влязъл да ми го купиш? Искам да погледна чантите в съседния магазин.

Той поклати глава примирено.

— Няма да успеем да стигнем навреме.

— Ще стигнем. Обещавам ти да не поглеждам друга витрина, докато стигнем до ресторанта.

— Обещания. Обещания. — Съпругът й влезе в магазина.

Усмивката на Таня се стопи.

Той беше някъде наоколо и я наблюдаваше. Без съмнение. Инстинктът й го подсказваше и нямаше да направи същата грешка да не го послуша.

Позволи си да хвърли един поглед през рамо.

Не очакваше да го види. В това отношение Мариц бе добър. Обаче обичаше да знае, че тя го е усетила. Изпитваше удоволствие да я наблюдава как се поти и се страхува.

Таня си каза, че трябва да се успокои. Ще го остави да се наслаждава, но няма да даде на Джоуъл да разбере, че Мариц се е появил.

Приближи се до съседния магазин за чанти и застана пред витрината.

Бързо хвърли поглед през рамо.

Доволен ли си, копеле такова?

Радвай се колкото щеш. Този път ще бъде различно.

— Плашиш ме до смърт — каза Нел.

— Още няма от какво да се страхуваме. Аз внимавам, а той не бърза. Обича да дебне — отговори Таня. — Измисли ли някакво място?

— Къщата край морето, която Никълъс нае. Няма други наоколо и ще бъде много изкушаваща за Мариц. Джейми и Никълъс още са там, но скоро ще остане празна. — Даде й адреса и й обясни как да я намери. — Значи си сигурна, че той се е появил? Но не си го виждала.

— Сигурна съм. Не е необходимо да го виждам. По-близки сме от сиамски близнаци. Ще ти се обадя, когато е готов да го подмамим в капана.

— Вдругиден заминавам за Белвин.

— Правилно, наближава Нова година. Щастлива Нова година, Нел.

30 декември Париж

— Отслабнала си — отбеляза Никълъс, щом тя отвори вратата. — Да не си била болна?

Тя поклати глава.

— Оказа се, че съм „отвратително дебела“, и се наложи да сваля няколко килограма. Госпожа Дюмоа искаше да ме види преди Медас. — Той изглеждаше същият — решителен, енергичен, напорист.

Той вдигна въпросително вежди.

— Може ли да вляза?

— О, разбира се. — Веднага отстъпи настрани. Беше се втренчила в него, сякаш не бе виждала мъж по-рано. — Не бях сигурна, че ще дойдеш тази вечер.

Той свали палтото си и го прехвърли върху един стол.

— Бях ти казал, че ще дойда.

— Но това беше преди месец.

— И двамата имахме работа. Но едва ли бих те пуснал без някакъв план. Ще ме почерпиш ли кафе? — попита.

— Вече е готово. — Отиде в малката кухничка и сипа кафето. — Обаждал ли си се в ранчото?

— Миналата седмица позвъних на Микаела. Питър е добре. Преместил се е за постоянно в Бар Х. Помолих я да го поздрави от твое име.

— Как е Джейми?

— Добре.

— Още ли е в къщата?

— Не, дойде с мен в Париж. В хотел „Интерконтинентал“ е.

Тя му подаде чашата.

— Той ще те придружи ли в Белвин?

Той поклати глава.

— Не влиза в споразумението с Гардо. Отивам там сам. — Наклони глава към нея. — Само с вас, госпожо.

Той взе кафето и го отнесе във всекидневната. Приближи се до полицата над камината и се загледа в огнището.

— С газ ли е? — Тя кимна, той се наведе и запали камината. — Така е по-добре. Мразя студените влажни вечери.

Тя отново кимна. Какво й ставаше? Не можеше да откъсне очи от него.

— Седни. — Взе чашата си и го последва до дивана пред огнището. Разбра какво й е. Бе й липсвал.

— Джейми ми спомена, че Таня е тук.

Тя застина.

— Не е в Париж.

— Но не си я виждала?

— Не. Карат медения си месец.

Той се взря в нея и тя инстинктивно се сви. Имаше моменти, когато й се струваше, че той чете мислите й. Сега май не успя да ги прочете.

Той смени темата.

— Кога е модното ревю на Дюмоа?

— В един следобед. Утре рано ще ни закарат в Белвин. След ревюто трябва да се смесим с гостите, за да представяме роклите на Дюмоа.

— През целия ден?

Тя кимна.

— Вечерта ще се преоблечем с други рокли за партито.

— Добре. — Той коленичи пред камината, извади сгънат лист хартия от джоба на сакото си и го разгъна на пода. — Това е планът на Белвин. — Посочи подробния чертеж. — Това е главната къща, където ще се състои по-голямата част от действието по време на фестивала. Аз ще пристигна в единайсет вечерта. Когато дойда, партито ще бъде в разгара си. — Посочи дългия правоъгълник отстрани. — Това е частната зала, където се провеждат срещите по фехтовка. Последната среща е запланувана за три следобед, наградите ще бъдат раздадени в шест, така че вечерта ще бъде празна.

Залата. Обхвана я страх, когато си спомни разказа на Джейми за зловещото възмездие на Гардо — смъртоносната отрова, с която намазват остриетата на сабите. Тя вдигна очи към лицето му.

— Защо ми казваш за залата?

— Защото тъкмо там ще ме отведе Гардо.

Едва не разля кафето си.

— Не може да бъде.

— Да — отвърна той глухо. — Това е единственото място, където планът ми ще проработи. Ако захапе въдицата, която му хвърлих, ще ме отведе някъде, където няма да има хора.

— Но там ще бъдат неговите хора. Ще бъде капан.

— Смятам да избягам от него. Гардо ще иска да се увери, че не нося оръжие, така че рано вечерта искам да влезеш в залата и да залепиш този магнум 44-ти калибър под седалка А 15. — Извади оръжието от джоба си и й го подаде. — Това е първият ред в средата до пътеката.

— Мислиш, че можеш да избегнеш капана? Какво смяташ да направиш?

— Да манипулирам Гардо до положение, когато ще мога да го поваля.

— Как?

— След като го прилъжа да отидем в залата, ще трябва да импровизирам. Правил съм го и по-рано.

— Гардо ще те убие.

Той се усмихна.

— Винаги сме знаели, че е възможно, нали? Но не вярвам, че ще се случи този път. Особено ако ми помогнеш.

— Но се е случило на приятеля ти О’Мейли.

— Нел, това е единственият начин. Помогни ми.

Той бе решен.

— Това ли е всичко, което искаш да направя? — попита тя троснато.

Той потупа и друго място на картата.

— Това е подвижният мост. Ще бъде охраняван, но се съмнявам дали ще го вдигнат, след като гостите ще идват и ще си отиват. Трябва да се освободиш от охраната преди дванайсет без петнайсет. Защото в дванайсет без петнайсет трябва да бъдеш до таблото с бушоните на около пет метра наляво от тази врата. — Показа й на скицата южната страна на залата. — Искам да изключиш тока в залата и после да стигнеш по най-бързия начин до подвижния мост. Джейми ще чака в гората от другата страна на рова с колата. Ще дойда веднага след теб.

— Може би.

Той не обърна внимание на забележката й.

— След като влезем, Гардо вероятно ще постави пазач пред залата. Ти ще трябва да се погрижиш за него, преди да стигнеш до южната врата. Опитай се да го извършиш тихо, иначе може да ме убият. Как ти се струва, голяма ли е отговорността?

— По-голяма, отколкото мислех. Очаквах, че ще се покажеш по-голям егоист.

— Аз съм егоист. Взимам Гардо. — Погледна я в очите.

— Изненадвам се, че не оспорваш тази чест.

Тя поклати глава.

— Той трябва да умре и искам да помогна, все пак съм доволна и от това, което ми даваш. За мен той е… някак си далечен. Никога не съм го виждала, никога не съм чувала гласа му. Разбирам, че трябва да го обвинявам колкото Мариц, може би и повече, но за мен той не е жив. Не както за теб. — Тя сви устни. — Но не се опитвай да ме излъжеш за Мариц.

— Хайде да ги караме един по един.

— Извърташ ли?

— Точно така. Не искам да мисля за Мариц. Ужасявам се от мисълта, че те натоварвам с толкова неща.

— Така ли? Смяташ, че не мога да се справя ли?

— Ако смятах, че не можеш да се справиш, щях да сложа приспивателно в кафето ти и щях да те заключа до утре вечер. — Усмихна се. — Ти си умна, добра си и Джейми е прав. Трябваше да бъдеш при нас едно време. — Усмивката му се стопи. — Това не значи, че не искам да бъдеш поне на сто и петдесет километра от Белвин.

— Имам право да бъда там.

— Имаш право. — Намигна й. — Но внимавай за каната с кафето.

Тя се отпусна и му отвърна с усмивка.

— Правя го през цялото време.

— Е, може и не през цялото. — Взе чашата й и я сложи на камината. — Да не ни пречи. — Бавно я взе в обятията си. Прошепна: — Така добре ли е?

Беше прекрасно. Страст. Спокойствие. Дом. Притисна го по-силно.

— Добре е.

— Много лесно се съгласи. Може би по-често трябва да отсъствам. — Целуна я. — Или просто помагаш и успокояваш човек, който се готви да тръгне на война?

— Замълчи — прошепна тя. — Аз също тръгвам на война. — Имаше нужда от това. Имаше нужда от него. Облегна се назад и започна да разкопчава блузата си. — Смятам, че ти си този, който помага.

— Не тук. — Изправи я. — Къде е спалнята ти? Не желая да бъда съблазнен пред камина. Напомня ми на къмпинг.

Той се обличаше — неясна бледа фигура в мрака.

— Пази се — прошепна тя.

— Не исках да те будя. — Седна на леглото. — Защо, Нел?

Тя хвана ръката му.

— Казах ти, че имам нужда от помощ и успокоение.

— Тази вечер ти даде повече, отколкото взе. Как успя да стопиш гнева си?

— Нямам представа. Знам само, че ми липсваше. Струва ми се, че сега мислите ми не са много ясни.

— Е, главата ти е още в пясъка. — Нежно я погали по косата. — Може би мислиш по-ясно, отколкото ти се струва. Понякога е най-добре да се довериш на порива си. — Усмихна се. — В този случай беше още по-хубаво.

Тя стисна ръката му по-силно.

— Планът не е добър, Никълъс. Много неща могат да се объркат.

— Никога няма да има нито по-подходящ случай, нито по-добър план. — После горчиво добави: — Освен това се уморих до смърт от всичко това. Омръзна ми тоя гаден Гардо да живее като охранен котарак в замъка си. Уморих се да мисля за Терънс и за безполезната му смърт. Уморих се да се тревожа за теб. Искам да свърша работата и да се прибера вкъщи. — Целуна я по челото. — Последна възможност, Нел. Според теб всичко това заслужава ли си?

— Какъв момент си избрал да ми зададеш подобен въпрос. Знаеш отговора.

— Въпреки това те питам.

— Даваш ми възможност да се откажа. Не желая. — Погледна го в очите. — Те убиха дъщеря ми. Взеха живота й, сякаш не заслужаваше да живее, и се измъкнаха. Ще продължат да убиват и да нараняват невинни хора, докато… — Замълча. — Не, не го правя, защото се боя, че ще наранят някого другиго. Не съм толкова обществено ангажирана. Правя го заради Джил. Винаги е било заради Джил.

— Добре, такъв смятах, че ще бъде отговорът ти. Но ако видиш, че планът се проваля, зарежи всичко и бягай. Чуваш ли?

— Чувам.

— Но не си съгласна. Хайде, ще ти го кажа по друг начин. Ако те убият в Белвин, Гардо и Мариц ще останат живи и няма да има кой да отмъсти за смъртта на Джил.

Тя се сви от болка.

— Знаех си, че думите ми ще попаднат на място. — Изправи се и тръгна към вратата. — Дванайсет без петнайсет. Не закъснявай.

Към следващата част или към съдържанието

Айрис Йохансен Живея, за да отмъщавам (18)

Метаданни

Данни

Живея, за да отмъщавам

Информация

История

Сваляне / Връзки

Седемнайсета глава

Айрис Йохансен
Живея, за да отмъщавам (18)