Айрис Йохансен
Живея, за да отмъщавам (15)

Четиринайсета глава

— Имаш ли нужда от още нещо от магазина? — Фил стоеше на прага на кухнята. Подуши въздуха. — Мирише хубаво. Какво готвиш?

— Гулаш — усмихна му се Таня. — Ще ти оставя за вечеря.

— Страхотно. — Приближи се до печката. — Може ли да го опитам сега?

Фил си е едно голямо дете, каза си тя. Той опита гулаша, затвори очи и въздъхна.

— Прекрасно.

— По стара семейна рецепта. Баба ми ме научи да го готвя. Като поври още няколко часа, ще стане още по-вкусно.

— Няма начин. — Фил погледна през прозореца. — Снегът вали много силно. След няколко часа ще е невъзможно да се излезе. Затова те попитах дали нямаш нужда от мляко, хляб или нещо друго.

— От мляко. Свърши се на закуска. — Тя проследи погледа му през прозореца. — Не излизай само за това. Сигурно улиците са като пързалка.

— Така или иначе се готвех да изляза. Колата ми не е в ред. Трябва да я закарам до сервиза.

— Какво й е?

— Откъде да знам? Онзи ден си работеше прекрасно, снощи започна да се дави. — Сви рамене. — Може да е от некачествен бензин. — Тръгна към вратата. — Ще се върна след няколко часа. Ела да ме изпратиш и включи алармената инсталация след мен. Каква е ползата да имаш аларма и да не я използваш? Аз си влязох направо.

— Винаги я включвам. Джоуъл трябва да е забравил да го направи, когато излизаше сутринта. — Последва го до антрето и натисна копчето на алармата, когато той отвори вратата. Загледа се в бързо летящите снежинки, които вече толкова се бяха сгъстили, че едва се виждаше на две крачки разстояние. — Ужасно. Непременно ли трябва да излезеш?

— Без кола съм като без крака. — Ухили се. — Свикнал съм да карам в такова време. — Махна й, докато предпазливо слизаше по заледените стъпала. — Няма да забравя млякото.

Изчезна зад снежната завеса.

Тя затвори вратата и се насочи обратно към кухнята. Не бе направила и няколко крачки, когато спря и се намръщи. Имаше следи от вода по пода. Обикновено Фил внимаваше много и избърсваше краката си. Сигурно наистина е бил разтревожен, за да влезе така в къщата. Трябва да отиде до кухнята, да вземе парцал и да избърше капките, преди по дървото да са се образували петна.

 

 

Не усети присъствието му, каза си разочарован Мариц.

Наблюдава я как се наведе и грижливо изтри водата, останала от обувките му, когато последва пазача в къщата. Той също би изтрил обувките си, но не бе сигурен с колко време разполага, докато момчето отиде до сервиза. Предпочете да свали мокрите си обувки и да изтича по стъпалата до площадката на горния етаж.

Тук съм, мила Таня. Ако погледнеш нагоре, ще ме видиш.

Тя не вдигна очи нагоре. Избърса пода и се върна в кухнята.

Не биваше да се разочарова толкова. И друг път му се беше случвало да стане свидетел на подобна липса на наблюдателност. Сетивата са притъпени на място, което смяташ за сигурно.

По-рано му се струваше, че тя е различна.

Може би е за добре. Изненадата ще бъде още по-голяма, а страхът — още по-силен.

Къде да я притисне?

Чу я да си тананика в кухнята. Тази сутрин бе щастлива.

Кухнята — център на дома, основа на семейния живот.

Защо не?

Тръгна надолу по стъпалата.

 

 

Фил обърна волана към наклонената дъска и мина гладко. Обичаше усещането за контрол, което изпитваше, докато шофираше. Почти като ровенето из Интернет, когато влиза и излиза от различни програми, потопява се в тях и преглежда набързо какво има там, докато попадне на нещо, което го интересува.

Ако знаеше толкова и за онова, което ставаше под капака на колата, колкото знаеше за компютрите, сигурно щеше да бъде в по-добра форма, помисли си унило. Дано да не му вземат много скъпо, за да оправят колата.

Беше сменил маслото в сервиза „Ейкме“, а момчетата явно работеха съвестно. Постоя и си поприказва с Ървинг Джесъп — собственика, и той…

Гараж Ейкме.

Знакът на високия стълб изникна пред него. Зави и внимателно влезе.

Дори при този сняг имаше една кола пред него. Сигурно ще се наложи да изчака.

 

 

Гулашът имаше нужда от още малко пипер, реши Таня. Остави лъжицата и се пресегна за кристалната мелнична за пипер на плота. Фил каза, че е идеално на вкус, но той никога не бе опитвал гулаша на баба й. Винаги се чувстваше щастлива, когато готвеше някоя от старите семейни рецепти. Това я връщаше години назад. Баба й седеше до масата, белеше картофи и й разказваше случки от едно време, когато пътувала из околността. Родителите на Таня се връщала от работа, смееха се и разказваха…

— Време е, Таня.

Тя се обърна към вратата.

Там бе застанал мъж с нож в ръка. Усмихваше се. Сърцето й подскочи, после застина. Той е. Трябва да е той.

Мъжът кимна, сякаш бе изрекла думите на глас.

— Знаеше, че ще дойда. Чакаше ме, нали?

— Не — прошепна тя. Изглеждаше толкова обикновен — като всеки човек на улицата. Кестенява коса, кафяви очи, малко над среден ръст. Можеше да бъде продавач в супермаркета или застрахователен агент като онзи, който позвъни на вратата предишната седмица. Не бе неопределената заплаха, която я преследваше.

Но той държеше нож.

— Няма защо да го правиш. — Навлажни устни. — Дори не ме познаваш. Още нищо не си направил. Можеш да си тръгнеш спокойно.

— Познавам те. Никой не те познава по-добре от мен.

— Направи крачка към нея. — Освен това искам да го направя. Отдавна го желая.

— Защо?

— Защото си прекрасна. Разбрах го още първия път, когато те последвах.

Дали да тръгне към вратата?

Не, докато приближаваше, той препречваше пътя й към нея.

Трябваше да го накара да говори по-дълго.

— Защо ме преследваш?

— Заради онази жена Колдър. Надявах се да се върне и да дойде при теб. — Пристъпи още една крачка. — Но тогава установих колко си прекрасна и започнах да ти се радвам заради самата теб.

— Не знам къде е Нел.

— Очаквах, че така ще кажеш. Ще открия дали знаеш или не. — Усмихна се. — Всъщност се надявам дълго време да не ми кажеш. Ще ми е жал да свърши всичко това.

Да посегне към чекмеджето с кухненските ножове? Докато отиде до него и го дръпне, той щеше да стигне до нея.

— Кой си ти?

— Забравих да ти се представя. Чувствам се твой близък, Таня. Казвам се Пол Мариц.

Боже мой! Чудовището на Нел, което сега стана и нейно. Какво да направи?

— Излъгах те. Знам къде е, но ако ме убиеш, никога няма да узнаеш.

— Казах ти, че предпочитам да изчакам, отколкото да избързвам. — Вече бе само на два метра от нея. — Но може да поговорим за това, докато аз…

Тя счупи стъкленото бурканче на мелничката в ръба на плота, хвърли черен пипер в очите, а след това запрати и стъклата към него.

Той изруга и слепешком замахна с ножа.

Тя грабна тенджерата с гулаш и я плисна в лицето му.

Той извика и се хвана за изгорените си бузи.

Тя се спусна покрай него към вратата на антрето.

Като ругаеше, убиецът я последва.

Таня стигна до входната врата и в бързината се опита да я отключи.

Ръката му се стовари върху рамото й и я дръпна оттам.

Тя политна назад към стената, улови се за масичката в коридора и падна.

— Глупава кучка. — Сълзи се стичаха по зачервеното му подуто лице. — Да не си мислиш, че ще те оставя…

Грабна месинговата ваза от масата, метна я към него и изтича към вратата.

Отвори я и се втурна навън, като на излизане натисна алармата на таблото.

Подхлъзна се и падна на стълбата.

Беше забравила, че е заледено.

Той заслиза бавно надолу, като внимаваше да не направи същата грешка.

Алармата виеше, докато тя като обезумяла се мъчеше да се изправи на крака. Някой все щеше да я чуе. Някой щеше да дойде. Силна болка преряза левия й глезен, докато подскачаше през моравата към улицата.

— Къде си тръгнала, Таня? — извика той зад нея. — До съседите ли? Няма да стигнеш дотам с този глезен, а поради снега никой няма да те види. Да не би да чакаш охранителната компания? Няма да дойдат навреме.

Тя продължи да куцука.

— Идвам след теб. Млъкни, копеле такова!

— Откажи се. Така или иначе ще бъде същото.

Залитна, понеже отново се подхлъзна на леда. Чуваше тежкото му дишане почти до себе си.

— Знаеш, че това щеше да се случи. През всичките седмици го знаеше.

Глезенът й изневери и тя падна на земята. Изтъркаля се в снега и погледна към него.

— Сладка Таня. — Той коленичи до нея, ръката му погали косата й. — Не смятах, че така ще стане с теб. Искаше ми се нещо по-хубаво от това да се търкаляш в снега. Но ти включи алармата и сега трябва да бързам.

— Не съм ти казала за Нел — изстена тя отчаяна.

— Тогава ми кажи.

— Във Флорида е. Пусни ме и ще ти кажа…

Той поклати глава.

— Май ме лъжеш. Винаги познавам кога ме лъжат. Не вярвам, че ще ми кажеш. Ще трябва да попитам добрия доктор.

— Не!

— Но ти не ми оставяш избор. — С една ръка сграбчи косата й, а с другата вдигна ножа. — Няма да ти причиня болка, както ти постъпи с мен. Светкавичен удар и край.

Щеше да умре. Но трябваше да има някакъв изход. Не бе оцеляла от онзи ад в Сараево, за да умре тук. Нямаше начин, установи тя с ужас. Ножът се вдигна над гърлото й. Не можеше да се спаси…

 

 

Джейми Риърдън бе в хотела, когато на пейджъра му се появи съобщение от алармената система на къщата на Лийбър.

Нужни му бяха двайсет минути, за да се добере, дотам. Патрулираща кола с радар бе паркирана до бордюра, но празна. Сирената продължаваше да вие от отворената врата на къщата. Защо, по дяволите, не са я спрели?

Излезе от колата и тръгна по пътеката. Забеляза първата кървава следа, когато стигна горната част на пътеката.

Усети как му се повдига.

Капки кръв бяха напръскани по снега, очертавайки следа. Последва я.

Двама униформени полицаи стояха с гръб към него и гледаха надолу.

Знаеше какво гледат.

Бе пристигнал твърде късно.

 

 

— Трябва да говоря с Ник. Спешно е.

— Той е в Бар Х, Джейми. — Нел погледна часовника. — Съмнявам се обаче, че ще го намериш там. Сигурно е тръгнал за насам, но не мога да ти кажа кога ще се върне в този сняг. Да му кажа ли да ти се обади?

— Да. Веднага, щом се върне.

— Ти в хотел ли си?

— Не, ще ти дам номера.

Тя записа номера на бележника до телефона.

— Какво има? Да му предам нещо?

Той замълча за миг, после отвърна:

— Нищо не му предавай.

Тя изтръпна. Почувства, че крият нещо от нея, както по-рано, когато Джейми остави неразгадаемото съобщение за Найджъл Симпсън. Но това бе преди Никълъс да й обещае, че между тях няма да има тайни.

— Искам да знам какво се е случило, Джейми.

— После питай Ник — отвърна уморено Джейми. — Ще ми отреже главата, ако ти кажа.

Затвори.

Тя бавно се отпусна на стола до телефона. Догади й се. Изводът бе ясен. Измама. Никълъс му бе казал да не разкрива нещо пред нея. Какво ли още не й казва?

Погледна номера върху бележника. Стори й се странно познат. Кодът на кой ли град беше това?

Минеаполис.

Някога бе звънила на този номер и знаеше на кого принадлежи. Ръката й трепереше, докато набираше цифрите.

— Ало.

— Какво правиш в къщата на Лийбър, Джейми?

— Боже мой. Трябваше да ти дам номера на пейджъра.

— Какво правиш там? — Понеже той не отговори, тя изрече настоятелно: — Дай ми Таня да говоря с нея.

— Не е възможно.

Страх сви сърцето й.

— Какво искаш да кажеш, че не е…

— Слушай, сега не мога да говоря. Кажи на Ник да ми се обади.

Тя тресна телефонната слушалка, когато чу, че линията е прекъснала.

Скочи на крака и се втурна към стаята.

— Микаела.

 

 

Пристигна в дома на Лийбър осем часа по-късно. Къщата бе обградена с жълта лента. Винаги го правят, когато е извършено някакво престъпление, помисли си обезумяла, докато плащаше на шофьора на таксито. Колко пъти е виждала такава лента по вечерните новини? Но винаги е било около домовете на други хора, а не около този, който Таня чувстваше като свой.

Едър полицай стоеше пред заграждението. Гледаше студено. Толкова, колкото тя се чувстваше.

— Нел.

Джейми излезе от кола, паркирана до бордюра.

— Не биваше да идваш — каза й внимателно. — Точно това Ник се стараеше да избегне.

— Какво се е случило тук?

— Мариц. Дебнал е Таня, чакал е ти да се появиш.

Почувства се така, сякаш някой стовари юмрука си в корема й. Нейна грешка. Тя причини това на Таня. Двамата с Джоуъл се опитаха да й помогнат, а тя докара това чудовище в дома им.

— Мъртва ли е?

Той поклати глава.

— В болницата е със счупен глезен.

От облекчение тя едва не залитна.

— Слава богу!

Погледна назад към жълтата лента и отново я обзе страх.

— А Джоуъл?

— Не си бил вкъщи. — Джейми си пое дъх. — Но Фил е бил. Мариц повредил колата му и той я откарал до сервиза. Механикът му казал, че някой е прекъснал една от всмукателните тръбички на карбуратора му. Взел на заем камион оттам и пристигнал тъкмо навреме, за да спаси Таня. — Сви устни печално. — Но не и себе си. Мариц убил него. Те обаче се борили достатъчно дълго, докато пристигнат хората от охранителната компания. Мариц бил принуден да избяга и не успял да довърши Таня.

Фил. Приятното, слънчево момче Фил. Нел усети как очите й се пълнят със сълзи, когато си припомни колко мил беше с нея в болницата.

— Толкова го обичах — прошепна.

— Аз също. — Джейми се прокашля, но очите му останаха подозрително влажни. — Беше голямо момче.

— Искам да видя Таня. Ще ме заведеш ли при нея?

— Нали затова се въртя наоколо. — Подхвана я за лакътя и я поведе към колата. — Ник нареди да не те изпускам от очи.

— Говори ли с него?

— Три часа, след като си тръгнала за летището. Беше готов да ме удуши… както и теб.

— Бил си тук? Значи си знаел, че са в опасност.

Той сви рамене.

— Изчезна директорът на погребалното бюро. Останах тук, защото искахме да сме сигурни, че Джоуъл и Таня са в безопасност.

— Но не са били. — Тя седна в колата. — Нито пък Фил.

— Да не мислиш, че и на мен не ми е зле? — попита я той грубо. — Фил ми беше приятел.

— Не ме интересува колко ти е зле. Мариц уби Фил и се е опитал да убие Таня, защото е искал да достигне до мен. Никълъс дори не ми е казал.

— Защото бяхме сигурни, че ще дойдеш тук. Ник искаше да те държи на сигурно място.

— Какво право има той да… — Не се доизказа. Нямаше смисъл да спори с Джейми, когато Никълъс беше виновен. — Не ми се говори повече. Само ме заведи при Таня.

 

 

— Тя е на петия етаж — упъти я Джейми, когато спря пред болницата. — Искаш ли да дойда с теб?

— Не. — Излезе от колата и затръшна вратата.

Джоуъл бе в коридора пред стаята на Таня.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза Нел. — Как е Таня?

— Има счупен глезен, разкъсване на сухожилие, преживяла е шок — каза й. — Фил е бил убит пред очите й. — Усмихна се горчиво. — Иначе е добре.

— Грешката е моя.

— Аз забравих да включа алармата, когато излизах сутринта. Този негодник се е вмъкнал в къщата. — Поклати глава. — Ей така, просто е влязъл.

— Съжалявам, Джоуъл.

— За малко да умре. — Изгледа я с каменно изражение. — Стой далеч от нея. Не искам да я приближаваш.

Тя трепна. Не можеше да го вини за думите, но въпреки това я заболя.

— Обещавам, че от днес нататък няма да идвам при нея, докато всичко това не свърши. Само искам да й кажа колко… Може ли да я видя?

Той сви рамене.

— След като Кейблър свърши с разпита.

Тя сведе очи.

— Значи е тук Кейблър?

— Пристигна преди няколко минути. Каза, че трябва да я разпита за Мариц.

— Има ли начин да заловят Мариц?

— Той твърди, че сигурно вече е напуснал страната със самолет.

— Но Таня го е видяла как убива Фил. Не е ли възможно да го екстрадират?

— Може, но само ако го хванат.

— Той ще се върне при Гардо, за да бъде под закрилата му.

Джоуъл поклати глава.

— Не знам. Искам само да стои далеч от Таня.

— Аз също. — Докосна ръката му. — Сигурна съм, че няма да посмее да се върне, след като има свидетел.

— Няма ли? Този идиот е луд. Способен е на всичко. Дебнал я, наблюдавал я, просто си е влязъл в къщата и… — Замълча. — Кажи й каквото имаш да й казваш и я остави на мира. Стига й…

— Очаквах ви, госпожо Колдър — каза Кейблър, след като затвори вратата на стаята след себе си. — Къде е Танек?

— Пристигнах сама. — Обърна се към Джоуъл. — Сега мога ли да вляза?

— След като проверя дали Кейблър не е направил някоя поразия. — Влезе в стаята на Таня.

— Много жалко за младия Фил — отбеляза инспекторът. — Добре ли го познавахте?

— Да. Не, мисля, че не. Вие какво правите тук?

— След като чухме за изчезването на Бърнбаум, пратих човек тук — в Минеаполис да следи как се развиват нещата. Нали си спомняте, че се интересувах какво е станало с него?

Тя се облегна на стената.

— Явно вашият човек не е следил нещата достатъчно отблизо.

— Вие не сте ли знаели, че Мариц дебне госпожица Владос?

— Естествено, че не съм знаела — отвърна троснато. — Мислите ли, че бих я оставила да рискува…

— Успокойте се — каза й. — Само питах. Щом Риърдън е бил тук, значи Танек е знаел. — Поклати глава. — Казах ви, че не бива да му имате доверие. Ако е използвал госпожица Владос за примамка, смятате ли, че не би използвал и вас?

— Той не я е използвал за примамка.

— Тогава защо не ви е казал? — Поклати глава разочарован, след като тя не отговори. — Продължавате да му вярвате.

— Той не би изложил Таня на опасност.

— Каза ли ви какво е открил от Найджъл Симпсън?

— Да.

— Не, не може да ви е казал. Нямаше да сте толкова спокойна. — Той сви устни, щом тя се извърна. — Няма да позволя това да се случи отново. Ще ви изчакам долу във фоайето, докато свършите разговора си с госпожица Владос.

— Защо?

— Ще ви представя доказателство защо на Танек не може да му се вярва.

Тя го изгледа как се отдалечава. Беше бясна на Никълъс, но инстинктивно го бе защитила. Каква глупачка беше. Вярваше му, беше се хванала за него сякаш бе за цял живот.

Никога не се бе чувствала толкова самотна.

— Вече можеш да влезеш. — Джоуъл застана до отворената врата. — Но само за няколко минути. Тя има нужда от почивка.

Таня беше бледа и изглеждаше ужасно крехка, облегната на белите възглавници.

Но се обърна към нея в характерния си стил:

— Престани да гледаш така. Не е кой знае какво. Глезенът ми ще се оправи.

— Толкова съжалявам. — Нел се приближи. — Никога не съм и сънувала, че може да се случи подобно нещо. Трябваше аз да бъда на твое място. Искал е да стигне до мен.

— Не се ласкай толкова. Може би в началото, но после е открил, че съм много привлекателна жертва. — Усмихна се. — Смята ме за специална. Нали е хубаво?

— Как можеш да се шегуваш?

Усмивката на Таня изчезна.

— Само така мога да изляза от това състояние — прошепна. — Мисля, че никога не съм била толкова уплашена. Той приближаваше към мен, а не можех да го спра. Така беше и с теб, нали?

Нел кимна.

Очите на Таня се насълзиха.

— Той уби Фил.

— Знам.

— Фил ме спаси, а Мариц го уби. Пред очите ми се разигра филм на ужасите за един вампир, който живее само поради злината си. — Стисна здраво ръката на Нел. — Той непрекъснато ме настигаше, готов да ме убие. Не беше като в Сараево. Там те нямаха лица. Мариц има лице. Изглежда обикновено, като на всички хора.

— Разстройвам те. По-добре да си тръгна. Джоуъл ще ми откъсне главата.

Таня се опита да се усмихне, насили се, но не успя.

— Играе ролята на мой закрилник. Може би е по-добре да тръгваш. Точно сега не ставам за компания. Обаждай се.

— Непременно. Обещавам. — Наведе се й леко я целуна по бузата. — Оправяй се.

Таня кимна.

— Нел.

Тя спря до вратата.

— Пази се — прошепна й. — Той наистина е чудовище.

 

 

Танек чакаше в коридора.

— Как е?

— Не е добре — отвърна студено Нел. — Как мислиш, че ще бъде? За малко не я убиха, видяла е как намушкват Фил пред очите й. — Тръгна по коридора.

— Къде отиваш?

— Сега ли? Имам нужда от чаша кафе. Не е приятно да видиш Таня в такова състояние. — Имаше нужда от нещо по-силно от кафе. Трепереше и не биваше той да забележи. Знаеше как Никълъс атакува слабостта й, когато я забележи. Влезе в чакалнята и започна да рови из чантата за портмонето си, за да извади монети за кафемашината. — Не че това е твоя работа.

— Как да не е. — Той пъхна монети в машината и започна да наблюдава как тъмната течност пълни пластмасовата чашка. — Защо не ме изчака да се върна? Щях да те докарам тук.

Тя пое чашата от ръката му.

— Можех ли да ти вярвам? Дори не си ми казал, че Мариц я следи.

— Не бяхме сигурни.

— Достатъчно сигурен си бил, щом си изпратил Джейми тук.

— Просто взехме мерки за безопасност. Не исках да стане като в Медас.

Тя отпи от черното кафе.

— Но стана. Фил е мъртъв.

Той кимна.

— Ти как мислиш, че се чувствам аз? Та нали аз го докарах тук.

— Честно казано не ме интересува как се чувстваш.

Той сви устни.

— Добре, не съм ти казал всичко. Не желаех да хукнеш презглава за насам.

— Това не е въпрос на твой избор.

— Направих го, защото не исках да умреш, по дяволите!

— Ако аз бях тук, Мариц щеше да се насочи към мен, а не към Таня.

— Точно така.

— Някой да те е провъзгласил за Господ, Никълъс? Какво право имаш да взимаш подобни решения?

— Направих каквото бях длъжен.

Тя допи кафето и хвърли чашката в кофата.

— И аз правя това, което трябва да направя. — Излезе от чакалнята и тръгна към асансьора.

Той я последва.

— Къде отиваш?

Тя не отговори.

— Слушай, виждам, че си разстроена, но случилото се не променя основната ситуация. Мариц сигурно вече е под крилото на Гардо. Трябва да се придържаме към плана.

Тя натисна копчето на асансьора.

— Не смятам, че този план продължава да е валиден. Той изисква известна доза доверие.

Той я погледна в очите.

— Може сега и да не ти се струва вероятно, но отново ще ми повярваш.

— Не съм чак такава глупачка. — Влезе в асансьора и го спря, когато той понечи да я последва. — Недей. Не искам да идваш с мен.

Той кимна и отстъпи.

— Добре, разбирам, че ти е нужно време.

Тя се изненада. Не вярваше, че той ще се откаже толкова лесно. Вратата между тях се затвори и тя се облегна на асансьора. Чувстваше се отпаднала и изтощена, сякаш бе участвала в битка, а й предстоеше да се срещне с Кейблър.

Той напускаше магазина за подаръци, когато тя излезе от асансьора.

— Играчки — обясни й, когато забеляза погледа й към торбичката в ръката му. — За детето. Трудно се намират в магазините сред моя пущинак в горите.

— Предполагам, че не това сте искали да ми покажете.

— Видях Танек да се качва. Той какво…

— Споменахте, че искате да ми покажете нещо.

Хвана я за ръката.

— Не тук. — Изведе я от болницата и тръгнаха към паркинга. — Изглеждате уморена. Успокойте се, имайте ми доверие.

Защо да му няма? Струваше й се, че му вярва. Все пак трябваше да вярва на някого. Качи се в колата му, облегна се на седалката и затвори очи.

— Ще се успокоя, но на ваше място не бих била спокойна. Никълъс ме пусна твърде лесно. Обзалагам се, че Джейми Риърдън е някъде наблизо. Кара сив таурус под наем.

— Пет коли зад мен е. Няма значение. Може да ме следи само донякъде.

 

 

— Тя е с Кейблър? — Никълъс изруга шепнешком. — Продължавай да ги следиш. Какво, по дяволите, е решил да прави с нея?

— Не мога да ги следя повече. Обаждам се от летището. Току-що се качиха на частен самолет, който вече излита.

— Можеш ли да откриеш посоката му?

— На чартърен полет на Агенцията за борба с наркотиците? Ако разполагах с известно време, може би. Но в момента? Не мога.

На Никълъс му бе ясно, че това е невъзможно, но се опитваше да се улови и за сламката. Освен това имаше много добра представа накъде са тръгнали. Не мислеше, че Кейблър ще стигне чак дотам.

— Аз съм на път за летището. Докато дойда, виж дали не можеш да наемеш самолет — да бъде зареден и готов за излитане.

— Струва ми се, че знам накъде ще летим.

— Към Бейкърсфийлд, щата Калифорния.

 

 

Масивната къща във викториански стил беше разположена навътре — далеч от улицата, обградена от просторни ливади и високи дъбови дървета. В сгъстяващия се мрак изглеждаше елегантна и внушителна.

— Вървете — подкани я Кейблър.

— Не ви вярвам — прошепна тя. — Не е вярно.

Той заобиколи и й помогна да излезе от колата.

— Уверете се сама.

Нел бавно изкачи стъпалата на огромната веранда, която опасваше къщата, и позвъни на вратата.

През стъклото на вратата забеляза жена, която слизаше по стълбите.

Фенерът до вратата неочаквано освети верандата и жената се взря през едва прозиращото стъкло.

Вратата се отвори.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Нел остана като поразена. Нямаше сили да проговори.

Съвършеното чело на жената леко се намръщи.

— Продавате ли нещо?

— Какво има, Марла? — Мъж се спусна надолу по стълбата.

Щеше да припадне. Не, по-скоро щеше да повърне.

Господи!

Мъжът обгърна с обич раменете на жената. Усмихна се.

— Какво можем да направим за вас?

— Ричард. — Едва успя да изговори името му.

Усмивката на мъжа се стопи.

— Имате грешка. Сигурно сте сбъркали къщата. Аз съм Ноел Тилинджър, а това е жена ми Марла.

Нел поклати глава.

— Не. — Премести изумен поглед към жената. — Защо, Надин?

Изведнъж Надин се взря внимателно в лицето й.

— Коя…

— Марла, стой по-далеч. Аз ще се оправя с нея.

— Мисля, че засега достатъчно сте я оправили — обади се Кейблър изотзад. — При това доста зле.

Ричард широко отвори очи.

— Кейблър? Какво, по дяволите, правите тук?

Инспекторът не му обърна внимание, наблюдаваше Нел.

— Добре ли сте, госпожо Колдър?

Не беше добре. Не беше сигурна дали някога нещо ще бъде наред.

— Не ви повярвах.

Съпругът й отново обърна поглед към нея.

— Нел? Той ми каза, че са те оперирали, но… не мога да повярвам… Поразителна си.

За малко да се изсмее истерично в лицето му. Само за промяната във вида й ли можеше да се сети в такъв момент?

Кейблър я побутна леко да влезе.

— Не бива да стоим на верандата. Първото правило в програмата за защита на свидетелите е да не привличат внимание.

Надин пресилено се усмихна.

— Заповядайте в салона. — Поведе ги от антрето през извита като арка врата и ги покани в стая, сякаш извадена от роман на Едит Уортън — в нея имаше огромни папрати и палми на фона на тъмната ламперия с дърворезба. Направи жест към дивана. — Седни, Нел.

Чувстваше се напълно у дома си, красива и самоуверена, каквато тя я помнеше.

— Защо, Надин?

— Обичам го. Когато ме извика, дойдох — отвърна просто жената. — Не исках това да се случи. Ти ми беше симпатична. Никой не е искал да те нарани.

Нел овлажни пресъхналите си устни.

— Откога?

— Любовници сме повече от две години.

Две години. Спал е с Надин с години, а тя дори не е подозирала. Или той беше много изобретателен, или просто тя е била глупава.

— Защо я доведе, Кейблър? — попита Ричард. — Обеща, че тя никога няма да научи. Каза, че никой няма да узнае.

— Трябваше да й докажа нещо. Щеше да й се случи голяма беда. Струва ми се, че досега преживя доста неприятности.

— А с мен какво ще стане? — попита съпругът й. — Ако каже на някого?

— Много се съмнявам, че ще го съобщи на хората, които убиха дъщеря й, не мислиш ли така?

Ричард се изчерви и изрече:

— Не, предполагам, че не. Но не биваше да я водиш.

— Въобще не разбирам за какво говорите — изрече дрезгаво Нел. — Кажете ми, Кейблър.

— В Медас нападението бе насочено към вашия съпруг — поясни Кейблър. — Известно време е прал пари на Гардо чрез банката, в която е работил. Щом се появила възможността, свързана с Кавински, той заявил на Гардо, че иска да излезе от системата. Не особено умна стъпка. Никой не може да излезе, докато Гардо не пожелае. Той имал нужда от него, затова решил да му изпрати предупреждение.

— Какво предупреждение?

— Като убие жена му. Вие сте били основна цел.

— Искали са да убият мен, за да накажат него.

— Честа практика в техните кръгове.

— А Джил? Джил също ли трябваше да убият?

— Не знаем. Не смятаме. Възможно е Мариц да е проявил самоинициатива. Той не е особено стабилен.

Не бил особено стабилен. Пак я приближаваше. Чудовището!

— Ако аз съм била целта, защо стреляха по Ричард? — После сама се сети. — Но не са го застреляли, нали? Било е измама.

Кейблър кимна.

— Няколко часа преди приема открихме, че информацията за вас е вярна — че вие ще бъдете тяхна цел. — Замълча. — Но имаше и добавка, че цел е и съпругът ви. Изглежда Гардо бе открил защо толкова великодушно Колдър се е отказвал от тлъстите проценти от прането на пари. Отклонявал фондове и ги трупал на своя сметка в швейцарска банка. Разполагах с толкова време, колкото да пратя няколко души на острова.

— Тогава защо не бяхте там, за да спасите Джил? — нахвърли се тя яростно върху него. — Защо не бяхте там?

Ричард се усмихна подигравателно.

— Да, кажи й. Нека да разбере каква е основната ти цел. — Обърна се към Нел: — Затова си тук. Затова и той се прави на толкова загрижен за теб. Имали са задача първо да влязат във връзка с мен и да ми предложат сделка. Главата ми и нов живот, ако се съглася да свидетелствам срещу Гардо, когато настъпи моментът.

— Смятах, че разполагаме с време — обясни й Кейблър.

— Мислех, че ще бъдете долу в балната зала заедно с всички останали. Бях определил човек да ви пази.

— Но задачата ви номер едно е била да заловите Гардо — изтъкна му Ричард. — Дори сте имали готов план. Изпратили сте лекар заедно с останалите, който е минал като гост. Аз трябваше да получа инфаркт и набързо да бъда отведен от острова. — Той изкриви устни. — Но сгрешихте в предвижданията си, нали?

— Изведохме те от острова — отвърна инспекторът.

— И ме изпратихте в това затънтено градче. Исках да отида в Ню Йорк.

— Там не е безопасно.

— Обеща да промениш лицето ми. Тогава би било безопасно.

— Всичко с времето си.

— Вече минаха почти шест месеца, по дяволите!

— Млъкни, Колдър. — Кейблър отново се обърна към Нел. — Стига ли ви това, което чухте?

Даже прекалено. Отвратителни лъжи. Предателство. Тя се обърна, за да си тръгне.

— Нел. — Ричард сложи ръка на рамото й и я спря. — Знам, че разговорът те разстрои, но много е важно никой да не знае, че съм тук.

Гледаше я с неустоимата си момчешка усмивка, която му проправяше пътя в живота.

— Пусни ме.

— Аз също обичах Джил — каза той нежно. — Знаеш, че не бих направил нищо, с което да причиня страдание на нея или на теб.

— Пусни ме.

— Няма, преди да ми обещаеш, че ще мълчиш. Знаеш, че съм прав. Просто…

— За Бога, пусни бедната жена да си тръгне, Ричард — обади се Надин.

— Мълчи, Надин — сопна й се той. — Това е между нея и мен. Грешката не е моя, че Джил е мъртва. Бях на долния етаж. Не съм бил там като теб, Нел, за да я защитя.

Тя се закова на място и го загледа невярващо. Опитваше се да я манипулира, като я изкара виновна. Всъщност защо не? Правил го бе по време на целия им брак.

— Кучи син!

Лицето й се зачерви, а ръката му продължаваше да я стиска.

— Просто исках да се издигна. Напредвах твърде бавно. Добре се грижех за теб и Джил.

— Пусни ме — изсъска тя през зъби.

— Знаеш, че аз…

Удари го в корема, а когато той се приведе от болка, нанесе му саблен удар по врата. Ричард рухна на пода, а тя се хвърли върху него. От него бе започнало всичко, което доведе до смъртта на Джил. Един сполучливо нанесен удар и щеше да бъде мъртъв. Вдигна ръка. Един удар и…

— Не. — Кейблър я хвана. — Не искате да го направите, нали?

Тя започна да се дърпа като обезумяла.

— Не искам ли?

— Добре, не ви разрешавам. Имам нужда от моя свидетел. — Той направи гримаса. — Макар и да не бих казал, че ви обвинявам.

Стискаше я здраво, но Никълъс й бе показал хватки, с които да се освободи. Ако го направи, би означавало, че ще причини болка на Кейблър, а той не го заслужаваше, защото се опитваше дай помогне. Пое дълбоко дъх.

— Вече може да ме пуснете. Няма да му направя нищо.

Кейблър веднага я пусна.

Ричард успя да седне замаян и предпазливо пипна корема си.

— Какво, по дяволите, се е случило с теб, Нел?

— Ти ми се случи. Ти и Мариц и… — Обърна се кръгом. — Ако желаете да остане цял, по-добре ме изведете оттук, Кейблър.

— Не че го искам, но трябва да го направя. Ако имах избор, бих го прегазил с автобус. — Хвана я за ръка и се опита да я изведе.

Тя се освободи от ръката му и се обърна отново към Ричард:

— Искам да знам само още нещо. Защо се ожени за мен?

Той се усмихна злобно.

— Ти защо си мислиш? Ще се оженя за едно обикновено нищожество, достатъчно глупаво, че да забременее? Баща ти ми даде тлъст чек, както и блестящо препоръчително писмо до Мартин Брендън.

Сметна, че е успял да я засегне. Не си даде сметка, че думите му скъсаха последната тънка нишка помежду им и направиха Нел свободен човек.

— Нямаше нужда да й го казваш — обади се Надин, докато му помагаше да се изправи на крака. — Понякога си истински негодник, Ричард.

Кейблър внимателно изведе Нел от стаята.

— Съжалявам, че трябваше да преживеете всичко това — каза, докато държеше външната врата отворена. — Нямаше друг начин да ви докажа, че Танек ви лъже.

— Той знаел ли е всичко това?

— Найджъл Симпсън му е дал информация.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Риърдън беше в Атина, разговарял е с доктора, когото пратихме в Медас да установи смъртта на Колдър. Душеше тук и там и се опитваше да открие къде сме скрили Колдър.

— Никълъс е знаел, че е жив и не ми е казал?

— Казах ви, че от неговата черга всички са еднакви. — Хвърли поглед назад към къщата, докато вървяха към колата. — Доста впечатляващо се представихте. Това работа на Танек ли е?

Тя дори не чу въпроса му.

— Защо ли не ми е казал?

— Предполагам, че е съставил план за вас и подобна дреболия като жив съпруг би ви отклонил от него.

Отново я убеждаваше, че Никълъс я е използвал като примамка. За пръв път се замисли дали е прав. Никълъс бе много умен. Възможно ли е да я е манипулирал и я е накарал да мисли, че му е подвластна? Не може да е била толкова глупава, но…

По-късно щеше да разбере. Беше прекалено разстроена и ядосана, за да мисли ясно.

— Мога ли да ви имам доверие, че ще запазите в тайна това? — попита Кейблър. — Рискувах службата си, като ви доведох тук. Нали няма да пратите анонимно съобщение на Гардо къде се намира Колдър?

— Какво ви кара да мислите, че Гардо знае, че е жив?

— Риърдън не е единственият, който разпитва, а Симпсън не е получил информацията си от нас.

Тя пак усети, че се ядосва.

— Обещавам да не влизам във връзка с Гардо. — Добави студено: — Но не мога да ви обещая, че сама няма да убия този негодник.

— От това се боях. — Въздъхна. — Значи ще трябва да преместя Колдър някъде…

— Готова ли си да тръгнеш?

Нел се обърна и видя Никълъс, който вървеше към тях по улицата.

— Искахте доказателство, че е знаел за съпруга ви. Ето го — измърмори Кейблър. — Закъсня, Танек. Не вярвам, че тя ще дойде с теб.

— Знаел си — прошепна тя. До този миг не бе признала и пред себе си колко силно желаеше да вярва, че не я е излъгал и за това. — Знаел си всичко и не си ми казал.

— С времето щях да ти кажа.

— Кога? Догодина? След пет години?

— Когато е безопасно. — Той се обърна към Кейблър: — Трябваше да я доведеш тук, нали? Знаеше, че Колдър все още е в опасност, и я доведе. Тя не биваше да приближава до него.

— Той е скрит добре тук, в Бейкърсфийлд. Тя не бива да приближава до теб. Вече го разбра. Не можеш да продължаваш да я използваш…

Нел бе хвърлена на земята, сякаш я покоси гигантски юмрук!

Никълъс също бе съборен, но вече лежеше върху нея и я пазеше от падащи отломки.

„Откъде ли се сипят? — зачуди се тя озадачена. — Какво се бе случило?“

През рамото на Никълъс отправи поглед към къщата.

По-скоро към онова, което бе останало от нея. Прозорците ги нямаше. Верандата бе изчезнала. Южната стена липсваше и всичко бе обвито в пламъци. Фучащи пламъци като огромни езици.

— Какво стана? — попита тя недоумяващо.

— Бомба. — Кейблър беше на колене, лицето му бе порязано и кървеше. Бе свил ръцете си в юмруци, докато наблюдаваше къщата с безпомощна ярост. — По дяволите, очистиха го!

Говореше за Ричард. Ричард бе в къщата. Ричард бе мъртъв. Надин бе мъртва.

Преди малко тя разговаря с тях, а сега бяха мъртви.

Смътно усети, че Никълъс се бе вдигнал от земята и я дърпаше да стане.

— Хайде. Трябва да се махаме оттук.

Кейблър се изправяше бавно, като се взираше в останките.

— Дяволите да ги вземат. В ада да изгорят живи.

Танек я хвана за ръката и я поведе надолу по улицата към колата си.

— Къде си мислите, че отивате? — попита инспекторът, когато се обърна към тях.

— Далеч оттук. Или искаш и нея да хванат?

— Може да не е бил Гардо. Ти се появи на много удобно място. Възможно е да си бил ти.

— Много ти харесва да мислиш така. Така няма да те обвинят, че си ги завел до Колдър. — Погледна го в очите. — Обаче не вярваш, че съм аз. Знаеш, че сгреши, като я доведе. Вероятно я следят от момента, когато се появи пред къщата на Лийбър. Последвали са ви тук и докато сте били вътре и сте разговаряли с Колдър, те са сложили бомбата в газовата тръба.

— Не са могли да ни последват дотук. Дал съм нареждане полетите на Агенцията за борба с наркотиците да се пазят в тайна.

— Трябвал им е Колдър. Предложи достатъчно пари на когото и да е и тайните престават да съществуват. Знаеш го не по-зле от мен.

Кейблър отвори уста, за да възрази, после размисли.

— Да, знам — отвърна.

Отведнъж изглеждаше състарен, сломен.

— Сега ще ми разрешиш ли да я отведа от бойното поле, преди да са я убили?

Той помълча, после кимна рязко.

— Махайте се. — Обърна се към Нел: — Трябва да направя рекапитулация на щетите, по-късно ще се свържа с вас. Ако сте умна, ще запомните това, което видяхте тук тази вечер, и няма да му позволявате да ви използва. — Хвърли поглед назад към горящата къща. — Иначе и вие ще умрете като Колдър.

— Опазих я цели пет месеца. — Никълъс я дръпна и я поведе към колата си.

Хора наизлизаха от съседните къщи, забеляза тя безчувствено. В далечината се чу сирена. Никълъс отвори вратата на колата.

— Влизай.

Тя постоя нерешително и хвърли поглед назад към Кейблър.

Той вече не гледаше към къщата. Беше се навел над отворената врата на колата си и говореше по телефона.

Каза, че ще прави рекапитулация на щетите.

Какво ли би могло да се направи в този ад? Ричард и Надин бяха мъртви.

Тя влезе в колата и Никълъс затръшна вратата.