Айрис Йохансен
Живея, за да отмъщавам (11)

Десета глава

— Още една ограда? — Нел се изненада, когато Танек излезе от джипа и тръгна към портата. — Тази е третата. Държиш на охраната.

— Държа да остана жив. Тази е последната. — Натисна комбинация от копчета на бравата. Портата се отвори безшумно. — Електрическа е и обгражда къщата и конюшнята. — Погледна Питър на задната седалка. — Стой настрани от оградата, Питър. Ще те хване ток.

Той се намръщи.

— Кучетата не ги ли хваща?

— Сам знае и не я докосва, а добитъкът и останалите сгради са в друга част на имението извън оградата. Предназначена е само за къщата. Истинското ранчо е Бар Х и се намира на няколко километра на север.

— Това е добре. — Момчето продължи да се взира с нетърпение през стъклото. — Тук ми изглежда… особено.

Нел разбра какво имаше предвид. В далечината величествено се издигаха планините Сотуут, а тук, докъдето погледът стигаше, земята беше равна и гола. Все пак не се създаваше впечатление за усамотеност. Имаше нещо, което не можеше точно да опише с думи.

— Много е просторно.

— Права си. Като бях малък в Хонконг, мечтаех за обширно пространство. Хората там сякаш ме притискаха.

„Вярвам в това да остана жив.“

Тя изучаваше лицето на Танек, когато той се качи отново в колата. Говореше с равен глас, почти както обикновено и тя се сети, че когато бяха на летището, Риърдън й каза, че не обичал таксита. Оцеляването бе начин на живот за Танек и едва сега, когато видя крепостта, с която се бе обградил, го проумя напълно.

— Тук трябва да се чувстваш в пълна безопасност — прошепна тя. — Непревземаем си.

— Човек никога не се намира в пълна безопасност. Просто се старае да направи най-доброто. — Премина през портата, която се затвори автоматично зад него. — Не вярвам някой да успее да прескочи оградата или да мине през вратата, но хеликоптер с ракета без никакъв проблем би могъл да ме очисти.

— Ракета ли? — Тя се усмихна. — Звучи ми параноично.

— Може би. Но би могло да се случи, ако някой е решил да стигне до крайност. Южноамериканските наркобарони разполагат с колкото искаш ракети.

— Тогава какво правиш, за да се защитиш?

Той сви рамене.

— Никой не е вечен. Ако не е ракета, би могло да бъде и торнадо. Правиш най-доброто, каквото можеш — това ти е застраховката. — Погледна я. — И живееш всеки миг все едно, че е последен.

Паркира джипа пред къщата и скочи.

— Микаела — провикна се.

— Тук съм. Няма нужда да викаш. — Висока, слаба четирийсет и няколко годишна жена излезе от къщата. Беше по джинси и пусната риза, но въпреки това изглеждаше елегантна. — Чух звънеца, когато отключваше портата. — Погледът й се плъзна към Нел, после към Питър. — Имаш гости. Добре дошли. — В маниерите й личеше някаква официалност.

Нел я разгледа. Жената имаше черти, които намекваха за сила и смелост и почти олимпийско спокойствие.

— Това е Микаела Ечбарас — представи я Танек. — Казвам, че е моя икономка, но не само това, тя върши всичко тук. — Помогна на Нел да слезе от джипа. — Нел Колдър. Питър Дрейк. Ще погостуват известно време.

— А ти? — попита го тя.

Той кимна.

— Добре. Сам се е затъжил за теб. Не бива да държиш животно, ако ще го оставяш само. Ще го изведа от кухнята. — Върна се обратно в къщата.

— Ечбарас — изрече неочаквано Питър. — Това беше името. При този човек са овчарските кучета.

— Микаела е жена на Джийн. — Танек направи гримаса. — Старае се да се държи като икономка, когато той е в планината с овцете. Иначе се връща в Бар Х и праща някоя от дъщерите си два пъти седмично да чисти.

— Колко дъщери има? — Попита Нел.

— Четири.

— Изненадвам се, че ги пускаш в имението, след като видях колко внимаваш с бедните келнери, които обслужват стаите в хотела.

— Получих ги заедно с имота. Няма страшно. Семейство Ечбарас отглежда овце още от началото на века. Дошли са от баската провинция на Испания и са се установили тук. Повечето хора наоколо са баски. Държат се здраво един за друг. Аз съм пришелецът.

— Но си собственик на мястото.

— Вярно, купих го с пари. Те ми плащат по друг начин. — Той сви устни. — Но си права, мое е, ще свикна тук и ще се науча да пазя това, което е мое.

Думите му я изненадаха. Това място явно не представляваше само крепост за него. Нел отмести очи към вратата, през която бе изчезнала икономката. Без да се замисли, изрече:

— Тя има фантастично лице. Много интересно за рисуване.

Той насмешливо вдигна вежди.

— Струва ли ми се, че забелязвам да се заражда някакъв стимул в твоята фанатична душа? Да рисуваш? Пълна загуба на време.

Тя самата бе изненадана.

От Медас не бе мислила за рисуване.

— Само отбелязах. Не съм казала, че ще я рисувам. Прав си, няма да имам време.

— Човек никога не знае. — Погледът му се зарея към планините. — Тук времето тече бавно. Би могла…

Нещо в кафяво и светлокафяво излетя от предната врата. Танек се залюля, когато немската овчарка се опря с предните си лапи на гърдите му.

Кучето неистово скимтеше, докато се опитваше да оближе лицето му.

— Долу, Сам.

Кучето не обърна внимание на заповедта. Танек въздъхна примирен и клекна на земята, за да бъде на височината на кучето.

— Хайде, давай.

Нел се загледа удивена как кучето подскачаше развълнувано около него и се хвърляше да лиже лицето му.

Правейки различни физиономии, Танек вдигна ръка към устата си, за да я предпази от езика на кучето. Намръщи се, когато погледите им се срещнаха.

— Ти какво си очаквала? Рин Тин Тин? Не съм треньор на кучета. Единствената заповед, на която се подчинява е „Ела да ядеш“.

Този мъж излъчваше изключителна сила и увереност и тя никога не би повярвала, че той би позволил на някакво куче да се държи пред него другояче освен възпитано и дисциплинирано.

— Красив е.

— Да-а. — Танек с обич потърка кучето зад ушите. — Обичам го.

Беше ясно. Никога досега не го бе виждала тъй разнежен.

— Може ли да го погаля? — попита Питър.

— Не сега. Той не обича непознати.

Нел не му повярва. Кучето вече бе легнало по гръб, в поза, в която явно се предаваше и скимтеше от удоволствие, докато Танек го чешеше по корема. Тя пристъпи към тях.

Кучето моментално се изправи на крака и се озъби. Спря се стъписана.

— Спокойно — укроти го Никълъс. — Те са мои приятели, момчето ми.

— Държи се сякаш е било тренирано да напада.

— Животът го е научил. — Той се изправи. — Намерих го полумъртво от глад отстрани на пътя, когато беше още кутре. Не вярва на хората. — Усмихна се на Питър. — Нека първо те опознае.

Момчето кимна, но беше разочаровано.

— Исках да ме хареса.

— Ще свикне с теб. — Тръгна към вратата. — Утре сутрин Микаела ще те закара до ранчото на овчарите. Овчарските кучета са много по-общителни.

Лицето на Питър светна.

— Може ли да остана малко при тях?

Танек поклати глава.

— След няколко дни овчарите тръгват към планината, за да приберат овцете за зимата.

— А когато се върнат?

— Ако Джийн е съгласен.

Питър се обърна към Нел и й каза извинително:

— Не че не искам да остана при теб. Ти беше много добра с мен. Просто понеже са…

— Кучета. — Тя се усмихна. — Знам, Питър.

— Хайде, по-бързо. — Микаела застана на прага на вратата. — Нямам цял ден на разположение. Трябва да ви покажа стаите. След един час се стъмва. Довечера Джийн се връща, трябва да се прибера и да му приготвя вечеря.

Танек се поклони шеговито.

— Веднага идваме. Само покажи стаята на Питър, аз ще разведа Нел. Не искаме да ти създаваме затруднения.

— Няма. Във фурната има ядене, можете да си сипете. Хайде, Питър, ела. — Отново влезе в къщата. Момчето я последва нетърпеливо.

Нел и Танек влязоха направо във всекидневната.

— По-голяма е отколкото изглежда отвън — заяви Нел. — Човек може да се разхожда тук.

— Построих къщата, след като купих мястото. Казах ти, че обичам широки пространства.

Нел огледа просторната стая, обзаведена с мебели със светлокафява кожа, огромната камина с каменно огнище. Бели цветя се спускаха от медни вази, сложени върху масите, широка китайска ваза в ъгъла на стаята бе пълна със златисти хризантеми. По стените очакваше да види индиански килими или каубойски предмети, вместо тях откри най-различни картини.

Отиде и застана пред една, окачена над камината.

— Делакроа?

— Такъв варварин ли ти изглеждам, че да крия Делакроа тук, сред пустошта, и само аз да му се любувам?

Тя го изгледа и се сети за собственическия му тон преди малко.

— Да.

Той се разсмя.

— Права си. Съкровищата са, за да създават наслада на онези, които са ги взели и ги пазят.

— Взели ли? Ти да не би…

— Не, не съм я откраднал. Купих я на разпродажба. В последно време стриктно се придържам към законите. — Той я изведе от вратата и тръгнаха по дълъг коридор. — В това крило има пет спални с бани, също кабинет и сравнително добре обзаведен гимнастически салон. — Отвори една врата. — Твоята стая. В къщата има само един телевизор, но има много книги. Надявам се, че ще ти е удобно.

Тя не виждаше защо да не й бъде удобно. Стаята бе семпло мебелирана, но уютна. Бял пухен юрган бе постлан върху двойното легло. В ъгъла на стаята до прозорец имаше люлеещ се стол с възглавници, имитиращи гоблен. Библиотеката от черешово дърво на отсрещната стена бе претъпкана с книги и растения.

— Много е хубава. Изненадвам се, че гостите ти въобще си тръгват.

— Рядко имам гости. Това е моя къща и не обичам да я деля с никого.

Тя се обърна и го изгледа.

— В такъв случай присъствието ми ти е два пъти по-неприятно. Обещавам да не ти преча по-дълго, отколкото е необходимо.

— Изборът бе мой. Аз те доведох. — Той кимна към една врата в стаята. — Банята е там. Сигурно ще поискаш да се измиеш преди вечеря.

 

 

— Какво прави той? — попита Нел, отправила поглед към Питър, седнал на пода в ъгъла на стаята. Бе кръстосал крака, не мърдаше и гледаше Сам без да мигне, той пък се бе излегнал до огъня на няколко метра от него. — Прилича ми на хипнотизатор на змии.

— Според него ти си хипнотизаторка на змии — сухо изрече Никълъс.

Тя поклати глава.

— Той много ми се разсърди. Сторило му се, че съм се отнесла грубо със змията. — Върна се на предишната тема: — Да не би да си мисли, че може да накара Сам да го хареса?

— Може би. — Танек й досипа кафе от каната, поставена до коляното му. — Би могло и да стане. Ако го иска достатъчно силно. Кучетата усещат кога ги обичат.

— По време на вечерята Сам не обърна внимание на Питър.

Никълъс се облегна на стола.

— Престани да се тормозиш. Не можеш да накараш Сам да го обикне.

— Не се тормозя, просто… Струва ми се, че животът му е бил труден. Нищо няма да му стане на проклетото куче, ако завърти опашка пред него.

— Но Сам не го разбира. А и не е зле да бъдеш предпазлив.

— Като теб. — Тя вдигна очи. — С твоите огради, по които тече електрически ток.

Той кимна.

— За разлика от теб смятам, че животът може да бъде много хубав. Нямам никакво намерение да се отказвам дори от минута от него. Ще се боря до последен дъх.

Вярваше му. Под хладната му маска се криеше страстна решителност. Сила, интелигентност и страст към живота — забележителна комбинация. Откъсна поглед от Танек.

— Но си готов да го рискуваш, за да заловиш Гардо.

— Ще се опитам да го избегна. — Вдигна чашата към устните си. — Имам намерение да постигна и едното, и другото.

— Ако не успееш?

— Ще успея. — Замълча. — Но няма да ти позволя да направиш така, че да ме убият, защото желаеш всичко да стане бързо.

— Не ме разбираш. Трябва да го направя. Трудно ми е да чакам. — Тя стисна по-здраво чашата за кафе. — Смяташ ли, че не знам защо съм тук? Имаш намерение да ме убедиш да не ги търся.

— Това е единият план. Другият е да те пазя и да не ти позволя да ме принуждаваш да тичам след теб, докато попадна в капан.

— Няма защо да тичаш след мен.

— Има.

— Защо? Казах ти, че не бива да се смяташ отговорен за случилото се в Медас.

— Всеки сам преценява докъде се простират отговорностите му.

— И аз ли попадам в тях?

Той се усмихна.

— Засега. Понякога границите се променят.

Тя не желаеше който и да е да носи отговорност за нея, още по-малко мъж като Танек. Отговорността предполага известна близост. Вече бе принудена да се сприятели с Таня и Питър. Този мъж трябваше да остане извън този кръг.

— Не ти харесва, нали? Но го използва, за да ти помогна. — Вдигна подигравателно вежди. — Трябва да бъдеш последователна, Нел.

Проклет човек. Никак нямаше да й е трудно да го държи настрана.

— Просто не искам да бъда в тежест на никого. — Промени темата. — Защо искаш Гардо да умре?

— Той заслужава да умре.

— Това не е отговор.

— По същата причина, поради която ти искаш той да умре. Уби човек, когото обичах.

— Кого? — Отново й мина през ума колко малко познава Танек. — Съпругата ти? Детето ти?

Той поклати глава.

— Един приятел.

— Трябва да ти е бил близък приятел.

— Много близък — отвърна й лаконично. — Искаш ли още кафе?

Тя поклати глава. Ясно бе, че няма да й каже нищо повече за себе си. Опита по друг начин:

— Разкажи ми за Гардо.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко каквото ти знаеш.

Той се усмихна накриво.

— Гарантирам ти, че не би желала да знаеш всичко, което аз знам за него.

— Как се срещнахте?

— Преди няколко години в Хонконг. По онова време работехме в един и същи бизнес. Въпреки че той се занимаваше и с други неща.

— Искаш да кажеш, че и двамата имате престъпно минало ли? — попита тя направо.

Той кимна.

— Но моята мрежа бе по-ограничена. Предпочитах да я държа така.

— Защо?

— Нямах намерение да се занимавам с това цял живот — добави мрачно. — Исках да стана неврохирург.

Тя го изгледа удивена. Той се разсмя.

— Шегувам се. Исках да събера достатъчно пари и после да се оттегля. Когато израснеш в организираната престъпност, ти се случват някои неща. Или затъваш в търговията с наркотици и не можеш да се измъкнеш от закона, или свикваш с властта и не можеш да я пуснеш. Нито една от тези възможности не ми харесваше, затова направих така, че да не се набивам на очи.

— Не мога да си те представя да не биеш на очи.

— Точно такъв бях. — После додаде: — Относително.

— А Гардо не е бил такъв.

— Не, Гардо искаше да бъде Бог. — Размисли малко. — Или може би Чезаре Борджия. Така и не можах да установя със сигурност. Вероятно Бог. Тайнствеността, обграждаща един Борджия, би го привлякла, но пък херцогът е завършил зле.

Тя се подразни, но се сдържа.

— Как се запозна с него?

— Имаше една ваза Танг, която и двамата искахме да „придобием“. Той ми каза да се откажа.

— Ти какво направи?

— Отказах се.

Тя се смая.

— Бизнесът вървеше добре. Той беше по-силен и една война би ми коствала повече от дузина вази Танг.

— Разбирам.

Той поклати глава.

— Не, не разбираш. Смяташ, че е трябвало да премеря сили с него, да постъпя като Мръсния Хари и да се преборя с този негодник в окопите.

— Не съм казала подобно нещо.

— Отдавна се научих, че преди да се впуснеш в битка, трябва внимателно да прецениш последствията. Предстоеше ми да придобия цяло състояние, трябваше да мисля и за хора, които зависеха от мен.

— За Фил?

— Той беше с мен по онова време.

— И продължава да работи за теб.

— От време на време. Щом събрах достатъчно пари, ликвидирах мрежата. Някои от моите съдружници решиха, че не желаят да минат в други организации, където талантът им не би бил оценен.

— Значи си им помогнал да започнат нов живот.

— Не можех да ги оставя така. — После добави: — Бях поел ангажимент към тях.

Лоялност. Не желаеше той да притежава качество, на което да се възхищава. Когато започна да го разпитва, искаше да узнае повече за Гардо, а научи повече за него.

— Значи не е било за добро, като си се оттеглил, така ли? Убил е приятеля ти.

— Не, това стана по-късно. — Той се изправи и се протегна. — Време е за лягане.

Отново затвори вратата към себе си. Тя изрече бързо:

— Не си ми казал всичко, което искам да знам за Гардо.

— Има много време. Нали няма да си тръгваш скоро?

Тя също се изправи.

— Не обичам да си губя времето. — След малко продължи: — Явно, че имаш връзки. Ако не можеш да направиш нещо конкретно, би ли се опитал да откриеш защо Гардо е изпратил Мариц да ме убие?

— Защо?

— Защо ли? Нужно ми е да знам, защото трябва да се опитам да осмисля всичко. Твърде дълго се препъвам в кошмара.

— И да знаеш, това би ли променило мнението или целта ти?

— Не.

— В такъв случай всеки мотив е от второстепенно значение.

— Не и за мен.

Той я изгледа мълчаливо.

— Добре. Тогава утре би ли започнал да ме учиш на онова, което направи на Уилкинс?

— Никога ли не се отказваш?

— Ако знаех как да се бия с него, Мариц нямаше да ме хвърли от онзи балкон. Щях да успея да се защитя.

А също и Джил.

Думите останаха неизречени, но и двамата си ги помислиха. Той кимна рязко.

— Вдругиден. Утре трябва да отида и да видя Джийн в Бар Х.

Тя го изгледа подозрително.

— Да не се опитваш да ми откажеш?

— Не бих си го и помислил. Ще те науча на всичко, което искаш да знаеш за смъртта и нанасянето на тежки телесни повреди. Но това, което знам аз, не е толкова много, на колкото биха те научили Гардо и Мариц.

— Ще бъде достатъчно.

— Няма да е достатъчно. Дори и да е, какво ще правиш, след като всичко свърши? Нужна е определена душевност, за да оцелееш след убийството.

— Няма да бъде убийство — заяви тя обидена.

— Ето, виждаш ли как отстъпваш вече. — Натърти повторно: — Убийство е. Да вземеш нечий живот е равнозначно на убийство. Независимо от причината действието е едно и също. Добри хора като теб още от деца са научени да се отнасят с отвращение към него.

— Добри хора като мен рядко имат същия стимул, който ми бе даден.

— Вярно е, ти не си жената, която срещнах в Медас. Обаче същността е една и съща. Както когато дървото е наведено…

— Глупости.

— Така ли? Искаш да бъдеш твърда, студена и да отблъснеш всички от себе си, но това не се получава. Е, аз съм лесен, но какво ще кажеш за Таня? А за Питър?

— Това е нещо различно. Те нямат нищо общо с Мариц и Гардо.

— Обаче имат много общо със същността ти.

— Значи смяташ, че не мога да го извърша, така ли? Грешиш.

— Обзалагам се, че съм прав. — Добави уморено: — Иска ми се да съм прав.

Тя поклати глава.

— Вдругиден. В осем сутринта. Облечи дрехи за тренировка и не закусвай. — Обърна се и излезе от стаята.

„Той греши — каза си тя. — Сигурно греши.“ По-добре би било, ако се постарае да запази бариерите около себе си, но дори да не успее, то нямаше да означава, че решителността й е отслабнала.

— Питър. — Обърна се към другия край на стаята. — Време е да…

Сам бе облегнал глава върху коляното на момчето и то го галеше по врата. Лицето на Питър бе озарено от неизразимо щастие.

Би могло да се случи. Ако го желае достатъчно.

Тя се почувства щастлива заради него. Явно Питър го е желал достатъчно.

Искам да бъда прав.

Усмивката й се стопи, когато си припомни думите на Танек. Неговата воля бе много по-силна от тази на Питър и той имаше намерение да я насочи към нея.

Да, но тя не е Сам. Няма да му донесе нищо добро.

— Хайде, Питър — изрече рязко. — Време е да си лягаме. Утре можеш да играеш със Сам.

 

 

Мъртва е. Жената е мъртва.

Мариц постави слушалката на телефонния апарат с голямо задоволство. Значи не се е провалил. Отне му малко време, но жената на Колдър бе умряла. Можеше да се отчете пред Гардо, че задачата е изпълнена. Може би.

Някакво неспокойство прониза задоволството му. Гардо спомена, че се е провалил и че жената щяла да оздравее. Този негодник обикновено не грешеше.

Би изглеждал като глупак, ако се окаже, че данните за смъртта на жената са подправени и че тя му се е изплъзнала. Гардо не понасяше глупаците.

Нямаше да му стане нищо, ако провери.

Сведе очи към записаната информация върху страница от бележника. В болницата?

Там има твърде много хора.

Погребално бюро „Джон Бърнбаум“.

Усмихна се и пъхна бележника в джоба си.

 

 

— Това е за теб. — Танек хвърли голям пакет на дивана до Нел. — Подарък.

Тя го изгледа объркана.

— Каза, че отиваш в другото ранчо, за да видиш надзирателя си.

— Точно така. На връщане се отбих в града. Отвори го.

— Питър още не се е върнал от ранчото.

— Няма и да се върне. Джийн го хареса и му разреши да остане няколко дни. Ако се прояви добре, може да го отведе в планината.

— В безопасност ли е?

— Напълно. Полудя от радост, когато разбра, че ще отиде. Кучета и овце.

Тя си представи колко неустоимо е било за Питър. Започна да разкъсва кафявата опаковка. Платно, триножник, скицник, моливи и кутия с бои.

— Какво е това?

— Спомена, че искаш да рисуваш Микаела.

— Не съм казала подобно нещо.

— Но искаш да го направиш.

— Ще бъда много заета.

Той щракна с пръсти.

— О, да. Забравих за тежките телесни повреди. Ами аз реших да ми плащаш за уроците. Нужни са ми някои картини, за да украся стените.

— За да ги закачиш до Делакроа ли? — попита тя саркастично.

— Това ще бъде местно изкуство. Моите хора, моите планини.

Същото чувство за собственост забеляза, когато пристигнаха. Остави платното на пода.

— Наеми си някой друг да ти ги нарисува.

— Искам ти да го направиш. Един час насилие и урок по нанасяне на тежки телесни повреди за два, за да рисуваш моите картини. Съгласна ли си?

Тя се обърна и го изгледа.

— Какво значи това? Да не би да се очаква от мен да премина през някаква чудотворна метаморфоза от твоята полусурова терапия?

— Може би. Сметнах, че няма да те заболи.

— Ще си губя времето.

— През известен период от живота си не си го смятала за губене на време. — Погледна я в очите. — Ще удържа на думата си. Обещавам ти всеки ден по един час тренировка независимо дали рисуваш или не. Но единственият начин да получиш повече е да ми дадеш онова, което желая.

— Няма да ти се отрази добре.

— Но няма да ми се отрази и зле. — Усмихна се. — Теб също няма да те нарани, нали?

Тя бавно поклати глава.

— Споразумяхме ли се?

Защо не наистина? Погледна платното и усети леко вълнение. Погледът й се премести в посока към кухнята, където чуваше как Микаела приготвя вечерята. Това чудесно лице…

— Ако успееш да убедиш Микаела да ми позволи да я рисувам.

— Никога не се опитвам да я убеждавам да прави каквото и да било. Щом искаш да я рисуваш, върви и я склони.

— Значи терапията продължава, така ли?

Той се ухили.

— Боя се от нея. Плаши ме до смърт.

 

 

Погребалното бюро „Бърнбаум“ грееше в тъмнината като къща в плантация. Трите му колони бяха осветени от насочени лампи, скрити сред вечнозелените храсти на обширната поляна отпред.

„Какво прахосничество! — помисли Мариц. — Къщи за мъртвите.“

Е, не само за мъртвите. Гробарите печелят много от погребенията. Проклети кръвопийци. Направо му изпиха кръвта, когато погребваше баща си.

Обаче „Максуел и син“ въобще не разполагаха с подобна сграда като тази. Домът на покойниците се намираше на оживена улица из бордеите на Детройт, а той бе твърде беден, за да заслужава каквото и да е внимание. Прехвърлиха го към Даниъл Максуел-син. Изпита безпомощна злоба, докато седеше, а мухльото с белези от акне по лицето се опитваше да му измъкне и последния долар.

Идеше му да стисне гърлото на това копеле, докато очите му изхвръкнат.

Но това бе преди да открие ножа.

Вратата на погребалното бюро се отвори и няколко души излязоха отвътре. Бяха със зачервени очи, разговаряха тихо и изпитваха тайно облекчение, че напускат мъртвите и отново се приобщават към света на живите.

Погледна часовника си. Девет. Време бе да затварят. Даваше им още петнайсет минути.

Проследи как опечалените се качват в колите на паркинга и потеглят. И той е бил опечален. Обичаше баща си. Майка му трябваше да умре, тази злобна кучка. Не беше го намислил да стане така. Само бутна баща си леко, а той се изтъркаля надолу по стълбите. Трябваше тя да бъде на негово място.

Млад човек с тъмен костюм излезе от погребалното бюро и пресече поляната към служебния паркинг. Ученик на вампира ли? Или може би Бърнбаум също имаше син. Момчето си подсвиркваше и скочи в син олдсмобил, паркиран до лъскав кадилак-катафалка.

Нова катафалка, купена с пари в брой седмица след предполагаемата кремация на жената Колдър.

Документът за тази покупка привлече вниманието на Мариц.

Във вестибюла светлините угаснаха.

Мариц изчака, докато олдсмобилът изчезне зад ъгъла, преди да излезе от колата и да пресече алеята. Позвъни. Никой не отговори. Позвъни отново.

Изчака минута и пак натисна звънеца.

Светлините в преддверието светнаха, вратата се отвори. Въздухът вътре бе хладен и наситен с мирис на цветя.

Джон Бърнбаум застана на вратата — бе с пригладена прошарена коса, леко пълничък, облечен със строг сив костюм.

— Искате да видите тялото ли? Съжалявам, но вече е затворено.

Мариц поклати глава.

— Налага се да ви задам няколко въпроса. Знам, че е късно, но може ли да вляза?

Бърнбаум постоя нерешително. Мариц почти видя как лостчетата се задвижиха в главата му и пред очите му затанцуваха доларови знаци. Отстъпи.

— Загуба ли сте претърпели?

Той влезе във фоайето, затвори вратата и се усмихна.

— Да, претърпях загуба. Трябва да поговорим.

 

 

Нел стоеше и наблюдаваше Микаела от прага на кухнята. Ръцете на жената бяха изцапани с брашно, докато размесваше теста върху плота. Движенията й бяха бързи, плавни, пестеливи.

— Искаш ли нещо? — попита Микаела, без да вдига очи.

Тя се стресна и изрече първото, което й дойде наум:

— Какво правиш?

— Бисквити.

— Онези, които ядохме на закуска, бяха чудесни.

— Знам.

Нямаше да е лесно.

— Много си заета.

Икономката кимна.

— Много мило от твоя страна и от страна на мъжа ти, че позволихте на Питър да остане при вас в ранчото за известно време.

— Няма да пречи. — Остави настрана точилката и започна да реже бисквитите. — Ако се безпокояхме, че ще създава неприятности, нямаше да го направим. Джийн няма време да се занимава с глупави хора. Умът на момчето е като на дете, но не е глупаво. Децата могат да се научат. — Думите бяха изречени отсечено, каквито бяха и движенията й, докато режеше тестото. — Е, какво искаш?

— Лицето ти.

Микаела вдигна очи.

— Бих казала, че твоето е достатъчно хубаво.

— Искам да кажа… бих искала да те нарисувам.

Започна да реди бисквитите в тава.

— Нямам време да ти позирам.

— Ще се старая да те скицирам, докато работиш. В началото може да не ми трябваш много.

Известно време Микаела не отговори.

— Ти художничка ли си?

— Не точно. Нямам време за рисуване. Правя го само когато не съм… — Спря, тъй като установи, че механично отговаря по същия начин, както обясняваше на всички преди Медас. Сега обаче нямаше нито Джил, нито Ричард. — Да, художничка съм. — Думите й прозвучаха много самотни.

Микаела я изгледа, после кимна рязко.

— Скицирай. Стига да не ми пречиш.

Нел не й даде възможност да промени мнението си.

— Ще отида да си взема скицника.

— Няма да стоя на едно място.

— Ще работя около теб…

Бе по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни, разбра един час по-късно, след като се опита да улови чертите на Микаела. Тя не спираше. За жена с лице, излъчващо спокойствието на Нефертити, тя беше истински мотор, движен от енергия. След като отчаяна скъса няколко листа с очертанията на лицето й, Нел реши да се съсредоточи върху всяка черта поотделно. Започна от хлътналите й очи.

Така бе по-добре. Улавяше я. Може би ще комбинира чертите по-късно…

— Защо си тук?

Нел вдигна очи. За пръв път в продължение на един час Микаела проговори.

— Просто съм на гости.

Жената поклати глава.

— Никълъс каза, че ще останеш през зимата. Това не на гости.

— Ще се старая да не ти преча.

— Ако Никълъс иска да си тук, ще свикна, дори и да ми пречиш.

— Никълъс ми каза, че двамата с Джийн сте кореняци, а той не е.

— За нас е вярно, но и той започна да свиква. Трябват му още няколко сезона.

— Сезона?

Микаела сви рамене.

— Според мен би му било трудно да привикне където и да било, но той полага усилия. Ще видим.

— Искате ли да остане?

Тя кимна.

— Той ни разбира и ни оставя да си вършим работата. Може да попаднем на глупав собственик, който да не може да се обучи.

Тя се усмихна.

— Обучавате ли Никълъс?

— Разбира се. Той не е труден. Умен е и притежава силна воля. При достатъчно време ще се претопи по тези места.

— Аз пък мислех, че силата на волята не позволява на човек да се претопи.

— Земята тук е сурова. Не понася мекушави хора. — Погледна към Нел. — Направо ги смила и изплюва.

— Смяташ, че съм мекушава ли?

— Не знам. Такава ли си?

— Не.

— Тогава няма от какво да се боиш.

— Не ме искаш тук, нали?

— За мен няма значение дали си тук. — Извади бисквитите от фурната. — Стига да не се опитваш да отведеш Никълъс. Говори с него, усмихвай му се, спи с него. — Сложи тавата с бисквитите върху плота за рязане. — Но когато си тръгнеш, го остави тук.

Беше изумена.

— Нямам намерение да спя с него. Не съм дошла за това.

Микаела сви рамене.

— И това ще стане. Той е мъж, а ти си по-близо от жените в града. — Извади шпатула и леко отдели бисквитите от тавата. — Ти си жена, която би изкушила всеки мъж.

— Той не гледа на мен по този начин.

— Всички мъже гледат на жените по този начин. Това е първата им реакция. Едва по-късно ни виждат като хора с души и тела.

— Според теб значи той единствен има думата по този въпрос?

— Ти обичаш да го гледаш. Наблюдаваш го.

Наистина ли? Разбира се, че го гледа. Той бе мъж, който привличаше вниманието. Изпъкваше като фар в онази претъпкана бална зала.

— Това не значи нищо. Между нас няма нищо.

— Щом казваш. — Тя се извърна. — Нямам повече време за приказки. Наближава обед. Трябва да сервирам масата.

Нел си отдъхна. Микаела грешеше, а разговорът се оказа смущаващ.

— Да ти помогна ли? Мога да сложа масата.

— Не. — Отвори шкафчето и извади чиниите. — Но можеш да отидеш до конюшнята и да извикаш Никълъс.

Нел остави скицника и скочи от стола.

— Веднага.

Когато влезе в конюшнята, той решеше червеникавокафяв жребец. Тя спря до вратата.

— Обядът е готов.

— Идвам след малко.

Наблюдаваше го как реши жребеца с дълги и отмерени движения. Вършеше всичко със същата сила и пестеливост. Беше облечен с джинси и памучен пуловер и изглеждаше съвсем на място, докато изпълняваше тази ратайска работа. Ако не го познаваше по-добре, би казала, че е роден за нея. Трудно й бе да свърже Танек от Мадас с този мъж.

Той не вдигна очи.

— Много си мълчалива. Какво мислиш?

— Че отлично се справяш. Познаваш ли добре конете?

Той се усмихна.

— Уча се. Преди да дойда тук, бях виждал единствено конете, които английските богаташи яздят в клуба по поло.

— Бил си в клуб по поло?

— Когато бях момче, миех чинии там.

— Не мога да си те представя като мияч на чинии.

— Така ли? Гледах на тази работа, сякаш ме бяха повишили с една степен. Преди това миех пода на един бардак, където работеше майка ми.

— О!

Той я стрелна с очи през рамо.

— Какво възпитано възклицание. Смутих ли те?

— Не, но… — Запъна се. — Не е моя работа. Не исках да се бъркам в живота ти.

— Не се бъркаш. Почти не познавах майка си. Бях по-близък с другите проститутки, отколкото с нея. Беше американка — хипи, дошла в Китай да търси истинската светлина. За съжаление виждаше светлина само когато се надрусана. Непрекъснато се дрогираше. Бях шестгодишен, когато умря от свръхдоза.

— Колко голям бе, когато напусна това място?

Той се замисли.

— Сигурно съм бил на осем, когато започнах да мия чинии в клуба по поло. Изритаха ме оттам, когато бях на дванадесет.

— Защо?

— Готвачът каза, че съм откраднал три касетки с хайвер и съм го продал на черния пазар.

— Наистина ли?

— Не, той го направи, обаче аз бях удобен. Всъщност той много умно избра мен. — Тонът му бе хладен и обективен. — Аз бях най-ранимият. Нямаше кой да ме закриля, а сам не можех да се защитя.

— Не забелязвам това да те гневи.

— Минало ми е. Даде ми много полезен урок. Оттогава никога вече не съм бил толкова уязвим и се научих да пазя онова, което е мое.

— Какво стана с теб, след като те изхвърлиха? Имаше ли къде да отидеш?

— На улицата. — Остави четката и потупа коня. — Уроците, които научих там, бяха още по-полезни, но съм сигурен, че не би желала да ги чуеш. — Излезе от бокса и затвори ниската вратичка. — Или може би искаш. Повечето от тях са да играя мръсни номера и да нанасям тежки телесни повреди.

Тя не бе в състояние да си представи как човек може да оцелее на улицата, особено момченце на такава възраст.

Той я изгледа и поклати глава.

— Гледаш ме като Питър. Съвсем си се размекнала.

Тя бързо отмести очи.

— Човек не се размеква, когато мрази насилието, което се упражнява върху деца. Ти самият го мразиш.

— Но не се размеквам от тази мисъл.

— Аз не се размеквам.

— Хайде, почти. Виж какво, не всички деца са като Джил. Бях жилаво момче, което се справяше само, малък негодник с остри нокти. — Погледна я в очите. — Смяташ, че си се променила, но си състрадателна. Това означава, че си податлива, а податлива означава мъртва.

— Тогава ще го преодолея. — Тръгна към вратата. — Микаела ще се разсърди, ако обядът й изстине.

— Ние не го искаме. — Настигна я. — Разбирате ли се с нея?

— Много добре. Позволи ми да я скицирам. — Направи гримаса. — Стига да не й преча.

— Това как те кара да се чувстваш?

— Добре. — Погледна го. — Но няма да ми помогне да намеря някое уютно ъгълче и там да забравя всичко.

— Може и да ти помогне. То е само част от общата картина.

— Днес скицирах три часа. Това означава, че си ми длъжник.

Ъгълчетата на устата му се повдигна в язвителна усмивка, докато й отваряше вратата на конюшнята.

— Нали това е целта?

Тя поклати глава. Той представляваше странна смесица — хладен, упорит и въпреки всичко притежаваше твърди принципи, които включваха чувство за отговорност и справедливост. Забележително бе за човек с неговия произход.

Танек бе забележителен мъж.

Ти го гледаш.

Спомни си думите на Микаела и отново изпита същото изумление при мисълта за близост с Танек. Реагира глупаво. Приемаше го за изключителен, но това не означаваше, че иска да легне с него. В живота й нямаше място за секс с когото и да било и ако не желаеше да се сприятели с Танек, тя в никакъв случай не искаше и да спи с него. За нея той представляваше само начин да се добере до Мариц и така щеше да си остане. Дори не разбра защо го разпитва за миналото му. Колкото по-малко знаеше за него, толкова по-добре.

Не, не е вярно. Разпитваше го, защото й беше интересно как се бе изградил човек като Танек. Любопитството е нормална и приемлива черта. Откри, че продължава да проявява интерес, когато внезапно й хрумна една мисъл.

— Някога по-късно срещал ли си онзи готвач, който те уволни?

— Да, срещнах го пак.

Танек се усмихна.