Айрис Йохансен
Живея, за да отмъщавам (13)

Дванайсета глава

Джейми проследи с поглед как Нел излиза от гимнастическия салон.

— Добра е.

— Напредна доста. — Танек избърса лицето си с кърпата.

Приятелят му се захили.

— Много е агресивна. Веднъж за малко да те събори.

— Нали ти казах, напредва.

— Любопитно ми беше да ви наблюдавам. Обикновено когато си върху жена, не го правиш с такава цел…

— Откри ли нещо?

Джейми поклати глава.

— Пуснах няколко следи, но стигнах до задънена улица. Трябва ми време. — Замълча. — Обадих се на Фил да го питам как се справя и той спомена за съобщение, на което се натъкнал преди няколко седмици на последните страници на вестника. Джон Бърнбаум е изчезнал.

Бърнбаум. На Танек му трябваше минута, за да направи връзката. Собственикът на погребалното бюро, на когото даде подкуп, за да фалшифицира документите за смъртта на Нел.

— Някаква връзка?

— Никаква на пръв поглед. Няма следа от мръсна игра. От сейфа е изчезнала голяма сума пари, но бил отворен от човек, който е знаел комбинацията. Изчезнала е и колата на Бърнбаум заедно със самия него. Излезе, че бракоразводният процес на Бърнбаум е бил доста объркан и има възможност да се е покрил, за да избегне изплащането на издръжка. — Размисли се. — Според сина му един от чамовите ковчези, който служел за кремация, липсвал.

— Кремация. Гардо винаги държи на чиста работа.

— Освен това в щата Минесота има езера колкото щеш, където би могла да бъде потопена кола. — Джейми сви рамене. — Разбира се, това е само предположение и може да излезе вярна теорията, че Бърнбаум се е укрил.

— Както и погрешна. Заради сигурността трябва да приемем, че Гардо или Мариц е узнал онова, което е искал от Бърнбаум. Каза ли на Фил да държи под око Таня и Джоуъл?

— Нямаше защо да му казвам. Той не е глупав. Казва, че не е забелязал нищо особено, но преди няколко седмици Таня му споменала, че усетила как я следят. Оттогава нищо.

— Това не е хубаво.

— Не съм съгласен. В случая добрата новина е, че няма никакви новини.

— Къщата претърсвана ли е?

Джейми поклати глава.

— Освен това имат отлична охранителна система.

— Въпреки всичко не ми харесва.

— Не можеш да ги обградиш с въоръжена охрана поради възможността, че нещо би могло да се случи.

— Обещах на Джоуъл да му осигуря защита, ако ми помогне. Направих грешка в Медас. Няма да я повторя отново. — Замисли се. — Защо не позвъниш на Фил и да му кажеш да се свърже с нас, ако има нещо…

— Вече го направих.

— Естествено, че си го направил. — Направи гримаса. — Извинявай.

— Ще се върна там веднага щом ми разрешиш да напусна тая дивотия и да прибавя значителния си интелект в търсенето на истината.

Край на дистанцията и бариерите. Е, Никълъс поне опита. Сигурно е намеса на съдбата. Глупости, каза си отвратен. Само си търсеше извинение и го откри.

— Давам ти три дни. През това време я научи на всичко, което можеш. Не искам да разбере, че има нещо нередно, иначе веднага ще се качи на самолета за Минеаполис.

Джейми кимна.

— За толкова време мога да я науча само на елементарни неща. Така или иначе останалото е практика. — Отдъхна си с облекчение. — Признавам, че с радост ще си тръгна оттук. Всичко е твърде голямо, а тишината ме смущава.

— Как разбра? Откакто си дошъл не си млъкнал.

— Неблагодарността ти сломява сърцето ми. — Тръгна към вратата. — Ще отида да намеря Нел. Тя ме харесва.

 

 

Нел направи гримаса.

— Пак пропуснах.

— Но всеки път улучваш мишената — каза Джейми. — Ще успееш.

— Кога?

— Много си нетърпелива. Не може да очакваш да улучиш окото на бика, след като си тренирала цял ден. — Придвижи се напред и нагласи мишената върху оградата на корала. — Имаш добро око и твърда ръка. Използвай ги. Съсредоточи се.

Тя се намръщи.

— Съсредоточавам се.

Той се ухили.

— Тогава не се съсредоточавай много. Сигурно го искаш твърде силно.

Сигурно. Наистина го желаеше. Ръката й стисна дамския колт, който Джейми й даде.

— Все си мисля, че ще го улуча.

— Не всеки е роден стрелец, а човекът е по-голяма мишена от окото на бика. Ако се научиш да стреляш бързо към мишената от всякакво положение, това е добре.

— Искам да бъда добра.

— Не, искаш да бъдеш съвършена.

Тя се усмихна и кимна.

— Искам да бъда съвършена.

— Докато станеш, ще се упражняваш. — Въздъхна. — Пази Боже да ме обхване някоя натрапчива идея. — Взе й пистолета. — Хайде. Ще направим почивка и ще пием кафе.

— Не съм уморена.

— Аз съм. — Хвана я за ръката и я поведе из двора на конюшнята. — Оставам без сили от този чист въздух. Нищо чудно, че Господ е създал кръчмите.

— Мислех, че човекът е създал кръчмите.

— Хората често допускат подобна грешка. Не, те определено са райско място. — Посочи към равнината и планините. — След като е създал тази пустош.

— Щом толкова ти липсват кръчмите, защо стоиш още?

— Ник ме извика. — Сви рамене. — И мен ме обхващат разни мисли. Спомням си за Терънс.

— За Терънс О’Мейли ли?

— Ник разказа ли ти за него?

— Каза ми, че Гардо го убил. Добри приятели ли бяха?

— Терънс беше почти като баща за Ник. Измъкна го от калта. Той беше едно невежо варварче, което едва успяваше да оцелее, но Терънс го хареса. Взе го при себе си, храни го и го научи. Не беше много трудно. Ник беше гладен. Искаше да научи всичко на света. Бързо надмина Терънс, започна да се издига и да иска още. Започна да се катери нагоре и взе Терънс със себе си. — Наклони глава. — Както и скромната ми личност.

— Да се катери накъде?

— Извън калта по единствения начин, по който можеше.

— Престъпна дейност?

— Ние само това знаехме. Двамата с Терънс бяхме дребни контрабандисти и от време на време се занимавахме и с кражби, но Ник… О, Ник беше артист. Винаги е знаел какво иска и как да го постигне.

— Какво искаше?

— Да се измъкне. Да има достатъчно пари, за да не може никога повече примката да се затегне около врата му.

— Явно е успял.

Джейми кимна.

— Опита се да даде и на нас онова, което желаехме. Взех си моя дял и се махнах, но Терънс не искаше да се установи. Твърде дълго бе в играта. Обичаше живота, познаваше тръпката на успеха. Когато Ник купи това място, той си взе шапката и замина.

— И?

— Тръгна по стъпките на Гардо. — Сви устни. — Върна се при Ник, за да умре.

— Какво се е случило?

— Гардо си направил експеримент с него. — Отвори й входната врата. — Малко количество колоньо на върха на сабята. Изходът е фатален в деветдесет и седем процента. Смъртта е много жестока. Ник е трябвало да го гледа как умира.

— Колоньо ли? Никога не съм чувала за подобно нещо.

— Произхожда от Амазонка. След като се заеха да унищожават дъждовните гори, започнаха да се появяват най-различни нови болести. Предава се само по кръвен път и не е заразно, но много прилича на Ебола. Сигурен съм, че си чувала за тази напаст.

Тя потрепера. Във вестниците бе чела за заболяването, при което бацилът буквално изяжда вътрешните органи на жертвата.

— Чувала съм.

— Шефовете на картела винаги имат под ръка серум и го използват за хора, които не са им приятни. Заплахата действа идеално. Редовно снабдяват Гардо.

— Зверска работа.

— Да. Приеми го като предупреждение. — Погледна я в очите. — Смяташ ли, че Ник щеше да действа толкова предпазливо, ако Гардо беше лесна плячка?

Не. Сигурно е било ужасно да наблюдава как приятелят му умира бавно и мъчително.

— Но аз съм тук, нали? И съм търпелива.

— Освен когато не улучиш окото на бика.

Тя се усмихна.

— Освен тогава.

 

 

— Смятах, че ще постои по-дълго. — Нел гледаше с разочарование как Микаела маневрираше с джипа надолу по пътя, а Джейми седеше на мястото до шофьора. — Това, което научих, не е достатъчно.

— Той си има и друга работа. Каза, че се справяш добре и можеш да продължиш сама — отвърна Никълъс. — Освен това смята, че мястото било твърде диво за неговия вкус.

— Не е диво. — Загледа се към планините. — Връща те към основните неща в живота.

— Точно така. — Отправи поглед към джипа, който бе стигнал до първата порта, след това я попита: — На теб харесва ли ти тук?

Не беше мислила по този въпрос. Имението бе тъкмо подходящо за работата, която изпълняваше. Едва сега разбра, че постепенно е свикнала със спокойствието и с атмосферата на мястото. Тук се чувстваше у дома си.

— Да, харесва ми. Човек чувства… като че е пуснал корени.

— Тъкмо затова го купих. — Помълча малко, после внезапно се извърна. — Обуй си джинси, вземи си топло яке и ме чакай до конюшнята.

Тя го изгледа смаяна.

— Защо?

— Яздиш ли?

— По-рано съм яздила понякога, но не съм ездачка.

— Не е необходимо. Няма да ловиш коне с ласо. Ще се изкачим на хълма, за да посрещнем Джийн и Питър. Досега сигурно са слезли от планината със стадото.

— Защо отиваме?

— Защото искам. — Усмихна й се дръзко. — Освен това реших да престана да бъда толкова досадно отговорен и да правя каквото пожелая. Не искаш ли да видиш как Питър се е приспособил към живота на пастирите?

— Да, но… Колко време ще отнеме?

— Сигурно късно следобед ще бъдем на платото, където обикновено нощуват. Ще преспим с тях и ще се върнем утре сутринта. — Усмихна се насмешливо. — Ще имаш достатъчно време, за да се упражняваш с новата си играчка.

— Мога да взема пушката.

— Не, не бива. Още не си достатъчно добра. Може да улучиш някоя овца или куче.

— Тогава да остана тук и да…

— Искаш ли да дойдеш? — попита я той раздразнено.

Искаше да отиде, реши неочаквано. Желаеше да се запознае с Джийн Ечбарас и да види Питър. Нямаше нищо лошо, ако си почине. Щом се върне, ще работи двойно по-усилено. Тръгна към верандата.

— Ще се срещнем при конюшнята.

 

 

Джийн Ечбарас не бе по-висок от метър и шейсет и осем, беше набит, мускулест, а щом се усмихнеше, цялото му кръгло набръчкано лице светваше. Нел можеше да го свърже с приличната на статуя Микаела толкова, колкото с Клеопатра.

— Радвам се да се запознаем. — Лицето му разцъфна в усмивка. — Моята Микаела казва, че сте добра жена.

Нел примигна.

— Сериозно?

Той кимна и се обърна към Танек:

— Загубихме една овца. Отвлече я вълк. Въпреки всичко сме добре.

Никълъс се усмихна.

— Да, това е хубаво. Нел дойде да види Питър. Къде е той?

Джийн посочи към края на стадото.

— Там. Добре се справи.

Младежът я бе видял и й махна нетърпеливо, но не се приближи.

— Виждате ли? Стои и пази овцете. Понякога забравя това-онова, но никога да наблюдава овцете. — От гордата усмивка на Джийн бръчките около тъмните му очи станаха още по-дълбоки. — Бързо се научи.

— Може ли да отида при него? — попита младата жена.

Той кимна.

— Така или иначе, време е да изградим лагера. Кажи му да остави кучетата да пазят и да дойде на вечеря.

Нел подаде поводите на коня си на Танек и тръгна да заобиколи огромното стадо. Намръщи се, когато приближи. Събрани на едно място, овцете определено не миришеха приятно, тя видя, че козината им бе мръснобежова, а не бяла. Значи всички приказки за бели агънца са измислица.

— Нали са хубави? — попита Питър, когато вече можеше да го чуе. — Не ти ли харесват?

— Ами, явно на теб ти харесват. — Прегърна го и отстъпи, за да го изгледа.

Беше загорял. Носеше раздърпано вълнено пончо, ботуши и кожени ръкавици. Очите му блестяха, лицето му грееше.

— Няма защо да те питам дали си добре.

Той посочи към едно коли с черно-бяла козина, което обикаляше около отделила се от стадото овца.

— Това е Джонти. Той е овчар като мен. Нощем, когато не сме дежурни, спим заедно.

— Колко хубаво. — Нищо чудно, че миришеше така. Не че имаше някакво значение. Важното беше, че е щастлив и горд от себе си.

— Джийн казва, че когато женската, която спи с Джонти, роди кученца, ще ми даде едно и ще ме научи как да го тренирам.

Думите му я обезпокоиха; това означаваше да живее там постоянно.

— Няма ли да отнеме много време?

Усмивката му се стопи.

— Мислиш, че трябва да си тръгвам ли? — Поклати глава. — Никога няма да си тръгна. Джийн не иска да го напускам. Казва, че съм добър овчар. — Добави убедено: — Сигурно ще се приобщя към тях.

Тя усети сълзи в очите си.

— Чудесно, Питър. — Прокашля се. — Джийн поръча да оставиш кучетата да пазят, а ти да дойдеш да вечеряш.

Той кимна и пронизително извика:

— Бес, Джонти, пазете. — Обърна се и я настигна. — Нали е хубаво тук? Трябва да видиш нагоре какво е. Зелено и меко и когато вдигнеш очи и видиш планините над главата си, става ти страшничко, но не чак толкова и…

 

 

— Той е щастлив. — Нел отпи от кафето и през дългите пламъци се загледа в Джийн и Питър, седнали от другата страна на лагерния огън. По-възрастният мъж му показваше как да дялка, а Питър следеше ръцете му съсредоточено. — На седмото небе е.

— Да. — Танек проследи погледа й. — Добре.

— Иска да остане тук.

— Значи ще остане.

— Благодаря ти.

— За какво? Той сам си спечели това място. Не е лесно да си овчар. Самота, тежък труд, слънце, сняг. Когато за пръв път дойдох, опитах един сезон.

— Защо?

— Смятах, че така ще намеря мястото си.

— Намери ли го?

— Помогна ми.

— За теб е важно да притежаваш нещо.

Той кимна.

— Когато бях дете, нямах нищо свое, освен дрехите на гърба си, имах желание да грабна целия свят и да го стисна здраво в шепата си. Може би този инстинкт се е запазил.

Тя се усмихна.

— Несъмнено.

— Желанията ми вече се промениха. — Разбута огъня с пръчка. — Сега обаче плащам за онова, което искам.

Тя се загледа към планините.

— На теб ти харесва тук.

— Привлече ме от първия момент. Понякога се случва така.

— Същото стана и с Питър. Твърди, че мястото му било тук. — Отново погледна към момчето. — Вярвам, че е така. Сега изглежда… завършен.

— Завършен ли?

— Да, завършен. — Той продължи да я гледа въпросително, а тя търсеше думи. — Вече не е грозно патенце.

— Изглежда почернял, но не забелязвам някаква изненадваща промяна във външния му вид.

— Не исках да кажа това. Когато бях малка, моята баба ми разказваше как грозното патенце се е превърнало в лебед. — Сви рамене. — После разбрах, че невинаги се случва.

— Но при теб се случи.

— Стана истинско чудо. Чудо, което Джоуъл направи. Напоследък си мисля, че вероятно всеки има възможност да се превърне в лебед. Защото то отчасти зависи от душата. Ако откриеш себе си и постигнеш мир със самия себе си, също би било чудо. Може би когато надраснем непохватността, излезем от детската възраст и престанем да се съмняваме в собствената си личност, всичко ще си дойде на мястото. Може би това е, което ние… — Спря се и направи гримаса. — Думите ми звучат много дълбокомислено. Защо не ми се смееш?

— Защото приветствам всеки знак, който ми показва, че мислиш и за друго, освен за Медас. Значи Питър е завършен?

— Ти наистина ми се смееш. — След като той не отговори, каза: — Може и да не е завършен, но е направил голяма крачка.

— Значи смяташ, че я е направил, така ли? — Вдигна ръка. — Всъщност смятам, че във всичко това има разум. Излиза, че Джоуъл е създал лебед не само външно?

Тя поклати глава.

— За мен не се отнася. Аз не съм завършена. Като че ли съм раздробена на трески. Но вярвам, че ти знаеш кой си. Таня също така мисли. — Тя го погледна в лицето и откри, че той вече не се усмихваше, а я гледаше особено напрегнато. Бързо отмести очи и изрече весело: — Таня може да е лебед, но съм сигурна, че ти си малко ястребче.

— Възможно — отвърна й разсеяно и тя продължи да усеща погледа му върху себе си.

Потрепера, когато задуха леден вятър.

— Закопчай якето си — посъветва я.

Тя не помръдна.

— Закопчай го — повтори. — Тук, в планината става студено.

Закопча якето си.

— Не е нужно да ми казваш как да се грижа за себе си. Свикнала съм да го правя.

— Но не много успешно — изрече той и неочаквано стана груб. — Позволила си на всички около теб да те превърнат в марионетка. Изоставила си кариера, която си обичала, позволила си на родителите си набързо да те омъжат за човек, който не е давал и пукната пара за теб, и после…

— Грешиш. — Изненада я неочакваната му грубост. — Ричард ме обичаше. Аз го измамих.

— Не ми се вярва. Той продължава да манипулира чувствата ти дори…

— Ричард е мъртъв. Престани да говориш за него.

— Ще престана, как не. — Обърна се към нея и я погледна в очите. — Защо не допуснеш, че този негодник те е използвал? Имал е приятна добре възпитана жена, на която е можел да се налага, съпруга, която никога не би му отказала нещо, тъй като му била дълбоко благодарна, че се е унижил заради нея…

— Млъкни. — Пое дълбоко дъх. — Това теб какво те засяга?

— Засяга ме, защото искам да спя с теб!

Тя го изгледа.

— Какво каза?

— Нали ме чу? — Думите му й подействаха като шамар. — Или трябва да използвам по-земен термин? Искаш ли да го чуеш на китайски? Или на гръцки?

— Въобще не искам да го чувам — отвърна смутена.

— Знам. Не съм казал, че ще те вкарам насила в леглото си. Ясно ми е, че не си готова за това.

— Тогава защо въобще го споменаваш?

— Защото го искам — отвърна й искрено. — Уморих се да се боря с това желание. И защото няма да ти навреди, ако тази мисъл хрумне и на тебе. Може и да имам късмет.

Тя навлажни устните си.

— Не биваше да го казваш. Това ще усложни нещата.

— Не само за теб. Чувствам се неудобно от известно време. И сега ми е неловко.

Тя сведе очи към долната част на тялото му и бързо ги отмести.

— Съжалявам. Никога не съм мислила… да беше…

— Можеш ли да сложиш главата си под възглавницата и да не я усещаш? — попита той. — Което правиш през последните няколко седмици?

— Не съм обръщала внимание на това. Не знаех.

— Знаеше. Трудно е да не се забележи.

— Ти сполучливо го прикриваше.

Той се усмихна ехидно.

— Не чак толкова добре. Това не се скрива лесно.

Дали го е знаела, а не е искала да го признае? Може и така да е. Вероятно отхвърли думите на Микаела, защото не е поискала да повярва.

— Не съм искала да се случва.

— Не си, защото сексът ще ти пречи, нали? Макар че бихме могли да го вмъкнем между убийството и нанасянето на тежки телесни повреди.

— Няма нужда да бъдеш язвителен.

— Има. Когато си язвителен, изпитваш известно удовлетворение. Вероятно единственото, което ще получа от теб.

— Използвай някой друг за словесните си атаки. — Замълча, защото внезапно й хрумна нещо. — Това означава ли, че няма да ме учиш повече?

Той я изгледа напрегнато.

— Невероятна си.

— Права ли съм?

— Не, аз управлявам тялото си, а не то — мен. Повечето пъти — измърмори.

— Добре. — Остави чашата си и легна върху одеялата. — Значи това няма да пречи.

— Няма да ми пречи и ако решиш да спиш с мен. Говоря за секс, а не да се обвържеш с мен за цял живот.

— Ти не разбираш. Не съм като теб. — Прехапа долната си устна. — Не мога просто… Била съм само с двама мъже през живота си.

— Харесваше ли ти?

— Разбира се, че ми харесваше.

— Тогава можеш да опиташ и с трети. Твърдиш, че Нел Колдър била мъртва. Тогава защо се придържаш към нейните представи за морал? — Усмихна се хитро. — Позволи на Ив Билингс да спи с мен. Тя е жива и здрава, а аз не съм нещо специално.

Тя се намръщи.

— Не ставай смешен. Поне да не беше го казал, защото това е напълно безплодно упражнение.

— Не чак толкова. То ти показа още една страна от моята личност освен склонността ми към бойни изкуства. — Вдигна одеялото си. — Помисли си по този въпрос и си представи как бихме били заедно. — Легна и затвори очи. — Ще бъдем чудесни, Нел. Ненапразно съм израснал в публичен дом.

Тя усети, че я обхваща възбуда.

— Излязъл си оттам на осемгодишна възраст — подчерта.

Той отвори едното си око.

— Бях преждевременно развит.

Тя стисна очи и се зави с одеялото си.

— Глупости.

— Никога няма да разбереш, ако не опиташ.

„Заспивай“ — каза си тя. Танек й предложи и тя отказа. Свършено. Нямаше причина да се чувства неловко. Той бе цивилизован мъж и щеше да приеме отказа й.

От детски години се бе борил за всичко, което желаеше да получи, и бе печелил. Нямаше да се откаже лесно. Нямаше да я насилва, но щеше да продължава да я убеждава. Тя обаче искаше да остане хладна и решителна, нищо да не я разсейва.

Погледна го. Танек лежеше със затворени очи — бе протегнал и отпуснал ръка към огъня. Силна ръка, добре оформена, способна, с дълбоко изрязани нокти. Познаваше я много добре. Известна и бе силата и смъртоносната й мощ. Опасна ръка. Интересно, че сега не й изглеждаше опасна. Само силна… и мъжествена. Винаги бе обичала да рисува ръце. В тях има нещо магическо. Ръце строят градове, създават велики произведения на изкуството, могат да бъдат груби или нежни, да причиняват болка или наслада.

Също като Танек.

Стори й се, че се разнежва само докато гледаше проклетата ръка на този мъж. Защо, по дяволите, това трябваше да се случи? Искаше чувствеността и да не се пробужда.

Твърде късно. Но не бе прекалено късно да се овладее.

Пак затвори очи. Долавяше мириса на вечнозелените храсти и на дървена жар, усещаше студения въздух. Лежеше нащрек. Изведнъж стана болезнено чувствителна към звуци и миризми, грубото вълнено одеяло започна да дращи ръцете й. Нищо не се бе променило. Джил си беше мъртва. Тялото й нямаше право да се съживява.

Танек да върви по дяволите.

 

 

— По-рязко — направи й забележка Танек. — Бавиш се. Тази сутрин на два пъти щях да те поваля.

Тя се обърна и го ритна в корема.

Той се олюля назад, но моментално се овладя и я сграбчи за ръката, когато тя тръгна към него, за да го нападне отново. Той я повали назад.

— Пусни ме да стана — изрече задъхано тя.

— Мариц нямаше да те пусне.

— Разсеях се. С Мариц няма да се случи.

Той направи крачка встрани и й помогна да се изправи.

— Защо се разсея?

— Не спах добре.

— Ти никога не спиш добре. Разхождаш се из къщата като привидение.

Нямаше представа, че той знае.

— Съжалявам, ако съм те обезпокоила.

— Наистина ме безпокоиш. — Обърна й гръб. — Върви си вземи вана и поспи. Утре те искам бодра и свежа.

Като него. Откакто се бяха върнали от платото два дни по-рано, той беше енергичен и много нервен. Тя не знаеше какво иска, но не и да се отнася към нея с пренебрежително безразличие.

Не, не беше безразличие. Съзнаваше, че той я наблюдава, тъкмо това бе част от проблема. Колкото и да се правеше на хладен и язвителен, бе съвсем явно, че я наблюдава.

Тя също го наблюдаваше.

По дяволите, наистина усещаше присъствието му.

 

 

— Иди да си легнеш. — Танек затвори книгата си и се изправи. — Късно е.

— След малко. Искам да завърша тази скица. — Не вдигна очи. — Лека нощ.

— Смятах, че си направила достатъчно скици на Микаела.

— Още няколко няма да са ми излишни, когато започна да я рисувам.

Усещаше, че той я гледа, но не вдигна очи.

— Не закъснявай. Сутринта беше толкова изморена, че нямаше смисъл да губя времето си с теб.

Тя трепна.

— Ще се опитам да не те разочаровам.

— Ако отново се случи, една седмица няма да имаме занятия. Казах ти, че системата ми е награди и наказания.

— Сигурен ли си, че не си търсиш извинение? — попита тя тихо.

— И така да е. Няма нужда да ми го даваш.

Щом той излезе от стаята, тя си отдъхна. Когато той бе край нея, погледът й неволно се насочваше към слабото му тяло, отпуснато на стола, или към ръката му, която обръщаше страниците на книгата. Долавяше мириса на сапун и на одеколон след бръснене, който лъхаше от него.

С няколко последни щриха очерта линията на косата. Установи, че ръката й трепери. Мразеше се, когато проявяваше слабост. Не желаеше да реагира като разгонено животно, докато го наблюдаваше как се движи из стаята. С Ричард не й се бе случвало нищо подобно, дори с Бил. По дяволите, какво й ставаше?

Тя остави молива и разгледа скицата на Танек. Беше й хрумнало, че ако започне да го рисува, това ще я успокои. Много добре бе уловила интелигентността, силата, напрегнатостта под повърхността, чувствеността в извивката на долната устна…

Чувственост. Дали у него наистина имаше чувственост, или обзелата я натрапчива идея се бе пренесла върху скицата? Не можеше да си отговори. Знаеше само, че тя бе пред очите й съвсем ясно изразена.

Скочи й пъхна скицата в папката си. Беше се разгорещила, бузите й бяха пламнали, сякаш имаше треска. Колко е глупава! Въобще не биваше да го скицира. И това не й помогна. Нали щеше да се владее? Не бе младо момиче, на което хормоните кипят и го карат да диша тежко при първата си среща.

 

 

Отново сънуваше.

Танек спря в коридора, когато чу тихите стенания, които идваха изпод вратата на Нел. Сънища. Ужаси.

По-добре да се върне в стаята си и да забрави. Не че не се случваше почти всяка нощ. Не можеше да й помогне. Не желаеше да й помогне.

Ако прекъсне съня й, означава да рискува и да скъси дистанцията между двамата.

Искаше да люби силното й прекрасно тяло, а не да успокоява наранената й душа.

По дяволите, ще се върне в леглото си и ще забрави.

 

 

Надолу, надолу, надолу, да пипнем розата…

Нел успя да се пребори с тежкия сън и да се измъкне от кошмара.

Лежеше разтреперана, опитвайки се да сдържа риданията си.

„Съжалявам, малката ми. Съжалявам, Джил.“

Седна и нахлузи чехлите си. Трябваше да се махне от това легло, от стаята, да избяга от този кошмар…

Реши да отиде във всекидневната. Там беше просторно, гореше огън, имаше прозорци…

Тръгна бързо по тъмния коридор. В дъното виждаше осветените от огъня стени на всекидневната. Там ще й бъде добре. Ще остане там, докато се успокои, после ще се върне в леглото и…

Спря като закована на прага на всекидневната.

— Влез. — Танек седеше на кожения диван пред огъня. — Чаках те.

— Не, аз не… — прошепна и отстъпи. — Не исках… Ще се върна.

— И ще ме оставиш да седя тук и да се тревожа за теб? Защо? Да не би да размишляваш по-успешно, когато си сама?

— Не съм размишлявала.

— По дяволите, ти… — Не се доизказа, после изрече уморено: — Извинявай, знам, че не си. Аз се бях размислил. Ти просто се стараеш да оцелееш. Влез, ще се опитаме заедно да помислим.

Тя постоя нерешително. Чувствата й към него бяха достатъчно объркани, не искаше да се изложи в момент, когато е най-ранима.

Той вдигна очи и се усмихна слабо.

— Хайде, ела. Няма да те ухапя.

Не беше нервен. Не беше рязък. Тръгна бавно към него.

— Така е добре. — Отново се загледа в огъня, без да й обръща внимание.

Тя седна на крайчеца на стола до огъня.

— Успокой се, няма да те нападам. Нито физически, нито с думи. Не водя мръсна борба с ранени, които едва се влачат.

— Ти никога не си играл мръсно.

— Как да не съм. Просто не си ме видяла където трябва. — Бръкна в джоба на халата си, извади кърпичка и й я подаде. — Избърши си лицето.

Тя докосна леко бузите си.

— Благодаря ти.

Мълчаха, чуваше се само пукането на горящите дърва и дишането им. Тя започна да се отпуска. Мълчаливото му присъствие й действаше странно успокоително. По-добре, отколкото да е сама и да се бори с демоните. Той не можеше да сподели кошмарите й, но поне ги държеше на разстояние.

— Знаеш, че не може да продължаваш така — изрече той тихо.

Тя не отговори.

— Таня ми е описвала кошмарите си. Понякога помага, ако ги споделиш с някого. Ще ми разкажеш ли какво сънуваш?

— Не. — Погледна го в очите и сви рамене. — Медас.

— Предполагах, че е нещо, свързано с Медас. Какво друго?

— Джил — отвърна тя рязко. — Какво друго?

— Мога да разбера скръбта. Не мога да проумея защо продължаваш да се измъчваш.

— Джил е мъртва, а Мариц е още на свобода.

— Значи изпитваш гняв.

Нел се почувства притисната до стената.

— Казах ти, че не ми се говори на тази тема.

— Според мен ти се говори. Мисля, че затова бе готова да се върнеш, щом ме видя, че съм тук. Какво се случва в твоя кошмар, Нел?

Тя стисна ръце.

— Ти какво мислиш, че става?

— Бориш ли се с Мариц?

— Да.

— Къде е Джил?

Тя не отговори.

— В спалнята ли е?

— Не искам да говоря за това.

— Ти на балкона ли си?

— Не.

— Чуваш ли изстрелите отдолу?

— Не, вече не. Чувам само мелодията на латерничката.

„Хайде да се спуснем надолу, надолу, надолу,

да пипнем розата тъй червена.“

Той защо не замълчи? Вече е потънала в този тъмен мрачен свят.

— Къде е Джил?

По дяволите, защо не престане с въпросите си?

— Нел, къде е Джил?

— На прага — избухна тя. — Застанала е на прага, плаче и гледа какво става. Това ли искаш да знаеш?

— Това искам да знам. Ти защо не искаше да ми го кажеш?

Сви ръце в юмруци и заби нокти в дланите си.

— Защото не е твоя работа.

— Защо?

Да се спуснем надолу, надолу, надолу.

— Защо, Нел?

— Защото изкрещях. — Сълзи се стекоха по бузите й. — Не помислих… бях чувала, че трябва да крещиш, за да изплашиш нападателя си. Изпищях и тя се показа на прага. Това беше моя грешка. Ако не бях извикала, тя щеше да остане в леглото си. Той можеше и да не разбере, че е там. Можеше да бъде спасена.

— По дяволите!

Тя се люлееше на стола.

— Моя беше грешката. Тя излезе и той я видя.

— Грешката не е била твоя.

— Не ми го казвай — изрече гневно. — Не ме ли чу? Изкрещях.

— Ужасен грях, когато някой се опитва да те убие с нож.

— Грях, разбира се. Тя беше моя дъщеря. Трябваше да се сетя за нея. Мое задължение бе да я защитя.

Той я хвана за раменете и я разтърси.

— Направила си каквото си сметнала за правилно. Така или иначе Мариц щеше да я открие. Той не оставя нещата недовършени.

— Може да не е знаел, че тя е там.

— Не може да не е знаел.

— Не, аз изкрещях и той…

— Престани. Спомни си за латерничката. — Прегърна я и положи главата й на рамото си. — Каза, че тя продължавала да свири. По това той би разбрал, че в другата стая има някой. Щеше да провери.

Тя рязко изправи глава и го погледна смаяна.

— Не си ли се сетила за това?

Тя поклати глава.

— Не съм изненадан. — Приглади косата й назад. — Чудя се защо не обвини мен за станалото. Била си твърде заета да обвиняваш себе си.

— Продължавам да се обвинявам. Смяташ ли, че когато мелодията на латерничката престане да звучи в ушите ми, всичко ще бъде наред?

— Не, докато не простиш на себе си за това, че си жива, а Джил е мъртва.

— Когато Мариц умре, ще простя и на себе си.

— Наистина ли?

— Не знам — прошепна тя. — Надявам се.

— Аз също. — Той я привлече отново към себе си и започна да я люлее. — И аз, Нел.

Тя долавяше мириса му, грубата материя на халата му дращеше бузата й. Никаква страст, никаква възбуда от близостта му, само пълен покой. Стоя така дълго.

Най-накрая вдигна глава.

— Най-добре да се прибера в стаята си и да заспя. Утре ще кажеш, че съм ленива.

— Като нищо. — Положи я на дивана и нагласи главата й върху рамото си. — Тогава ще му береш грижа.

Тя се отпусна до него, спокойствие я обгърна. Странно, че Танек, който въобще не бе спокоен човек, успя да й вдъхне подобно чувство. Ще остане още малко, после ще се върне в стаята…

 

 

Тя се бе сгушила до него с такова доверие, сякаш майка й я бе прегърнала, помисли си Танек възмутено. Не това бе имал предвид.

Стремеше се само към физическа връзка с нея.

Не получи никакъв секс, а никога с друга жена не бе изпитал подобна интимна близост.

Негова грешка. Никой не го бе принудил да влиза в ролята на майка.

Само нуждата на Нел.

Ръката му бе изтръпнала и го болеше, но той продължаваше да я притиска към себе си. Загледа се в дланта й, която лежеше отпусната върху бедрото му. Забеляза малки полукръгли следи, където бе забила ноктите си. Нежно докосна едно червено полукръгче. Белези. Тези белези щяха да заздравеят, но не и онези, които не се виждат. Бяха грозни колкото неговите, раните им ги свързваха.

Тя се размърда до него и измърмори нещо неразбираемо.

— Ш-ш-т-т. — Той пак я притисна към себе си.

Така би направила всяка майка, нали? Да успокои и да опази детето си от кошмари.

Той въздъхна примирено. Определено не точно това бе имал предвид.