Айрис Йохансен
Живея, за да отмъщавам (20)

Деветнайсета глава

— Вчера сутринта Гардо е постъпил в болницата — съобщи Джейми още с влизането си в апартамента, като развя вестника. — Страда от неизвестно заболяване и смятат, че състоянието му е критично. — Ухили се. — Колко тъжно след успеха на незабравимия му ренесансов фестивал.

— А Кейблър?

Той сви рамене.

— Нито дума за него. Обзалагам се, че е на път за Вашингтон и се мъчи да измисли как да запази задника си.

— Вероятно е научил какво се е случило с Гардо. Може ли да ти навреди? — попита Нел Никълъс.

— Би бил глупак, ако се опита да го направи сега, след като счетоводните книги на Пардо са у мен. Неговото име доста ясно е записано там.

— Още една застрахователна полица?

— При това платинена, допълнена от книгите на Симпсън.

— Кейблър ще продължи ли да работи в Агенцията за борба с наркотиците?

— Той е умен. Съмнявам се дали там изобщо имат някакви съмнения, че им е изиграл мръсен номер. Вероятно ще свърши, като го пенсионират и му подарят златен часовник.

Нел поклати глава.

— Човек не може да има всичко — изрече тихо Никълъс. — Не мога да го сваля от поста му. Имаме нужда от мълчанието му.

— Но бихме могли да имаме Мариц — заяви Джейми.

— Дочух, че може би е в Южна Франция. Някой го видял в Монте Карло.

Тя се обърна към него и го изгледа.

— Кога?

— Преди няколко дни. Проверявам го.

— Ще ми кажеш ли?

Никълъс я изгледа с присвити очи.

— Май не си много възторжена.

— Направо съм във възторг — изрече тя сухо. — Последните дни ми дойдоха много. — Стана и отиде до гардероба. — Това ми напомня, че трябва да върна роклята на Дюмоа. Селин е оставила три съобщения на телефонния секретар. Сигурно се готви да се обади в полицията.

— Извади раздърпаната и изцапана с кръв рокля и направи физиономия. — Така и така ще го направи, когато види, че съм я унищожила. — Прехвърли роклята на рамо, грабна чантата си и тръгна към вратата. — Ще се върна след няколко часа.

 

 

— Не е в Монте Карло, тук е — изрече Таня с равен глас, когато Нел й позвъни от телефонна будка близо до апартамента. — Ние не сме далеч от Монте Карло. С Джоуъл прекарахме деня там.

— И той те следваше.

— Навсякъде. Вече започна да става нетърпелив… и невнимателен. Вчера го зърнах.

— Къде?

— На брега. Само за секунда видях отражението му в една витрина.

— Чу ли за Гардо?

— Да. Действително ли е болен? Не съм го очаквала.

— Аз също. Изненада от Никълъс. — Нел замълча. — Скоро ли?

— Много скоро. Искам да бъда сигурна, че е готов за нападение. Ще ти позвъня. Стой в апартамента.

 

 

— Не се бави дълго — отбеляза Никълъс, когато тя влезе.

— Не. — Толкова, колкото да позвъни на Таня. Да вземе кола под наем и да я паркира близо до апартамента. Скоро. Щеше да стане скоро.

— Разсърди ли се? — попита той.

— Кой? Госпожа Дюмоа ли?

— Кой друг?

На Никълъс не му убягваше нищо.

— Беше бясна. — Нел се усмихна. — Каза, че щяла да ме унищожи. Никога повече няма да бъда модел.

— Жалко. Предполагам, че ще трябва да се заемеш с отглеждане на овце.

Усмивката й помръкна.

— Не се тревожи — каза той тихо. — Засега само ти давам идея. — Изправи се. — Защо да не те изведа на обяд? Никога не сме обядвали навън. Просто за разнообразие.

Стой в апартамента.

Тя поклати глава.

— Изморена съм. Предпочитам да хапнем тук. Малко по-надолу по улицата има един магазин. Би ли отишъл да вземеш нещо?

Той вдигна учудено вежди.

— Както желаеш. Скоро.

 

 

Мариц бе идвал в техния апартамент.

Таня се взря в кутията със скъпоценности. Беше я оставила върху тоалетната маса. Сега я намери на плота в банята.

Белият костюм „Армани“, с който бе на снимката, отпечатана във вестника бе изваден от гардероба и прехвърлен върху един стол.

Той е бил там и искаше тя да разбере.

Беше готов.

 

 

4 януари

7:10 часа

Когато телефонът иззвъня, Нел веднага скочи от леглото и се втурна към всекидневната.

— Днес — изрече Таня. — Тръгвам за къщата в шест часа вечерта. Ще стигна там в осем. Не закъснявай.

— Няма да закъснея. — Закъсня в Белвин и за малко не изгуби Никълъс. Този път нищо нямаше да я спре. — Но след като го примамиш на открито, той е мой.

— Ще видим.

— Не. Нямаш право. Мой е. Ти изпълни своята роля. Излизаш от играта.

— Не обичам…

— Той уби дъщеря ми.

От другата страна на линията последва мълчание.

— Добре, излизам. — Таня затвори.

Нел се върна в леглото и се пъхна под завивките.

— Кой беше? — попита Никълъс.

Не му отговори. По-рано го бе излъгала. Не желаеше да го прави отново.

— Грешка ли?

Тя кимна и се сви до него. Той не мислеше, че е било грешка, само й даваше възможност да се измъкне. Подозираше нещо, но никога нямаше да я принуди да го каже. Не бе в неговия стил. Щеше да наблюдава и да чака.

— Искам да се любим, Никълъс — прошепна тя. — Ако нямаш нищо против.

— Това бяха думите ти, когато за пръв път дойде при мен. — Обърна се към нея и я прегърна. — Нямам нищо против. Никога няма да имам нищо против. Сега също. — Целуна я. — Както и през следващите петдесет години. Винаги съм готов да ти угодя.

Прегърна го здраво.

— Особено ако не ми счупиш някое ребро.

— Обичам те, Никълъс.

— Ш-ш-т-т. Знам. — Дръпна завивката и легна върху нея. — Не се безпокой. Знам…

 

 

18:35 часа

— Нел тръгва на юг — докладва Джейми.

— Не я изпускай. Ще карам точно зад теб. — Никълъс бе разбрал, че извинението, което Нел му даде за излизането си, бе лъжливо и едва я пусна.

На юг. Дали е тръгнала към Монте Карло? Качи се в колата и натисна газта. Кой, по дяволите, знае къде е тръгнала? Накъдето и да е, за нея Мариц бе крайната цел. Това го уплаши до смърт.

 

 

18:50 часа

Хубавата Таня е решила да сложи край на всичко. Кестенявата й коса се вееше от вятъра, докато червеният открит триумф се носеше по магистралата. Беше сама.

Мариц се държеше на разстояние зад нея и не се опитваше да я изпревари.

Тя знаеше, че той е зад нея.

Ясно й бе, че не може да му избяга.

Бе разбрала, че е дошло време за убиване.

Стана му приятно, когато си спомни как му се съпротивляваше. Сега дори ще бъде още по-интересно, защото тя напълно осъзнаваше опасността.

Спри по-скоро, хубава Таня.

— Тръгнала е към къщата — каза Джейми, когато Никълъс вдигна телефона в колата. — Може би всичко е наред, Ник.

Не беше наред.

Щом отиваше в къщата, значи Мариц е там. Или скоро щеше да пристигне. По дяволите!

— До самата къща ли да стигна? — попита Джейми.

Да. Карай, спри я, спаси я.

— Ник?

Той пое дълбоко дъх.

— Не, паркирай в подножието на хълма и ме чакай.

 

 

19:55 часа

Беше тъмно, когато Нел заобиколи къщата и спря колата зад нея.

Никъде не светеше. Не се виждаше никаква друга кола. Тази вечер не закъсня.

Излезе от колата и бързо се отправи към предната врата. Отключи я, остави дамския си колт на прага и запали лампата на верандата. Луната грееше ярко, но тя предпочиташе да бъде по-светло. Отиде до края на скалата и погледна надолу към разбиващите се вълни. Няколко пъти пое дълбоко дъх и раздвижи рамене, за да отпусне мускулите си.

Очакваше, че ще бъде нервна, изплашена или гневна. Но сега съзнаваше само, че й предстои нещо неизбежно и трябва да го извърши спокойно.

Мариц идваше. Това бе задачата, по която бе работила и се бе подготвяла.

Мобилизира се, когато видя светлините на приближаваща по пътя кола.

Не можеше да бъде сигурна дали е Таня, докато колата не приближи на стотина метра.

Малката открита червена кола спря пред предната врата и приятелката й излезе.

— Той зад теб ли е? — попита Нел.

Тя хвърли поглед през рамо.

— Там е.

Една кола се движеше бавно по пътя.

— Влез в къщата. Отключила съм вратата.

Таня постоя нерешително.

— Не искам да те оставям сама. Имаш ли оръжие?

— На прага е.

— За какъв дявол ти е там?

— Ако аз не го спра, той ще подгони теб.

— За Бога, вземи пистолета!

Нел поклати глава.

— Така става за миг. Той уби Джил без да бърза. Искам да го заболи. Искам да разбере, че ще умре.

Таня отиде до вратата, взе пистолета и й го подаде.

— Вземи го. Иначе няма да вляза вътре.

Тя взе оръжието. Нямаше време за спорове. Фаровете бяха вече само на няколко метра.

— Побързай!

Приятелката й изтича към къщата. Изведнъж Нел бе обляна от силни фарове. Колата спря пред нея. Един мъж излезе и застана до отворената врата.

— Къде е Таня?

Мариц. Стоеше в сянка, но тя никога нямаше да забрави този глас. Той ечеше в кошмарите й.

— Таня е вътре. Няма да стигнеш до нея.

Той тръгна напред, очите му шареха от маратонките, до джинсите и пистолета в ръката й.

— Значи е извикала ченгетата? Разочарован съм от нея.

— Не съм полицайка. Познаваш ме, Мариц.

Той се вгледа в нея.

— Не знам… да не би Колдър? Жената на Колдър?

— Знаех си, че лесно ще си спомниш.

— Лийбър е свършил много добра работа. Би трябвало да ми благодариш.

Прониза я раздираща ярост.

— Да ти благодаря? За това, че уби дъщеря ми?

— Бях забравил за детето.

Не лъжеше. Бе дребна работа за него и напълно бе забравил, че е убил Джил. Той направи още една крачка напред.

— Сега вече си спомням. Плачеше, искаше да стигне до балкона.

— Млъкни.

— Видя ме в пещерата. Казах на Гардо, че се страхувам да не ме познае. Но беше лъжа. Нищо не може да се сравнява с това да убиеш дете. Те са меки на пипане, а страхът им е толкова голям, че почти можеш да го усетиш на езика си.

Ръката й, в която държеше пистолета, се разтрепера. Разбра, че това бе целта му — така той унищожаваше хладнокръвието й и я убиваше с думи.

— Ножът влезе отведнъж, но не бе достатъчно. Беше твърде… — Втурна се напред и пистолетът й отхвръкна нагоре, с другата си ръка я удари по лицето.

Тя падна на земята.

Той се намери върху нея и се взря злобно в очите й.

— Не искаш ли да знаеш как пищеше, когато…

Юмрукът й се стовари върху устата му. Изтърколи се и го изтика настрани. На лунната светлина в ръката му блесна острието на нож.

Ножът. Тя скочи на крака и отстъпи от него. Връхлетяха я спомени.

Медас. Беззащитна съм. Не ме наранявай. Не наранявай Джил. Защо той не спира?

— Не можеш да ме спреш. — Тръгна към нея. — Тогава не успя да го направиш. Сега също няма да можеш.

Той наистина бе чудовище. Продължава да се приближава.

— Хайде — измърмори Мариц. — Не искаш ли да чуеш още как прободох малкото момиченце? С колко удара я умъртвих?

— Не — прошепна тя.

— Нямаш кураж. Същата хленчеща жена си. Имаш ново лице, но не си се променила. Най-много за минута да свърша с теб и да се заема с Таня.

Думите му я стреснаха, сякаш я поляха с ледена вода. Тук жертвата щеше да бъде Таня. Не Джил. Тук не бе Медас, а тя вече не бе същата жена.

— Ще ти се. — Завъртя се и го ритна в корема.

Той изохка от болка и се преви на две. Преди тя да успее да продължи, той се съвзе, извърна се и се отдръпна.

Тръгна към него.

— Няма да убиеш Таня. Никого повече няма да убиваш.

— Добре тогава. — Той се усмихваше. — Хайде да се бием.

Тя го ритна по ръката и ножът отлетя настрани. Мариц изруга и се спусна да си вземе ножа.

Нел се затича към него.

Той се бе изправил и заби ножа със смъртоносна точност.

Заслепяваща болка. В ръката й. Крачеше към нея, приближаваше се усмихнат. Тя се отдръпна, мъчейки се да преодолее болката. Намираше се на ръба на скалата, а той приближаваше. Морските вълни се разбиваха долу.

Медас.

Не, никога повече. Изчака го.

— Готова ли си? — прошепна й. — Идва. — Чуваш ли как ти нашепва?

Смъртта. Говореше й за смърт.

— Да, готова съм.

Хвърли се към нея. Тя отстъпи настрани и изви ръката му, която държеше ножа.

Замахна с юмрук и го стовари под носа му, чу се изхрущяване на счупени кости, някои от които се забиха в мозъка му.

Той се олюля и падна по гръб от скалата.

Нел пристъпи напред и видя как вълните обливат тялото му.

Хайде да се спуснем надолу, надолу…

Силите я напуснаха и тя седна на земята. Свършено е, Джил, направих го, малката ми.

— Нел.

Това бе гласът на Никълъс, осъзна тя като в просъница.

— Мъртъв е, Никълъс.

Той я прегърна силно.

— Знам. Видях.

— По едно време мислех, че няма да успея… — Вдигна очи към него! — Ти видя ли?

— Никога не бих искал да преживея подобно нещо — развълнувано изрече той.

— Значи наблюдава и не се намеси?

— През какво не мина, за да си сигурна, че няма да ти се меся. Знаех, че никога няма да ми простиш, ако те измамех и ти бях отнел Мариц. — Замълча. — За малко обаче да го направя.

— Трябваше аз да го свърша, Никълъс.

— Знам. — Отстъпи и погледна ръката й. — Спряла е да кърви, но по-добре да влезем в къщата и да я превържем.

Таня вървеше към тях.

— Успяхме ли?

Нел отново погледна към скалата, после тръгна към къщата.

— Успяхме.

 

 

Изразът на Джоуъл бе заканителен, когато излезе от спешното отделение. Таня въздъхна. Знаеше, че ще се сърди.

— Ръката й добре ли е? — попита тя.

— Добре е. Изгубила е малко кръв, затова ще я оставят да спи в болницата.

— Искаш да се разведеш с мен ли?

— Обмислям въпроса.

— Не бива да го правиш. От бившата ти жена научих всичко за издръжката, която трябва да ми даваш. Сигурна съм, че нищо няма да ми липсва. Ти обаче ще стигнеш до просешка тояга.

— Не съм в настроение за шеги.

— Трябваше да го направя, Джоуъл. — Приближи се до него и облегна глава на гърдите му. Прошепна: — Знам, че искаше да ме защитиш, но не можех да ти позволя. Твърде скъп си ми. Но ти обещавам, че ще те оставя да убиеш следващия тип, който ме нападне. Дори ще започна да го търся. Чувала съм, че в Сентръл Парк ги има колкото искаш. Ако решиш, ще спрем в Ню Йорк и… — Той се смееше и тя вдигна очи към него. Това бе добре. Бурята бе преминала. — Не одобряваш ли идеята ми?

— Би го направила, нали? — Сведе очи към нея. — Не бих издържал, ако отново се случи, Таня.

— Обещавам. Само че аз наистина не бях в опасност.

Той изсумтя насмешливо.

— Не, така е. — Усмихна му се. — Бях само Пол Хенрейд, а Нел — Хъмфри Богарт.

 

 

Никълъс седна на стола до леглото на Нел и хвана ръката й.

— Как си?

Тя знаеше, че той пита по-скоро за физическото й състояние.

— Не знам. — Поклати глава. — Спокойна. Безчувствена.

— Джоуъл свърши добра работа. Няма да остане и белег.

— Това е добре.

— Направил съм резервация за утрешния полет. Ще те отведа отново в ранчото.

Тя поклати глава.

— Искаш ли да останем тук известно време?

Тя установи, че й е трудно да го изрече.

— Искам да се върнеш в ранчото.

Той застина.

— Без теб?

Нел кимна енергично.

— Искам известно време да остана сама.

— Колко дълго?

— Не знам. Не мога да определя. Вече за нищо не съм сигурна.

— Аз съм сигурен. Сигурен съм, че те обичам.

— Страхувам се, Никълъс — прошепна тя.

— Че няма да живея вечно ли? Не мога да реша този въпрос. — Докосна бузата й с пръст. — Просто трябва да решиш дали ще ти е достатъчно времето, което ще прекараме заедно.

— Лесно е да се каже. А ако взема погрешно решение? Това също може да се случи. — Замисли се, после пак продължи: — Помниш ли какво ти казах за стадиите, през които хората минават, за да станат завършени? Тогава споделих с теб, че сякаш развитието ми е спряло и се чувствам като разсечена на трески. Сега не се чувствам по-добре.

— Мога да ти помогна.

— Можеш да ме подслониш. Не си в състояние да ми помогнеш. Трябва сама да се справя.

Той се усмихна кисело.

— Значи ме напускаш, за да се превърнеш в лебед?

— Напускам те, докато заздравеят раните ми, искам да порасна и да обмисля живота си насаме.

— С какво ще се занимаваш?

— Ще рисувам, ще си намеря работа, ще разговарям с хората. Каквото се случи.

— Аз не съм включен в плановете ти.

— Все още не.

— Но когато си готова, ще се върнеш в ранчото, нали?

— Ако все още ме желаеш.

— По дяволите, разбира се, че ще те желая. — Изправи се и се взря в очите й. — Давам ти времето, което ти е необходимо, но не обещавам, че няма да те последвам. — Целуна я бързо с любов. — Действай по-бързо, по дяволите!

Тръгна си.

Очите й се насълзиха. Искаше й се да го извика, да му каже, че ще тръгне с него и никога повече няма да поглежда назад.

Но нямаше да го направи. Не можеше да го лъже, щеше да отиде при него само като завършена личност. Нямаше да излъже и себе си.