Айрис Йохансен
Живея, за да отмъщавам (1)

Пролог

Грийнбрайър, Северна Каролина

— Счупих го, без да искам. — По бузите на Нел се стичаха сълзи. — Съжалявам, мамо. Държах го и то просто се изплъзна от ръцете ми.

— Колко пъти съм ти казвала да не пипаш моите неща! Баща ти ми подари това огледало във Венеция. — Майка й ядосано сви устни, докато разглеждаше счупената дръжка на инкрустираното с перли огледало. — Вече никога няма да бъде същото.

— Ще бъде. Обещавам ти. — Детето се пресегна да вземе огледалото. — Ще залепя дръжката. Изобщо няма да личи.

— Унищожи го. Всъщност какво търсеше в моята стая? Казала съм на баба ти да не те пуска тук.

— Тя не знаеше, не е виновна. — Нел се задушаваше от ридания. — Дойдох само за да… Исках да видя… Набрах орлови нокти от оградата, направих си венец и…

— Видях. — Майка й с отвращение докосна цветята в косата й. — Изглеждаш ужасно. — Обърна огледалото към лицето на дъщеря си. — Това ли искаше да видиш? Колко глупаво изглеждаш?

— Мислех, че съм… хубава.

— Хубава ли? Погледни се. Ти си дебела, съвсем обикновена и никога няма да бъдеш хубава.

Беше права. Момичето в огледалото беше пълно, очите му бяха подути и зачервени от плач. Яркожълтите цветя, които то смяташе за толкова красиви, бяха увехнали и провиснали в разрошената му кестенява коса. Дори и цветята изглеждаха грозни.

— Съжалявам, мамо — прошепна.

— Трябва ли да й говориш така, Марта? — Баба й бе застанала на прага. — Та тя е само на осем години.

— Искам да свикне с действителността. Винаги ще бъде само грозно малко мишле. По-добре да си го знае.

— Всички деца са красиви — изрече тихо възрастната жена. — Дори и сега да е малко обикновена, това не означава, че ще остане такава.

Майката отново грабна огледалото и го обърна към момичето.

— Вярно ли е, Нел? Красива ли си?

Тя обърна глава, за да не види образа си.

Майка й се обърна към баба й:

— Не желая да пълниш главата й с приказки и фантазии. Грозните патенца не се превръщат в лебеди. Обикновените деца най-често стават обикновени възрастни. Трябва да бъде спретната, чиста и послушна, за да я приемат околните. — Хвана дъщеря си за раменете и я погледна в очите. — Разбра ли, Нел?

Тя разбра. С думата „приета“ майка й искаше да каже да бъде обичана. Никога нямаше да бъде красива като нея, затова трябва да накара околните да я обичат, като прави онова, което те желаят.

Кимна отривисто.

Майка й я пусна, грабна чантата си и тръгна към вратата.

— Имам среща след двайсет минути и заради теб ще закъснея. Никога повече не бива да влизаш в тази стая. — Изгледа нетърпеливо баба й. — Не мога да разбера защо не я наблюдаваш по-внимателно.

Излезе.

Възрастната жена протегна ръце към Нел. Искаше да я успокои, да облекчи болката й. Момичето искаше да отиде при нея, да зарови лице в рамото й, но преди това трябваше да направи нещо друго.

Обърна се към тоалетната масичка и внимателно събра парчетата от огледалото. Щеше да ги залепи много старателно, така че никой да не познае, че е било счупено. Трябваше да поработи усърдно и умело.

Защото бе грозно патенце.

Никога нямаше да се превърне в лебед.