Айрис Йохансен
Живея, за да отмъщавам (19)

Осемнайсета глава

Новогодишната нощ 22:35 часа

Гардо приличаше на приветлив политик — хитър, обигран, облечен с красива ренесансова дреха в зелено и златисто. Усмихваше се любезно на жена си, без да обръща внимание на ордата от големци, които го заобикаляха.

Очарователен.

Като го гледаше, Нел никога не би предположила, че любовницата му се намира в другия край на залата… или пък че е убиец на деца.

— Какво си се зазяпала? — изсъска госпожа Дюмоа, докато минаваше край нея. — Не сме те довели тук, за да стоиш в ъгъла и да гледаш. Движи се. Покажи роклята на Жак.

— Съжалявам, госпожо. — Нел сложи чашата си на подноса на минаващ келнер и тръгна из тълпата. В ренесансовата си рокля се смесваше идеално с костюмираното множество, хората напираха толкова много, че след секунди щеше да се загуби сред тях и пак би могла да се скрие някъде, където не я виждат.

След двадесет и пет минути Никълъс щеше да пристигне.

В стаята бе прекалено топло, оркестърът свиреше оглушително.

„Наблюдавай Гардо! Наблюдавай убиеца на деца. Как може да се усмихва така, когато след час има намерение да убие Никълъс?“

По дяволите, страхуваше се.

Гардо се извърна от жена си, протегна ръка и гостоприемна усмивка грейна на лицето му.

Един мъж се приближаваше към него. Дребен мъж, който явно се чувстваше малко неудобно с черния си смокинг.

Нел се закова поразена.

Кейблър?

Той също се усмихваше. Пое ръката на Гардо и я разтърси. Каза нещо шеговито, после го потупа по гърба.

Не може да е той. Та Кейблър го мразеше. Не би дошъл тук.

Но беше тук и се държеше с Гардо като с близък приятел.

Но той беше полицай. Би трябвало да се прикрива.

Тя пристъпи по-напред, погледът й бе прикован в двамата мъже.

Гардо представяше Кейблър на жена си. Неговият добър приятел Джо Кейблър, началник на Агенцията за борба с наркотиците в Америка.

Знаеше кой е Кейблър. Кейблър — негов добър приятел.

С пари може да се купи почти всеки, беше казал Никълъс.

Не й бе минавало през ума, че биха могли да купят и Кейблър.

Той се усмихна на съпругата на Гардо и каза нещо за хубаво парти и колко мило от тяхна страна, че са го поканили. Очите му шареха из стаята. Да, той бе човек на Гардо.

Щеше да я познае.

Сърцето й подскочи от ужас. Какво правеше, застанала тук? Веднага се обърна и тръгна към вратата. Дали я бе видял?

Боеше се да погледне назад. Най-много да е успял да зърне тила и профила й.

Най-много ли? Толкова му бе достатъчно. Бяха прекарали часове заедно.

Втурна се към вратата и излезе в антрето.

„Господи, моля те! Дано да не ме е видял“ — повтаряше си тя.

Спусна се по стъпалата към покритата с чакъл алея. Рискува и погледна назад.

С мрачно изражение Кейблър си пробиваше път през тълпата в антрето.

Хвана я, когато бе на последните стъпала, и я обърна.

— Пусни ме. — Взря се в него. — Хората са на пет-шест метра от нас. Мога да извикам.

— Но няма да го направиш. Не искаш да изгърмиш патроните си за онова, за което си дошла. Казах ти да стоиш далеч от Танек. Виж какво направи от теб. — В тона му се долавяше болка. — Не искам да те наранят. Откажи се. Все още мога да те спася.

— Като се застъпиш пред приятеля си Гардо ли? — попита го тя горчиво.

— Този помияр не ми е приятел и никакво застъпничество няма да му повлияе, ако разбере коя си.

— Не му ли каза?

— Сторило ми се е, че съм видял познат — това му казах. Не желая да умреш, Нел. Нека ликвидират Танек. Той е гадняр като останалите.

— А ти какъв си?

Той трепна.

— Не бях в състояние да се боря повече с тях. Много дълго продължи. В деня, когато се върнах от Айдахо, човекът на Гардо пак ме чакаше. Също и лекарят на сина ми. Детето ми има левкемия. Заслужава най-доброто лечение и сега мога да му го дам. Човек не може да се пребори с тях. Имат прекалено много пари и твърде голяма власт. Никой не може да ги победи.

— Затова се присъедини към тях. Колко ти плаща, Кейблър?

— Достатъчно. Жена ми най-после ще получи някои неща, които заслужава. Децата ми ще посещават добри училища и ще имат бъдеще. Ще мога да им дам всичко, от което имат нужда или желаят.

— Браво на теб. Аз нямам дете. Гардо го уби.

— Но си жива. Искам да останеш жива. Ти не си като тях.

— Като теб ли съм?

Той кимна.

— Няма значение какво ще се случи с тях. Никак не ме интересуваше Колдър или онази жена. И те бяха мръсни като Гардо.

Тя го изгледа изумена. Досега не беше направила връзката.

— Ти си ги убил.

Той поклати глава.

— Просто казах на Гардо къде може да ги намери. Той държеше първо да те заведа там, за да мога след това да твърдя, че са ме преследвали. — Усмихна се накриво. — Заемам много важен пост. Не искаше да рискувам.

— Ти ме използва. Направи онова, в което обвиняваше Никълъс.

— Имаше право да знаеш за Колдър.

— Как ще обясниш присъствието си тук тази вечер? Твоите хора знаят какъв е Гардо.

— Опитвам се да събирам информация. Просто си върша работата. — Хвърли поглед през рамо. — Много се забавихме. Танек трябва да пристигне всеки момент и не искам да се месиш.

— Значи ще му помогнеш да убие Никълъс?

— Няма защо да му помагам. Не съм тук за това. Гардо желаеше да дойда, да го потупам по гърба и да попреча на всеки опит на Никълъс да развали представата за него. — Хвана я за ръката. — Ще те заведа в моята стая и ще остана там с теб. Когато всичко свърши, ще те пусна да си вървиш.

Когато свърши. Тоест, когато Никълъс бъде убит.

— Какво ще стане, ако не дойда с теб?

— Тогава ще се наложи да кажа на Гардо коя си. Той ще те убие, а също и Танек. — Добави меко: — Не искам да го правя, Нел. Искам да се измъкнеш жива и здрава. Ще дойдеш ли с мен?

Кейблър не блъфираше. Щеше да каже на Гардо. Имаше желание да я спаси, но по-скоро би я оставил да умре, отколкото да навреди на връзката си с Гардо.

— Ще дойда.

Той веднага застана до нея и я подхвана за лакътя, докато влизаха в антрето.

— Кобурът ми е под сакото на този смешен костюм. Просто сметнах, че трябва да ти го кажа. — Поведе я към стълбата. — Усмихни се — прошепна й.

Тя погледна към големия часовник до вратата на балната зала. Ръката й стисна перилото. Единайсет без петнайсет.

 

 

23:10 часа

Четирима души слязоха от лимузината, която спря на алеята пред къщата. Двете жени бяха облечени с разкошни ренесансови рокли, заметнати с кадифени пелерини, а придружителите им — със смокинги. Разговаряха, смееха се.

Идеална възможност за Никълъс да се смеси с тълпата. Той излезе от сенките на дърветата и бързо пресече рова.

Настигна четиримата гости, докато вървяха по алеята.

— А, Танек, ето те и теб. — Гардо стоеше на стъпалата пред къщата. Не гледаше към гостите, а към него. — Чаках те.

Той спря като закован, после се приближи още повече до групата гости.

— Никога не отказвам на покани за партита.

— Боя се, че ще трябва да пропуснеш това. — Направи жест и четиримата гости се разделиха като водите на Червено море. — Явно ти липсва авангард.

Никълъс видя как четиримата се спуснаха обратно към лимузината.

— Твои хора?

— Явно. Смяташ ли, че нямаше да измисля такава проста шегичка? Каза ми кога ще пристигнеш и само трябваше да заложа капана. Наистина не мога да ти позволя да влезеш в балната зала. Може да ме поставиш в неудобно положение. — Погледна през рамо. — Ривил, ще придружиш ли господин Танек до залата за фехтовка. Спомняш си Ривил, нали, Танек?

— Как бих могъл да го забравя? — Видя как Ривил слиза надолу по стъпалата. — Той ми направи много силно впечатление. — Следваше го по-нисък мъж. Никълъс позна Марпъл — зъл, майстор на гарота, отлични рефлекси. Гардо бе събрал най-добрите.

— Голяма веселба — изрече Гардо. — Но се радвам, че не падна духом. Така всичко ще стане по-интересно, стига да не се разпаднеш. — Очите му не се отделяха от обвитата в кожа сабя, която Никълъс носеше, и леко вълнение пролича на лицето му. — Това ли е?

Той кимна.

Гардо изтича надолу по стъпалата и взе сабята.

— Толкова тревоги за нищо. Излязъл си от форма, Танек. — Започна да разопакова сабята, после се спря. — Хайде да го махнем оттук.

— А ако реша да не дойда? — попита Никълъс.

— Тогава Ривил ще те удари по главата и ще те отнесем. — Тръгна към залата за фехтовка. — Много просто.

Нямаше място за протести. Гардо го познаваше достатъчно добре и не очакваше да се съпротивлява. Остави се Ривил и Марпъл да го водят.

 

 

23:20 часа

Гардо свали кожения калъф веднага щом влезе в залата. Вдигна сабята към светлината.

— Фантастична — прошепна. — Великолепна. Усещам силата й.

Прегърна я нежно, после тръгна по дългата пътека към сцената.

— Доведете го. Никога не си виждал моята зала, нали? Най-добрите състезатели бяха тук следобед. Само не и Пиетро. Макар че вероятно щеше да бие всичките. — Спря пред пътеката и посочи с жест високия слаб мъж, застанал там. — Искам да ти представя Пиетро Даниело. — Мъжът изглеждаше напълно анонимен с каската за фехтовка с мрежа отпред. — Отдавна искам да ви запозная. — Подаде сабята на Карл Велики на Никълъс. — Дори ти давам сабята на завоевателя, за да се състезаваш с него. Трябва да ти донесе късмет.

Никълъс не я погледна.

— Няма да се състезавам с него. Не искам да те развличам, Гардо.

— Пиетро, ела насам.

Фехтовачът скочи от пътеката и се втурна към тях с насочена напред сабя. Ривил и Марпъл се отдръпнаха от него.

— Покажи на Танек сабята си. Напоследък разви интерес към такива оръжия.

Мъжът протегна сабята напред и я спря на сантиметри от гърдите на Никълъс.

— Обърни внимание на острието, Танек.

На силната светлина в залата стоманеният връх блестеше от влага.

— Колоньо. Изпратиха ми пресен от Меделин, когато разбрах, че ще дойдеш. Необходимо е Пиетро само да те одраска. Помниш ли колко малка бе раничката на О’Мейли? Но и тя свърши работа, нали? Малко след одраскването около раната се появява мехурче. Той беше покрит с мехури — и рани, когато умря, нали? Вирусът го изяде отвътре.

Никълъс не можеше да отдели очи от сабята.

— Помня.

— Ако Пиетро те рани сега, нямаш шанс. Вземи сабята. Тя е оръжие. Ти си умен мъж. Направи така, че да се възползваш от дадената ти възможност.

— А ако спечеля, Ривил и Марпъл ще насочат оръжието си към мен и тогава ти ще ме прободеш със сабята на Пиетро.

— Не съм казал, че възможността е златна.

— В това време ти ще седиш като самия Бог и ще наблюдаваш как се изпълнява волята ти.

— Не познаваш тази тръпка — изрече Гардо. Отново му предложи сабята. — Вземи я.

Пиетро изпъна ръка, приближи острието на сабята по-близо до Никълъс и то за малко не докосна ризата му.

— Вземи сабята — каза меко Гардо.

„Всичко става прекалено бързо“ — помисли си Никълъс. Оставаха му двайсет и пет минути, докато Нел изгаси осветлението.

— Не желаеш да умреш по този начин — отбеляза противникът му.

Представи си отново как Терънс се гърчи от болки. Отстъпи от сабята на Пиетро.

— Вярно е, че не искам. — Пресегна се и взе сабята, която държеше Гардо. Обърна се и скочи на пътеката. — Хайде да започваме.

 

 

23:35 часа

Нел разтвори кадифените завеси на прозореца.

В залата за фехтовка светеше.

Ръката й стисна завесата. Никълъс бе там. Гардо го е отвел, за да го убие.

— Не стой на прозореца — нареди Кейблър от другия край на стаята.

Тя се обърна към него.

— Нямаш право да постъпваш така. Той е там. Знаеш ли какво ще направят с него?

— Не съм се интересувал от подробностите. — Изгледа я бегло. — Съжалявам, но изглеждаш отчаяна. Боя се, че трябва да взема предпазни мерки. — Извади пистолета от кобура си и го насочи към нея. — Сега се върни и седни. Не съм като Колдър — знам възможностите ти. Няма да се оставя да ме изненадаш.

— Значи си готов да ме убиеш?

— Не искам да го правя.

— Но ще го направиш. Така не ставаш ли и ти помияр, както наричаш Гардо?

Той сви устни.

— Никога няма да бъда като него.

— Ако ме убиеш, ще станеш. — Нарочно тръгна към вратата. — Но не вярвам, че ще го направиш.

— Не се приближавай до вратата.

— Би оставил Гардо да ме убие, но ти сам няма да го направиш. Ние си приличаме, не сме като тях. — Съзнателно използва неговите думи. — Не можеш да оправдаеш убийството ми.

— Стой и не мърдай. Не мога да те пусна.

Тя не можеше да спре. Бе обхваната от ужас. Натисна дръжката на вратата.

Той изруга тихо и се спусна към нея.

Нел се обърна и го ритна в корема. Той изохка и се преви на две.

Още един ритник в слабините. Саблен удар по тила. Бе обезвреден, но все още в съзнание. Трябваше да бъде изваден от строя. Грабна пистолета, който бе изпуснал при първия удар, и стовари дръжката върху главата му.

Той се свлече на пода.

Тя отключи вратата и хукна по коридора, после по стълбата. Хвърли бърз поглед към часовника. Дванайсет без десет.

Нямаше време да се справи с охраната на залата.

Нямаше време да изгаси осветлението и да предостави на Никълъс тъмнината, от която имаше нужда.

Бе твърде закъсняла.

 

 

23:51 часа

Къде бе тя?

Пиетро го нападна и почти го докосна с върха на сабята, после с танцови стъпки се оттегли.

Засега само си играеше с него. Правеше прекрасно представление за радост на Гардо. През последните десетина минути можеше да го набоде с острието десетина пъти. Никълъс бе непохватен, също като мечка, размахала сабя, отскачаше и се бавеше.

Хвърли поглед към часовника в залата. Дванайсет без осем.

— Умори ли се, Танек? — попита го Гардо от първия ред.

Никълъс отблъсна следващата атака на Пиетро и се дръпна.

— Мислех те за по-силен — провикна се Гардо. — Пиетро може да продължава така с часове.

Дванайсет без седем минути. Не можеше да чака повече. Свали сабята си.

— Отказваш ли се? Разочарован съм. Мислех… Никълъс вдигна сабята и я хвърли като копие към Пиетро. Мъжът извика, когато сабята се заби в бедрото му и издрънча на пода.

Танек скочи от подиума и се втурна към пътеката между редовете, където Нел бе скрила пистолета.

Куршум профуча край главата му.

— Спрете го. Не стреляй, глупако!

Гардо не желаеше да бъде измамен на този етап. Никълъс пъхна ръка под седалката и отлепи магнума.

Хората на Гардо се нахвърлиха върху него, преди да е успял да вдигне оръжието. Ривил го залови и изби пистолета от ръката му. Гардо застана пред него. Усмихваше се.

Вероятно по същия начин се бе усмихвал на безпомощния Терънс, помисли. Усети как го обзема силна омраза.

— Кучи син. — Втурна се напред и стовари юмрук върху лицето на Гардо.

Ривил ритна Никълъс в корема, Марпъл го удари в слепоочието с дръжката на пистолета. Той падна на пода и започна да се бори слепешката.

Гардо се надвеси над него. Устната му бе цепната, кървеше и вече не се усмихваше.

— Един от двамата да ми донесе сабята на Пиетро.

Ривил тръгна към подиума. Никълъс се мъчеше да се изправи, но той стъпи върху гърдите му, за да го задържи на земята.

— Безпомощен ли се чувстваш, Танек? Толкова ли си уплашен, че ти се повръща? — Пое сабята на Пиетро от Ривил. — Това е нищо с онова, което ще изпиташ след ден-два. — Насочи сабята към лявото му рамо. — Няма да е много дълбоко. Не искам да умреш бързо.

Никълъс видя как острието на сабята проблесна, когато се приближи към него.

Гардо го заби в рамото му.

Никълъс скръцна със зъби, за да не изкрещи от пронизващата болка. Гардо дръпна сабята.

Затвори очи, когато топлата кръв започна да тече по рамото му.

— Честита Нова година!

Гардо се обърна към вратата на залата.

Прииждаха хора. Гардо се взря стъписан, когато оркестърът засвири, а тълпата се приближаваше по пътеката към подиума.

— Какво, по дяволите, става?

Във въздуха летяха конфети, чуваха се свирки.

— Честита Нова година!

— Боже мой, министър-председателят. — Домакинът отправи поглед към лежащия Никълъс. — Ривил, махни го оттук, да го вземат дяволите! През страничната врата. Още не са го видели. — Внимателно избърса сабята на Пиетро и я пъхна под седалките до себе си. Извади кърпичка от джоба си и попи кръвта от разцепената си устна. — Марпъл, сабята на Карл Велики е на подиума. Кажи на Пиетро да я вземе, преди някой от ония глупаци да я е намерил. — Усмихна се пресилено и тръгна към тълпата гости, нахлули в залата.

Ривил изправи ранения и почти го отнесе до изхода. Неочаквано Нел се изпречи пред тях.

— Аз ще го поема.

Ривил се опита да я отстрани.

— Казах аз ще го поема. — Извади пистолет от гънките на роклята си. Гласът й трепереше. — Пусни го, копеле такова.

Мъжът сви рамене и свали ръката си от раменете на Никълъс.

— На ти го. Гардо каза само, че не го иска тук. Свърши с него. Не го интересува кой ще го изведе. — Върна се към множеството, обградило Гардо.

Тя плъзна ръка по гърба на Никълъс и прехвърли ръката му през раменете си.

— Облегни се на мен.

— Нямам избор. Не се чувствам много добре.

— Съжалявам — прошепна тя. Сълзи се стичаха по бузите й. — Опитах се… Кейблър… не успях…

— Замаян съм и не разбирам какво ми говориш. По-късно ще ми разкажеш. — Хвърли поглед през рамо. — Но защо са всичките тези хора тук?

Тя отвори вратата на изхода.

— Закъснях много — отвърна нервно. — Не можах да измисля друг начин да се отърва от охраната навън, за да стигна при теб навреме. Затова отидох при оркестъра в балната зала и обявих, че Гардо иска да отпразнува Новата година на мястото, където атлетите постигат най-високите си резултати. Тълпата просто помете охраната. Само това ми дойде наум.

— Добре.

— Не беше добре — отвърна тя разпалено. — Пристигнах много късно. Ранен си. Зле ли е?

— Чак ми се повдига. Сабята прониза рамото ми.

Тя рязко пое дъх.

— Сабя ли? Чия сабя?

— Много неприятна. Тази на Пиетро. Май най-добре да ме отведеш в болница. — По дяволите!

Той ставаше все по-замаян.

— Заведи ме при Джейми.

Тя кимна и му помогна да пресече алеята пред къщата. Охраната на моста дори не ги спря, когато тръгнаха по него.

— Беше ми казал да се отърва от тях — изрече тя тъпо. — Явно въобще не се интересуват какво става.

— Нито пък Гардо.

Тя го притисна към себе си.

— Да върви по дяволите.

Той искаше да я утеши, защото усети, че тя страда. Не бе в състояние да го направи. По-късно.

 

 

Спешното отделение на болницата „Света Богородица“ беше препълнено и доктор Мино — дежурният лекар, не бе в настроение да изпълни желанието на Никълъс.

— Раната не е дълбока, господине. Ще я третираме с антибиотици и ще ви направим инжекция за тетанус. Няма нужда да правим изследване на кръвта.

— Въпреки всичко го направете — настоя той. — Нали знаете какви сме ние — хипохондриците.

— Няма време да ви угаждаме. Ако искате, ще изпратим проба в лабораторията. Резултатът ще бъде готов след ден-два.

— Имам нужда от него сега.

— Невъзможно. Не мога да…

Нел пристъпи напред и спря само на няколко сантиметра от лекаря.

— Ще го направите. — Очите й святкаха. — Ще вземете пробата сега. Не утре, сега.

Младият лекар неволно отстъпи и се усмихна насила.

— Разбира се, всичко, което би могло да задоволи такава прекрасна дама.

— Колко време ще отнеме?

— Пет минути. Не повече. — Побърза да се оттегли. Никълъс й се усмихна уморено.

— Какво щеше да направиш с него?

— Бях готова на всичко. Да го кастрирам, както и да легна с него. — Седна на леглото. — Как се чувстваш?

— Защитен.

— Не те защитих много добре в Белвин.

— Всичко се случва. Не си очаквала Кейблър. Нито пък аз. Къде е Джейми?

— В чакалнята. Разрешиха само един от нас да влезе с теб. Мино ще може ли да каже дали раната е инфектирана?

Той кимна.

— Микробите са доста особени. Под микроскоп няма начин да не ги забележи.

— Тогава какво ще правим?

Той не отговори на въпроса й.

— Хайде да не броим микробите, преди…

— Млъкни. — Гласът й трепереше. — Престани да се шегуваш точно сега.

— Добре. — Той се усмихна. — Ще изчакаме.

Лекарят не се върна след пет минути. Накара ги да чакат петнайсет и когато влезе в стаята, бе намръщен.

— Готово. Нищо необикновено. Само си загубих времето. Надявам се, че сте доволни.

Нел го изгледа смаяна.

— Напълно нормално ли е? — попита Никълъс.

— Напълно.

Той се облегна назад на възглавниците.

— Слава Богу.

— Сега ще предпиша антибиотици и нещо за успокоение на нервите, защото е възможно…

— Трябва ми телефон — каза Никълъс и пак седна. — Тук не виждам да има.

— Може да използвате телефона, след като… — Хвърли поглед към Нел и каза: — Ще накарам сестрата да донесе. — Излезе от стаята.

— Как е възможно? — прошепна Нел. — Какво се е случило? Истинско чудо.

— Не е чудо. — Щом медицинската сестра включи телефона, Никълъс грабна слушалката и набра номера на Гардо. — Това е много по-важно.

Когато Никълъс се свърза с Гардо, той все още бе в залата. Партито продължаваше с часове и нямаше изгледи скоро да свърши.

— Ще ме извините ли? — попита Гардо, когато му подадоха мобилния телефон. — Който и да се обажда по това време на нощта, сигурно има нужда от помощ.

— Или от още пиене. — Министър-председателят се засмя. — Кажи му да дойде тук. Ти имаш най-хубавото вино във Франция.

Домакинът се усмихна, докато се оттегляше на по-тихо място. Можеше да откаже да отговори на Танек, но не искаше да се лиши от удоволствието.

— Какво има, Танек? — попита. — Да не си се уплашил? Няма смисъл да се молиш. Известно ти е, че няма противоотрова.

— Исках само да ти кажа, че сабята на Карл Велики е фалшификат.

Гардо се ядоса.

— Щеше да го кажеш, дори и да бе истинска.

— Изработена е от Ернандо Армандарис в Толедо. Можеш да провериш.

Гардо пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Няма значение за сабята. Въпреки всичко спечелих. Ти вече си мъртъв. Сега, ако ме извиниш, ще трябва да се връщам при гостите.

— Няма да те задържам повече. Исках само да ти кажа утре да очакваш резултатите, които ще получиш по куриер от болницата „Света Богородица“. — Замълча. — Освен това иди и се погледни в огледалото.

Затвори.

Гардо се намръщи, докато се взираше в телефонния апарат. Танек бе прекалено лаконичен. Естествено, че нямаше да отиде до огледалото. Да не би Никълъс да смята, че там ще види някакво чудовище след онова, което бе извършил? Той беше този, който ликуваше. Няма причина да…

В огледалото на банята отражението му бе точно такова, каквото трябваше да бъде. Образ на преуспяващ, властен човек, победител. Понечи да тръгне, но отново се извърна към огледалото.

Светлината падна точно върху раната на устата, която Никълъс му причини, когато се втурна напред и го удари. Около раната се бяха образували малки мехурчета.

Той изкрещя.

 

 

— Колоньо? — Нел поклати глава озадачена, докато помагаше на Никълъс да влезе в колата пред болницата. — Гардо е заразен от колоньо? Необяснимо. Нищо не разбирам.

— Свърши ли работата? — Джейми погледна назад към тях от шофьорското място. Доволна усмивка засия на лицето му. — Значи унищожи това копеле?

— Залагам три срещу едно. — Никълъс се облегна на седалката. — Утре ще проверим, но се обзалагам, че вече е хукнал към най-близката болница.

— Как така? — попита младата жена.

Той извади кърпичката си и внимателно измъкна пръстена от средния си пръст.

— Модерен вариант на ренесансов пръстен с отрова. Сметнах, че е подходящо, понеже Гардо проявява голям интерес към този период. — Постави пръстена в кърпичката, завърза четирите й краища и я хвърли в пепелника.

— При удар инициалът в центъра хлътва и отровата се излива.

Нел потръпна, когато си помисли, че Никълъс е носил пръстена през цялото време, докато се е биел с хората на Гардо.

— Внимавах. — Очите му бяха приковани към лицето й и четяха мислите й.

— Имал си късмет — каза тя. — Откъде се сдоби с колоньо?

— От същото място, откъдето Гардо получава неговия. От Палома и Хуарес.

Палома и Хуарес. Партньорите на Сандекес от наркокартела.

— Дали са ти отрова, за да убиеш техния човек?

— Не стана изведнъж. Прекарах две седмици в Меделин и изчаквах решението им на електрическия стол. Можеха да решат какво ли не. Държаха ме в напрежение снощи до последната минута. — Уморено отпусна глава на облегалката. — Всичко се разплете и трябваше да действам бързо. Сметнах, че сигурно смъртта на Сандекес е ключът към всичко. Затова отидох в Париж и притиснах Пардо. Той бе заприходил парите от наградата, получена от Колумбийската служба за борба с наркотиците на името на Гардо. Казах му, че заминавам за Меделин и че трябва да трепери или от Гардо, или от целия колумбийски наркокартел. Даде ми книгите.

— И ти ги отнесе на Палома и Хуарес, за да докажеш, че Гардо е убил Сандекес.

— Това не им хареса. Единството е важно за тях. Те така оцеляват. Ако Гардо е убил Сандекес, кой би могъл да каже дали той няма да срути цялата силова структура и да убие още един от тях? От друга страна, ако се получи разрив в редиците им, пак не би било добре, а Гардо беше ценен за тях. Би могло да си струва да го запазят въпреки заплахата, която представлява.

— Но решиха да не го запазят, така ли?

— Казах им, че аз ще се погрижа да свърша работата вместо тях. Ако външен човек убие Гардо, щеше да се реши най-сериозният им проблем. След две седмици ми съобщиха решението си, че са съгласни. Гардо беше поискал нова пратка колоньо и вместо серум щели да му изпратят безвредна течност. Дадоха ми пръстена с отровата с най-добри пожелания и ме отпратиха.

— Защо не ми го каза? — попита засегната Нел.

— Защото не бях сигурен. Имаше възможност да са ме изпратили в Белвин да умра, да са му представили серума и аз да остана на сухо. В пръстена също можеше да няма колоньо. Или пък да има отрова, както и на сабята на Пиетро. Така биха се отървали от двама ни. Съществуваха твърде много варианти.

— Защо оставих пистолета под седалката, след като си имал пръстена?

— За по-сигурно. Знаех, че хората на Гардо няма да ми позволят да се приближа до него. Затова ми хрумна идеята да спреш тока. Смятах тогава да направя този ход.

Но тя не му даде тази възможност.

— Не успях да стигна навреме.

— Все пак имах пистолета, който беше оставила. Използвах го като заплаха, за да се доближа до него. — Поклати глава. — За малко да не успея.

— Но го направи — каза Джейми. — Сега какво следва? Гардо ще те подгони ли?

— През следващите двайсет и четири часа ще се интересува само от себе си.

— Къде да отидем? В къщата ли?

— Не — отговори бързо Нел. — Не в къщата. Предпочитам да се върнем в Париж.

Никълъс кимна.

— Още по-добре, Джейми. Искам да изведеш Пардо от Париж за ден-два, докато разберем какво ще стане с Гардо. Обещах да му осигуря закрила.

— Разбира се, непременно, хайде да закриляме всички зверове и идиоти около нас — заяви Нел.

Джейми я погледна крадешком и запали мотора на колата.

— Много ли съм загазил? — попита Никълъс тихо.

Тя не му отговори.

Той затвори очи.

— Тогава най-добре да си почина и да събера сили. Събуди ме, когато стигнем Париж.

 

 

Нел затвори вратата на апартамента си, щом влязоха.

— Легни си. Ще отида до аптеката, за да взема лекарствата.

— Не е необходимо.

— Необходимо е. Или смяташ, че и за това не съм способна?

Никълъс въздъхна.

— Пак започваме.

— Трябваше да ме оставиш да ти помогна.

— Оставих те да помогнеш.

— Можеше да ми кажеш за отровата. Можеше да ми се довериш.

— Да, можех да го направя.

— Но ме остави да се тревожа, докато ти… — Спря се и добави уморено: — Сигурно си бил прав. Тогава може би и това нямаше да направя както трябва. За малко да те убият заради мен.

— Направи онова, което успя.

— Не беше достатъчно. Трябваше по-рано да се справя с Кейблър. Трябваше да бъда на мястото си и да прекъсна тока. — По бузите й отново се стичаха сълзи. — По дяволите, провалих се, без да ти помогна.

— Никога не си се проваляла. Не си всемогъща. Всичко се случва — отвърна той рязко. Прекоси стаята и я хвана за раменете. — Причината да не ми помогнеш с отровата е, че не исках да се доближаваш до нея. Видях какво се случи с Терънс. Не можех да понеса мисълта дори да си близо до нея.

— Но тя бе на ръката ти. Как мислиш, че се почувствах, когато ми каза, че раната е…

— Как се почувства, Нел?

— Знаеш как съм се почувствала.

— Искам да ми кажеш. Веднъж ми кажи, Нел.

— Чувствах се виновна и уплашена, и…

— И не искаше да ме загубиш.

— Добре, не исках да те загубя.

— Защо?

— Защото свикнах с теб, защото ти…

— Защо?

— Защото те обичам, дяволите да те вземат! — Зарови глава в гърдите му. — Боли ме. Никога не съм искала това да се случва. Не биваше да се случва. Толкова се борих. Ти си последният мъж… Ти с твоите проклети порти. Ще умреш, след като и Джил е мъртва… Не мога да понеса мисълта отново да преживея всичко.

— Всички ще умрем. Не мога да ти обещая, че ще живея вечно. — Притисна я към себе си. — Но мога да ти обещая, че ще те обичам, докато съм жив.

— Не е достатъчно. Няма да го приема. Чуваш ли? — Отдръпна се от него. — Хайде, иди си легни. Не искам повече да те гледам. Ще отида да изпълня рецептата. — Грабна чантата си от масата и тръгна към вратата. — Това не означава нищо. Няма да позволя… Ще го преживея.

— Не разчитай много на това. — Той се усмихна. — Смятам, че най-доброто, което можем да направим, е да го приемем и да се снишим, за да избегнем силата на удара.

Тя затръшна вратата след себе си и навън спря, за да избърше сълзите си. Да го приемем? Не можеше да го приеме. Ужаси се, когато видя, че Никълъс е ранен, и си помисли, че може да умре. Цялата скръб, която за малко не я унищожи, когато научи за смъртта на Джил, отново я връхлетя и за малко да я задуши. Не би могла да изживее всичко това отново.

Никога нямаше да го приеме.