Айрис Йохансен
Живея, за да отмъщавам (2)

Първа глава

4 юни, Атина

Никълъс Танек бе недоволен.

Конър осъзна това още щом го видя. Лицето му не издаваше нищо, но той го познаваше достатъчно добре, за да усеща, че нещо не е наред.

Трябва да бъде добре, беше му казал.

Не бе добре, но бе всичко, с което Конър разполагаше.

Направи крачка напред и с усилие се усмихна.

— Приятен ли бе полетът?

— Не. — Танек тръгна към изхода. — Риърдън в колата ли е?

— Да, снощи пристигна от Дъблин. — Замълча. — Но няма да може да дойде на приема с теб. Успях да получа само една покана.

— Бях казал две.

— Не можеш да разбереш.

— Разбирам, че оставам без подкрепа. Освен това ти плащам, за да изпълняваш нарежданията ми.

— Приемът е в чест на Антон Кавински и поканите са разпратени преди три месеца. За Бога, та той е президент на руска държава. Осигуряването и на тази ми струва цяло състояние. — Добави: — Риърдън може и да не ти потрябва. Предупредих те, че не съм напълно сигурен в информацията. Нашият човек е открил само съобщение в компютъра в главната квартира на Агенцията за борба с наркотиците, в което се казвало, че е възможно да има удар по време на приема на остров Медас.

— Това ли е всичко?

— Има и списък с имена.

— Какъв списък?

— С имената на шестима гости. Нито един от тях не можем да идентифицираме като играч с изключение на бодигарда на Кавински и Мартин Брендън — този, който дава приема. Едно име е обградено, за да му се обърне специално внимание. На жена.

— Какво те кара да мислиш, че списъкът е важен?

— Синьото мастило. Нашият човек има теория, че когато нарежданията на Гардо са с цветно мастило, това означавало, че предстои нападение.

— Теория ли? И аз прелетях това разстояние за някаква си теория?

Конър овлажни устните си.

— Ти ми поръча да ти съобщя каквото и да е, което има връзка с Гардо.

Конър забеляза с облекчение, че споменаването на Филип Гардо произведе желания ефект, за да уталожи раздразнението на Танек. Беше се уверил, че никакво усилие не е прекалено голямо и нито едно действие не бива да се смята за дребно, щом се отнася до Гардо.

— Добре, прав си — каза Танек. — Кой е изпратил това компютърно съобщение?

— Джо Кейблър — началникът на Агенцията за борба с наркотиците има платен осведомител в лагера на Гардо.

— Разбра ли името на осведомителя.

Другият мъж поклати глава:

— Опитах се, но досега нямам успех.

— Какво ще прави Кейблър с този списък?

— Нищо.

Никълъс го загледа учудено.

— Как нищо?

— Той смята, че това е списък на хора за рекетиране.

— Значи не вярва в теорията за „смъртоносното синьо мастило“? — попита го язвително.

Конър си отдъхна, когато приближиха до мерцедеса. Нека Риърдън се оправя с него — двамата си бяха лика-прилика.

— Списъкът е у Риърдън. — Бързо отвори задната врата. — Можеш да поговориш с него, докато те откарам в хотела.

— Здрасти, каубой. — Ирландският акцент на Джейми Риърдън силно контрастираше със стремежа му да провлачва гласните като в западните щати. — Виждам, че си оставил ботушите си у дома.

Докато влизаше в колата, Никълъс Танек усети как нетърпението му се изпарява.

— Трябвало е да ги взема. С ботуши най-добре се ритат задници.

— За моя или този на Конър става дума? — попита Джейми. — Сигурно за неговия. Никой не би поискал да повреди достопочтения ми задник.

Конър се изсмя нервно, докато излизаше от паркинга. Издълженото лице на Джейми светна дяволито, а лукавият му поглед се спря на тила на шофиращия.

— Разбирам защо си ядосан на Конър. Полетът от Айдахо е дълъг и идваш за нищо.

— Предупредих те, че може да е за нищо — обади се той. — Не съм му казал да идва.

— Но не си му казал и да не идва — измърмори Риърдън. — Мълчанието не е ли знак на съгласие, Ник?

— Зарежи тая работа. Вече съм тук. — Никълъс уморено се облегна на кожената седалка. — Наистина ли не е имало нужда да идвам, Джейми?

— Вероятно. Няма признаци Агенцията за борба с наркотиците да го възприема сериозно. Кейблър явно няма намерение да харчи държавни средства, за да се сдобие с покана за Медас.

Още една задънена улица. Никълъс се почувства отпаднал.

— За теб е добра терапия да се откъснеш от онези широки открити пространства — отбеляза Джейми. — Всеки път, когато идваш от ранчото, все повече ми приличаш на Джон Уейн. Не е здравословно.

— Джон Уейн умря преди няколко години.

— Казвам ти, че не е здравословно.

— Здравословно ли е да прекараш живота си в кръчма?

— Ник, ти въобще не разбираш. Ирландските кръчми са културни средища. Поезията и изкуството процъфтяват като рози през лятото, а разговорите… — Притвори очи от удоволствие. — На други места хората си бъбрят, в моята кръчма се водят разговори.

Никълъс се поусмихна.

— Има ли разлика?

— Разликата е като между това да решаваш съдбата на света и дали да купиш нова видеоигра за детето… Защо ли си губя времето да ти описвам подобна красота! В твоето диво Айдахо има само добичета, на които да говориш.

— Овце.

— Все същото. Разбирам защо на каубоите се носи славата, че са силни и мълчаливи. Гласните им струни са атрофирани от бездействие.

— Имат нормални говорни способности.

Джейми изсумтя.

— Списъкът — подсказа Конър.

— А, да, той иска повикването ти да има смисъл — отбеляза ирландецът. — Страх го е от теб, да знаеш.

— Глупости. — Смехът на Конър бе пресилен.

— Опитах се да му обясня, че вече не си в бизнеса, но май не ми повярва. Надявах се да си с каубойски ботуши. Много ти отиват, освен това не носят заплаха за никого.

— Престани, Джейми — каза Никълъс.

Той се засмя.

— Пошегувах се. — Добави тихо, за да не го чуе Конър: — Не ми харесва тоя лукав заек. Всеки път щом подскочи, ми идва да одера кожата му.

— Не е необходимо да го харесваш. Има човек в Агенцията за борба с наркотиците.

— Заради доброто, което ни е донесло това досега. — Джейми бръкна в джоба си, извади сгънат лист и му го подаде. — Прилича ми на още един халосен патрон.

— Кой урежда приема? — попита Никълъс.

— Един банкер. Мартин Брендън — вицепрезидент на „Континентъл Тръст“, който урежда презокеанските инвестиции на Кавински. Брендън е наел този дворец на остров Медас за уикенда и дава приема в чест на Кавински.

— Каква връзка има между банкера и Гардо?

— Досега не сме открили никаква.

— А с Кавински?

— Възможно е да има. След като Кавински бе избран за президент на Ванаск, той се превърна в голям покерджия, който играе над и под масата. Може да е разсърдил Гардо, като му е отказал да допусне наркотици във Ванаск. — Замълча. — Ала неговото име не е в списъка.

— В такъв случай съм съгласен с мнението на Кейблър, че става въпрос за рекет. Той ръководи Агенцията за борба с наркотиците достатъчно дълго, за да отсее плявата от зърното, освен това е умно копеле.

— Това значи ли, че няма да отидеш до Медас?

Никълъс размисли. Би било чиста загуба на време, ако съобщението на Гардо представлява само списък на лицата за рекетиране. Беше се впускал в достатъчно безплодни опити само заради възможността да намери някакво доказателство и да пипне Гардо.

Обаче ако този списък се окажеше попадение, тогава някоя от набелязаните жертви ще знае нещо, което би могъл да използва. Освен това, ако Гардо желаеше те да умрат, Никълъс пък искаше да останат живи.

— Е? — подкани го нетърпеливо Джейми.

— Как се стига до този остров Медас?

— Има корабчета, които извозват гостите. Тази вечер в осем часа тръгват от пристанището на Атина. Само показваш поканата си.

— Чудя се колко ли от хората на Гардо са купили покани по същия начин като мен.

— Проверих гостите — обади се Конър. — Всички са легитимни.

— Някакъв друг начин да се стигне до острова?

Конър поклати глава.

— Брегът е скалист и е достъпен само откъм пристанището. Медас е колкото пощенска марка. Можеш да обходиш целия остров за по-малко от час. Освен това около къщата, в която ще се състои приемът, има само няколко постройки.

— Охраната на Кавински ще пази пристанището — добави Джейми. — Не ми прилича на ситуация, която Гардо да избере, за да ликвидира враговете си. — Усмихна се. — От друга страна и Кайфър изглеждаше невъзможна мишена, но се справихме.

— Бяхме мършави и гладни — изтъкна Никълъс. Сега вече Гардо е като охранен котарак, който предпочита да изчаква до дупката на мишката, за да залови плячката си. Смятам да отида и да проверя как стоят нещата.

— Аз бих могъл да го направя. Или пък да изпратиш някой друг.

— Не, аз ще отида.

— Защо? — Джейми го изгледа внимателно. — Може би в онази пустош са те засърбели ръцете?

Ами да, беше неспокоен. Неспокоен и нетърпелив, искаше му се всичко това да се свърши. Цяла година не бе успял да приближи до Гардо.

— Твърде често се движиш по ръба — каза усмихнато Джейми. — Ще си останеш мършав и гладен, момчето ми. Признавам, че понякога и на мен ми липсва това — въздъхна.

— На мен не ми липсва. Просто искам да заловя Гардо.

— Щом казваш.

— Ще са ми нужни сведения за всички, които фигурират в списъка.

— Вече те чакат на бюрото в хотелската ти стая. Както ще видиш, няма връзка между имената.

Не, Медас щеше да бъде истинска плетеница от противоречия, предположения и вероятности.

Но обграденото име в списъка, за което Конър спомена, би могло да означава нещо и заслужаваше внимание. Той разгърна листа, който Джейми му бе дал.

Най-горното име беше едновременно подчертано и обградено.

Нел Колдър.

 

 

4 юни

Медас, Гърция

— Видях едно чудовище, мамо — съобщи Джил.

— Така ли, милата ми? — Нел постави бял зюмбюл от лявата страна на люляка в китайската ваза. Пресегна се за още един стрък люляк и отправи поглед към дъщеря си, застанала на прага. — Като Пийт, вълшебния дракон ли?

Тя я изгледа възмутено.

— Не, онова се правеше на чудовище, а това бе истинско. Мъж — страшилище. С дълъг сив нос и ей такива очи. — Направи кръг с палеца и показалеца си и после, понеже кръгчето й се видя твърде малко, използва пръстите и другата си ръка, за да покаже, че очите са били още по-големи. — Имаше и гърбица.

— Прилича ми на слон. — Още един делфиниум и щеше да завърши аранжировката. — Или може би камила.

— Ти не ме слушаш — упрекна я Джил. — Беше мъж-чудовище и той живее в пещерите.

— В пещерите ли? — Нел веднага забрави цветята и разтревожено се обърна към дъщеря си: — Какво си правила там? Нали помниш, господин Брендън ти каза да не влизаш в пещерите. Агентът по недвижими имоти го предупредил, че морската вода влиза в тях и течението би могло да те отнесе.

— Влязох само няколко крачки. — Добави бързо: — После татко ме извика и аз веднага излязох.

— Баща ти те е завел там? — По дяволите, Ричард е трябвало да я наблюдава по-внимателно. Нима не знае, че един остров крие много опасности за четиригодишно дете? Нел си знаеше, че трябваше да отиде с тях. Ричард винаги бе разсеян, когато бе заобиколен от хората на Брендън. Винаги трябваше да блесне, да се покаже много очарователен, духовит и умен пред заобикалящите го.

Всъщност той нямаше нужда да се прави на най-добрия, тъй като беше най-добрият. Тя отговаряше за Джил, трябваше да отиде с тях и да я следи какво прави, вместо да се крие в къщата и да аранжира цветя за приема.

— Не бива да влизаш в пещерите. Опасно е. Затова баща ти те е извикал.

Детето кимна.

— Заради мъжа-чудовище.

— Не. — Джил бе чувствително дете с богато въображение и подобни фантазии трябваше да се прекъсват още в самото начало. Нел се отпусна на колене върху обюсоновия килим и нежно хвана раменете й. — Никакво чудовище не е имало. Понякога сенките изглеждат страшни, особено когато си на мрачно място. Помниш ли как се събуди посред нощ, понеже ти се сторило, че под леглото има призраци? Когато погледнахме, отдолу нямаше нищо.

— Там имаше чудовище. — Упорито стисна устни дъщеря й. — То ме уплаши.

За миг Нел се изкуши да я остави да мисли, че чудовища съществуват, ако това би я накарало да не влиза в пещерата. Но тя никога не бе лъгала дъщеря си, не би го направила и сега. Просто никога повече нямаше да я изпуска от погледа си, докато са на този проклет остров.

— Сенки — повтори майката и за по-голяма убедителност добави: — Нали и баща ти каза същото, когато му разказа за чудовището?

— Татко не ме и чу. Направи ми знак да мълча. Беше зает, защото разговаряше с госпожа Брендън. — Очите й се насълзиха. — Ти пък не ми вярваш.

— Вярвам ти, но понякога има… — Не можа да продължи под обвинителния поглед на дъщеря си. Внимателно погали копринените кафяви коси на Джил. „Китайска кукла“ — така я наричаше Ричард заради правата й къса коса. Но тя никак не бе крехка. Бе яко американче, като пай с ябълки, както Нел би се изразила. — Искаш ли да отидем утре в пещерата, да ми покажеш това чудовище и двете да го прогоним.

— Няма ли да те е страх? — прошепна момиченцето.

— Тук няма от какво да се страхува човек, милото ми. Мястото е хубаво за деца. Има море, бряг и тази прекрасна къща. Ще си прекараш чудесно.

— Ти няма да си прекараш чудесно.

— Какво?

Джил се взря в очите й и изрече с проницателността на възрастен човек:

— Ти никога не се забавляваш. Не си като татко.

Човек не бива да подценява мъдростта на децата, помисли си тъжно Нел.

— Малко съм стеснителна. Това, че съм по-мълчалива, не означава, че не ми е приятно. — Прегърна дъщеря си. — Двете винаги се забавляваме, нали?

— Да. — Джил я прегърна през врата и се притисна към нея. — Довечера ще мога ли да сляза на приема? Тогава ще намериш с кого да си говориш.

Джил миришеше на море, пясък и на лавандуловия сапун на Нел, който предната вечер помоли да използва, когато се къпа. Тя я притисна за миг, после неохотно я пусна.

— Приемът е за големи. Няма да ти хареса.

Нито пък на нея. Беше свикнала със задълженията си като съпруга на Ричард и обикновено успяваше да стои настрани, но този уикенд щеше да й бъде трудно да го направи. Най-обикновена жена като нея би се отличавала сред хайлайфа и знаменитостите, които Мартин Брендън бе поканил на острова, за да се запознаят с Кавински и да го очароват, преди той да подпише договора с „Континентъл Тръст“.

— Тогава остани при мен — упорстваше детето.

— Не мога. — Намръщи се. — Шефът на татко ти няма да е доволен. Тази вечер е много важна за баща ти, затова и двете трябва да му помогнем. — Видя, че лицето на дъщеря й отново помръкна, и бързо добави: — Ще донеса поднос с деликатеси и ще си направим пикник.

Лошото настроение на детето моментално се изпари.

— А вино? — попита нетърпеливо Джил. — Майката на Жан-Марк му разрешава по една чаша вино на вечеря. Казва, че му се отразявало добре.

Жан-Марк бе синът на икономката, която командваше в апартамента им в Париж, и Нел бе чувала какво ли не за този палавник.

— Портокалов сок. Обаче ако си изядеш всичко на вечеря, ще ти потърся шоколадов еклер. — Изправи се и притисна момиченцето към себе си. — А сега върви да се окъпеш, докато аз сваля вазата с цветята. Ще се върна след малко.

Джил погледна възхитено китайската ваза и се усмихна лъчезарно:

— Красиви са, мамо. По-хубави са, отколкото в градината.

Нел не бе съгласна. Смяташе, че не бива да се късат цветя. Няма нищо по-хубаво от цветна градина. Както градината на хотелчето, която нарисува, докато беше в колежа „Уилям и Мери“. Мъгла и ярки цветя в ранна утрин.

Прониза я силна болка и побърза да го забрави. Нямаше причини да се самосъжалява. Ричард никога не се бе отнасял пренебрежително към картините й, както правеха родителите й. След женитбата им той дори я насърчаваше да продължи да рисува. Само че просто не й оставаше време. Като съпруга на амбициозен млад висш служител всеки час от деня й бе зает.

Тя направи гримаса към вазата и я взе. Ако не бе принудена да прекара целия следобед, за да аранжира цветята на Сали Брендън, би могла да нарисува красивото крайбрежие. Но това би означавало да отиде със семейство Брендън и с Ричард на разходката край брега. Трябваше да се усмихва, да бъбри и да понася покровителственото отношение на Сали.

Нел целуна Джил по бузата.

— Извади пижамата си и не се приближавай до балкона.

— Вече ми го каза — заяви дъщеря й.

— Бях ти казала и да не влизаш в пещерата.

— То е различно.

— Не, не е.

Джил тръгна към банята.

— Пещерите са интересни. Не обичам балконите. Завива ми се свят, като гледам към скалите.

Слава Богу, че има и дребни утешителни награди. Чудеше се как Сали им е дала — на родители с малко дете — апартамент с балкон, гледащ към скалистия бряг. Всъщност да, можеше да си го представи. Преди години Ричард бе споменал пред Сали, че обича изглед от балкон, и тя се е постарала да му достави удоволствие. Всеки се стремеше да угоди на златното момче.

— Трябваше да видиш кораба, който докара охраната на Кавински. Ще си помислиш, че е Арафат. — Ричард нахълта в апартамента като вихър. Огледа цветята. — Хубави са. По-добре ги свали долу. Сали се оплака, че във фоайето няма букет.

— Тъкмо го завърших. — С раздразнение осъзна, че отново се извинява. — Не съм професионалистка. Би могла да поръча да дойде човек от Атина, за да свърши тази работа.

Той я целуна по бузата.

— Но нямаше да са толкова хубави като твоите. Тя винаги повтаря какъв късмет имам с моята артистична жена. Бъди така добра и ги свали долу. — Тръгна към спалнята. — Трябва да си взема душ. Кавински ще дойде след час, а Мартин иска да ме представи по време на аперитива.

— Аз трябва ли да идвам? Мислех да сляза направо за приема.

Той размисли и сви рамене.

— Щом не искаш. Смятам, че сред толкова хора отсъствието ти няма да се забележи.

Нел си отдъхна. На прием лесно можеше да се скрие в тълпата. Обърна се към вратата.

— Джил е в банята. Ще я наглеждаш ли, докато се върна?

Съпругът й се усмихна.

— Разбира се.

Той беше по бели къси панталонки и риза, кестенявата му коса бе разрошена, а бузите му се бяха зачервили от слънцето. Винаги изглеждаше чудесно в смокинг или с официален костюм, но тя най-много го харесваше така. Беше по-достъпен, неин.

— Побързай. Сали те чака — подкани я той. Тя кимна и неохотно излезе от апартамента.

Чу кресливия глас на Сали, преди да тръгне по извитата мраморна стълба. Винаги бе смятала, че тънък глас не подхожда на жена, по-висока от метър и осемдесет, слаба и хитра като пантера.

Сали се обърна към нея. Тъкмо бе смъмрила един прислужник.

— Ето те и теб. Крайно време беше. — Взе вазата от ръцете й и я постави върху мраморна маса под огледало с изящна позлатена рамка. — Смятах, че ще проявиш повече разбиране. Не че си нямам достатъчно тревоги. Остава ми да говоря с онзи дребен мъж, който ще пуска фойерверките, с готвача, а още не съм облечена. Знаеш колко е важна тази вечер за Мартин. Всичко трябва да бъде идеално.

Нел усети как се изчервява.

— Съжалявам, Сали.

— Съпругата на такъв висш служител играе важна роля за напредъка в кариерата му. Мартин никога нямаше да стане вицепрезидент, ако аз не му помагах. Не искаме много от теб, нали?

И по-рано беше чувала това. Изпита раздразнение, но побърза да го прикрие.

— Съжалявам, Сали — повтори. — Има ли с какво друго да ти помогна?

Тя махна с ръка.

— Поканих мадам Гере на приема. Помогни й да се чувства удобно. Никак не умее да се държи сред хора.

Елиз Гере бе още по-стеснителна и повече от нея се чувстваше не на място. Нел нямаше нищо против, че Сали обикновено й даваше все неподходящи гости. Но изпитваше истинско удовлетворение, ако успееше да улесни престоя им. Бог й бе свидетел, че самата тя бе ужасно благодарна на всекиго, който през първите няколко години, след като се преместиха в Европа, направи живота й по-лек.

— Нямам представа защо Анри Гере въобще се е оженил за нея. — Погледна я лукаво домакинята. — Толкова често човек вижда подобни влиятелни мъже със слабохарактерни и безлични съпруги.

Бързо убождане и после ножът се завърта. Нел бе свикнала с подобни хапливи забележки, за да й достави удоволствие, като реагира.

— Намирам я за приятна. — Обърна се и бързо тръгна към стълбата. — Трябва да се върна при Джил. Тя ще се къпе и ще вечеря.

— Нел, наистина трябва да си вземете гувернантка.

— Приятно ми е сама да се грижа за нея.

— Но тя ти пречи. — Помълча. — Следобед говорихме с Ричард за това и той е съгласен с мен.

Нел се стъписа.

— Той ли го каза?

— Естествено, на него му е ясно, че колкото по-висок пост заема в компанията, толкова повече задължения те очакват. Щом се върнем в Париж, ще се свържа с агенцията, която използвах, когато Джонатан беше малък. Симон пое грижата за него.

Джонатан, вече невъобразимо противен и неуправляем, бе скрит в интернат в Масачузетс.

— Благодаря ти, но не съм чак толкова заета. Вероятно, когато поотрасне.

— Ако убедят Кавински да ни довери чуждите си инвестиции, Ричард ще бъде натоварен да ги управлява. Предполага се, че ще трябва да пътуваш с него. Смятам, че е напълно прав отсега да се наеме гувернантка, преди да се е превърнало в необходимост. — Обърна се и тръгна към балната зала.

Сали говореше сякаш всичко бе уредено, помисли Нел. Нямаше да остави дъщеря си на някоя от онези жени с невъзмутими лица, които бе виждала да разхождат поверените им деца в парка. Джил си бе нейна. Как може Ричард дори си представи, че ще й я отнеме?

— Не оставяй тази стара вещица да те разстройва. Само иска да види как ще се сгърчиш. — Надин Фалон слизаше по стълбите. — Тираните винаги се нахвърлят върху слабите. Такава е природата на звяра.

— Ш-ш-т-т. — Нел хвърли поглед през рамо, но Сали вече бе изчезнала.

Другата жена се усмихна.

— Искаш ли да й се изплюя в лицето заради теб?

— Да. — Сбърчи нос. — Но ще разбере и после Ричард ще си има неприятности.

Лицето на Надин помръкна:

— Нека. Би трябвало да му е ясно, че не си компания за нея. Всъщност той би трябвало да се изплюе в лицето на тая баракуда.

— Не разбираш.

— Да, не разбирам. — Мина покрай Нел и продължи надолу по стъпалата в облак от парфюм „Опиум“, облечена с тоалет от шифон на Карл Лагерфелд — червенокоса, красива, екзотична, напълно уверена в себе си. — Много отдавна, още в Бруклин се научих, че ако не отвръщаш, ще те смажат.

Никой няма да смаже Надин, помисли другата жена със завист. Беше си пробила път от Седмо Авеню и бе станала един от най-търсените модели за ревюта в Париж, но не бе загубила чувството си за хумор и самоувереността си. Канеха я навсякъде и напоследък Нел се сблъскваше все по-често с нея. Ричард я наричаше „украса за модна витрина“, но тя се радваше да я види.

Надин хвърли поглед през рамо.

— Изглеждаш страхотно. Май си отслабнала с няколко килограма.

— Може би. — Знаеше, че не изглежда страхотно. Беше толкова пълна, колкото бе последния месец, когато пак се видяха, панталонът й беше измачкан, от сутринта нямаше време да се среши. Надин просто се опитваше да я успокои. Защо не? Хубавицата би могла да си позволи да бъде добра към невзрачната Нел. Изпита срам при тази мисъл. Добротата винаги трябва да се оценява и никога на нея да не се гледа с недоверие.

— Бързам да кажа нещо на Ричард. Ще се видим по-късно на приема.

Манекенката се усмихна и махна с ръка.

Нел бързо заизкачва стъпалата и после побягна по дългия коридор.

Ричард не беше във всекидневната. Чу го да си тананика в спалнята. Спря за малко, за да си поеме дъх, и тогава отвори вратата.

— Не желая гувернантка за Джил.

Той се извърна:

— Какво?

— Сали ми каза, че сте обсъждали въпроса за гувернантка. Не желая. Нямаме нужда от гувернантка.

— Защо си се разстроила толкова? — Съпругът й се обърна отново към огледалото и стегна вратовръзката си. — Просто обменяхме мисли. Не е хубаво да задушаваш детето с внимание. Всичките ни приятели са си наели гувернантки за децата си. Това говори за известно положение.

— Обаче го обмисляш.

— Не бих го направил без твое съгласие. — Облече смокинга си. — С какво ще си тази вечер?

— Не знам. — Какво значение имаше? Така или иначе винаги изглеждаше еднакво. — Може би синята дантелена рокля. — Стисна ръце. — Не задушавам Джил.

— Синьото е добър избор. Деколтето с форма на раковина прави раменете ти прекрасни.

Тя прекоси стаята и облегна глава на гърдите му.

— Искам сама да се грижа за нея. Ти толкова често отсъстваш, а ние си правим компания. Моля те, Ричард — прошепна.

Той я погали по главата.

— Желая само онова, което е най-добро за теб. Знаеш колко много работя, за да осигуря на двете ви с Джил добър живот. Нужно е само малко да ми помогнеш, Нел. Ще го направи, каза си тя отчаяно.

— Опитвам се да ти помагам.

— Вярно. — Взря се в лицето й. — Но ще имам по-голяма нужда от теб. — Изрече развълнувано: — Всичко зависи от Кавински, Нел. От шест години чакам да се открие такава възможност. Въпросът не опира само до парите, а и до властта. Сега вече никой не би могъл да ти каже докъде ще стигна.

— Ще се помъча да ти помагам повече. Ще правя всичко, което ми кажеш. Само ме остави да се грижа за Джил.

— Утре ще поговорим. — Целуна я по челото и се обърна. — По-добре да слизам. Кавински ще пристигне всеки момент.

Тя се загледа безмълвно във вратата, след като той я затвори след себе си. Ще поговорят утре, той ще бъде мил, но твърд, също и малко тъжен, че не може да изпълни желанието й. Ще я накара да се почувства виновна и беззащитна. Когато се върнат в Париж, ще й купи любимите й жълти рози и сам ще се заеме да избере гувернантка, за да не се разстройва тя.

— Мамо, водата във ваната изстива — обади се зад гърба й Джил. Стоеше боса на прага, увита в голяма розова хавлия.

— Така ли? — Преглътна буцата, заседнала на гърлото й. По-добре да се порадва на скъпоценните минути с детето и да не мисли за утрешния ден. Може пък и Кавински да не им довери инвестициите. Или пък Ричард да промени решението си. — Хайде да я затоплим, за да можеш да се изкъпеш.

— Да. — Джил се обърна и изчезна в банята.

 

 

— Приличаш на принцеса. — Момиченцето се поклащаше в леглото, обгърнало с ръце коленете си.

— Ами. — Нел нежно бутна дъщеря си върху възглавниците и я зави с одеялото. — Хайде, лягай да спиш. Ще те събудя, когато донеса храната за пикника. Във всекидневната ще бъде камериерката. — Шеговито разреши косата й. — В случай, че ти се яви някое чудовище.

— Видях го с очите си, мамо — заяви сериозно Джил.

— Добре, няма повече да го видиш. — Целуна я по челото. — Обещавам ти.

Беше стигнала до вратата, когато детето извика:

— Не забравяй виното.

Нел се засмя, докато затваряше вратата на спалнята. Джил нямаше да бъде нито срамежлива, нито неспособна да се наложи.

Усмивката й изчезна, когато мина покрай огледалото в коридора. Само дъщеря й би могла да я оприличи на принцеса. Бе малко над метър и седемдесет, но пълна. Дебела, безинтересна и най-обикновена. Лицето й не беше нищо особено, само носът й бе вирнат нагоре, вместо да се слее с останалата скучна част. Дори късата й кестенява коса не правеше впечатление — имаше същия жълтеникав оттенък като тази на Джил, но й липсваше детската лъскавина. Обикновена.

Но дъщеря й я смяташе за красива и това й бе достатъчно. Не че Ричард не я намираше за привлекателна. Веднъж й беше казал, че му напомня за селски юрган — издръжлив, традиционен и красив с простотата си. Тя се намръщи, обезкуражена от отражението си, после бързо се отправи към вратата. Не познаваше нито една жена на света, която да не би предпочела да бъде блестящ копринен чаршаф вместо селски юрган. Ала обикновените жени притежават едно преимущество — никой не ги забелязва кога влизат и излизат. Лесно би могла да се измъкне от балната зала с вечерята на Джил.

Застана на площадката и погледна към препълненото фоайе.

Музика.

Мирис на цветя и скъпи парфюми.

Смях и разговори.

Не изпитваше желание да слезе. Високите врати с дърворезба, които водеха към балната зала, бяха широко отворени и тя зърна Ричард, увлечен в разговор с висок мъж с брада и с широка лента на гърдите. Дали не бе Кавински? Вероятно. Мартин, Сали и Надин също бяха там, а изразът на Сали бе почти раболепен. Нел трябваше да бъде представена на Кавински по-късно, сега само би им попречила.

Тя огледа залата и най-накрая до френските прозорци забеляза мадам Гере. Елиз Гере бе около петдесетгодишна и правеше отчаяни опити да се слее с белите кадифени пердета. Дожаля й за нея. Познаваше тази замръзнала усмивка и напрегнатото изражение, беше ги виждала в собственото си огледало.

Спусна се по стълбите. Нека Ричард омайва Кавински и плете кошницата си с когото пожелае. Тя предпочиташе да направи престоя на тази нещастна жена по-малко отегчителен.

— Боже мой, този човек сякаш е захапал роза в зъбите си — изрече тихо Елиз Гере.

— Моля? — Нел сложи парче лимонова торта върху подноса. Беше обещала на Джил шоколадов еклер, но не видя изложени на масата.

— Нали се сещаш, като Шварценегер в онзи филм — играеше шпионин, който можеше да върши всичко, освен да лети?

Смътно си спомняше филма и мускулестия Шварценегер, който танцуваше танго, захапал роза.

— В „Истински лъжи“ ли?

Елиз сви рамене.

— Никога не помня заглавията, но не мога да забравя Шварценегер. — Кимна към някого в залата. — Напомня ми на него. Познаваш ли го?

Нел хвърли поглед през рамо. Мъжът, който мадам Гере й посочи, не бе висок колкото Шварценегер, нито пък толкова едър, но разбра какво има предвид тя. Тъмнокос, трийсет и няколко годишен, с лице по-скоро интересно, отколкото хубаво, изключително самоуверен. Никога не би могъл да изпадне в положение, което да не може да контролира. Нищо чудно, че Елиз го намираше за очарователен. За жени като тях подобна самоувереност беше привлекателна и недостижима.

— Никога не съм го виждала. Вероятно е от антуража на Кавински.

Елиз поклати глава.

„Права е — помисли Нел. — Този непознат не би пътувал в сянката на когото и да било.“

— Толкова ли си гладна? — Елиз отмести очи към подноса.

— Не, ще взема това-онова за дъщеря си — изчерви се тя.

Другата жена се смути.

— Нямах предвид…

— Знам. — Нел направи гримаса. — Нямам вид на недохранена.

— Изглеждаш много добре — каза й мило Елиз. — Не исках да те засегна.

— Не си. — Засмя се. — Виновна е любовта ми към шоколадовите торти. Действат ми успокоително.

— Да не би да имаш нужда от успокоение, мила моя?

— Колкото всички — избегна отговора тя, после изрече по-решително: — Не, разбира се, че не. Имам всичко, от което се нуждая. — Добави тихо: — Ако имаш време, утре ще те запозная с дъщеря си.

— Много ще се радвам.

— А, ето ги еклерите. Тя обича еклери. — Добави един към лакомствата върху подноса, после пак се обърна към Елиз. — Извинявай, трябва да отнеса тези неща на Джил. Поръчах й да заспи, но сигурно още е будна.

— Вероятно. Отнех ти много време. Беше много мила.

— Глупости. За мен беше удоволствие. Аз трябва да ти благодаря. — Беше самата истина. Ако човек успееше да изтръгне Елиз Гере от черупката й, откриваше, че тя бе умна и с чувство за хумор. Благодарение на нея последните няколко часа минаха доста приятно. Нел вдигна подноса. — Ако не те видя по-късно, ще ти се обадя утре след закуска.

Елиз кимна и обърна поглед към съпруга си в другия край на залата.

— Съмнявам се, че ще бъда тук, когато се върнеш. Анри скоро ще поиска да тръгнем. За него беше важно само да се запознае с Кавински.

Нел внимателно си проправи път през тълпата с тежкия поднос в ръцете. Виното.

Спря след вратите на балната зала.

В края на краищата защо не? Няколко глътки няма да навредят на Джил, европейците дават и на бебетата си. Искаше тази вечер дъщеря й да бъде щастлива.

Върна се в залата. Шампанско? Още по-добре. Когато грабна чашата от минаващия наблизо келнер, подносът, който държеше в другата ръка, се наклони. Някой го пое.

— Мога ли да ви помогна?

Арнолд Шварценегер! Не, отблизо приличаше само на себе си. Упражняваше много силно въздействие. Самоувереността му придаваше допълнителна сила и Нел инстинктивно поиска да побегне. Отклони очи от неговите.

— Не, благодаря.

Опита се да вземе подноса обратно, но той го държеше далеч от нея.

— Настоявам. Не ми коства нищо. — Излезе от балната зала и тя бе принудена да го последва.

— Къде ще се състои тайната любовна среща?

— Тайна любовна среща ли?

Той сведе очи към подноса.

— Той трябва да има вълчи апетит.

Младата жена усети как поруменява. Беше на двайсет и осем години и продължаваше да се изчервява.

— За дъщеря ми е — изрече тихо.

Мъжът се усмихна.

— Тогава предполагам, че тайната любовна среща ще се състои в спалня, а вие няма да успеете да се изкачите по стълбите с чашата с шампанско и с подноса. — Прекоси фоайето и тръгна нагоре по стъпалата.

— Казвам се Никълъс Танек, а вие сте…

— Нел Колдър. — Подтичваше след него. — Нямам нужда от помощ. Ако ми го подадете…

— Колдър? Съпругата на Ричард Колдър ли?

Той се изненада. Всички винаги се учудваха, че Ричард се е оженил за нея. — Да.

— Е, той изглежда доста зает, за да ви помогне. Позволете ми да го заместя.

Явно нямаше да се остави да бъде разубеден. По-добре да не настоява повече. Това би бил и най-бързият начин да се отърве от него. Последва го по стъпалата нагоре и откри, че се е загледала в гладките извивки на раменете и на бедрата му. Беше като изтъкан от мускули и направо възхитителен.

— Колко голяма е дъщеря ви?

Тя виновно вдигна очи, но той гледаше право напред.

— Джил е почти на пет години. Вие имате ли деца, господин Танек?

Той поклати глава.

— Накъде?

— Надясно.

— И вие ли работите в „Континентъл Тръст“? — попита я.

— Не.

— С какво се занимавате?

— С нищо. Искам да кажа — грижа се за дъщеря си. — След като той не каза нищо, тя продължи: — Имам доста обществени задължения.

— Сигурен съм, че сте извънредно заета.

Но не и като жените от неговата черга. Тя бе сигурна, че те са добре гледани, способни и самоуверени.

— Американка ли сте?

— Детството ми мина в Рали, щата Северна Каролина.

— Университетско градче е, нали?

— Да, родителите ми преподаваха в университета Грийнбрайър, който се намира малко извън Рали. Баща ми беше президент на колежа.

— Изглежда сте водили доста… осигурен живот.

Искаше да каже скучен. Тя настръхна.

— Обичам малките градчета.

Той я изгледа.

— Е, разбира се, не би могло да се сравнява с живота, който водите сега. Чух, че европейската кантора на „Континентъл Тръст“ е в Париж.

— Вярно е.

— Сигурно е приятно да можеш да посещаваш места като това. Луксът играе важна роля.

— Наистина?

— Говорих със съпруга ви. Бих казал, че много би му отивало да живее постоянно в палат.

— Той работи много, за да спечели за лукса, на който се радваме. — Въпросите му започнаха да я дразнят. Не би могъл в действителност да се интересува нито от Ричард, нито от нея. Тя промени темата. — Вие с банково дело ли се занимавате, господин Танек?

— Не, пенсиониран съм.

Изгледа го смаяна.

— Как така? Изглеждате много млад.

Той се засмя:

— Имах достатъчно пари и реших да не дочакам партито в чест на пенсионирането ми, на което да ми подарят златен часовник. Сега притежавам ранчо в Айдахо.

Отново я изненада. Никога не би допуснала, че би могъл да живее далеч от града.

— Не ми изглеждате…

— Обичам спокойствието. Израснах в пренаселения Хонконг. Щом ми се удаде възможност да избирам, предпочетох самотата и спокойствието.

— Извинявайте, не исках да ви обидя.

— Не се безпокойте. Няма какво да крия.

Би се обзаложила, че има много какво да крие. Беше мъж, който добре се прикриваше под лъскавата си външност.

— С какъв бизнес се занимавахте, преди да се пенсионирате?

— Занимавах се с търговия на различни стоки. — Попита я: — Коя врата?

— А, последната отляво.

Той тръгна бързо по коридора и спря пред апартамента.

— Благодаря. Не беше необходимо, но…

Той отвори вратата и влезе вътре. Тя остана изумена. Гъркинята-камериерка веднага се изправи на крака.

— Засега достатъчно — каза й Никълъс Танек на гръцки. — Ще ви повикаме, когато имаме нужда от вас.

Жената излезе от апартамента и затвори вратата. Нел се загледа след нея. Танек се усмихна.

— Не се плашете. Намеренията ми са съвсем почтени. Намигна й. — Е, освен ако речете, че да се измъкне човек от много скучен прием, заслужава обвинение. Видях ви да излизате през вратата, а на мен ми трябваше извинение да напусна залата за известно време.

— Мамо, донесе ли… — Джил застана на прага и впери очи в непознатия мъж. — Кой сте вие?

Той й се поклони:

— Никълъс Танек. Ти си Джил.

Тя кимна предпазливо.

— Това е за теб. — Поднесе й подноса с жест. — Медовина и амброзия.

— Исках еклери.

— Мисля, че от тях също имаме. — Тръгна тържествено към нея. — Къде ще вечеряме?

Джил го огледа за миг и най-накрая отстъпи.

— Двете с мама ще си направим пикник. Постлах одеяло на пода.

— Чудесна идея. Виждам, че си се подготвила. — Започна да нарежда картонените чинии върху одеялото. Подхвърли: — Забравих салфетки. Ще се наложи да импровизираме. — Изчезна в банята и след малко се върна с купчина хартиени салфетки и две избродирани кърпи за ръце. — Ще позволите ли, мадам? — Прехвърли кърпата за ръце около врата на Джил и завърза краищата зад гърба й.

Детето се изкикоти.

Нел усети, че я обзема неприязън, когато видя как Джил се радваше на вниманието, оказано й от непознат. Това време тя трябваше да прекара с дъщеря си, а той провали всичко.

— Благодаря ви, че ми помогнахте, господин Танек — изрече сухо. — Знам, че искате да се върнете на приема.

— Така ли? — Той се обърна към нея и усмивката му се стопи, когато се взря в лицето й. Кимна: — Да, май трябва да се връщам. — Направи поклон на Джил. — Но бих искал да взема обратно подноса ви, мадам.

— Не се тревожете — успокои го Нел. — Сутринта камериерката ще го отнесе.

— Настоявам. Ще почакам във всекидневната. Извикайте ме, когато сте готови. — Излезе от стаята.

— Кой е той? — прошепна Джил, вперила очи в полуотворената врата.

— Един от гостите. — Изненада се, че Танек отстъпи толкова лесно. Е, не се бе отказал напълно. Очевидно не желаеше да се върне долу и използваше апартамента като спасение. От кого ли бяга? Вероятно от някоя жена. Жените преследват такива мъже. Всъщност нея не я интересуваше, стига да не ги безпокоеше.

— Харесва ми — заяви момиченцето.

Не се и съмняваше. За няколко минути Танек направи така, че Джил да се почувства като принцеса.

После очите на Джил се разшириха, когато видяха кристалната чаша, и тя моментално забрави за Танек.

— Вино?

— Шампанско. — Майка й се отпусна на пода и кръстоса крака. — Както ми нареди.

Дъщеря й се засмя.

— Донесе го.

— Нали ще е парти. — Подаде й чашата. — Една глътка.

Джил отпи, после направи гримаса.

— Кисело е. Но някак затопля и е газирано. — Пак надигна чашата. — Жан-Марк казва, че…

Нел грабна чашата.

— Достатъчно.

— Добре. — Момиченцето се пресегна за еклера. — Щом като е парти, трябва да имаме и музика.

— Точно така. — Майката изпълзя до нощното шкафче, протегна ръка към латерната и я нави. Свали играчката върху одеялото и двете се загледаха как двете панди бавно се въртят на прозорчето. — Много по-приятно от оркестъра долу.

Джил се наклони, вдигна ръката й и се настани под нея. Докато ядеше еклера, трохи се ронеха върху синята дантелена рокля на майка й и Нел знаеше, че и двете ще са изцапани с шоколадова глазура, но не я интересуваше. Роклята да върви по дяволите. Притисна малкото топло телце на дъщеря си. Подобни моменти се случваха рядко, биха могли да станат и още по-редки.

Не, няма да им позволи да го направят. Ричард греши. Трябваше да го убеди, че Джил се нуждае от нея.

А ако не успее?

Тогава ще се наложи да се пребори с него. При тази мисъл я обзе страх и отчаяние. Съпругът й винаги я караше да се чувства неразумна и жестока, когато не се съгласяваше с него. Винаги е бил безкрайно самоуверен, а тя самата не бе сигурна в нищо. Освен че не бива той да я принуждава да предаде дъщеря си на някоя безлична непозната жена.

— Много силно ме стискаш — оплака се Джил.

— Извинявай. — Разхлаби прегръдката си.

— Няма нищо. Не ме заболя.

Не й оставаше избор. Все пак трябваше да намери сили. Налагаше се да се пребори с Ричард.

 

 

Идването му беше напразно, помисли Никълъс ядосано, докато гледаше как морските вълни се разбиват в скалите. Никой не би пожелал да убие Нел Колдър. Беше толкова свързана с Гардо, колкото и онази елфа с големите очи, която тя сега с обожание угощаваше с френски сладкиши.

Ако тук някой бе на прицел, несъмнено бе Кавински. Като президент на новопоявила се руска държава, той притежаваше силата или да бъде постоянен и надежден източник на доходи, или да създава изключителни неприятности на Гардо. Никой не би сметнал Нел Колдър за опасна. Известни му бяха отговорите на всички въпроси, които й зададе, но желаеше да види реакцията й. Наблюдава я цяла вечер и му стана ясно, че тя бе добра, стеснителна и неспособна да се справи дори с тези относително безопасни акули долу. Не би могъл да си представи, че има достатъчно влияние, за да рекетира и че някога би била в състояние да се изправи сама срещу Гардо.

Освен ако външността й заблуждаваше. Според него беше блага като агънце, но все пак събра кураж да го изхвърли от стаята на дъщеря си.

Всеки отвръща на удара, ако битката е достатъчно важна. За Нел Колдър важното бе да не дели дъщеря си с него. Не, този списък трябва да означава нещо друго. Когато отново слезе долу, ще стои близо до Кавински.

„Хайде да литнем нагоре, нагоре,

нагоре високо в небето тъй синьо.

Хайде да се спуснем надолу, надолу,

надолу, да пипнем розата тъй червена.“

Тя пееше на детето. Той обичаше приспивните песни. Съдържаха вдъхваща успокоение последователност, каквато липсваше в живота му. Откакто свят светува майките пеят на децата си и сигурно ще продължават да го правят през следващите хиляда години.

Песента свърши, прозвуча смях, майка и дете си казаха нещо, което той не успя да разбере.

Тя излезе от спалнята, изчака няколко минути и тогава затвори вратата. Беше зачервена, сияеше.

— Никога не бях чувал тази приспивна песен — обади се той.

Жената се стресна, като че бе забравила за присъствието му.

— Много е стара. Баба ми я пееше.

— Дъщеря ви заспа ли?

— Не, но скоро ще заспи. Отново й пуснах музика. Когато латерната свърши, обикновено е заспала.

— Красиво дете.

— Да. — Лъчезарна усмивка преобрази обикновеното й лице и то светна. — Вярно е.

Заинтригуван, той се взря в нея. Откри, че му се иска усмивката да се задържи на устните й.

— И е умна предполагам?

— Понякога. Има моменти, когато въображението й направо плаши… Но е разумна и човек винаги може да намери начин да я убеди. — Не се доизказа и явно доброто й настроение се изпари. — Това сигурно не ви интересува. Забравих подноса вътре. Ще се върна да го взема.

— Не се тревожете. Ще разбудите Джил. Камериерката ще го прибере сутринта.

Тя го изгледа спокойно.

— Нали и аз това ви казах.

Той се усмихна.

— Но тогава не исках да се вслушам в думите ви. Сега ми изглежда съвсем разумно.

— Защото вие го желаете.

— Точно така.

— Трябва да сляза долу. Още не са ме представили на Кавински. — Тръгна към вратата.

— Почакайте. Мисля, че преди това ще се наложи да изчистите шоколада от роклята си.

— Дявол да го вземе! — Тя се намръщи, когато видя петното на полата си. — Бях забравила. — Тръгна към банята и изрече сухо: — Вие вървете. Уверявам ви, че няма да имам нужда от помощта ви.

Той се поколеба.

Тя го изгледа настойчиво.

Не можа да намери извинение да остане, не че подобен незначителен факт би го разубедил. Но също така нямаше и причина. Достатъчно дълго се бе препитавал с находчивостта си, за да не вярва на инстинктите си, освен това тази жена не би могла да представлява мишена за никого. Би трябвало да държи под око Кавински.

Обърна се на прага.

— Ще кажа на камериерката, че вече може да се върне.

— Благодаря, много мило от ваша страна — механично изрече тя и изчезна в банята.

Добро възпитание, явно получено от детството. Предана. Нежна. Приятна жена, чийто свят беше това сладко дете. Определено е ударил на камък.

Камериерката не беше отвън. Ще трябва да изпрати някой от прислужниците долу.

Бързо се отправи по коридора и стигна до стълбите.

От балната зала внезапно прозвучаха изстрели.

По дяволите!

Спусна се по стъпалата.

 

 

Гърмежи.

Фишеци, фойерверки, разсеяно си помисли Нел. Сали й бе казала, че в разгара на вечерта ще има фойерверки. Сигурно се е забавила горе повече, отколкото й се струваше. Домакинята нямаше да е доволна.

Петното щеше да се оправи. Газираната вода върши чудеса. Страхуваше се, че ще се наложи да се преоблече. Внимателно потупа петното от шоколад.

Чу, че вратата на всекидневната се затваря.

Камериерката. Как й беше името? Хера.

— В банята съм. Идвам, Хера. Успях да си изцапам… — Вдигна очи:

В огледалото видя непознато лице — бледо, неясно, изкривено.

— Какво…

Блясък на стомана, една ръка замахва.

Нож.

Тя се завъртя, когато ножът се спусна надолу.

Болка.

Ножът прониза рамото й, а после се заби в ръката й. Сигурно бе крадец.

— Нямам скъпоценности. Моля ви.

Ножът отново се заби, този път в горната част на ръката й. През маската видя как нападателят й се е озъбил. Не бе крадец. Той изпитваше удоволствие от това, което вършеше, осъзна тя с ужас. Играеше си с нея. Харесваше му да я наблюдава как страда и колко е безпомощна.

Кръвта се стичаше по ръката й и болката беше толкова силна, че й призля.

Защо правеше това?

Щеше да умре.

Джил.

Дъщеря й беше в съседната стая. Ако умре, няма да успее да предпази детето си от него.

Той отново замахна с ножа.

Тя го ритна в слабините.

Мъжът изохка от болка и се присви.

Успя да се изплъзне покрай него. Усети нещо странно — като че тялото му бе покрито с гума. Със залитане стигна до всекидневната. Коленете й трепереха. Щеше да падне.

— Кучка. — Спусна се след нея.

Тя нямаше оръжие. Нямаше с какво да го удари. Изтръгна шнура на лампата, поставена на масата. Запрати я към него.

Той я отклони с ръка. Приближаваше я.

Тя отстъпи назад. Трябваше да вика за помощ.

Тя изкрещя.

— Викай. Никой няма да те чуе. Никой няма да ти помогне.

Беше прав. На долния етаж беше много шумно.

Бе стигнала до френския прозорец, който водеше към балкона. Дръпна копринените пердета и ги метна върху главата му. Чу го да ругае, докато притича край него.

Почти мина покрай него.

Той се освободи навреме, за да сграбчи едната й ръка и да я повали на колене. Отново замахна с ножа. Тя събра сили и заби глава в корема му.

— Мамо.

Джил стоеше на прага на спалнята.

— Не мърдай оттам, миличко.

Балконът. Ако успееше да го отведе към балкона, дъщеря й би могла да избяга.

Тя замахна и стовари юмрук върху бузата му. Обърна се и изтича на балкона.

Той я последва.

— Тичай, Джил. Иди при баща си.

Детето плачеше. Искаше да го успокои.

— Тичай, мил…

Мъжът отново я прободе.

Въпреки болката продължи да се бори с него.

Усети слабост.

Трябваше да го удари, за да даде време на Джил да се измъкне.

Бягай.

Нямаше накъде да бяга.

С гърба си усети твърдия и студен каменен парапет.

Трябваше да направи така, че той да падне. Да се преметне през балкона. Отчаяно впи нокти в раменете му, опитвайки се да го събори.

— А, не, глупава курво. — Мъжът се освободи и я бутна през парапета.

Тя крещи.

Пада.

Умира.

 

 

Никълъс си проправи път през струпалите се изплашени гости, които се втурнаха от балната зала към фоайето.

Улови ръката на Сали Брендън, когато тя мина покрай него.

— Какво стана?

— Пуснете ме! — Очите й блестяха от ужас. — Смахнати! Избиха хората. Луди!

Той я стисна още по-силно.

— Кой стреля?

— Откъде да знам? — Тя се обърна към едър мъж, който се появи от балната зала. — Мартин!

Мартин Брендън бе пребледнял и ругаеше.

— Улучиха Кавински. И още двама. Видях как Ричард пада. Застреляха Ричард.

— Колко души са? — попита Никълъс. — Откъде идват изстрелите?

— Отвън, през прозореца — отговори Мартин. — Охраната на Кавински се спусна след тях. — Хвана жена си за ръка. — Хайде да се махаме оттук.

— Как можа да стане това? — изрече замаяна тя. — Чудесният ми прием…

— Ще ги хванат. — Потупа я по ръката. — Двама души на Кавински пазят на пристанището. Никога няма да се измъкнат от този остров.

Тя го остави да я води.

— Моят прием…

Никълъс разблъска тълпата към предната врата.

Двама мъже тичаха, на лунната светлина тъмните им мускулести тела блестяха. Водолазни облекла.

Не се отправиха към пристанището, а към другия край на острова.

Разбира се, че не към пристанището. Гардо е намерил начин да се изплъзне от капана, след като целта бъде ударена.

Цел.

Нел Колдър.