Айрис Йохансен
Живея, за да отмъщавам (10)

Девета глава

Стигнаха остров Сайприс един час преди залез-слънце. По-скоро бе пясъчен нанос, покрит с мъх, отколкото остров. Беше суха земя и на Нел й се стори прекрасен, когато със залитане излезе от водата.

— Здрасти — каза Танек.

Тя се закова на място от изумление.

Беше седнал върху мъхестата земя под един кипарис.

— Извинявай, че не ставам. В момента не ми е до любезности. Дори бих казал, че съм ти малко ядосан.

Нещо повече, беше изкалян, мокър и в ужасно настроение.

— Какво правиш тук?

— Бих могъл да ти задам същия въпрос.

Уилкинс я дръпна настрана.

— Тук нямате работа. Кой сте вие?

— Изглежда не съм единственият, на когото не му е до любезности. — Танек се изправи на крака. — Вие сте?

— Сержант Джордж Уилкинс.

— Никълъс Танек. — Кимна към Нел. — Дошъл съм да прибера тази дама.

Уилкинс се намръщи.

— Рандъл ли ви изпрати?

— Каза ми къде да ви намеря.

— Тя е под мое командване. Не може да ходи никъде — заяви сержантът за изненада на Нел. — Нямам писмена заповед да я освободя и да ви я предам.

— Виж ти!

— Няма да тръгна с теб — заяви тя.

Танек пое дълбоко дъх, обърна се и се отдръпна от колоната.

— Трябва да поговорим.

— Тя няма време за разговори. — Уилкинс стисна зъби войнствено. — Има работа, за да установим лагера.

— Говоря с нея. Не се намесвайте — отряза го Никълъс.

Сержантът се поколеба, после сви рамене.

— Може да си поговорите, но няма да тръгне. — Обърна се и излая: — Скот, ела при мен.

— Всичко наред ли е? — Питър се намръщи притеснен.

— Наред е — отвърна Нел през рамо, като последва Танек. — Връщам се след малко.

Щом се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват, той се нахвърли над нея:

— Това е лудост. Какво, по дяволите, правиш тук?

— Необходимо е.

— Опасно е.

— Ти каза, че не ставам за противник на Мариц и Гардо.

— Знам какво съм казал. А като газиш в това гадно блато, ще им станеш подходящ противник, така ли?

— Може да ми помогне. Уча и други неща. До вчера никога не бях докосвала оръжие.

Изгледа я смутен.

— Погледни се. — Потърка бузата й и изчисти кално петно. — Цялата си във вода и кал и всеки момент ще паднеш от изтощение.

— Няма.

Той сви устни.

— Нямало! Ще продължиш да упорстваш, така ли?

— Точно така. — Тя се взря в очите му. — Ти няма да ми помогнеш да се добера до Гардо и Мариц. Трябва да го направя сама. Затова съм тук.

Той не отговори. И двамата кипяха от гняв.

— Дяволите да те вземат — процеди той тихо. После се извърна. — Махай това оръжие и свали раницата. Няма да ти трябват повече. Тръгваш с мен.

— Казах ти, че оставам.

— Ще ти помогна да се добереш до тях — изрече ядосано. — Това искаш, нали?

Нел едва не подскочи от радост.

— Да, това искам. Обещаваш ли?

— Да, дори ще те запазя за Гардо. Би трябвало да си щастлива.

— Щастлива съм. — Хвърли пушката на земята, после свали раницата. — На каквато и да е цена. — Дълбоко пое дъх и разкърши рамене. Олекна й. — Да вървим.

— Какво правиш? — Уилкинс се приближи до тях. — Така не се борави с оръжие, Билингс.

— Тръгвам си.

— Как не.

— Какво те интересува? Така и така не ме искаше.

— Даваш лош пример на останалите мъже. Официално не си освободена от полковника.

Душевноболен.

— Тръгвам. — Понечи да се обърне. Той я хвана за ръката.

— Като всички жени. Щом стане трудно, офейкват като…

— Пусни я — изрече тихо Танек.

Уилкинс го изгледа и стисна по-здраво ръката й.

— Върви по дяволите!

Танек се усмихна.

— Не мога да ти обясня колко съм щастлив, че го каза. — Пристъпи напред и ръката му се стовари върху късия врат на Уилкинс. — Или пък какво удоволствие ми достави това.

Сержантът се свлече на земята.

Нел не сваляше поглед от лицето на Танек.

— Наистина ти достави удоволствие.

— Права си. — Усмихна се свирепо. — Обаче щеше да ми достави по-голямо удоволствие, ако беше твоят врат. — Обърна се и скочи във водата. — Ще ни трябват няколко часа, докато стигнем до колата през тази кал, а скоро ще се стъмни.

— Идвам. — Тръгна, после спря. Хвърли поглед през рамо. Питър я гледаше объркан.

В живота й нямаше място за него. Само щеше да й пречи. Танек й обеща онова, което желаеше, и нищо не биваше да я разсейва.

— Къде отиваш? — попита младежът.

Изглеждаше трогателно самотен.

Сред скупчените мъже зад него бяха Скот и останалите негодници.

— Почакай — извика тя на Танек и направи няколко крачки към Питър. — Ела с мен.

Той я изгледа недоверчиво.

Хвана го за ръката.

— Всичко ще бъде наред. Трябва да дойдеш с мен, Питър.

— На баща ми няма да му хареса, нали?

— Не се безпокой за него. Ще уредим нещо. Не искаш да останеш, нали?

Той бързо поклати глава.

— Тук е лошо. Ако ти си тръгваш, не искам да остана.

— Тогава свали раницата и пушката и тръгвай с мен.

— Сержантът каза, че никога не бива да ходим без оръжие.

— Нел — извика Танек.

Тя дръпна Питър за ръката.

— Трябва да тръгваме.

Той продължаваше да я гледа напрегнато.

— Защо те нарича Нел? Нали се казваш Ив.

— Много хора имат повече от едно име. — Потисна нетърпението си и му прошепна: — Нали сме приятели, Питър. Трябва да вярваш на приятелите си. За теб ще бъде по-добре, ако дойдеш с мен.

Усмивка озари лицето му и той омекна.

— Приятели. Точно така. Бях забравил. — Остави пушката си на земята, смъкна и раницата. — Приятелите трябва да бъдат заедно.

Тя си отдъхна и тръгна към Танек.

— Той идва с нас.

— Разбрах. Още някой?

Тя не обърна внимание на язвителния му тон и скочи във водата.

— Хайде, Питър.

Той смръщено изгледа мъжа, който крачеше напред през водата.

— Той сърди ли ми се?

— Не, просто си е такъв.

 

 

През първия час и половина вървяха бързо, но после се стъмни и това затрудни придвижването им.

В тъмнината блатото изглеждаше още по-призрачно и опасно. Всеки плясък бе като неизвестна заплаха, всяко пляскане на криле — стряскащо. Нел не отделяше очи от бялата риза на Танек и се стремеше да не поглежда покритите с мъх дървета.

— Пътят е право напред — подхвърли той през рамо, като мина бързо изпод дърветата и излезе на брега.

— Колата е паркирана само на няколко метра оттук.

Тя си отдъхна. Идваше краят на това мъчение.

За съжаление проблемите им не бяха свършили.

Танек стоеше по средата на пътя и ругаеше, когато двамата с Питър излязоха от водата и тръгнаха към него.

— Какво има?

— Колата я няма.

— Да не би някой да я е откраднал?

Той се огледа.

— Не, това дърво не ми изглежда познато. Трябва да сме минали под друг ъгъл. — Намръщи се. — Проклетата кола трябва да е някъде натам.

Тя го погледна изумена.

— Загубил си колата?

Той се обърна към нея.

— Не съм я загубил. Ти се опитай да вървиш по права линия в това блато на тъмно.

Тя се разсмя.

— По дяволите, какво смешно има?

Не можеше да му отговори. Сигурно бе замаяна от изтощение, а неговото възмущение и гняв й се сториха смешни.

— Направил си грешка. Може би не си Арнолд Шварценегер. Той не би се загубил в блато.

— Шварценегер ли? — Свъси вежди. — За какво въобще ми говориш? — Не изчака отговор. — Освен това не съм се загубил. Тръгнал съм под друг ъгъл. — Пое надолу по пътя.

— И на теб ти е сърдит — обади се Питър. — Май по-добре да се опитаме да му помогнем да намери колата.

— И на мен така ми се струва.

Усмивката й угасна, когато тръгна след Танек. Ботушите й бяха пълни с вода, а дрехите й бяха прилепнали към тялото й и й тежаха.

Откриха колата на около километър и половина на север от мястото, откъдето излязоха от водата.

— Нито дума — отсече Танек, когато отвори вратите и се настани зад волана. — Мокър съм, уморен и бесен.

Питър се сви на задната седалка.

— Казах ти, че е ядосан.

Тя седна на мястото до шофьора. Не се сдържа и попита:

— Имаш ли ключове? Той застина.

— За толкова лекомислен ли ме смяташ, че да ги загубя?

— Ами загуби… — Млъкна, щом го погледна в очите. — Не, май не.

Той запали мотора.

— Къде отиваме?

— В Панама Сити. Ще потърсим мотел да подслони трима души, които имат вид и миришат все едно са се топили в канализационна яма.

Питър се разсмя.

— Кой е той? — попита Танек.

— Казвам се Питър Дрейк.

— Това е Никълъс Танек, Питър. — Нел се размърда на седалката и изпъна крака. — Защо не се опиташ да поспиш?

— Гладен съм.

— Когато стигнем в града, ще хапнем нещо.

— Пиле ли?

— Щом искаш.

— „Кентъки Фрайд Чикън“? Те са най-добрите.

Нел кимна.

— „Кентъки Фрайд Чикън“.

Момчето се усмихна и се излегна на задната седалка.

— В Панама Сити не знам дали въобще има „Кентъки Фрайд Чикън“ — измърмори Никълъс.

— Тогава ще изберем нещо друго. Питър не е труден.

— Цялото положение е трудно.

— Може ли да поговорим за това по-късно? — попита тя тихо. — Освен ако не искаш да изхвърлиш момчето от колата.

Той погледна в огледалото за обратно виждане към Питър, свит на задната седалка.

— Не.

— Много добре се прояви с Уилкинс. Също като във филм по военно изкуство. Това карате ли беше?

— Чой-куонг-до.

— Ще ме научиш ли?

— За това също ще поговорим по-късно.

Помисли дали да не настои, но после реши, че за един ден е получила достатъчно. Облегна глава на стъклото и затвори очи. Шумът на мотора и плавното движение на колата й подействаха успокоително. За пръв път от дни се почувства в безопасност.

Бе почти заспала, когато Танек я заговори:

— Защо ти беше тая адска дупка? Обанако вероятно е най-лошият подобен лагер в Щатите. Да не си смятала, че ще бъде като ваканция във Флорида?

— Не.

— Тогава защо не избра Денвър или Сиатъл?

Тя се поколеба. Като че ли нямаше отговор. Истината едва ли щеше да му хареса. Все пак му я каза:

— Не ми се сториха достатъчно лоши.

Той я изгледа в недоумение.

— Имах нужда от теб — обясни тя искрено. — Исках да ти покажа, че съм готова на всичко, за да стигна до Гардо и Мариц.

Той не й отговори веднага.

— Нагласена работа. Знаела си, че ще тръгна да те търся.

— Не знаех, но се надявах да го направиш. Чувстваше се виновен и направи какво ли не, за да ме закриляш. Реших, че не би желал да бъда някъде сама.

— Телефонните разговори.

— Кейблър ми каза, че Фил може да влезе във всякакви файлове. Налагаше се да оставя следа.

— Избра място, което знаеше, че ще ти е трудно да понесеш — изрече той хладно. — Не обичам да ме манипулират, Нел.

— Имах нужда от теб — повтори тя. — Трябваше да го направя. Не ме интересуваше дали ще одобриш или не.

— Би трябвало да те интересува, защото може да реша да не се съобразя с теб.

— Не би го направил. Таня твърди, че държиш на думата си.

— Тя никога не се е опитвала да ме манипулира. Какво щеше да правиш, ако не бях дошъл да те взема?

— Щях да остана. Щях да довърша обучението си и да се опитам да науча колкото се може повече.

— Както и да те изнасилят или да умреш от изтощение и от силното слънце.

— Нямаше да умра.

— Естествено, мислиш, че можеш да ходиш и по вода.

— Разговорът е безполезен — изрече тя уморено. — Нищо не се е случило, вече не съм в лагера. Трябва да гледаме напред. Единствената причина, поради която ти казах, е, че не исках да започваме с неистини. Мразя лъжите. — Пак затвори очи. — Ще дремна. Събуди ме, когато стигнем в мотела.

 

 

— Излизай.

Тя изгледа Танек със сънливи очи.

— Какво?

Той се пресегна и я дръпна да излезе на паркинга.

— Вратата на стаята ти е на три метра и там можеш да легнеш.

— Къде сме?

— В „Вест Уестърн“. — Той отключи вратата на стаята й, побутна я вътре и светна лампите. — Заключи се.

— А Питър…

— Имаше само две стаи. Той ще остане при мен. Ние сме през две врати.

— Не, ще го е страх. Не мога…

— Ще се погрижа за твоето галениче — каза той дрезгаво. — Измий тази кал от себе си и легни да спиш.

— Нещо за ядене. Обещахме му…

— Казах, че ще се погрижа за него. — Затръшна вратата след себе си.

Тя се загледа мълчаливо във вратата, после се обърна. Обичайна безлична мотелска стая. Легло, маса и два стола пред прозореца, гледащ към паркинга. Мебелите бяха малко поизносени и сивата покривка с индийски десен върху леглото бе избеляла, но чиста.

Много по-чиста от нея.

Изгледа с копнеж двойното легло и се отправи към банята.

Почувства се по-добре, след като си взе горещ душ и изми косата си. Погледна купчината мръсни дрехи на пода. Не можеше да ги изчисти и нямаше никакво желание да ги гледа. Изпра бельото си и го простря на стойката за кърпи, преди да излезе от банята и да се насочи към леглото. Косата й беше още мокра, когато отпусна глава върху възглавницата.

Баба й не би го одобрила, помисли сънено. Винаги беше казвала на Нел, че ще се простуди, ако си легне с мокра коса…

 

 

Да се спуснем надолу, надолу, надолу…

— Джил!

Няма я Джил. Просто кошмарът се върна. Сълзи се стичаха по бузите й, когато Нел седна в леглото. По дяволите, смяташе, че е твърде изтощена, за да сънува.

Отиде в банята и изпи чаша вода. Ръката й трепереше.

Трябва да се върне в леглото и да се опита да спи.

Танек щеше да й помогне, а това означаваше, че трябва да е отпочинала и бодра.

Ако заспи, ще сънува отново.

Предстоеше й дълга нощ.

Танек почука на вратата й в осем сутринта. Тя грабна чаршафа и го уви около себе си, преди да отвори.

— Много хитро. — Подаде й торбичка с надпис от едната страна „Магазин за сувенири Пеликан“. — Смятам, че ще ти е по-удобно по шорти и тениска. Толкова рано бе отворен само магазинът за сувенири.

— Благодаря ти. — Отстъпи и го пусна да влезе в стаята. — Къде е Питър?

— Пробва дрехите си.

— Добре ли е?

Той кимна.

— Току-що получи десетина донатс със захар и голяма кутия с портокалов сок. Само коремът го боли. — Подаде й торбичката. — Кафе. Как го искаш?

— Със сметана. Седни. Ще се облека за минутка. — Отправи се към банята.

Бързо навлече бельото, което бе изпрала предната вечер, и отвори торбичката. Зелени гумени джапанки. Червени бермуди и лилава тениска с къси ръкави и щамповано розово фламинго. Е, поне бяха меки и чисти.

Танек седеше до малката масичка под прозореца, когато тя излезе от банята. Побутна към нея голяма чаша кафе.

— Изпий го. Трябва да поговорим.

Погледна го предпазливо, докато сядаше, и вдигна чашата с кафе.

— Смяташ, че ми е нужна голяма доза кофеин, за да чуя онова, което имаш да ми казваш ли?

— Смятам, че имаш нужда от нещо силно. Изглеждаш ужасно. Не си ли спала?

Тя сведе очи към чашата.

— Малко. — Отпи от кафето. — Говори.

— Ще бъде така както аз кажа. Само както аз кажа. Ще удържа на думата си, но няма да ти позволя да прибързваш и да направиш така, че да ме убият. Аз ще взимам решенията, а ти ще изпълняваш каквото ти кажа.

— Добре.

Той я изгледа изненадано.

— Не съм глупава. Знам, че няма да е лесно. След като виждам причина за действията ти, няма да ти възразявам.

— Изумително.

— Но искам да ме държиш в течение и няма да ти позволя да ме мамиш.

— Казах, че ще споделям намеренията си с теб. — След малко продължи: — Ако все още го желаеш, ще действаме, когато съм готов.

— Все още го желая. — Пак отпи от кафето. — Това е единственото, което искам.

— С времето някои неща избледняват…

— С времето ли? — Отново го погледна в очите. — Какво говориш?

— Няма да бъда готов за действие чак до края на декември.

— Декември ли? Та сега е едва септември.

— Замислил съм го още от април.

— Прекалено дълго.

— Така е най-безопасно.

— Декември. — Тя се опита да си спомни всичко, което беше чела за Гардо. — Ренесансовият празник.

— Точно. Идеалният начин да се проникне там.

— Сигурно ще има засилена охрана в цялото имение.

— Сред тях и Мариц. — Усмихна се. — Мариц, Гардо и неколкостотин гости, за да се пречкат.

— В Медас не помогнаха.

Усмивката му се стопи.

— Този път ще отварям очите си на четири.

Тя стисна чашата по-здраво.

— Не ми се чака.

— Ще бъде както аз кажа.

— Та дотогава остават три месеца, по дяволите!

— През това време можеш да се подготвяш.

— Как?

— По-късно ще го обсъдим. Само бъди сигурна, че няма да се влачиш през блата. — Подвуоми се за миг. — Или пък да мяташ коралови змии.

Тя застина.

— Питър ти е казал.

— Той доста подробно ми описа краткия ти престой в лагера и „нищото“, което се е случило там. — Изправи се. — Имаме резервирани места за полет до Боаз. Снощи позвъних на Таня, но трябва да се обадя на още няколко места.

— До Боаз?

— Летим до Боаз, а оттам ще наемем хеликоптер до Ласитър. Ранчото ми е на сто километра на север. Искам да те държа под око. Няма да понеса всичко това отново, дори и да ти се струва, че всичко върви много бавно.

— Какво ще правим с Питър?

Той се обърна на вратата.

— Какво да правим ли? Та той си има дом. Каза ми, че баща му е негов законен настойник.

— Тъкмо баща му го е изпратил на това място. Сигурно ще го върне там отново.

— Може и да не го върне. Теб какво те интересува? Само ще ти пречи в стремежа ти за отмъщение. Останал съм с впечатлението, че само това има значение за теб.

— Предполагам си разбрал, че Питър не е съвсем нормален.

— Искаш да кажеш, че е със забавено развитие ли?

— Искам да кажа, че умът му е като на дете. Той е… беззащитен.

Погледна я в очите и нарочно повтори:

— Какво те интересува?

Тя изгуби търпение.

— Интересува ме, по дяволите. Да не мислиш, че искам да поемам отговорност за него? Просто се случи да го срещна. Той ми помогна и не мога да го изоставя. Баща му иска да се отърве от него. Кмет е на малко градче в щата Мисисипи и според мен Питър му пречи. Няма да му позволя да се връща там.

— Не смятам, че сърце би ти дало. Резервирах място в самолета и за него.

Тя го изгледа с широко отворени очи.

— Наистина?

— Но не желая да ме обвинят в отвличане. Питър е едва на седемнайсет години. Единият от телефонните ми разговори ще бъде с баща му.

— Мислиш ли, че можеш да го убедиш да…

— Ще го убедя. Ще му кажа, че ако вдига много шум, ще съчиним една хубава историйка за вестниците, в която ще опишем как почтеният кмет е пратил сина си със забавено развитие в Обанако, за да се отърве от него. Бихме могли даже да приложим снимка от мястото. — Докато отваряше вратата, се усмихна насмешливо. — Нали си обещала на момчето, че ще уредим нещо? Нима единствената ми цел в живота не е да правя така, че да си доволна?

— Танек.

— Да?

— Благодаря ти, че го правиш заради мен. Знам, че той може би ще ти пречи.

— Няма да му позволя да ми пречи. — Погледна я в очите. — Освен това не го правя заради теб. Възрастните могат да се грижат за себе си, но направо се вбесявам, когато някой постъпва така с деца.

— Като с Таня ли?

— Таня никога не е била беззащитна, дори когато беше по-малка. — Добави съзнателно: — Но не и Джил. Ако ме оставиш, непременно ще хвана Мариц и му обещавам дълга и мъчителна смърт.

Говореше искрено. Тя усети как я обзема свирепа радост, когато разбра, че той не го прави единствено от чувство за вина. Изпитваше гняв, възмущение и желаеше да отмъсти за Джил, защото смяташе, че така е правилно и справедливо. Значи не бе сама. Поклати глава.

— Аз трябва да го направя.

Той кимна рязко и излезе от стаята.

Три месеца са дълъг период. Твърде дълъг.

Все пак тя трябваше да бъде сигурна. Не можеше да рискува да я убият, преди Мариц да умре. Танек бе част от света на Гардо и познаваше опасностите. Той би предприел действия и преди този срок, ако смяташе, че има възможност.

Три месеца.

Щеше да използва това време да се подготвя.

Ако не можеше да го убеди да направят нещо по-рано, ще минат точно така — в подготовка. Танек може и да мисли, че като я откъсне от света в пущинаците, решителността й ще намалее. Но това нямаше да се случи.

Пет минути по-късно Питър дойде в стаята й. Беше по къси панталонки цвят каки и тениска с озъбен алигатор с нахлупена бейзболна шапка на отбора „Брейвс“. Подобна шапка бе кацнала и върху главата му. Сините му очи светеха от възбуда.

— Заминаваме за ранчото на Никълъс. Той каза ли ти?

— Да, каза ми. — Седна върху леглото.

— Имал коне, овце и куче на име Сам.

— Добре.

— Никога не съм гледал куче. Татко не ги обичаше, понеже лаят.

— Гледал си само змия.

Той кимна.

— Никълъс каза, че в ранчото имало и други кучета. Овчарски кучета, които вървят заедно със стадата. Каза, че Джийн ще ми позволи да ги гледам.

— Кой е Джийн?

— Пастир е. Джийн Еч… — Спря се. — Не му запомних името.

Тя се усмихна мило.

— Но помниш, че неговото куче се казва Сам.

— Да, това е кучето на Никълъс — немска овчарка. При овцете са колита.

Той вече знаеше повече за личния живот на Никълъс от нея, установи тя развеселена.

— Изненадвам се, че не си питал и за техните имена.

— Говорихме снощи, но той ми нареди да млъкна и да заспивам.

Когато си спомни настроението на Танек предната вечер, тя се учуди, че въобще е отговарял на въпросите му. Или че се е престрашило да го пита.

— Сигурна съм, че не го е направил от лошо чувство.

— Лошо ли? — Изгледа я озадачен. — Искаш да кажеш, че е бил ядосан? Беше му минало. Просто му се спеше.

Явно е бил много търпелив с Питър. Качество, което не бе забелязвала у Танек.

— Имаш ли нещо против да не се прибираш вкъщи? Усмивката му се стопи и той погледна настрани.

— Нямам нищо против. Предпочитам да бъда с теб и Никълъс.

— Питър… не мога да ти обещая, че… Може да не бъде… — Замълча, когато забеляза израза му.

— Знам — изрече той тихо. — Сигурно няма да искате да остана дълго при вас. Не се тревожи.

— Не съм казала… Нещата са доста объркани. Може да се наложи да замина.

— Всичко е наред — каза той отново. — Всеки заминава някъде. Или ме изпращат другаде.

Тя го изгледа безпомощно.

— Но няма да бъде веднага, нали? Още преди да съм видял кучетата, нали?

По дяволите.

Тя преглътна с усилие и се извърна.

— Не, има време. — Три месеца. Времето е относителна категория. Онова, което би се сторило като вечност на нея, за Питър би било като миг. Усмихна се пресилено. — Може би ще измислим нещо за теб и след като замина.

— Може би. — Изведнъж усмивката му се появи отново. — Харесват ли ти шапката и фланелката ми? Споделих с Никълъс, че съм запален по „Брейвс“.

— Шапката ти е страхотна, а фланелката ти е направо великолепна. — Тя се обърна към вратата. — Хайде да потърсим Никълъс.

 

 

— Какво откри за Симпсън? — попита Никълъс, когато Джейми вдигна телефона.

— Все още не се е появявал. Апартаментът му бе претърсен. Проверих и неговата дама. Замина за Париж преди два дни.

— Получи ли фотостатите на книгите, които ти изпратих?

— Вчера.

— Искам да ги провериш.

— Счетоводните книги ли? Нали каза, че не ни вършат никаква работа, без да…

— Не счетоводните книги, а файлът за Медас. Ако е точен, бих искал да се разровиш.

— Ще кажеш ли на Нел какво си открил?

— В никакъв случай.

— Ако разбере, ще ти се разсърди.

Не можеше да рискува да й открие какво съдържа файлът на Симпсън.

— Продължавай да работиш по този въпрос. — На вратата се почука. — Трябва да тръгвам. — Ако откриеш нещо ново, обади ми се в ранчото. — Затвори. — Влез.

Питър и Нел влязоха в стаята. Имаха вид на избягали от „Дисни Уърлд“. И двамата млади и тъй ужасно уязвими, че му се прииска да ги грабне и да ги скрие някъде, където ще бъдат в безопасност. По дяволите, в какво се забърка.

— Готови сме. — Младата жена направи гримаса. — Обаче не вярвам да ни пуснат в самолета с тези дрехи.

Погледът на Никълъс се плъзна от слабите оформени крака до гърдите, които се очертаваха под мекото трико на тениската. Усети позната възбуда.

За Бога, не сега. Не и с тази жена.

Той рязко се извърна и се пресегна за сака.

— Не се и съмнявам, че ще ви пуснат. — Тръгна към вратата. — Но стюардесата може да поиска да ви даде уши на Мики Маус и книжки за оцветяване.