Айрис Йохансен
Живея, за да отмъщавам (17)

Шестнайсета глава

— Пардо е уплашен до смърт — заяви Джейми, когато се върна в колата, спряла пред къщата на улица „Сен Жермен“ 412. — Няма да е лесно.

— За пари ли става дума? — попита Никълъс. Подкара колата и се насочи съм Сена.

— Изкушава се, но знае какво се е случило със Симпсън. Според него на Гардо му е известно, че съм установил връзка с него, и не желае повече да се появявам. — Поклати глава. Последния път, когато разговарях с него, ми се стори, че работата може би ще се уреди, но явно нещо се е променило. Много е нервен.

— Което означава?

Сви рамене.

— И аз не знам. Единственото, което каза, бе, че сега не може да даде книгите. Където и да се скриел, Гардо щял да го открие.

— В такъв случай каква е разликата? — После Никълъс сам си отговори: — Получил е информация, която би могла да навреди на Гардо повече, отколкото да разкрие само обичайните му финансови операции.

— И аз така предположих. — Джейми се усмихна. — Успях да се сдобия със сведение, което би могло да представлява интерес за теб. Преди два дни Пардо получил нареждане да закрие сметката на Мариц. Гардо обяснил, че повече не е в списъка.

Гардо е изхвърлил основния си демон навън в мрака. Или може би е закрил не само сметката на Мариц, но и самия него. Не, Мариц не бе кой знае колко умен, но притежаваше инстинкт и бе хитър. Никълъс би се обзаложил, че се е скрил някъде.

— Бих искал да знам къде ли…

— Преследват ни — прекъсна го Джейми. — През две коли.

Изтръпна, когато погледна в огледалото за обратно виждане. Видя фаровете, но в тъмнината не можеше да определи марката и цвета на колата.

— Откога?

— Откакто излязохме от къщата на Пардо. Тъмнозелен мерцедес. Тръгна след нас.

— Смяташ, че следят Пардо ли?

— Възможно е. Но защо прекъснаха наблюдението над него и тръгнаха след нас?

Нямаше причина. Освен ако Пардо е прав и Гардо е чакал отново да влязат във връзка с него. Никълъс не се разтревожи. Гардо обичаше да го държи под око, по-рано също го бе преследвал. Преди за него това нямаше значение, но сега, след като научи новината, му се прииска да се върне при Нел.

— Ще опитаме ли да им избягаме? — попита Джейми.

Той кимна.

— Те познават Париж по-добре от нас, но по хълмовете извън града има много отклонения. — Натисна газта. — Хайде да видим дали ще намерим някое от тях.

Бе изминал шест километра по възвишенията, когато установи, че мерцедесът не ги преследваше.

Вече ги застигаше и с пълна скорост връхлиташе върху тях.

Удари ги по задната броня.

— По дяволите.

— Мястото не е добро — отбеляза Джейми мрачно, като огледа хълмистия терен. — Ако ни изхвърлят някъде тук, ще летим шейсет метра надолу по склона. Къде са тези отклонения, когато ни трябват?

Мерцедесът се блъсна отново в тяхната кола. Никълъс натисна газта докрай и фолксвагенът подскочи.

— Не можеш да се задържиш пред тях — изтъкна му Джейми. — Мерцедесът е по-мощен. Да не говорим, че е направен като танк.

— Знам. — Атаката целеше да ги убие. Това не бе предвидено.

Мерцедесът започна да ги задминава. Не можеха да му избягат. Щеше да ги изхвърли от пътя.

Добре. Щом щеше да стане така, по-добре той да избере мястото, а не да оставя избора на тях.

— Разкопчай си колана.

Джейми се подчини.

Предната броня на мерцедеса ги блъсна отляво.

Фолксвагенът се хлъзна и Никълъс с последно усилие успя да го задържи на пътя. Джейми изруга, когато главата му се удари в страничното стъкло. Потърка слепоочието си.

— Ако ще продължаваш в същия дух, отново да сложа колана.

— Не и ако искаш да се измъкнеш оттук жив. Ще дам настрани.

— Разбрах. Къде?

— На следващия завой. Наклонът там ми изглежда не толкова стръмен. Ще насоча колата към края на пътя и скачаме. Хвани вратата. Ще се опитам да намаля колкото е възможно, но те ще са точно зад нас и не искам да разберат, че не сме в колата.

Завоят изникна точно пред тях. Никълъс натисна газта докрай и колата отскочи напред. Мерцедесът изостана.

— Не съм сигурен, че идеята ти е добра — измърмори Джейми.

Танек освободи колана си.

— Нито пък аз.

Вече навлизаха в завоя. Той удари спирачки и колата се поднесе.

— Сега вече съм сигурен, че идеята не е добра — възкликна Джейми.

Никълъс завъртя волана към края на пътя и отвори вратата.

— Скачай!

Автомобилът стремително излетя от пътя и се спусна по нанадолнището.

При първия подскок изхвърли Никълъс от колата. Колкото до скачането…

Не можеше да диша. При падането въздухът излезе от дробовете му. Търкаляше са надолу. Къде ли бе Джейми?

Виждаше фаровете на фолксвагена, докато той продължаваше да подскача надолу по хълма.

Хвана един храст и се задържа здраво за него. Погледът му бе прикован нагоре към пътя.

Виждаха се фаровете на мерцедеса. Бе спрял на самия ръб на пътя.

 

 

Трима мъже се взираха надолу.

В колата или в него?

Беше твърде тъмно, за да го забележат. Сигурно наблюдаваха фолксвагена.

Колата спря в подножието на хълма. Щяха ли да слязат до долу, за да проверят?

Проблесна му цевта на автоматична пушка.

Шумът на куршумите бе заглушен от взрива на фолксвагена. Колата моментално избухна в пламъци.

Много чисто. Мисията бе изпълнена.

Дали ще ги преследват?

Не, качиха се обратно в мерцедеса.

Съвсем не е чисто свършена работа. По-скоро мързеливо. И слава Богу!

Няколко минути по-късно Никълъс вече не виждаше светлината на фаровете.

Къде ли, по дяволите, бе Джейми?

— Ник?

Отдъхна си, когато чу предпазливия шепот на Джейми. Той се намираше над него на склона.

— Тук съм. — Никълъс пусна храста и започна да се катери по хълма.

— Добре ли си?

— Дясната страна адски ме боли. А ти?

— Жив съм. Преди десетина минути не бих казал, че ще останем живи.

— Чак сега ми го казваш.

Джейми лежеше под издадена скала само на десетина стъпки от пътя. Никълъс стигна до него.

— Не исках да те обезкуражавам. Достатъчно близо ли бе, за да видиш кои бяха?

— Разпознах оня с автоматичната пушка. Ривил.

Един от най-способните хора на Гардо, на когото никога не биха дали подобна долнопробна задача като наблюдение на някакъв незначителен счетоводител. Изпратен е бил само с една задача.

— Май си загазил — каза Джейми.

 

 

Нел се събуди в тъмнината, разсъни се и я обзе ужас.

В къщата имаше някой.

Шумът, който идваше от всекидневната, бе приглушен, но несъмнено чуваше стъпки.

Мариц?

Как би могъл да узнае, че е тук?

Таня не би се изненадала.

Той наистина бе чудовище.

Пресегна се към нощното шкафче и хвана дамския колт.

Стана и с тихи стъпки тръгна към вратата.

Той продължаваше да се движи. Дали се качва към спалнята?

Не можеше да чака, за да разбере.

Ръката й стисна колта, тя отвори вратата и светна лампата.

Никълъс стоеше до мивката. Глава му бе в кръв.

— Имаш ли нещо против да насочиш пистолета в друга посока? Още не съм много сигурен в способностите ти като стрелец. — Обърна се към крана. — Постарах се да не те будя, но предполагам, че…

— Какво е станало с теб?

— Изхвърлиха ни от пътя. — Плискаше лицето си с вода. — Боя се, че ще се наложи фирмата „Херц“ да купи нов фолксваген.

— А Джейми?

— Вярвам, че нищо му няма. Зле се е ударил в ребрата. Спрях една кола и го оставих в най-близката болница за рентгенова снимка.

— Защо, по дяволите, и теб не те оставиха там? Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от нова глава.

— Исках да се върна. Тази вечер всичко тръгна наопаки. Не биваше да се случва. Исках да се уверя, че не са открили къде съм те преместил.

— Те? — прошепна тя. — Имаш предвид Гардо ли?

— Джейми позна неговия човек Ривил. Нямам представа кой друг е бил в колата.

— Седни, искам да огледам главата ти.

— Не се тревожи. Свикнал съм сам да се закърпвам.

— В случай, че имаш нужда от шевове, ще ти услужа с моя комплект за шиене.

— Смяташ ли, че е хубаво да проявяваш сарказъм, когато толкова бързах да се върна, за да…

— Седни. — Тя прекоси стаята и му посочи стола до масата. — Чакай да те почистя както трябва. — Напълни леген с вода и взе кърпа за ръце. — След като колата е унищожена, как дойде дотук?

— Докара ме един селянин, който беше в болницата. — Когато тя започна да чисти кръвта от лицето му, той добави: — Знаеш, че това не е необходимо. Нямам дълбоки рани.

— Прав си. Нищо работа — каза, щом най-после стигна до раната на слепоочието. Ръцете й трепереха. — Изглежда лесно кървиш.

— Всъщност това съвсем не е кръв. На връщане купих бутилка кетчуп. Терънс винаги ми казваше, че най-добрият начин да спечелиш съчувствието на жена, е, ако имаш някоя рана.

— Грешка. Въобще не те съжалявам.

— Как да не ме съжаляваш. По-бледа си от мен. — Усмихна й се. — Няма грешка.

Прилоша й, почувства, че се задушава.

— Явно нямаш нужда от помощта ми. — Захвърли кърпата. — Аз пък имам нужда от малко въздух.

Затръшна вратата след себе си и спря, за да поеме дълбоко дъх. Въздухът бе студен и я охлади.

— Не си избрала си най-подходящото място, щом ти прилошава от кръв. — Никълъс тръгна към нея.

Тя отстъпи.

— Просто имах нужда от малко въздух. Не ми прилошава от кръв.

— Би могла и да ме заблудиш.

— Май каза, че от страна на Гардо си в безопасност.

— Явно съм сбъркал.

— Защо те нападнаха? Какво стана с ценната ти застрахователна полица?

— Вероятно някой я е направил невалидна.

— Искаш да кажеш, че Сандекес е мъртъв.

— Това е логичното заключение.

— Защо си толкова спокоен? Тази вечер Гардо се опита да те убие. — Тя ускори крачки. — Ще го направи отново, нали?

— Като нищо.

— Никога вече няма да бъдеш в безопасност.

— Не е сигурно. Това просто означава, че трябва да действам внимателно, докато заздравя позициите си.

— Ако дотогава останеш жив.

— Признавам, че съм сгрешил.

— Престани да се смееш — обърна се тя към него яростно. — Не виждам нищо смешно в това.

— Нито пък аз. Но ти си сериозна и за двама ни.

Прииска й се да го удари.

— Точно така. Вярваш, че всяка минута трябва да се забавляваш. По дяволите, не разбираш ли, че току-що са съборили всичките ти проклети порти и че ще те смажат?

Той я гледаше изпитателно.

— Разбирам, че много те тревожи мисълта за моята смърт. Това ми харесва.

На нея не й харесваше. Не искаше да изпитва този ужас, който я обзе, когато го видя до мивката.

— Какво смяташ да правиш?

— Същото както и преди. Но вече много по-предпазливо.

— Дори не би трябвало да бъдеш в една държава с него. — Отмести очи от Никълъс. — Не е… нямам нищо против… ако не изпълниш заканата си.

Усмивката му угасна.

— Забрави ли, че не съм започнал всичко това само за да ти помогна? Нямам никакво намерение да се откажа.

Нел не можа да разбере дали се уплаши още повече, или си отдъхна.

— Само исках да знам. — Замълча. — Естествено, че не би желал да…

— Нел — изрече той тихо. — Ще се оправя. Просто трябва да направя рекапитулация на щетите.

Рекапитулация на щетите. Същото бе казал Кейблър, когато гледаше горящата къща. Смърт, разрушение и известната рекапитулация на щетите.

— Както кажеш. Но при създалите се обстоятелства смятам, че няма да можем да се движим тъй бързо, както ми се искаше. По-добре да изчакаме Нова година.

— Щом така желаеш — леко се усмихна той.

— Въобще не го желая. — Обърна му гръб и тръгна към къщата. — Не бива да рискуваме да те убият.

 

 

На следващата сутрин Джейми се появи с пресни кроасани и вестник. Подаде кроасаните на Нел и хвърли вестника на масата пред Никълъс.

— Казах ти, че си загазил.

— Сандекес?

— Мъртъв е. Убит в хасиендата си в планината от колумбийския отряд за борба с наркотиците. Всичко около къщата е пометено.

— Кога?

— Около три часа преди да тръгнем от къщата на Пардо. Тъй като осем часа след станалото не е имало официална информация, според мен на Гардо вече е било съобщено.

— Или е уведомил властите. Сандекес бе добре охраняван. Полицията от години се мъчеше да се добере до него.

Джейми подсвирна.

— Искаш да кажеш, че Гардо им е сервирал Сандекес. Боже мой, какъв лош човек.

— Защо е трябвало да го прави? — поинтересува се Нел. — Не ми ли каза, че Сандекес е един от хората, за които работи Гардо?

— Аз отдавна съм трън в очите на Гардо и премахването на Сандекес би могло да му помогне.

Джейми кимна.

— Би могъл да се изкачи по-нагоре по корпоративната стълбица, а колумбийското правителство бе определило награда от пет милиона долара за Сандекес. Тази сума добре ще попълни някоя от сметките на Гардо в швейцарските банки. Смяташ ли, че е подшушнал информацията на колумбийските власти?

— Възможно е. — Никълъс сви рамене. — Във всеки случай въпросът е спорен. Сандекес е мъртъв. Което означава, че ще трябва да остана с Нел извън полезрението, докато сме готови да действаме.

Тя си отдъхна, но незабавно се опита да го прикрие.

— Много разумно от твоя страна. — Отнесе кроасаните до микровълновата печка. — Но аз нямам намерение да се крия. Както каза, никой не може да ме познае.

— Мога ли да попитам къде възнамеряваш да отидеш? — попита я Никълъс.

— В Париж.

— Какво ще правиш там?

— Ще работя.

— Къде?

— Не знам още. Ти трябва да ми кажеш. — Обърна се и го погледна. — В коя модна агенция работи любовницата на Гардо?

— В „Ше Моламбр“. — Никълъс се взираше в лицето й. — Какво имаш предвид?

— Трябва да отида на празника на Ренесанса. Съмнявам се дали Гардо ще ми изпрати покана, а за теб ще бъде много рисковано да откраднеш или да фалшифицираш. В „Спорт Илустрейтид“ пишеше, че всяка година като част от празника се провежда модно ревю. Жак Дюмоа подготвя специална колекция и е почти сигурно, че Гардо ще го помоли да използва агенцията на любовницата му за модели.

— Вярно.

— Имаш намерение да кандидатстваш в агенцията. — Джейми се усмихна. — Умно момиче. Едно време щеше да ни бъде от полза, Ник.

— Нямаш опит — възрази той.

— Присъствала съм на десетки модни ревюта. Ще се престоря. — Обърна се към Джейми. — Ако можеш, приготви ми препоръки и ми уреди да ме снимат, за да имам албум.

— Познавам един фотограф в Ница, на когото мога да се доверя — съгласи се той. — Дай ми три дни.

— Това не ми харесва — отсече Никълъс.

— Не съм и очаквала, че ще ти хареса. — Погледна го в очите. — Дали ще ме вземат?

— Много добре знаеш, че ще те вземат. — Усмихна се мрачно. — Кой няма да вземе Хубавата Елена?

— Добре. Знаех си, че ще стане. Освен това идеята ми харесва. В нея има някаква справедливост.

— Справедливост ли? — удиви се Джейми.

— Иска да каже, че притежава това изключително лице поради благоволението на Мариц и Гардо и би било честно да го използва срещу тях.

Трябваше да се сети, че Никълъс щеше да разбере съвсем точно мисълта й. Той я познаваше много добре. Твърде добре. Извади кроасаните от печката и ги сложи на масата.

— Не съм толкова висока и слаба като повечето известни модели. Ще трябва да направиш препоръките безупречни, Джейми.

— Не се съмнявай. Освен това толкова ще харесат лицето ти, обзалагам се, че няма да забележат останалото.

Тя не бе толкова сигурна.

— Ще видим.

— Сигурно си го намислила отдавна — изрече тихо Никълъс.

— Оставихте ме сама два дни. Какво трябваше да правя?

— Боже опази! — Той се изправи и тръгна към вратата. — Напомни ми никога повече да не те оставям сама.

 

 

На следващата сутрин тъмнокос младеж донесе на крака сабята на Карл Велики. Бе облечен с черно кожено яке, пристигна на мотоциклет, а усмивката му будеше пълно доверие.

Той подаде обвития в кожа пакет на Никълъс.

— Заповядайте, сеньор. Най-хубавото произведение на баща ми, което някога е правил.

— Благодаря ти, Томас. — Тъй като младежът остана прав, загледан в Нел, той ги представи: — Томас Армандарис, Ив Билингс.

Томас й се усмихна чистосърдечно.

— Аз също съм голям майстор. Някой ден ще стана много известен.

— Чудесно — изрече тя разсеяно и последва Никълъс в къщата.

Момчето тръгна след нея.

— Аз също много помагах за сабята.

Никълъс извади сабята от кожения калъф.

— Като награда за работата ми татко каза, че мога да отида за няколко дни в Париж на разходка. — Томас се усмихна на Нел. — Не вярвам да поискате да дойдете…

— Довиждане, Томас — каза Никълъс, взирайки се в сабята.

Той като че не го чу.

— Посещавал съм курсове в Сорбоната и знам много кафенета…

Танек насочи сабята към момчето.

— Сбогом.

Томас примигна и започна да отстъпва към вратата.

Нел не го винеше. Не беше виждала Никълъс такъв от онзи ден във Флорида, когато събори на земята сержант Уилкинс.

— Само се пошегувах, сеньор Танек — каза Томас.

— И аз така си помислих. — Усмихна му се той. — Кажи на баща си, че съм много доволен от сабята. А сега трябва да тръгваш за Париж, нали?

— Ами да. Веднага. — Момчето изхвръкна от къщата.

— Не биваше да го плашиш — каза Нел. — Достатъчно беше да му откажа.

— Беше много наперен. — Отново започна да разглежда дръжката на сабята. — И ме подразни.

Тя се вгледа в сабята. Беше виждала истинската сабя само веднъж, но този фалшификат изглеждаше поразително като нея.

— Прилича ли достатъчно?

Той кимна.

— Това е произведение на изкуството.

— Значи все пак ще я използваш.

— След като Сандекес е мъртъв, това е единственото ми оръжие в прекия и преносния смисъл.

— Ще влезеш в бърлогата на лъва. — Поколеба се. — Мислех си, че ако успея да вляза в Белвин и не ме познаят, защо ти не останеш тук и не ме оставиш аз да свърша всичко?

Той се взря в нея и зачака.

— Разумно е — продължи бързо тя. — Забрави за сабята. Ще те познаят и няма начин да излезеш жив.

— Случайно минавало ли ти е през ума, че се опитваш да ме изключиш от всичко? — попита тихо. — Че ме ограбваш.

Думите бяха познати, тя също ги бе използвала.

— Това е различно.

— Човек винаги казва, че е различно, когато се отнася до него. — Усмихна се. — Разбирам прекрасно. Престанала ли си да се чудиш защо толкова твърдо бях решил да те държа в ранчото и да те закрилям?

— Защото си арогантен и се смяташ за единствения на света, който…

— Знаеш, че това не е причината. — Погледна я в очите. — Но може би още не си готова да извадиш главата си от пясъка.

Тя го погледна объркано.

— Не ми харесва това.

— Знам. Но ще трябва да се приспособиш. Като мен. — Обърна се отново към сабята. — Освен това за спасяване на положението ще трябва да помисля и за друг план.

— Рекапитулация на щетите?

— Точно така. — Извади купчина снимки от чекмедже в кухнята и започна да ги сравнява със сабята. Промърмори: — Удивително произведение.

Явно, че за него разговорът бе приключил. Тя тръгна към вратата.

— Мариц няма да бъде в Белвин.

Обърна се и го погледна.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Гардо му е бил дузпата. Ще трябва да се справяме с тях един по един. Ще се съсредоточим върху Гардо, а после ще се заемем с Мариц.

Освен страх и объркване Нел изпита разочарование.

— Но ще можем ли да го открием?

— Ще го открием. — Сложи снимка на дръжката до истинската. — След като заминеш за Париж, не искам да се връщаш тук, докато не сме готови за действие.

— Защо?

— Много е опасно. Щом ще бъдеш Ив Билингс, бъди. Сприятели се с останалите модели. Никакви тайнствени изчезвания през уикендите. Прекарай ги в Париж.

— Разбирам. — Кой знае защо настроението й се развали. Той бе прав, разбира се. Заминаването за Париж бе нейна идея и трябваше да я осъществи. — Налага се да помислим за план.

— Не и преди да вляза във връзка с Гардо и разбера как стоят нещата. Ще дойда в апартамента ти вечерта преди да тръгнеш за Белвин. Дотогава никакви контакти, освен ако не е за нещо спешно.

Тя се опита да се усмихне.

— Струва ми се разумно.

— Утре ще заминете с Джейми за Ница за снимките. Той вече е наел малък апартамент близо до Сорбоната. Не е кой знае какво. Като за студент или за манекенка, която едва сега си пробива път и не може да си позволи по-хубаво жилище.

— Джейми е много експедитивен.

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Беше прав.

Всъщност тя не бе част от живота им и в никакъв случай от общото им минало. Привързаността, която изпитваше към тях, щеше да изчезне още щом ги напусне.

— Ще бъдеш ли внимателен? — Нямаше намерение да задава този въпрос, той просто се изплъзна от устата й.

Той вдигна очи и се усмихна.

— От какво? От чайките ли? Или искаш да ме пратиш обратно в ранчото?

Да, наистина го желаеше и при това би заключила всички порти зад гърба му. Той също го знаеше.

— Поради замърсяването напоследък човек не знае какви бацили носят чайките — изрече тя весело. — Ще отида да си приготвя багажа.

 

 

Сабята го примамваше като песен на сирена.

Гардо изучаваше цветните снимки с лупа.

Дори и да бе фалшификат, той бе съвършен.

Но би могла да бъде и истинска. Танек умееше да се сдобива с разни произведения на изкуството.

От вълнението, което го обхвана, ръката му се разтрепери. Сабя на завоевател. Вероятно на най-големия завоевател, живял някога на света.

Танек бе предвидил чувството, което изпита. Манипулираше го.

Сабята на Карл Велики.

Би ли се осмелил да му предложи фалшификат?

Това бе капан и щеше да го подмами към смъртта.

Били са правени опити за посегателство и върху живота на Карл Велики, но силата и умът му са го възвисили над по-глупавите, пожелали да го убият.

Както и той, Гардо, се извисяваше над Танек.

Палецът му нежно докосна дръжката на сабята на снимката. Невероятна. Великолепна.

Негова.

 

 

— Съжалявам, госпожице, не можем да ви използваме. — Моламбр почука върху отворения албум пред себе си. — Снимките са много впечатляващи, но ние се занимаваме само с професионални модели, а вие не отговаряте на нашите изисквания.

— Понеже не съм достатъчно висока ли?

— Метър и седемдесет? Липсва ви сила и излъчване. Задължително е да притежавате присъствие, когато представяте дрехи. Вероятно ставате за нюйоркски ревюта, но нашите дизайнери имат повече изисквания. — Той сви рамене. — Продължавайте да се снимате. Голямото ви бъдеще е там.

— Само че има толкова много списания. Искам да участвам и на ревюта.

Той затвори албума и й го подаде.

— Както казах, много съжалявам.

Бе категоричен. Тя се изправи и взе албума.

— Приятен ден, господин Моламбр.

Удари на камък.

Е, ще трябва да го заобиколи.

— Какво мога да сторя за вас, госпожице Билингс? — запита с безразличие Селин Дюмоа.

Нел не бе и очаквала друго, освен безразличие. Жак Дюмоа бе един от водещите моделиери на света. Такива хора се занимаваха с красотата, използваха я и я отхвърляха, когато започне да увяхва.

— Трябва да говоря с вашия съпруг, госпожо.

Жената настръхна.

— Не е възможно. Аз ръководя салона. Говорете с мен. Всеки иска да говори с Жак. Той е зает човек. Съпругът ми се занимава със специална колекция.

— За фестивала на Ренесанса. — Нел кимна. — Искам да ме вземе за модел на фестивала.

— Той използва агенцията „Ше Моламбр“. Обърнете се към тях.

— Направих го. Отказаха ми. Твърдят, че няма излъчване.

Мадам Дюмоа я изгледа внимателно.

— Не съм съгласна. Притежавате известно излъчване, но е неопределено.

— Имам нужда от тази работа.

— Предполагате, че това ще ми направи впечатление ли?

Нел се съмняваше дали някаква човешка нужда би могла да направи впечатление на този айсберг.

— Опитвам се да пробия като модел в Европа. Фестивалът на Ренесанса би бил идеалният случай за мен.

— Както и за хиляда други модели в Париж.

— За този фестивал вашият съпруг винаги прави колекции, повлияни от Ренесанса. Аз съм подходяща за тази цел.

— Кое ви кара да смятате така?

— Дайте ми да облека рокля и нека той сам да отсъди.

— Вече имаме всички модели, от които се нуждаем. — Поколеба се, после кимна. — Лицето ви е необикновено, а Жак обича да създава радост на господин Гардо. Ще видим как изглеждате в номер осем.

Номер осем излезе, че е прекрасна виненочервена рокля с дълги тесни ръкави и квадратно деколте.

Беше и доста малък номер — шести, на кръста бе толкова стегната, че Нел едва дишаше.

— Отвратително пълна сте — отбеляза Селин Дюмоа. Сложи шапката, украсена с перли върху главата й, отстъпи и я огледа. — Определено има… нещо. — Обърна се към висок мъж, който влезе в стаята. — А, ето те и теб, Жак.

— Защо си пратила да ме извикат? — попита заядливо Жак Дюмоа. — Много съм зает, Селин.

— Знам, любов моя. — Направи жест към Нел. — Какво мислиш?

— Дебела е. Трябва да отслабне поне пет килограма до фестивала.

— Значи смяташ, че става? — попита съпругата му.

— Разбира се, че става. Направо е поразителна. Ренесансова куртизанка. Това лице би могло да бъде нарисувано от един Да Винчи. Сега мога ли да тръгвам?

— Разбира се, скъпи. Обещавам да не те безпокоя повече.

— Дай й и зелената рокля. — Излизаше от пробната. — И я накарай да се отърве от тези противни тлъстини.

— Да, Жак. — Тя се обърна към Нел: — Оставете телефонния си номер на момичето на рецепцията. Ще идвате на проби, когато ви повикат, и ако пропуснете една, край.

— Да, госпожо.

— Имате две седмици, за да отслабнете.

— Да, госпожо.

— Трябва да сте благодарна. Даваме ви голяма възможност.

— Много ви благодаря, госпожо Дюмоа.

— Естествено, в този случай няма да ви плащаме. Вие би трябвало да ни платите.

Скръндза, покрита с глазура!

— Много ви благодаря — повтори Нел.

Селин Дюмоа кимна доволна и излезе от пробната.

Докато жената, която я обличаше, разкопчаваше роклята, Нел се обърна към огледалото и към лицето, което й спечели пропуск за Белвин. Ренесансова куртизанка бе също тъй добре като Хубавата Елена. Не бе излъгала жената.

Изпита благодарност.

Благодаря ти, Джоуъл.

 

 

— Танек, колко се радвам да те чуя — каза Гардо.

— Да, Ривил ми предаде възторга ти. Получи ли снимките?

— Изключителен екземпляр, но, разбира се, не съм чак толкова глупав да помисля, че сабята е истинска.

— Няма да разбереш, докато сам не я разгледаш. Смятах да пратиш експерт да я оцени, но сега съм убеден, че контактите са опасни за здравето ми.

— Чу ли за Сандекес? Жалко.

— Зависи какво е твоето положение сега.

— Положението ми е много солидно, за разлика от твоето, което е доста несигурно. — Замълча за малко. — Не искам да идваш на фестивала, Танек. Избери друго място и време.

— Може би щеше да успееш да ме убедиш, ако не бе направил положението ми толкова несигурно. Ще почакам, докато мога да вляза в двора сред тълпата от високопоставените ти гости. Искам около мен да има хора, за да ти е неудобно, ако случайно решиш да се отървеш от мен.

— Но ти имаш намерение да направиш същото с мен. — Помълча, после продължи: — Много грижи и неприятности ще си имаш заради О’Мейли, Танек. Той наистина не го заслужава.

— Заслужава го.

— Не съм съгласен. Въобще не беше интересен. Сега ти ще бъдеш много по-забавен. Пиетро ще открие, че си чаровен.

— Няма да има възможност. Няма да играя твоята игра.

— Ще играеш.

— Желаеш ли сабята?

— Ще ти позвъня. Дай ми номера си.

— Аз ще ти се обадя. — Затвори и се обърна към Джейми: — Иска я. Лигите му текат, иначе нямаше да се опитва да води преговори.

Приятелят му погледна сабята.

— Наистина красиво оръжие. Но не си заслужава риска.

— Гардо смята, че си го заслужава — възрази Никълъс. — Слава Богу. — Всичко щеше да свърши. След малко повече от месец, и цялото чакане, цялото напрежение ще са свършили.

— Какво искаш да правя сега? — попита Джейми.

— Остани тук, в къщата, да не би Нел да се обади. Стой далеч от нея, освен ако не изпадне в беда. Ще познаят и теб, както и мен. Ще се опитам да ти позвъня и да ти дам номера, където би могъл да ме откриеш.

— Няма ли да си тук?

Той поклати глава.

— Утре заминавам с първия полет от Париж.