Айрис Йохансен
Живея, за да отмъщавам (14)

Тринайсета глава

Нел сънливо отвори очи, когато той я положи в леглото. — Всичко е наред. Слагам те да спиш. — Зави я. — Спи. Тя го погледна в очите — красиви светли очи, които блестяха в полутъмната стая.

— Лека нощ.

— Повикай ме, ако имаш нужда от мен.

— Няма да имам нужда. Благодаря ти за…

Той си тръгна. Не, всъщност не си бе тръгнал. Усещаше присъствието му… успокояващо, чувствено. Колко странно, че й въздействаше по този начин. В момента в отношенията им преимуществено значение имаше успокояването, а не сексът, но й бе ясно, че те щяха да се променят. Установи, че тази вероятност вече не я тревожи. През нощта нещо се бе променило.

Колко глупава е била да се съпротивлява, помисли си сънливо. Мъжът, който я бе държал в прегръдките си, докато спеше, изобщо не я заплашваше. Сексът не бе заплаха. Той също може да се контролира както всичко останало и едно освобождение би й се отразило добре. Предстояха им още седмици да живеят под един покрив и нямаше смисъл да усложнява живота и на двамата. Утре вечерта ще отиде при него.

Изпита усещане за нещо, което предстоеше да се случи, но тя бързо го потисна. Нямаше да разсъждава по този въпрос и да му придава по-голяма важност, отколкото заслужаваше.

Все пак бе само секс.

 

 

— Не я ли намери? — попита тихо Гардо. — Какво, по дяволите, правиш?

Мариц стисна здраво телефонната слушалка.

— Натъкнах се на следа. Двете с икономката на лекаря са се сприятелили. Тя би могла да знае къде е и дали ще се върне. Държа под наблюдение къщата.

— Само я наблюдаваш, така ли?

— Ще я заловя.

— Но жива. Сега ни трябва жива. Нещата се промениха. Тя може да се окаже ключът.

— Знам. Каза ми вече.

— А ти чу ли ме?

Негодник такъв. Мариц скръцна със зъби.

— Казах ти, че ще я хвана.

— Изглежда, този малък проблем ти създава неприятности. Ако искаш да изпратя друг?

— Не — отвърна му веднага. — Трябва да тръгвам. Ще ти се обадя пак.

Затвори слушалката ядосан. Да изпрати някой друг ли. За да развали края на дебненето, след като му бе посветил толкова време и усилия.

Изключено!

 

 

Танек вдигна очи от книгата, когато Нел отвори вратата.

— Да?

Тя стоеше на прага. Светлината на лампата осветяваше голите му рамене и тъмната окосмена част на гърдите му. Явно под чаршафите бе гол. Пое си дъх.

— Мога ли да вляза?

Той затвори книгата.

— Имаш нужда да поговорим ли?

— Не. — Тя навлажни устните си. — Благодаря.

— Добре си дошла.

— Мислех си дали… още… — После изрече бързо: — Искам да легна с теб, ако нямаш нищо против.

Той замълча.

— Не, нямам нищо против. Мога ли да попитам защо?

— Мислех си… Напрежението между нас е прекалено силно. Ще бъде по-добре, когато…

— А, искаш да кажеш, че ще има лечебен ефект?

— Да. Не. — Пое си дълбоко дъх. — Искам го — каза направо.

Той се усмихна и протегна ръка.

— Най-после.

Тя бързо съблече нощницата си, притича през стаята и се намери в ръцете му под завивката.

— Не знам какво да правя — изрече тя смутено. — Мразя такова състояние. Смятах, че никога вече няма да се чувствам толкова несигурна. Всичко ми изглеждаше толкова ясно.

— Всичко е ясно. — Той я погали по косата. — Какъв е проблемът?

— Какъв е проблемът ли? Първо не знам дали постъпвам правилно. Второ, опитах се да се убедя, че ако взема онова, което искам, то е признак на сила, но дали не е на слабост. И трето, спала съм само с двама мъже, а ти — сигурно с два милиона жени.

Той се разсмя.

— Не точно.

— Е, вече имаш представа.

— Да, получих представа. — Целуна я по слепоочието. — Ако си напрегната, просто ще полежим известно време един до друг.

Тя се отпусна до него. Чуваше силните удари на сърцето му. Беше същото като предната нощ и се почувства в безопасност.

— Може за малко.

— Ако това ще ти вдъхне повече увереност, бих ти казал, че никога не съм лягал с Хубавата Елена.

— Какво?

— Джоуъл не ти ли каза, че стремежът му е бил да ти даде лице, което да прави по-силно впечатление от това на Хубавата Елена?

— Не. — Тя помълча малко. — Затова ли искаш да…

— Искам не е точната дума. Изгарям от нетърпение. Луд съм.

— Не ме разсейвай. Значи ме искаш заради лицето, което Джоуъл ми даде.

— Искам те, защото си Нел Колдър и всичко, което означава това.

— Ти никога не би легнал с предишната Нел Колдър. Дори не би ме забелязал.

— Забелязах те. Видях усмивката, очите ти и…

— Но не би поискал да легнеш с мен.

Той вдигна брадичката й и се взря в очите й.

— Какво искаш да ти кажа? Че красотата ме привлича ли? Да, но не търся само това в една жена. Ако изведнъж се превърнеш в жената от Медас, дали ще продължавам да те искам ли? Да, защото сега те познавам. Познавам характера ти, упоритостта ти, силата ти…

Тя направи гримаса.

— Много сексуално.

— Силата е сексуална. Интелигентността е сексуална. Винаги си носила тези качества под меката си обвивка. — Палава усмивка заигра на устните му. — Сега ще престанеш ли вече да правиш сравнения? Имам чувството, че се опитвам да съблазня две жени едновременно.

— Извинявай, просто ми хрумна. Исках да знам. — Отново зарови лице в гърдите му. — Понякога аз самата се чувствам като двете, но рядко. Предишната Нел вече избледнява.

— Не си права. Тя просто се прелива в личността, която си сега. — Докосна с пръст долната й устна. — Каквото и аз умирам да направя. Достатъчно ли ти беше времето? Обещавам ти да действам бавно.

Изведнъж тя установи, че сърцето му бие по-силно и че целият се е напрегнал. Трудно му е било да чака, но й даде времето, което й бе необходимо, каза й онова, които тя искаше да чуе.

Вдигна глава, целуна го и прошепна:

— Няма защо да действаш бавно.

 

 

— Влез и се измий — нареди Таня на Джоуъл, щом той се прибра вкъщи. Сложи на главата му малка шапчица за увеселения и провря ластика под брадичката му. Изглеждаше уморен. Не бе добър знак. — Тази вечер празнуваме.

— Изглеждам глупаво с такива шапчици.

Спря го и не му позволи да я свали.

— Глупости. Изглеждаш чудесно. Цветът толкова ти прилича. Отива на косата ти.

Той огледа роклята й с прасковен цвят.

— Хубава е. Харесват ми тези цветенца. Напомня ми на градинка. Какво празнуваме?

— Получих отличен на изпита по английски. Много съм доволна, особено като се има предвид какъв ужасен език е английският. — Целуна го по бузата и го побутна по стълбите. На себе си сложи зелена шапчица. — Много съм умна, нали?

— Много си умна — усмихна се той.

— Приготвила съм печено месо и картофи, също и нов десерт с лимонов сос. Гледах да не е нещо тежко заради сърцето ти. По-здравословно е. Тъй като се мислиш за много стар, помислих си, че ще останеш доволен.

— Никога не съм казвал, че съм стар — отвърна той засегнат. — Работата е там, че ти си твърде млада.

Тя сви рамене и тръгна към трапезарията.

— Побързай. — Огледа за пореден път цветята върху масата, запали свещите и влезе в кухнята. Щом Джоуъл влезе, донесе чинията с печеното месо и картофите. Не си бе свалил шапчицата, забеляза тя доволна. — Седни да вечеряме.

По време на вечерята и после, докато пиеха кафето във всекидневната, тя му говореше за незначителни неща.

— Добре се справих. Чудесно, нали?

Той се усмихна.

— Чудесно.

Обичаше усмивката му. Още от първия миг, когато влезе в болничната й стая преди няколко години.

— Дори кафето е с кофеин. Ти, естествено, разбираш, че ти се подмазвам.

— Допуснах го. Значи не си получила отличен на изпита?

— Получих, не съм се съмнявала в това. Не го смятам за победа.

— Тогава каква е причината да нося тази изключително глупава шапчица?

Тя се ухили.

— Защото е добре за теб. — Усмивката й се стопи, когато прекоси стаята и се загледа през прозореца. — Ако беше разумен, бихме имали причина да празнуваме.

Той незабавно се изправи.

— Имах тежък ден. Не съм в настроение да споря с теб, Таня.

— Ти не спориш. Ако спорехме, аз бих могла да спечеля. Ти само казваш не.

— И го повтарям. Какво те накара да си въобразиш, че тази вечер ще кажа нещо различно?

Тя се обърна към него и изрече с вълнение:

— Защото си глупав. Държиш се като онзи глупав Галахад^[1]. Защо не можеш да бъдеш като останалите мъже, да вземеш каквото ти се предлага и да бъдеш щастлив?

— Действам в самозащита. Бих бил нещастен, ако решиш, че съм бил… Какво има? — Изгледа я внимателно. — Ти наистина се разстрои.

— Разбира се, че се разстроих. Да не очакваш, че ще се разсмея? Всяка минута е скъпоценна, а ти оставаш животът да изтича покрай нас. — Скръсти ръце на гърдите си, за да спре да трепери. — Откъде знаеш… — Отдръпна се от него. — Хайде, върви. Не разбираш нищо. Глупав човек си.

— Правя онова, което смятам за най-добро, Таня — отвърна той нежно. — Животът наистина е ценен и няма да ти го проваля.

— Върви. — Загледа се през прозореца, едва сдържайки сълзите си.

— Таня…

Тя не отговори и след малко го чу да излиза. Не очакваше, че ще го убеди. Вечерта се оказа пълен провал. Бе избрала момент, когато е уморен и вероятно не се чувства млад. Трябваше да прекъсне още в мига, когато забеляза израза му.

Не можа да се спре. Искаше й се да опита. Напоследък имаше чувството, че не й остава много време…

Загледа се в тъмнината. Бе луда. Не е възможно да е там някъде. Сигурно през всичките тези седмици щеше да го забележи, той би се издал.

„Негодник такъв, защо не се махнеш оттук?“ — говореше на някакъв призрак от миналото. Навън нямаше никого.

 

 

Тя изглеждаше много хубавичка със смешната шапчица за парти, мислеше си Мариц. Обаче изразът на лицето й, което бе опознал, бе напрегнат, тя седеше като на тръни.

Благодаря ти, че ме покани на партито, Таня. Да, още съм край теб.

Тя се извърна от прозореца, а той свали руския бинокъл.

Да, определено това трябва да стане в къщата. Там тя се чувстваше сигурна.

 

 

Нел избегна удара на Никълъс, ритна го в краката и изведнъж налетя към него. За миг го събори и се намери отгоре му.

— Успях — изрече задъхано, лицето й засия доволно. — Повалих те!

— Стига си се перчила — отвърна с усмивка той. — Много бавно го направи.

— Но го направих. — Намръщи се. — Пипнах те и сега имам власт над теб.

— Пълна.

— Престани да се отнасяш снизходително към мен.

— Смятам, че винаги може още. Само ти казах какво мисля.

— Признай, че се гордееш с мен.

— Изключително много.

— Нали системата ти е наказание и награда. Сега какво ще получа?

Той се усмихна още по-широко.

— Какво искаш?

— Имението. Сам. Целият свят.

— Само за една победа?

— Обаче беше голяма победа, най-прекрасната.

— Права си. Не можеш да имаш нито имението, нито Сам. Избери нещо друго.

— Добре. — Вдигна памучния му пуловер и прокара пръсти през тъмните косми на гърдите му. — Теб. Тук. Сега.

— Хей, много агресивна си станала.

Тя нежно облиза зърното му и видя как в отговор вената на врата му затуптя по-силно.

— Сега.

Той не помръдна.

— Дисциплината се проваля, когато се прекъсва урок.

— Искам си наградата. Нали ще играем честно.

— Добре, щом поставяш така нещата. — Седна, свали пуловера си и го захвърли. — Какво друго мога да направя, освен покорно да се подчиня?

Тя изсумтя. Нищо, което Никълъс правеше с нея, не ставаше покорно. Понякога бе плавно, понякога грубо, но винаги бе решително и смело… и й носеше много радост. Не бе предполагала, че той има такава почти езическа чувственост.

Нито пък тя самата. Сякаш всичките й задръжки бяха отпаднали и вече свободно можеше да изпитва удоволствие. С Ричард винаги беше задължена да прави така, че той да е доволен, и се чувстваше виновна, ако поискаше той да направи нещо. Сексът с Никълъс беше между равни и в него имаше много еротични експерименти.

— Радвам се, че ти е ясно. — Издърпа тениската през главата и свали сутиена си. Наведе се напред и се отърка в него. Тръпка премина през тялото й, когато меките косми на гърдите му се докоснаха до зърната й.

— Не ми остава никакъв избор. Можеш да правиш с мен каквото поискаш. — После наведе глава, хвана зърното й с устни и силно засмука.

Тя рязко пое дъх и се пресегна, за да зарови ръце в косата му. Но той се беше отдръпнал, за да се съблече.

— Побързай — подкани я.

Но тя вече сваляше бързо дрехите си и ги хвърляше в различни посоки.

Той отново се върна върху дюшека и раздалечи коленете й. Проникна в нея дълбоко, много дълбоко. Тя заби нокти в раменете му, когато той се раздвижи бързо и настоятелно.

Неочаквано той се изтърколи по гръб и я нагласи върху себе си. Тя го погледна отгоре.

— Какво е…

Очите му блеснаха.

— Стори ми се, че днес предпочиташ да имаш надмощие. — Вдигна я нагоре и се усмихна, когато тя затаи дъх. — В това положение съм напълно на твое разположение.

Държеше я здраво към себе си, така че тя да усеща всеки сантиметър от него, когато той се повдигна нагоре.

— Не исках да те усещам по този начин — изохка тя.

— Как ме чувстваш?

— Като че съм забодена на пръчка… — Тя пак изохка, а той се надигна още по-нагоре.

— Движи се. — Прошепна. — Яхни ме. Накарай ме да те почувствам.

Тя започна да се движи енергично.

Когато кулминационният й момент дойде, се отпусна върху него напълно изтощена. Трепереше, тялото й бе обляно в пот, безпомощно се държеше за него. Той се смееше, както тя замаяна осъзна.

— Какво толкова смешно има?

— Не знам дали някога отново ще мога да гледам на този дюшек както досега. Всеки път, когато те съборя, ще ми се иска да те разсъблека. — Целуна я. — Казах ти, че дисциплината куца. — Изправи я на крака. — Хайде, ела под душа.

— Не мога да се движа. — Облегна се на него и го прегърна през кръста. Харесваше й допирът до тялото му. Беше слабо, здраво и чудесно. — Наградата ме изтощи. Струва ми се, че ще се разтопя.

— Не го прави. Микаела никога не би се съгласила да те изгребе от пода. — Вдигна я на ръце, отнесе я в банята си и я сложи да седне, докато нагласи водата на душа. Привлече я под топлите пръски, застана зад нея, а ръцете му нежно започнаха да галят корема й. Тези прекрасни ръце… Не се уморяваше да ги гледа, не й омръзваше да ги усеща върху тялото си. Откри, че той бе много нежен. Дори когато не се любеха, обичаше да я докосва, да я гали.

Престоят й тук й действаше много успокояващо, помисли си тя като в просъница. Чувстваше се глезена, успокоявана, сигурна.

— Чух те снощи — прошепна той в ухото й. — Отново имаше кошмар? — Една малка вълничка смути безоблачното й спокойствие. — Известно време ги нямаше. — Захапа меката част на ухото й. — Смятах, че са изчезнали.

Тя поклати глава.

— Искам довечера да спиш при мен.

— Какво?

Той взе сапуна.

— Да спиш в моето легло. Искам да се събудя през нощта, да си до мен и да мога да те докосна.

Тя веднага разбра.

— Искаш да ме събудиш, когато сънувам кошмар.

— Между другото и това. — Насапуниса гърдите й. — Какво лошо има? Така и така голяма част от нощта прекарваш при мен.

Нел не можа да разбере защо изпита неудобство от предложението му. Неимоверно облекчение би било той да е до нея и да я извади от този ужас.

Прекалено голямо облекчение би било, осъзна. Никълъс я обгръщаше в паяжина от наслада, спокойствие и подобни моменти като този. Кошмарът представляваше терзание, но той й напомняше какво още й предстои да извърши.

— Не.

Той застина, после ръката му продължи галещите движения по тялото й.

— Както искаш. Ако промениш решението си, аз съм тук.

Не възрази. Не упражни принуда. Той вършеше всичко с лекота и без усилие. Дали осъзнаваше, че с примирението си я дърпаше по-навътре в тази паяжина? Вероятно, защото бе много умен.

— Все още се опитваш да ме убедиш да не търся Мариц, нали?

— Разбира се. — Разсмя се. — Дори пожертвах тялото си и се поддадох на силното ти желание. Смяташ ли, че изпитвам удоволствие?

Тя се отпусна до него. Той се отнасяше честно към нея. Добре е човек да се радва на хумор, секс и честност. Няма нужда да се бои от Танек.

— Предполагам, че да.

Ръката му се придвижи нагоре към тила й. Идеше й да замърка, когато напрегнатите й мускули се отпуснаха.

— Дяволски права си — каза той весело. — Радвам се, че всички страдания, които ти причиних напоследък, не са промили напълно мозъка ти.

 

 

— Никаква следа от Мариц — каза Джейми. — Дори проследих Таня, но не успях да го забележа.

— Това не означава, че не я следи — отвърна му Никълъс.

— По дяволите, не, разбира се. Добър е и обича да дебне. Отблизо следя положението. Дори накарах Фил да включи алармената система на Лийбър в пейджъра ми. Това е всичко, което можем да направим засега. — Замълча. — Конър ми се обади от Атина. Бинго.

Никълъс застина.

— Получи ли нещо от него?

— Проверено и с подробности. По факса ще ти изпратя пълния доклад.

— Добре.

— Още ли не си съобщил на Нел? Ще си имаш сериозни неприятности.

— Как позна? Ще чакам факса ти.

 

 

— Идва един мъж. Чака на третата порта. Да го пусна ли? — Микаела застана на прага на гимнастическия салон и изгледа неодобрително Нел, която лежеше по корем на дюшека, а Танек бе върху нея. — Не ми харесват тези груби игри. Би трябвало да се занимаваш с по-приятни неща, а не да се търкаляш по пода.

— Какъв мъж? — Той се отдели от гърба на Нел и се изправи.

— Онзи Кейблър. Същият, който веднъж идва тук.

Нел погледна Танек.

— Сам ли е? — попита той.

— Така твърди — отговори икономката. — Решавай по-бързо. Имам си работа.

— Пусни го. — Никълъс тръгна към вратата. — Часът свърши, Нел. Иди да вземеш душ, докато разбера какво иска.

— Не.

Той я изгледа през рамо.

— Няма да позволя да ме държиш настрани. Когато дойдох тук, ти казах, че не желая да имаш тайни от мен.

— Как да имам тайни, когато не знам за какво е дошъл — отвърна й сухо.

Тя отиде до стаята, изми лицето си, свали потното трико и облече чиста блуза.

Кейблър влизаше с колата в двора на конюшнята, когато тя застана до Танек на верандата.

Навън студът хапеше, огромни снежинки започваха бавно да покриват земята.

— Не си облякла палто — укори я Никълъс, без да я поглежда. — Ще ти заприличам ли на Макиавели, ако ти предложа да влезеш и да изчакаш вътре?

— Добре ми е.

Кейблър слизаше от колата.

— Да ти дойде човек на гости е все едно, че посещава строго охраняван затвор — оплака се. Погледът му се премести към Нел. — Здравейте, госпожо Колдър. Вие ли сте златото, което той пази за себе си?

Тя наклони глава.

— Господин Кейблър.

— Влизай, Кейблър. Хайде, ако ще вършим работа, да я вършим. — Танек влезе в къщата.

— Как сте? — Кейблър попита Нел тихо, когато мина покрай нея.

— Добре. Не изглеждам ли така?

— Изглеждате великолепно.

Тя се смути. Откакто бе пристигнала в Айдахо, почти бе забравила за промяната във външния си вид.

— Освен това се чувствам здрава и силна. Ще се уверите, че Никълъс не ме държи окована в затвор. Затова ли сте тук?

— Отчасти.

— Кейблър — провикна се Танек.

— Нетърпелив негодник, не сте ли съгласна? — промърмори посетителят, докато влизаше в къщата.

Тя го последва.

— Тук е хубаво — заяви Кейблър, докато се разхождаше из стаята. — Луксозно и удобно. Харесва ми. — Спря пред картината на Делакроа. — Нова ли е?

— Не, вече си я виждал. — Замълча за малко. — Дори тогава направи някакъв коментар за нея.

— Точно така. — Кейблър се ухили. — Всъщност след като си тръгнах, направих проверка, за да се уверя, че я притежаваш законно.

— Защо? Специалността ми не е кражби на произведения на изкуството.

— Надявах се да получа възможност някога да те притисна. Човек не знае кога би могло да ми потрябва. — Поклати глава примирено. — За съжаление открих, че всичко е наред. Труден човек си, Танек.

— Защо си дошъл?

— Госпожа Колдър изчезна, след като напусна болницата. Тъй като се усъмних дали земята не я е погълнала, реших, че ти трябва да си го направил. — Погледна Танек в очите. — Тя защо е тук? Да не би да я държиш като примамка?

— Казахте, че нападението над мен е било чиста случайност — намеси се веднага Нел. — Ако е вярно, не би имало причина Танек да ме смята за сполучлива примамка.

— Колко бързо скочи да те защитава — отбеляза Кейблър. — Винаги печелиш доверието на хората. Забравихте ли, че според Танек е имало причина за нападението над вас, госпожо Колдър? Кажете, той разказал ли ви е за Найджъл Симпсън? — Усмихна се. — Виждам, че не е.

— Кажи й ти — изрече нетърпеливо Никълъс. — Явно умираш да го направиш.

— Много си проницателен. Найджъл Симпсън бе един от счетоводителите на Гардо, който проявяваше доброто желание да ме подхранва с известна информация, госпожо Колдър. Обаче изчезна. — Поклати глава. — Горе-долу по същото време, когато Танек бе на посещение в Лондон. Какво съвпадение, а?

Лондон. Тя се опита да прикрие изненадата си, когато си припомни телефонния разговор с Лондон и как Никълъс замина на следващия ден.

— Да не би да смяташ, че и него крия някъде тук? — попита Танек.

— Не, смятам, че бедният негодник сигурно се намира на дъното на океана.

— Според теб аз ли съм го пратил там?

— Може би. — Сви рамене. — Или си притиснал моя източник, измъкнал си сведения от него, възнаградил си го богато и Гардо е решил да го очисти. Какво ти каза той, Танек?

— Нищо. Не съм се виждал с него.

— Мога да те арестувам за разпит.

— Нямаш основания. Единственото, което знаеш, е, че съм бил в същия град по това време.

— За теб е достатъчно. — Малко се поколеба. — Добре, няма да те насилвам. Споделил ли си с дамата какво си открил?

— Досега не установихме да съм открил каквото и да било.

— Тогава защо Риърдън слухти тук и там?

Танек го изгледа безизразно.

— Къде слухти?

— В Атина.

Нел се стъписа. Никълъс се усмихна.

— Гърция е красива страна. Сигурно е имал нужда от почивка. Това ли дойде да ме питаш?

— Не, смятам, че знам отговора. — Намръщи се. — Дойдох само да ти кажа да не ме ядосваш, иначе ще те арестувам. Симпсън ми бе необходим.

— На мен също. — Танек отиде до вратата и я отвори.

— Довиждане, Кейблър.

Инспекторът вдигна въпросително вежди.

— Изхвърляш ме навън, на студа? Колко негостоприемно от твоя страна. Такива ли са обичаите на Запада? — Тръгна към него. — Останал си хулиган по душа, Танек.

— Никога не съм го отричал. Оставаме си такива, каквито сме… или сме били.

Кейблър отново огледа стаята, погледът му се задържа върху китайската ваза в ъгъла.

— Плащаха ти много добре. Само с тази ваза бих могъл да изпратя децата си в колеж. — В тона му се докови горчива нотка. — Живееш охолно, нали? Както и оня мръсен Гардо. Никога не те интересува, че…

— Довиждане, Кейблър.

Той отвори уста, за да отговори, но когато видя погледа на Танек, се въздържа. Обърна се към Нел.

— Ще ме изпратите ли до колата? Бих искал да разменим някоя и друга дума насаме. В случай, че Танек ви изпусне от погледа си.

— Без никакво съмнение — отвърна студено Никълъс.

— Облечи се, Нел.

Тя грабна якето от закачалката до вратата и последва Кейблър. Снегът се беше усилил и бе покрил предното стъкло на колата му.

— Ще имам късмет, ако успея да се добера до града, преди да го е обърнало на виелица — промърмори инспекторът, докато отваряше вратата.

— Бихте могли да останете да преспите.

— След като Танек ме изхвърли ли? По-скоро бих рискувал да попадна във виелица.

— Той не е страшилище. Ако наистина бе опасно, щеше да ви остави.

— Не е страшилище, но не бих се осланял на капчици човешка доброта. — После добави уморено: — Освен това не бих могъл да остана. Трябва да се връщам във Вашингтон. Детето ми е болно. Жена ми има нужда от помощ.

За пръв път забеляза, че той изглежда по-възрастен и изморен от последния път, когато го бе видяла.

— Съжалявам. — Непринудено сложи ръка на рамото му. — Знам, че е по-лошо, отколкото голям човек да е болен. Какво му е?

Той сви рамене.

— Може би грип.

— Надявам се да се оправи.

— Сигурно. — Усмихна й се насила. — Минахме го вече с другите две. Децата се съвземат бързо.

Тя кимна.

— Джил прекара пневмония, а две седмици по-късно вече тичаше в парка. Сякаш… — Не се доизказа. — Вашето момче ще се оправи.

— Така е. Благодаря за разбирането. Май имах нужда да поговоря с някого. — Хвърли поглед назад към къщата. — Не му вярвайте. Престъпникът си остава престъпник.

— Грешите. Хората се променят.

— Той не е като нас, никой от тях не е. Можете ли да си представите душата му да се къса, защото детето му е болно? Те са изцапани с кал, калта се втвърдява и не може да се отлепи.

— Не е вярно.

Мъжът поклати глава.

— Наблюдавам подобни типове от двайсет и четири години. Те не са като нас. — Сви ръката си в юмрук. — Обаче се държат като крале. Грабят пари и за тях не съществуват правила. Само грабят и грабят.

— Това ли искахте да ми кажете?

— Той ви заблуждава. Забелязах го. Не бих искал да ви нарани.

— Няма да ме нарани и не се опитва да ме мами. Вече не.

— Тогава защо не ви е казал за Найджъл Симпсън?

— Нямам представа. Но ще ми каже, когато го попитам.

Той сви устни.

— Май наистина е успял да ви оплете в мрежите си. Спите ли с него?

— Не е ваша работа — отвърна му хладно.

— Извинявайте. Права сте. Само исках да ви помогна. Пазите ли картичката ми?

— Да.

— Използвайте я. — Запали колата. — Не чакайте да стане твърде късно.

Тя остана, докато видя как излиза от двора на конюшнята.

Май наистина е успял да ви оплете в мрежите си.

Грешеше. Танек не я е лъжеше. Грешеше относно всичко. Освен може би за Найджъл Симпсън. Побърза да се върне в къщата.

Никълъс седеше до огъня и бе протегнал напред ръце.

— Ела да се стоплиш. Дълго стоя навън.

Тя свали якето и се приближи.

— Силно вали. Поканих го да остане да нощува.

— А той реши да не рискува, така ли?

— Казах му, че няма да имаш нищо против.

— Но не си била сигурна дали бих го изгонил навън на снега, за да стане плячка на вълците, така ли?

— Да.

— Няма. — Усмихна й се. — Особено след като си го поканила да остане.

Тя забеляза, че той не спомена, че би се въздържал да покани Кейблър, ако тя не го беше направила.

— Той ми харесва.

— Знам. Защо не? Семеен мъж, издигнат, загрижен…

— На теб не ти харесва, нали?

— Твърде е праведен за мен. След като аз съм този, когото замерят с камъни, не мога да прегърна човек, който е готов да хвърли първия по мен.

— Какво се е случило с Найджъл Симпсън?

— Вероятно онова, което Кейблър смята. — Присви очи. — Но ако се интересуваш дали аз съм го направил…

— Нямах намерение да те питам това — прекъсна го.

— Понеже ме смяташ за твърде непорочен и неспособен на подобно варварство ли? — попита подигравателно.

— Не знам. Може и да си способен, но не смятам… Не би го направил, освен ако… — Замълча и най-накрая каза: — Просто не вярвам, че ти си го убил.

— Е, това е ясно.

— Но искам да науча какво узна от него.

Той помълча известно време.

— Даде ми счетоводните книги на Гардо и името на другия счетоводител в Париж, който би могъл да ги допълни.

— Това ценно ли е?

— Вероятно.

— Как?

— Информацията винаги е полезна. Доста съм се занимавал с нея, докато бях в Хонконг. Понякога пусках някоя да мине, друга си запазвах за резерва. Когато се откъснах от всичко, използвах я като застрахователна полица.

— Като застрахователна полица ли? — попита озадачена.

— През годините си бях създал доста врагове. Не можех да бъда сигурен, че след като изляза от мрежата, няма да послужа за прицел на някого. Затова скътах различни късчета високоволтова информация относно Рамон Сандекес в различни трезори по света с указание да бъдат отворени в случай, че изчезна или ме намерят мъртъв.

Името й се стори познато.

— Кой беше Рамон Сандекес?

— Един от тримата шефове на наркокартела Меделин.

— Точно така — Нел си припомни имената на Палома, Хуарес и Сандекес. Това бяха шефовете на Гардо. — Сандекес не е човек, който ще позволи някой да му се изпречи. Той разпрати съобщения, че няма да му бъде приятно, ако някой ме пипне с ръка.

Тя усети как си отдъхва.

— Значи си в безопасност.

— До момента, в който той реши, че е открил всички сейфове. Досега се е добрал до два. Или докато самият Сандекес не бъде убит. Или пък докато някой луд като Мариц не реши, че няма да обръща внимание на риска.

— Ако не се показваш много и стоиш тук, няма ли да си в по-голяма безопасност?

— Да заровя глава и само да се надявам? — Поклати глава. — Взимам предохранителни мерки. Искам да водя пълноценен живот. Не съм дошъл тук по тази причина.

Бе дошъл, за да пусне корени. Но тези млади коренчета бяха толкова крехки.

— Не бъди глупак — изрече тя пламенно. — Трябва да стоиш тук и да не им се мяркаш пред очите. Тук ти харесва. Няма причини да ходиш никъде.

— Има причина.

— Която не си заслужава риска…

Гардо. Мариц. Разбира се, че причина съществува. Какво си мисли тя?

Мислеше само как да го запази в безопасност. Бе допуснала близостта и интимните отношения да проникнат в живота й и сега те заплашваха да попречат на онова, което трябваше да извърши. Рязко се извърна от него.

— Трябва да си взема душ.

— Бягаш ли? — попита той тихо.

— Не, аз само… Да. — Нямаше да го лъже. — Смятам, че трябва да си тръгна. Нещата доста се усложниха.

— Знаех си, че ще стане така. Проклет да е Кейблър.

— Грешката не е негова. Просто е…

— Сложно — довърши той язвително. — Кейблър служи като катализатор. — Хвана я за раменете. — Чуй ме. Нищо не се е променило. Няма защо да бягаш.

Нещо се бе променило. За миг забрави кое е най-важното за нея, понеже се тревожеше за него. И той го знаеше. Забеляза го по израза му.

— Добре, няма повече да те докосвам — обеща й. — Ще бъде както преди.

Възможно ли бе? Тя бе свикнала е него както физически, така и психически.

— Не си готова още. — Взе лицето й в ръце. Прошепна: — Остани.

Целуна я леко, нежно. Вдигна глава.

— Виждаш ли? Целувам те като брат. Какво толкова сложно има?

Тя се облегна на него. Колко й се искаше да остане. Имаше нужда да остане. Той бе прав, не бе готова да го напусне. Може пък и в това да няма нищо лошо.

— Добре. Още известно време.

Усети как напрегнатото му тяло се отпусна.

— Умно.

Не бе сигурна дали наистина бе умно. В момента не бе сигурна в нищо, освен в това, че ръцете му бяха силни и грижовни и че искаше да бъде именно тук.

— Пусни ме.

— След малко. В момента имаш нужда.

Наистина имаше нужда. Той я познаваше толкова добре. Беше я наблюдавал и бе изучил нуждите и желанията й. Когато имаше нужда от успокоение, той й го даваше. Когато искаше секс, той й даваше всичко от себе си. Той беше умният. Това би трябвало да я изплаши, вместо да й дава пълна сигурност. Най-накрая го отблъсна и тръгна към вратата.

— Ще се видим на обяд.

— Точно така.

Спря на прага, когато внезапно се сети.

— Не ми каза защо Джейми е бил в Гърция.

— Проверяваше някои следи, свързани с нападението в Медас.

— И какво се оказа?

— Рано е да се каже. — Говореше с равен тон, изразът му също бе обичайният.

Или прекалено непринуден. Имаше намерение да го попита за Джейми още преди, но от Симпсън той се прехвърли на темата за Рамон Сандекес и нишката й се изплъзна. Дали той нарочно не се опита да я отклони, за да не се задълбочава точно по тази следа?

— Истината ли ми казваш?

— Разбира се.

— За мен това е много важно — изрече смутено. — Имам нужда да ти вярвам, Никълъс.

— Каза го кристално ясно. Някога извършил ли съм нещо, което да те е накарало да не ми вярваш?

Тя поклати глава.

Той се усмихна и лицето му засия.

— Тогава ми дай почивка.

Красива усмивка, пълна с топлота. Откри, че му се усмихва в отговор, както обикновено правеше напоследък.

— Извинявай. — Обърна се и постоя нерешително, като се загледа през прозореца.

— Вали още по-силно.

Той въздъхна.

— Продължаваш да се тревожиш за Кейблър. Искаш ли да тръгна след него, за да си сигурна, че е стигнал до града?

— Би ли го направил? — попита тя, изненадана от предложението му.

— Стига да желаеш.

— Не, тогава пък ще се тревожа за теб.

— Приятно ми е да науча, че ме поставяш по-високо от добродетелния господин Кейблър.

— Снегът може и да спре.

— Съмнявам се. Според прогнозата за времето през цялата седмица ще вали сняг по протежение на канадската граница. — Хвърли поглед към прозорците. — След няколко дни валежите ще стигнат дори до Джоуъл и Таня в Минеаполис.