Айрис Йохансен
Живея, за да отмъщавам (12)

Единайсета глава

Никой не я преследваше.

„Плод на въображението — каза си Таня. — Идиотка.“ Но си отдъхна, когато спря колата на алеята пред къщата.

У дома. В безопасност.

За миг постоя с поглед, вперен в огледалото за обратно виждане. Единствената кола, която мина покрай нея, бе микробус, пълен с деца.

Ето, че я обзема параноя. Това е Минеаполис, а не Сараево. Излезе от колата, отвори багажника и извади торба с продукти.

— Чакай да ти помогна.

Тя се стресна и се извърна.

Фил вървеше по алеята.

— Извинявай. Да не те уплаших?

— Не те очаквах.

Той пое торбата, грабна и другите две от багажника и го затвори с лакът.

— Трябваше да ме извикаш.

— Мислех, че ще се справя. — Таня му се усмихна и тръгна по алеята към къщата. — Освен това не е твое задължение.

— Така си запълвам времето. Понеже лятото свърши, няма какво да правя в градината. — Направи физиономия. — Не знам защо съм тук, след като Нел е в Айдахо с Никълъс.

— Ти много ни помагаш. — Не го погледна, докато отключваше входната врата. — Никълъс да ти е поръчвал да ме следиш?

Той се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? Поръча ми да чакам тук, докато ми се обади, а дотогава да ти помагам с всичко, което пожелаеш.

— Но не и да ме следиш и да ме държиш под око, нали?

— Не. — Той я изгледа внимателно. — Да не би някой луд да те следи?

— Не. — Влезе в антрето и тръгна към кухнята. — Сигурно си въобразявам. Всъщност не видях никого. Само имах такова чувство. Защо някой ще иска да ме следи?

Фил се захили и подсвирна.

— Кой не би го направил? — После стана сериозен. — Но по света има какви ли не смахнати. Човек не може непрекъснато да си отваря очите на четири. Искаш ли следващия път, когато излизаш, да дойда с теб?

Тя поклати глава.

— Чувствам се глупаво. Сигурно си въобразявам.

— Какво от това? — Той остави торбите върху плота. — Така ще имам какво да правя.

— Ще видим. — Започна да вади нещата от първата торба. — Благодаря ти за предложението.

Младият мъж постоя нерешително, после тръгна към вратата.

— Двамата с доктор Лийбър сте много добри с мен. Не ми е приятно, че се тревожиш. Ако имаш нужда от компания, ме извикай.

Тя му се усмихна и видя как вратата се затваря след него. През последните няколко седмици Фил се превърна в неразделна част от живота им. Той с радост обикаляше наоколо, цепеше дърва, миеше колите, занимаваше се с градината. Душата й се стопляше, когато го видеше как вдига очи и й маха с ръка, докато работеше в градината.

Усмивката й помръкна, щом хвърли празния плик в кофата за отпадъци. Не й бе минавало през ума, че Никълъс ще го накара да я следи. Защо го прави? Нел се намираше в опасност, а тя не бе тук. Това е Америка. Нямаше снайперисти, които да дебнат иззад развалините и да избиват непредпазливи хора.

Но от годините на дебнене инстинктите й бяха изострени до крайност и Америка не се оказа безопасният рай, за какъвто винаги я бе смятала. И тук гърмяха бомби и ставаха убийства.

Тя обаче усети тези очи, приковани в нея.

Може би следващия път, когато излиза, наистина да вземе Фил със себе си.

Да, разбира се, помисли си, отвратена от самата себе си. Другата седмица започва занятия. И какво, бедното момче да седи пред университета и да я чака, защото инстинктите й били изострени? Може би са се събудили спомените от Сараево. Преживяното се задържа дълго в подсъзнанието. Възможно да е…

Тя поклати глава и решително изхвърли тази мисъл от главата си. Щеше да се държи нормално. Когато дойде време да излезе, тогава ще реши дали да помоли Фил да я придружи. Сега не бива да се тревожи. В тази къща, където си сви гнезденце, е в безопасност.

 

 

„Смята, че е на сигурно място — мислеше си Мариц. — Тази Владос е в къщата на Лийбър, там й е уютно и мисли, че нищо не я заплашва.“

Сви се на седалката на колата и се пресегна за сандвича, който взе на път за къщата. Хубаво е да си господар на положението. Няма нужда да я наблюдава непрекъснато. Сега Нел Колдър не е в къщата.

Но е била тук. Разпита съседите на Лийбър, бяха я виждали.

Поне смяташе, че е тя. Нел Колдър не бе красавицата, която му описаха, но Лийбър беше блестящ хирург и в болничния регистър бе вписал, че Нел Колдър е негова приходяща пациентка. Защо ще ходиш при пластичен хирург, ако не да промениш лицето си?

Отхапа от сандвича и започна да дъвче с удоволствие.

Скоро трябваше да реши въпроса с Колдър. Макар в действителност той да не го тревожеше. Ако не е тук, има чудесна възможност или докторът, или икономката му да знаят къде е. Каквото знаят, ще си го кажат. Трябваше по-рано да вземе мерки, но Лийбър не бе като директора на погребалното бюро. Веднага ще се вдигне шум, ако отстрани Лийбър и Владос от сцената. Няма нищо лошо, ако изчака още една седмица и да види дали онази Колдър няма да се появи в къщата.

Освен това се забавляваше да следи Таня Владос. На втория ден за своя радост и изненада откри, че тя усети присъствието му. Не бе направил грешка, но въпреки всичко тя разбра, че той е там. Забелязваше го по напрегнатостта й и по погледа, който хвърли крадешком.

Много отдавна не бе дебнал плячка. Гардо винаги настояваше за бързо убийство. Влизаш, излизаш. Той нямаше понятие какво удоволствие доставят ловът и страхът на жертвата — бе опияняващ колкото самото убийство.

Довърши сандвича и хвърли хартията в торбичката. Даваше си още половин час, след което щеше да мине покрай къщата и да провери. Тя скоро нямаше да излезе.

Вътре в къщата се чувстваше сигурна.

 

 

Нел падна тежко на пода.

— Ставай — нареди Никълъс. — Бързо. Никога не оставай да лежиш. Когато си на земята, си уязвима.

Бързо ли? Не можеше да диша, камо ли да се движи. Гимнастическият салон се завъртя пред очите й.

— Стани.

Тя се изправи… бавно.

— Секунда след като падна, си умряла — каза Никълъс. Понечи отново да се приближи. — Хайде.

Тя се намръщи.

— Не мислиш ли, че първо трябва да ме научиш как да се защитавам?

— Не, уча те какво да правиш, когато си на земята. Това все някога ще се случи, независимо колко си добра. Трябва да се научиш как да се отпускаш, все едно че нямаш кости, така че да не те боли, когато паднеш. После трябва да се изтъркаляш, за да избегнеш нов удар, и да скочиш на крака.

— Искам да се науча как да отвръщам на ударите. Това ли е обичайният метод?

— Вероятно не. Но е моят метод. Хвърли се към мен.

Тя се хвърли към него.

Той я метна на дюшека и я прекрачи.

— Ако бях Мариц, бих те ударил с юмрук под носа и костите биха се забили в мозъка ти.

Тя се взираше в него. Опитваше се да я накара да се почувства колкото се може по-безпомощна и слаба.

— Не, не би го направил.

— Смяташ, че ще прояви милост ли? Забрави го.

— Не, ти каза, че Мариц обича да използва нож. Ако ме събори, защо да губи тази възможност?

Изненада премина през лицето му, после то стана решително.

— Както и да е, мъртва си.

— Днес. Утре ще бъда по-добра. А вдругиден ще бъда още по-добра.

Той я изгледа продължително, погледът му отразяваше смесица от чувства, които тя не можеше да определи.

— Знам, че ще бъдеш. — Кокалчетата му бяха странно нежни, когато се докоснаха до бузата й. — Дяволите да те вземат.

Тя изведнъж почувства стегнатите мускули на бедрата му, силата на ръцете му, които държаха китките й приковани към постелката. Лъхна я мирис на пот и сапун, който се излъчваше от него. Беше… смущаващо. Тя извърна очи настрани.

— Тогава ме пусни да стана и да продължим.

За миг усети как бедрото му притиска ханша й. После я освободи и се изправи. Наведе се и я дръпна да стане.

— Край за днес.

Тя го изгледа изумена:

— Какво искаш да кажеш? Едва сега започнахме.

— Постигнахме много по-голям напредък, отколкото смятах. — Тръгна към вратата. — Край за днес.

— Ти ми обеща. Дължиш ми го.

Той я погледна през рамо.

— Тогава ми го запиши като дълг. Сигурен съм, че си водиш сметка. Иди и си вземи гореща вана заради натъртените места. Утре по същото време.

Тя се ядоса, когато вратата се хлопна след него. Направи така, че да се чувства безпомощна, а после я остави, преди да се е съвзела. Вероятно такава е стратегията му. Сигурно смята, че ако непрекъснато я обезкуражава, тя ще се откаже.

Един час по-късно тя вече се чудеше дали на следващия ден въобще ще бъде във форма да се изправи срещу него. Внимателно се потопи в горещата вода и се облегна на полегатата част на ваната. Мускулите на раменете и гърба я боляха и се схващаха все повече. Имаше синина на ханша, друга на лявото бедро и още пет лилави петна на дясната ръка, където я бе сграбчил.

Никой не би могъл да каже, че Танек не оставя своя отпечатък върху жена, помисли си печално. Всяко място, където я бе докоснал, я болеше.

Освен когато потърка кокалчетата на ръката си о бузата й. Тогава не я заболя.

Но дори и този миг на нежност я правеше неспокойна.

По-добре да го забрави. Затвори очи и се остави топлината на водата да навлезе в тялото й. Забрави всичко, но се приготви за утрешния ден.

 

 

— Готова ли си да започваме? — Танек й направи знак да се приближи. — Хайде.

Тя стоеше и го гледаше. Лицето му бе непроницаемо.

— Няма да прекъснеш часа, нали?

— Няма. Но ще ти се прииска. Тя се хвърли срещу него.

Той я преметна и я просна върху дюшека.

— Не се стягай. Гъвкаво. Когато паднеш, търкулни се и се изправи.

„Не се стягай — каза на себе си, докато с мъка се изправяше на крака. — Не се стягай.“

Лесно е да се каже. Когато летиш във въздуха, съвсем естествено е да стегнеш мускулите си.

В края на часа бе толкова изтощена, че не усещаше нито една част от тялото си.

Той застана зад нея.

— Ще спрем ли?

— Не. — Едва се изправи на крака и се олюля. — Продължаваме.

След още трийсет минути работа той я взе на ръце, отнесе я в стаята й и я пусна върху леглото. Каза й грубо:

— Напомни ми друг път да не ти позволявам ти да вземаш решения. Готова бе да продължиш, докато те убия.

И излезе от стаята.

Щеше да си почине малко, да събере сили и после да се отпусне във ваната. Господи, как болеше! Затвори очи. На другия ден ще помни да не се стяга, когато пада. Ще се претъркаля и ще се изправя на крака…

Нещо студено и мокро се притисна в ръката й, която висеше от леглото.

Тя отвори очи.

Сам. Трябва да е последвал Танек в стаята и да е останал затворен.

— Искаш ли да излезеш? — попита го. — Ще трябва да изчакаш малко, докато се раздвижа. Не съм в много добра форма.

Немската овчарка я изгледа за миг и после легна на пода по леглото. Прие я. Кучето знаеше какво е болка и искаше да я утеши.

Протегна глава и го погали по главата.

 

 

На другия ден тя не се стягаше, когато той я мяташе, но не можеше да си наложи и да се изправи на крака.

На следващия ден при едно от първите падания се претърколи, но когато се измори, не успя да го направи.

На третия ден успя да се отпусне, да се претърколи и да се изправи на крака. Почувства се все едно бе нарисувала шедьовър. Всичко се сглобяваше.

— Добре — каза Танек. — Направи го пак.

В продължение на два дни не съумя да го направи пак. Той я хвърляше по-силно, всичко се развиваше в по-бързо темпо.

Прекарваше по два часа на ден в гимнастическия салон, но й се струваха като двайсет и четири. Когато не беше там, мислеше върху това, подготвяше се умствено и физически за следващия път, когато се изправи срещу Танек. Продължаваше да скицира, разговаряше с Микаела, хранеше се, спеше, но всичко й се струваше нереално. Чувстваше, че сякаш живее в пашкул, нямаше никаква връзка със света, само с налагащия се Танек, с гимнастическия салон и паданията.

Но ставаше по-силна, по-подвижна, по-бърза. Скоро Танек нямаше да я побеждава толкова лесно.

 

 

Никълъс долови леки стъпки покрай вратата си.

Нел бе излязла от стаята. Отново имаше кошмари.

Той се обърна по гръб и се загледа в тъмнината.

Таня му бе разказвала за кошмарите си, но едно е да знаеш, друго е да наблюдаваш как Нел ги преживяваше. Няколко пъти я последва така, че тя да не го усети. Особено като забеляза мокрото й от сълзи лице. Не би й било приятно той да забележи слабостта й.

Тя отиваше във всекидневната, свиваше се на дивана, взираше се в картината на Делакроа или се приближаваше до прозореца и гледаше към планините. Оставаше час, понякога два, после се връщаше в стаята си.

Дали заспиваше отново?

Сигурно сънуваше скъпата си дъщеричка. Никога нямаше вид на напълно отпочинала, винаги бе малко нервна.

Но това не пречеше на решителността или издръжливостта й. Независимо колко пъти я хвърляше, тя бе готова за още. Сила на духа и непоколебим кураж, загърнат в тази красива крехка опаковка. Когато правеше грешки, учеше се от тях. Издържаше, независимо колко изморена и натъртена бе.

Устояваше на твърдостта, на грубостта, на безразличието му към болката й.

Искаше му се тя да се прибере и да си легне.

 

 

Във вторник най-после всичко си дойде на мястото. Нел откри, че от паданията вече не я боли, имаше сили да се претърколи и да се изправи на крака, готова да се защити.

— Смятам, че го постигна — каза Танек. — Направи го отново. — Хвърли я силно.

Секунди, след като падна на дюшека, тя скочи на крака.

— Добре. Сега вече можем да започнем. Утре ще учим атака и защита.

Тя се усмихна щастливо.

— Сериозно?

— Освен ако предпочиташ да продължавам да те хвърлям из салона.

— Струва ми се, че ми беше достатъчно — отвърна тя сухо.

— Вече ще можеш да се съсредоточаваш върху това, което те уча, и няма да се тревожиш дали ще те заболи. — Подхвърли й кърпа и видя как тя изтри потта от лицето си. — Справи се добре.

Това бяха първите похвални думи, които й отправи, и тя усети как я облива топла вълна.

— При теб стана по-бързо отколкото при мен. — Той изтри лицето и врата си. — Аз бях едва на четиринайсет години и умеех добре да се пазя. Съпротивлявах се на всяка крачка по пътя, освен това в склада, където Терънс ме учеше, нямаше никакъв дюшек. Десетина пъти едва не си счупих врата, докато се науча.

— Терънс?

— Терънс О’Мейли.

Тя забеляза как той пак се затвори в себе си.

— Кой е Терънс О’Мейли?

— Един приятел.

Отговори й рязко, но този път тя не му обърна внимание. Той знаеше всичко за нея. Време бе тя да научи повече за него.

— Твоят приятел, когото Гардо е убил?

— Да. — После изрече: — Заслужаваш награда. Какво искаш?

— Награда ли? — повтори тя изненадана. — Нищо.

— Кажи какво искаш. Привърженик съм на системата на обучение с награди и наказания. — Добави сухо: — Напоследък изстрада достатъчно наказания.

— Нищо не желая. — Замисли се. — Освен може би…

— Какво?

— Какво беше казал за Мариц… — Замълча, защото гласът й изневери. — Когато ме свали на пода. Нещо за удар под носа, който можел да ме убие. Мога ли да се науча да го правя? Веднага?

Той впи очи в нея, после се разсмя.

— Никакви бонбони, цветя или бижута. Само още един урок. Трябваше да се досетя. — Усмивката му се стопи.

— Много лошо. Надявах се, че насилието вече ще ти омръзне. Досега доста си изпати от него.

Насилие ли? Действително, че я е боляло, но той никога не бе употребявал насилие. Тя винаги си даваше сметка, че той мереше силата си и в нея нямаше злоба.

— Не смятам, че си ме тормозил.

— Наистина? На мен пък така ми се струваше. — Сви рамене. — Не съм свикнал да подхвърлям жени, които не тежат и наполовина колкото мен.

„Измъчва се — каза си тя. — Зад студената маска го гнети неприятно чувство.“

— Аз поисках да го правиш.

— Така е. — Пристъпи по-близо и взе ръката й. — Ти самата поиска този приятен малък подарък. Ти го пожела и аз ти го дадох. — Вдигна ръката й към устните си. — Както ще получиш и подаръка да убиеш Мариц с един удар. — Обърна ръката й и притисна устни към дланта й.

— Със същата тази ръка.

Свари я неподготвена. Дланта й изтръпна и тя остана без дъх както по-рано, докато се учеше да пада и става.

— Не ти ли доставя по-голямо удоволствие да рисуваш картина вместо да убиеш човек, Нел? — попита я тихо.

Пусна ръката й и излезе от гимнастическия салон.

 

 

На следващия ден Микаела донесе два кашона от Бар Х.

Нел седеше на обичайното си място и скицираше, когато забеляза кашоните в ъгъла. Капаците бяха отворени и явно бяха пълни с дрехи.

— Какво е това?

Икономката се обърна и погледна към кашоните.

— Стари дрехи, които ще занеса до Ласитър следобед.

— В събота благотворителното общество на баските подготвя търг на дрехи втора употреба. Трябва да ги отнеса до камионетката. Сутринта ги прегледах, за да съм сигурна, че не са скъсани. — Сви рамене. — Децата бързо късат дрехите.

— Децата ли?

— Имам две внучета. Не съм ли ти казвала?

Микаела — баба? Много странно. Не можеше да си я представи с внуче.

— Дъщеря ми Сара има син и дъщеря — обясни. — На шест и на осем години са. Остави това и ми помогни да ги занесем до камионетката.

Нел послушно остави скицника върху кухненския плот и я последва.

— Ти вземи този. — Подаде й единия кашон. — Оставила съм камионетката до конюшнята. — Вдигна другия кашон и излезе от кухнята.

Младата жена направи гримаса и я последва. Микаела ставаше по-скоро за генерал, отколкото за баба. Представи си как строява войската и…

Нещо изпадна от кашона. Спря, за да го вдигне.

Беше гуменка, много мъничка, червена гуменка.

Детска обувчица. Колко пъти бе вдигала така обувки и ги бе хвърляла в гардеробното помещение, след като Джил си легнеше?

Не можеше да вдигне тази обувка.

Само се взираше в нея.

Джил.

— Побързай, че имам работа — провикна се нетърпеливо Микаела.

Нел си наложи да коленичи и да вдигне обувката. Остана свита с нея в ръка. Колко приятно бе, колко… познато.

— Боже мой — прошепна. Започна да се люлее напред-назад, притиснала малката обувчица към гърдите си. — Не… не… не…

— Какво правиш… — Икономката се показа на прага. Постоя нерешително само миг, после тръгна към нея. — А, изпуснала си обувка. — Взе я от Нел и я пусна в кашона. — Аз ще го отнеса. Иди да си измиеш лицето. Изцапала си се. — Вдигна кашона и излезе от стаята.

Младата жена бавно се изправи и отиде в банята. Не бе изцапана. Бузите й бяха мокри от сълзи. Глупаво. Да се разчувства толкова от една обувка. Не можеше да контролира сънищата си, но смяташе, че денем се владее и става по-издръжлива, дори може би раната й започва да заздравява. Така ли ще продължава цял живот?

— Не се бави толкова — чу се гласът на Микаела от другата страна на вратата. — Трябва да обелиш картофите.

Тя никога не я бе карала да й помага в готвенето. Смяташе кухнята за свое царство. Направи се, че не забелязва моментната проява на слабост на Нел и се опитваше да й създаде работа. Добротата се проявява по различни начини.

— Идвам. — Отвори вратата. — Извинявай, аз…

— За какво? Че си непохватна и изпусна една обувка ли? — Микаела тръгна към кухнята. — Не ме интересуват обясненията ти. Ела да ми помогнеш.

 

 

— Хубаво е. — Никълъс наклони скицата към лампата. — Уловила си я.

Нел поклати глава.

— Не съвсем. Ужасно трудно е да се опитваш да рисуваш някого, който непрекъснато лети като Микаела.

— Тя не лети. Тази дума предполага голямо пространство.

— Както и да е. — Взе си скицата и я сложи обратно в папката. — Но смятам, че съм готова утре да разпъна триножника и да започна с маслените бои. — Погледна го изпод вежди. — Имам ли право на премия?

— Не. — Той коленичи до огъня и разбута дърветата. — Достатъчно време ти отделям в салона. От повече би се преуморила.

Така си мислеше, че ще й отговори, но нищо нямаше да й стане, ако опита. Всъщност сигурно бе прав. Бе доволна от напредъка си през седмицата, откакто започна да я учи на атака и защита. Но й бе нужно много повече време, за да станат движенията й втора природа.

— В Обанако не успях да науча много за оръжията — започна предпазливо.

— Не съм специалист. Джейми обича оръжията. Ако дойде тук, може би ще го накараш да те научи.

— Или да работя с нож.

Той вдигна глава и я погледна в очите.

— Ще те науча как да се защитаваш от удари с нож, но не и как да го използваш. Така или иначе не би успяла срещу Мариц. За три месеца не можеш да научиш всичко, което той е овладял в продължение на години. — Изправи се и напълни чашата й с кафе. — По-добре да имаш друго оръжие, много добър план или просто късмет.

— А за Гардо? Какво трябва да имам срещу него?

— Остави го на мен.

— Не мога. Той е дал заповедта. — Вдигна чашата с кафе към устните си. — Разкажи ми за Гардо.

Танек седна до камината и обгърна коленете си с ръце.

— Нали спомена, че си събирала сведения за него.

— Знам само онова, което пише в „Тайм“.

— Умен е, а също и предпазлив. Иска да се придвижи нагоре в йерархията на картела на наркотиците.

— Смятах, че вече е в йерархията.

— Все още е на по-ниските стъпала и се катери. Иска да командва като Сандекес, Хуарес и Палома. Освен това обича парите и красивите жени. Колекционира редки и старинни саби.

Тя си спомни, че се споменаваше колекция от саби.

— Страст?

Той сви рамене.

— Определено страст. Може би е продължение на желанието му за власт.

— Нещо като фалическа изява ли?

Той се разсмя.

— В известен смисъл. Макар и картината да е малко стряскаща.

— Има ли жена?

— Женен е повече от двайсет години и й е напълно предан, както и на двете си деца. — След малко добави: — Макар че тази преданост не му пречи да има любовница в Париж.

— Ти знаеш ли коя е любовницата му?

— Симон Ледо — модел. Но не можеш да стигнеш до него чрез нея, ако това си мислиш. Любовниците на Гардо знаят какво ги очаква, ако го предадат.

— Как?

— Вероятно ги кани да присъстват на някоя от тайните му сбирки по фехтовка в залата, която е построил в замъка си. Когато иска да демонстрира наказание, има на разположение млад фехтовчик, който го освобождава от заплахите. Това удовлетворява чувството му за стил.

— Убива ли ги?

— Убива ги. Макар и да дава и на противника си сабя, за да се защитава.

— Ако противникът спечели?

— Преди това Гардо му е обещал да го пусне, но от две години не му се е налагало да смени любимия си сабльор Пиетро. Фехтовката не е умение, което се придобива във всеки махленски гимнастически салон.

— Но каза, че неговият човек е подменил някого. Значи понякога печели другата страна. — Изведнъж й хрумна нещо. — Ти ли си бил?

— Не, не бях аз. — Сведе очи към сплетените си ръце. — Може и да спечели, но човекът пак не остава жив.

— Значи Гардо не пуска никого?

— Случва се и да пуска. — Рязко се изправи на крака. — Отивам в града.

— Сега? Защо? — попита тя смаяна.

— Уморих се от въпроси, също и всяка минута да живея с мисълта за Гардо и Мариц. — Тръгна към вратата. — Дойде ми до гуша.

Но нямаше вид, че има нещо против въпросите й, докато не заговориха за фехтовката.

— Съжалявам, ако съм те разстроила — изрече тя тихо. Примигна, когато вратата се затръшна зад него.

След малко чу джипът му да напуска двора на конюшнята. Изправи се и отиде до прозореца. След като светлините на стоповете му се загубиха в далечината, се почувства самотна. През последните седмици той ходеше често следобед в Бар Х, но сега за пръв път отиваше в града вечер. Почувства се изоставена.

Глупости! Добре че премахна шаблона. Много й беше удобно да прекарва с него вечерите в осветената от огъня стая.

Той е мъж, а ти си по-близо до него от жените в града.

С изненада установи, че повтаря думите на Микаела.

Жените в града. Естествено, че Танек нямаше да живее в тази дивотия без сексуални удоволствия. Би трябвало да се учудва, че по-рано не й е хрумвало, че той има нужда от жена.

Дали е някоя определена жена?

Не бе нейна работа. Той си имаше свой живот, тя — неин. В отношенията им не можеше и да става дума за изоставяне.

Нещо леко се докосна до бедрото й и когато се обърна, видя, че Сам я гледа.

— Ех, момчето ми. — Нежно го погали по главата. — Отиде си. Искаш ли довечера да спиш при мен?

Оставаше да се държат един за друг. Той също бе изоставен.

 

 

— Давай — задъхваше се Мелиса. Вдигна се нагоре, за да го приеме по-пълно. — Точно така. Помогни ми.

Той проникваше дълбоко. Още по-дълбоко. Освободи се твърде рано и се отпусна безсилно върху нея.

Усещаше я как бързо се движи под него, достигайки своята кулминационна точка.

Той се изтърколи настрани, легна по гръб и пъхна ръка под главата си. Знаеше, че трябваше да продължи да я прегръща. Близостта след акта е важна за повечето жени. Но не желаеше да я прегръща. Не искаше да бъде на това място.

— Хубаво беше — промърмори тя и се сви до него. — Радвам се, че се отби, Никълъс.

Той я погали по главата. Сексът винаги й се отразяваше добре. Мелиса Ролингс бе щастливо простовата. Раздаваше се щедро, а в замяна искаше малко. Беше трийсет и четири годишна, разведена, занимаваше се със свой бизнес с недвижими имоти в Ласитър и не желаеше да се обвързва. За него бе идеална.

Обаче той не желаеше да е тук.

Тя го целуна по рамото.

— Боях се, че няма да те видя повече. Чух, че в ранчото имало жена. Още ли е там?

Не желаеше да мисли и за Нел.

— Да.

Тя се изкикоти.

— Е, явно не е много добра. — Пресегна се и го хвана. — Едва не ме изнасили, докато се съблека.

— Изнасилването означава липса на съгласие. — Целуна я по слепоочието. — Неподходяща дума.

— Е, добре, не исках да се боря с теб. Липсваше ми. — Започна да го гали възбуждащо. — И аз съм ти липсвала.

— Разбира се. — Все още не можеше да си тръгне. Мелиса не бе проститутка. Не можеше да вземе нещо и веднага да си отиде. Не бе по правилата. Насили се да я прегърне. — Съжалявам, ако съм бил малко груб.

— Хареса ми. — Тя се прозя. — Харесвам всичко, което правиш с мен. Обичам разнообразието. — Пусна го и се сви още по-близо. — Имаш ли нещо против, ако поспя? Имах ужасен ден.

— Искаш ли да си тръгна?

— Не, само малко да поспя. — Потърка като котка бузата си о рамото му. — Знам, че скоро ще ти се прииска отново.

— За мен е важно ти какво желаеш.

— Тогава остани през нощта. Няма да те пусна сега, когато най-после реши да ми дойдеш на гости.

Той потисна известно нетърпение. Тя имаше право да го очаква — обикновено оставаше нощем.

— Тогава заспивай. Тук съм.

— Добре — измънка тя сънено. Помълча малко и той помисли, че е заспала. — Коя е тя?

— Приятелка.

— Не исках да се меся, където не ми е работата — прошепна. — Просто бях… любопитна. Нахвърли се като настървен.

— Отдавна не съм те виждал. — Докосна устните й с показалеца си. — Мълчи и заспивай.

— Не искаш да говориш за нея.

— Няма нищо за приказване. — Не желаеше да говори за Нел, не искаше и да мисли за нея. Трябваше да се откъсне от нея и да се отдаде на секса. Винаги използваше секса, за да се отпусне и успокои, а сега нервите му се изостриха още повече.

Този път не подейства. Не желаеше да бъде тук. Искаше да бъде в ранчото с Нел, да наблюдава напрегнатото изражение на лицето й, да гледа как се пресяга и гали Сам.

Признай го.

Искаше да е в леглото и да я люби.

Но тя не бе готова. Вероятно дълго няма да бъде готова да го приеме, а може би и никога. Сигурно така е по-добре. Дълго време бе работил, за да постигне живот, какъвто искаше, а тя щеше да го разруши. Всъщност тя вече го разруши. Не беше жена, която можеш да посещаваш само когато ти е удобно. Дори откри, че я наблюдава, когато се смълчаваше, и се чуди защо ли не му говори.

Очевидно решението бе да се държат на разстояние, но нямаха избор. Щяха да продължават да живеят под един покрив и всеки ден да са близо един до друг.

Тежко му и горко.

 

 

— Никълъс не се ли е върнал от града? — попита Микаела.

Нел не вдигна очи от скицника.

— Още не.

— Късно е. Обикновено не седи толкова дълго при нея.

Младата жена се сдържа и не попита коя е тя.

— Защо му позволи да отиде? — поинтересува се икономката.

— Той прави каквото пожелае.

— Можеше да го спреш. Той само я използва. Следващия път му дай онова, което желае, и няма да ходи там.

Нел я изгледа.

— Какво?

— Не ме чу?

— Не съм сигурна. Смятах, че искаш да си тръгна колкото е възможно по-скоро.

— Промених мнението си. Мисля, че свикнах с теб.

— Благодаря — сухо й отвърна тя.

— Ти също сигурно ще свикнеш със земята. Би могла да помогнеш на Никълъс да се установи тук.

— Радвам се, че според теб бих могла да ви бъда от полза.

— Неприятно ти стана от това, което ти казах. Желая най-доброто за всички ни.

— Както ти го разбираш.

Тя се усмихна.

— Разбира се. Но за да си доволна, съм съгласна да направя отстъпка. Ще стоя на едно място петнайсет минути на ден, за да ме рисуваш.

— Щедростта ти ме трогва.

— Би трябвало. — Тръгна към вратата. — Не обичам да стоя бездейна.

— Меко казано. — Нел остави скицника настрани, когато вратата се затвори след нея.

Тази жена я изумяваше: не се съобразяваше с никого, освен със себе си.

Та нима тя не е същата?

Изправи се неспокойно и се приближи до прозореца. Небето притъмняваше с наближаването на вечерта. Липсваше й предизвикателството на часовете, прекарани в гимнастическия салон. Бе се пригодила към установения ред, към ежедневието.

Свикнала бе с Танек.

Това бе съвсем естествено и не означаваше нищо. Свикна също и с Микаела, и със Сам. Къде ли е той?

Изведнъж студени тръпки я побиха. А ако не е с жена? Икономката каза, че никога не се застоява толкова дълго. Мъж, който издига огради около жилището си, сигурно се намира в опасност, когато е извън него.

Сам излая пронизително и се спусна по стъпалата на верандата.

Джипът!

Излезе на верандата и зачака.

Сам заподскача опасно близо до колелата на джипа, щом той навлезе в двора на конюшнята.

Усмихна се, когато чу Танек да ругае, удряйки спирачки.

— Закъсня. — Слезе по стъпалата. — Микаела е готова с вечерята. Ще се разсърди, ако… — Спря изненадана, когато видя Джейми Риърдън да слиза от джипа. — Здравей.

Танек бе клекнал до кучето.

— Наложи се да взема Джейми от летището. Пристигна преди един час.

Риърдън се усмихна и се приближи към нея.

— Ник ми позвъни рано сутринта в Минеаполис и каза, че си имала нужда от услугите ми. Макар че ми е противно да си представя прекрасна жена със смъртоносно оръжие в ръка, естествено, веднага долетях. — Погледна към планините и потрепери на шега. — Не можеш да си представиш каква жертва правя. Нито един цивилизован мъж не би се осмелил да дойде в тази пустош.

Говореше за оръжия, установи тя. Само предната вечер бе споменала на Танек, че не може да борави с огнестрелно оръжие. Незабавното привикване на Джейми не я наведе на мисълта, че той се готви за действие.

— Благодаря ти, че дойде.

Танек се изправи и тръгна към верандата.

— Ела да разгледаш имението, Джейми. Не е точно копторът, който очакваш.

— Нашата Нел е оцеляла през всичките тези седмици — каза новодошлият. — Това е отличен знак, че и аз ще мога да го понеса.

Нел бавно ги последва, докато влизаха в къщата, Джейми се обърна и се усмихна.

— Нямах никакво желание да се натрапвам. Ако искаш, да си тръгна?

— Не, разбира се, че не. Само се изненадах — изрече бързо. — Не го очаквах.

— Нито пък аз. — Направи физиономия. — Но Ник може да бъде убедителен. Обещавам, че няма да преча на никого.

Сега всичко щеше да бъде различно. В присъствието на другия мъж нямаше да има място за интимност.

Явно Никълъс го е пожелал, иначе не би извикал Джейми тук. Доскучаваше му и му бе неприятно да бъде сам с нея.

Тя не обърна внимание на болката, която й причини тази мисъл. Трябваше да приеме промяната и да направи така, че да се възползва от нея. Тъй или иначе това време й бе дадено, за да учи, а Джейми имаше какво да й даде.

— Няма да пречиш. Радвам се, че дойде.

 

 

Губеше си времето, установи със съжаление Мариц. Жената Колдър нямаше да дойде. Скоро ще трябва да сложи край на всичко това. Жалко. Чувстваше Таня Владос като близък човек. Почти я бе обикнал.

Наблюдаваше я, знаеше, че се страхува, предвкусваше го. След първите дни тя не му обръщаше внимание, но усещаше присъствието му. Вършеше работата си и той откри, че започва да изпитва нещо като уважение към издръжливостта й. Това правеше наслаждението от следенето сто пъти по-голямо.

Обикновено не изпитваше сексуално желание към жертвата си, но в главата му се зараждаше идеята да се отнесе към нея другояче, не както към другите. Но ако й окаже тази чест, това би трябвало да стане следобед, когато Лийбър не си бе вкъщи, за да се намеси. През деня само работникът се моташе наоколо, него можеше да очисти навън, в градината. Ако му окажеше съпротива, би могла да стане грешка, а Мариц имаше нужда от информация, преди да извърши убийството. Предпочиташе да я получи от Таня, ако тя знаеше нещо.

Щеше да му отнеме дълго време, докато я накара да му даде тази информация, мислеше си гордо. Тя понасяше дебненето му с рядка смелост.

Да, заслужаваше да се отнесе различно към нея.