Айрис Йохансен
Живея, за да отмъщавам (16)

Петнайсета глава

— Добре ли си? — попита Никълъс тихо, докато маневрираше с колата.

Тя не отвърна направо.

— Кейблър ще си навлече ли неприятности?

— Може би. Направи голяма грешка. Но той упражнява голяма власт в Агенцията. Няма да го изхвърлят.

— Грешката не беше негова. Не е могъл да знае, че ще ни преследват.

— Не желая да говоря за Кейблър. Не давам и пукната пара за него. Ти как си?

— Добре. — Стискаше здраво чантата си. Трябваше да се хване за нещо, за каквото и да е. Като че всичко се изплъзваше от ръцете й. — Къде е Джейми? Дойде ли с теб?

— Чака на летището. Натам отиваме.

— Няма да се кача на самолета с теб.

— Ти да не мислиш, че ще те отвлека?

— Не знам какво се готвиш да правиш.

— Просто искам да те изведа от града.

— Откъде да знам? Как мога да съм сигурна, че каквото ми казваш, е вярно?

Той изруга тихо, неочаквано спря до бордюра под улична лампа и изключи мотора.

— Добре. Хайде да поговорим.

— Не ми се говори. — Струваше й се, че ще рухне.

— Погледни ме.

Тя продължи да гледа право напред. Той хвана брадичката й и извърна лицето й към себе си.

— Добре. Нямам намерение да те принуждавам да правиш нещо, ако не го желаеш.

— Няма да успееш.

— Вярно е, че бих могъл да си навлека неприятности. Доста добре съм те научил. — Погали я с пръст по бузата. — Но не можах да те науча как да понесеш подобно нещо. Просто трябва да дишаш дълбоко и да изчакаш да мине шокът.

— Защо трябва да съм шокирана? Понеже видях как двама души изгоряха ли? И аз бих могла да сложа бомбата. Ричард започна всичко.

— Много строго съдиш.

— Млъкни. — Тя трепереше. — Пали колата. Казах ти, че не желая да говоря.

Той се опита да я прегърне и да я привлече към себе си. Тя настръхна.

— Пусни ме. Не ме докосвай.

— Когато престанеш да трепериш.

Тя се отдръпна към края на седалката.

— Добре, аз съм лъжец и ти не ми вярваш. Тогава ме използвай. Вземи каквото можеш от мен. Тогава всичко ще е наред.

— Свали си ръцете.

Той я пусна.

— Добре. Да поговорим. Понякога това помага.

— Не желая да говоря.

— Разкажи ми за Колдър.

Тя поклати глава.

— Не съм си представял, че смъртта на този негодник ще те разстрои толкова много.

— Мразех го — каза тя. — Джил нямаше да умре, ако не бе работил за Гардо. Щях да го убия, ако Кейблър не ме бе спрял. Исках да го видя мъртъв.

— Искаше ли и тя да умре?

— Надин ли? Не. Не знам. Не смятам, че е искала да ме засегне… Не знам.

— Но те ти отнеха всичко.

— Прав си.

— Плашиш се, понеже се чувстваш безпомощна. Пак ще ти се случи. Човек не може винаги да контролира всичко. Понякога му остава само да реагира.

— Пали колата.

— Къде отиваме?

— Ще ме закараш до летището.

— Ще ми позволиш ли да те отведа отново в ранчото?

— Ти май се шегуваш.

— Не ми е до шеги. Какво ще правиш?

— Плановете ми не са се променили.

— Но вече не съм включен в тях.

— Не ти вярвам.

— Но имаш нужда от мен. Това не се е променило. Допускаш чувствата да ти пречат. — Погледна я. — Добре, излъгах те. Основно поради пропуск, но все пак това е начин за измъкване. Излъгах те. Вярваш ли на Кейблър, че се опитвам да те използвам за примамка?

— Вярвам, че си способен на всичко.

— Не ми отговори.

— Не — отвърна тя рязко.

— Направил ли съм нещо, което да те постави в опасност?

— Не.

— Тогава какво толкова отвратително съм направил?

— Ограби ме. Измами ме — отвърна тя яростно. — Това е мой живот. Имах право да знам за Ричард. Имах право да отида при Таня, когато беше в опасност.

— Да, ограбих те от тези права и бих го направил отново.

— Нима очакваш, че ще продължаваме сякаш нищо не се е случило?

— Не, очаквам да разбереш, че ще те лъжа и мамя, ако засяга твоята сигурност. Очаквам от теб да се научиш да се приспособяваш и да се защитаваш срещу това. Но очаквам също да ме използваш по начина, който бе намислила в началото. Защо да не го направиш? Помисли спокойно и логично. Не съм ли прав?

Идеше й да изкрещи и да го удари. Не искаше да действа логично. Чувстваше се самотна и предадена и й се искаше той да страда заради това.

— Това е моята област. Познавам пътя около мините. Смъртта на Колдър не те ли научи на нещо?

Тя потръпна, като си спомни последния поглед, който хвърли към горящия ад. Експлозията стана най-неочаквано. Дори не бе сънувала… А Никълъс веднага е разбрал какво се е случило. Трябваше да се абстрахира от обидата и гнева. Нямаше нужда от тях. Всичко останало може да се бе променило, но не и това.

— Няма да се върна в ранчото.

— Това вече го разбрахме.

— Няма да чакам до края на годината. Веднага заминавам за Париж.

— Щом така искаш.

Тя го изгледа подозрително. Беше се съгласил твърде лесно.

— Ще направя резервация още щом пристигнем на летището. Ще имаш ли нещо против, ако Джейми дойде с нас? Може да ни бъде от голяма полза.

— Нямам нищо против.

— Добре. Тогава се облегни и остави всичко на мен.

— Това е последното, което възнамерявам да направя. Няма повече да повтарям тази грешка. — Погледна го в очите. — Има много грешки, които няма да повтарям. Не смятай, че всичко ще бъде същото, Никълъс.

— Няма защо да ми го казваш. — Запали мотора. — Също като теб и аз ще се науча да се приспособявам.

 

 

— Къде ще се настаним? — попита Нел, след като влезе в тъмносиния фолксваген, който Джейми нае на летището „Шарл дьо Гол“.

— Държа апартамент в покрайнините на града. Нищо особено, но има предимството, че човек може да се уедини. Тази вечер ще спим там.

— Дотолкова, доколкото може човек да се уедини в Париж. — Джейми се качи на задната седалка. — Не бива да разчиташ, че Гардо не знае за апартамента.

— Не разчитам на нищо. — Ник изкара колата от паркинга. — Затова трябва утре да потърсиш и да намериш нещо извън града. Не искам да рискувам хората на Гардо да видят Нел. Известно им е, че е жива, но не знаят как изглежда. Това е нашето предимство.

Тя го изгледа въпросително.

— Ако реша да те пратя в клетката на тигрите — добави Никълъс, — може би ще постъпя така, както Кейблър ти каза, че ще направя, и ще те подложа на риск.

Тя поклати глава.

— Не би го направил.

— Защо да се тревожа, когато ти самата желаеш да го извършиш? — Сви рамене. — Въпреки загрижеността на Кейблър цената ти като примамка е спаднала. Вече не би трябвало да си тяхна цел.

— Защо?

— В началото бе набелязана за жертва като наказание за Колдър. След това Мариц тръгна да те търси, за да се опита да разбере къде се намира съпругът ти.

— Но ти направи така, че да не знам нищо за това, нали? — изрече тя горчиво.

— Те обаче не го знаеха. Логично е да се предположи, че една съпруга знае къде се намира съпругът й.

— И затова смяташ, че тя е в безопасност, така ли? — попита Джейми.

— Може би. Вече би трябвало да е отпаднала от списъка на Гардо. — Погледна я крадешком. — Но може би все още си в този на Мариц. Той е маниак.

Той наистина бе чудовище.

— Знам. — Косата й настръхна от тази мисъл. — Но това може да се окаже също в наша полза.

— От друга страна, той може да те смята просто за поръчка и да те остави на мира.

— По-добре още днес да тръгна да търся друга квартира — каза Джейми. — Когато стигнем до апартамента, ще ви оставя, а аз ще се опитам да намеря нещо.

 

 

Никълъс отключи вратата на апартамента и й направи път да влезе.

— Много хубаво. — Тя огледа всекидневната. Удобна, елегантна, просторна. Последното трябваше да го очаква. Никълъс винаги обичаше обширни пространства. — Коя е моята стая?

Той й посочи вратата вляво.

— В гардероба има хавлия. Утре ще купим всичко, от което имаш нужда.

— Добре. — Тръгна към вратата, която й посочи.

— След като се освежиш, ела в кухнята. Хазаинът държи хладилника зареден с основни храни. Ще направя омлет. В самолета не яде.

— Не съм… — Замълча. Беше гладна и нямаше смисъл да упорства. — Благодаря.

— Да, трябва да поддържаш силите си — изрече тихо Никълъс. — Все пак работа ни чака.

Тя не обърна внимание на ироничния му намек и внесе сака си в спалнята. В момента не й бе останала много енергия. Едва се владееше.

Отиде в банята и изми лицето си. Не приличаше на подгонено животно, както се чувстваше. Лицето, в което се взираше в огледалото, бе бледо и малко измъчено, но бе същият красив образ, който Джоуъл й бе дал преди няколко месеца.

Джоуъл. Изпита голямо съжаление, когато си спомни колко огорчен бе в болницата. Не го обвиняваше. Той обичаше Таня, а за малко не я убиха заради нея. Но ако Никълъс бе прав и Нел вече не беше тяхна цел, тогава Таня също би трябвало да бъде в безопасност. Можеше само да се надява.

Избърса лицето си и тръгна към кухнята.

— Налей кафето и седни до бара. — Той вадеше чинии от шкафа. — Храната ще бъде готова след малко.

Тя наля кафето от машината на плота и отнесе чашите до бара.

Никълъс донесе омлетите и седна срещу нея.

— Добър апетит.

Тя опита с вилицата. В омлета имаше гъби и сирене и бе изненадващо вкусен.

— Вкусен е. В кухнята в Хонконг ли се научи да готвиш?

— Учил съм тук и там. Омлет се приготвя лесно. — Започна да се храни. — Какво смяташ да правиш?

— Да намеря Мариц.

— Трябва да имаш план, по дяволите!

— Знам. Ще го съставя. Не съм имала време да помисля.

— Искаш ли да чуеш моя?

— Не, ако е свързан с изчакване.

Ръката му стисна вилицата.

— За след повече от месец е.

Тя не отговори.

— Слушай, Гардо е много предпазлив човек, но има страст към саби. Какво мислиш, че е готов да направи за сабята на Карл Велики?

— На Карл Велики? — Смътно си спомняше, че е виждала сабята, изложена в музей. — Смяташ да я откраднеш ли?

Той поклати глава.

— Не, но ще кажа на Гардо, че съм го направил и съм заменил истинската с фалшификат.

— Няма да ти повярва.

— Защо да не повярва? — Усмихна се. — Знае, че съм го правил и по-рано.

Тя се взря в него.

— Сериозно?

— Е, не съм пробвал със сабя. — Отпи от кафето си. — Но принципът е един и същ. От миналия април съм поръчал на един майстор на саби в Толедо да й направи копие — ще изглежда много стара. Ще пратя снимки на Гардо и ще му предложа някой от неговите експерти да разгледа сабята преди него. Без химическа проба никой няма да разбере, че има разлика. Ако поискам среща насаме с него, за да му я покажа, смятам, че няма да устои.

— Той не знае ли, че имаш намерение да го убиеш?

— Знае.

— Тогава ще е глупак, ако се срещне с теб.

— Не и когато е на своя територия, в замъка си, пълен с гости и негови хора.

— Тогава ще те убият.

— Не е много вероятно. Съдружниците му ще се разтревожат много.

Говореше за Сандекес, реши тя. Неговата застрахователна полица.

— Все пак е опасно.

— Но може да стане… ако се съгласиш да изчакаш.

— А Мариц?

Той се поколеба.

— Има вероятност да не е в Белвин. Гардо сигурно смята, че е твърде рисковано да го крие там след нападението на Таня.

Тя го погледна в очите.

— Тогава къде ще изпрати Мариц?

— Джейми ще се свърже с някои хора и ще се опита да открие къде е.

— Ти знаеше, че според мен Мариц трябваше да е тук.

— Може и така да е. Наистина не знам — Допи кафето си. — Нали ти ми каза да тръгваме за Париж.

— Не ми трябва Гардо без Мариц.

— Тогава ще се опитаме да ти го намерим.

— Няма да позволя повече да връзваш ръцете ми, Никълъс. Искам го сега.

— Признай ми поне малко интелигентност. Не бих опитал нещо толкова грубо като това да връзвам ръцете ти. — Облегна се на стола. — Разбирам, че отказваш да чакаш.

— Не си ми посочил никаква причина, за да чакам.

— Представих ти важна причина. Така ще е по-безопасно.

— Преди малко ми каза, че Гардо ще направи всичко възможно, за да не те убие.

— Както и да се предпази той самият да не бъде убит. Освен това чадърът на Сандекес не се простира и върху теб.

Тя рязко стана от стола.

— Чаках твърде дълго. Намери ми Мариц, иначе сама ще го открия.

Излезе от кухнята и се прибра в стаята си. Повече не можеше да спори с него. Във възраженията му може би имаше логика, но й се искаше да свършва с всичко това. Всичко се променяше и пръскаше като трески около нея. Черното стана бяло, а бялото — черно. Вече нищо не бе същото. Прекалено дълго продължи.

Дълго стоя под горещия душ, после позвъни на Таня в болницата. Казаха й, че сутринта била изписана. Обади й се вкъщи.

— Как си? — попита, щом тя вдигна слушалката. — Как е глезенът ти?

— Боли ме. Мога само да подскачам с бастун. Къде си?

— В Париж.

От другата страна на линията Таня замлъкна, после попита:

— Заради Мариц?

— Дано да го открием. Никълъс твърди, че може да не е в Белвин, и понеже те е нападнал, Гардо го е отстранил. Трябва да открия начин да го накарам да се появи. — Направи гримаса. — Което сигурно няма да е лесно. Никълъс казва, че за Мариц може просто да съм била поръчка и вече не влизам в плановете им.

— Слава Богу. — Последва пауза, после Таня попита от любопитство: — Защо?

Ръката на Нел стисна слушалката, когато отново си представи пламналата викторианска къща.

— Някой друг път ще ти разкажа. Утре ще се преместим, но щом се настаним някъде, ще ти се обадя да те питам как си.

— Само не утре. — Гласът на приятелката й прозвуча скръбно. — Утре е погребението на Фил. Ще бъде в родния град на родителите му в Индиана и сигурно ще се върнем късно вечерта.

— Достатъчно добре ли си, за да пътуваш? Фил би те извинил.

— Той ме спаси. Даде живота си. Наистина съм добре.

Въпросът й бе глупав. Нел знаеше, че ако бе необходимо, Таня би лазила дотам на четири крака.

— Пази се. Поздрави Джоуъл.

— Нел — започна колебливо Таня, — не му се сърди, че е ядосан. Ще му мине. Дразни се от всички, защото обвинява себе си.

— Не го обвинявам. Прав е. Мен трябваше да нападне, не теб. — След малко добави: — Тръгнахме набързо. Нямах време да изпратя цветя на Фил. Би ли го направила вместо мен?

— Ще ги поръчам по телефона веднага щом свършим разговора.

— Оставям те да почиваш. Довиждане, Таня.

 

 

Таня приключи телефонния разговор и се обърна към Джоуъл:

— Тя е в Париж.

— Чудесно. Да й изпратя ли билет до Тимбукту?

— Не е честно. Нел няма вина в случая.

— Не желая да бъда честен. Бесен съм.

— На себе си, понеже не си включил алармената система. Не те обвинявам.

— Би трябвало — каза той. — Проявих престъпно лекомислие.

— Не си подозирал, че има опасност. Самата аз не знаех. Беше само някакво неясно усещане.

— Което не си споделила с мен.

— Ти си зает човек. Трябва ли да ти губя времето с нещо, което би могло да се окаже пълна глупост?

— Да.

Тя поклати глава.

— По дяволите, ти едва не умря!

— Оттогава трепериш над мен. Отмени всичките си приемни часове, а аз не мога да отида дори до банята без теб. — Усмихна се унило. — Доста е неудобно.

— Не бива да се смущаваш. Аз съм лекар. — Изправи се и прекоси стаята. — И като твой лекар ти казвам, че е време да дадеш почивка на глезена си и да си легнеш. — Вдигна я на ръце и я понесе към стълбите. — Не искам да чувам никакви възражения.

— Няма да ги чуеш. Уморена съм. — Зарови лице в рамото му, докато той я качваше по стълбата. — Странно, че когато на сърцето ти е тежко, тялото ти се чувства уморено. Това бедно момче беше…

— Не говори за това.

— Откакто се случи за нищо друго не мисля. Такова нещастие…

Той я положи на леглото и я зави с плетената покривка.

— Онзи злодей никога повече няма да те докосне — изрече решително.

Тя се усмихна слабо.

— Няма да му позволиш, като отменяш всичките си приемни часове и ме водиш в банята ли?

Той седна на леглото до нея и хвана ръката й.

— Знам, че не съм Танек — започна смутено. — Аз съм Пол Хенрейд, дори не и Хъмфри Богард, но се заклевам, че повече няма да позволя нещо лошо да ти се случи.

— Не разбирам за какво ми говориш. Кой е Пол Хенрейд?

— От филма „Казабланка“. Както и да е. — Погали я по косата. — Важното е да знаеш, че ще направя така, че до края на живота си да си в безопасност.

— Струва ми се, че казваш нещо много важно, но го правиш много неумело. Да не би да искаш да ми кажеш, че от благородство вече няма да ме изключваш от живота си?

— Трябва да го направя. Ще съм истински негодник, ако не…

— Ш-ш-т-т. — Тя сложи ръка върху устата му. — Не разваляй всичко. Кажи ми думите, които искам да чуя.

— Обичам те — изрече той искрено.

— О, това го знам. Кажи ми останалото.

— Желая да живееш с мен. Не искам никога да ме напускаш.

— Добре. И?

— Ще се омъжиш ли за мен?

Усмивка засия на лицето й.

— Много ще се радвам. — Прегърна го и го привлече към себе си. — Както и ти. Обещавам ти, Джоуъл, че ще те направя щастлив.

— Вече го направи. — Притисна я по-силно и измърмори: — Не знам защо ме желаеш, но вече ме имаш.

Тя го целуна възторжено.

— Можеш да продължаваш със същата скромност. Според мен това е чудесна черта. — Усмивката й се стопи. — Обаче избра много лош момент за подобно предложение. Толкова се опитвах да те накарам да легнеш с мен, а сега не е…

— Знам, че не си добре. Не бих…

— Не е заради глезена ми, просто е неприлично. Скърбим за добър приятел.

Той кимна и нежно я целуна по бузата.

— Ще те оставя и ще отида да видя какво да приготвя за вечеря.

Тя поклати глава.

— Няма да правиш нищо подобно. Този миг е прекрасен. Ще останеш тук, при мен, ще се прегърнем и ще си разказваме какво мислим. — Отмести се и го притегли да легне до нея. Сгуши се до него. — Виждаш ли, нали и така е хубаво? Гласът му издаваше вълнението му:

— Да, хубаво е.

— Когато думите ни свършат, ще пуснем телевизията.

— Телевизия ли? — повтори той изненадан. — Искаш да гледаш телевизия?

— Видео. — Целуна го по врата. — Ще ми пуснеш касетата на „Казабланка“. Трябва да опозная този Пол Хенрейд.

 

 

— Махай се оттук, Мариц — каза Гардо. — От Медас правиш само гафове. — Приближи се до страничната масичка и си наля чаша вино. — После грешиш още веднъж, като идваш тук — нещо, което съм забранил.

Мариц пламна.

— Налагаше се да те видя. Не успях да се свържа по телефона с теб.

— Това не ти ли подсказа нещо?

— Нужна ми е защита. Полицията ме преследва. Таня Владос ме видя. Ще ме познае.

— Понеже си сгафил. Не ми трябват хора, които непрекъснато грешат.

— Все още мога да ти бъда от полза. Ако не ми беше наредил да изчезвам, щях да се погрижа за Ричард Колдър. Не бе необходимо да викаш външни хора, за да се заемат с него.

— Вярно е, така стана. Исках да бъда сигурен. Вече не мога да разчитам на теб, Мариц.

— Трябва само да се върна и да довърша Таня Владос. Тогава няма да има свидетел.

— Да не си посмял да се доближиш до нея. Не мога да рискувам да те заловят. Знаеш твърде много. Ще останеш тук, във Франция, и ще се покриеш.

— Ще ми се обадиш ли, когато е безопасно?

— Ако ми потрябваш. Поддържай връзка.

Лъже, каза си Мариц. Този негодник да не го мисли за глупав? Ще се скрие някъде, после някой ще го намери и ще направи така, че никога да не го арестуват и най-после да престане да представлява заплаха за Гардо.

— Имам нужда от пари.

Гардо само го изгледа.

— Не прося. Дължиш ми.

— Плащам за успех, не за провал.

— Работя за теб от шест години. Виновен е само лошият късмет.

— Нямам поръчки за теб.

— Жената на Колдър.

— Тя вече не ме интересува.

Като обезумял започна да търси друга жертва.

— Танек. Ривил ми каза, че днес бил в списъка на пътниците за полета до Париж. Да заловя него.

— Казах ти, че не бива да се пипа.

— Ти го мразиш. Какво значение има? Позволи ми да го пипна.

— Засега има значение. Закрилят го. — Усмихна се. — Но още докато разговаряме, може да се окаже, че вече няма закрила.

— Ще почакам. Повери ми тая работа.

— Ще размисля. — Отиде до вратата и я отвори. — Дай адреса си на Брасо и чакай да ти се обадя.

„Или да дойде посетител с гарота“ — помисли кисело Мариц. Тръгна към вратата.

— Така ще направя.

Вратата категорично се затръшна зад гърба му.

Гардо бе свършил с него, за него той вече бе мъртъв. Ясно бе като бял ден. Но той нямаше да чака. Все още можеше да излезе от това положение, ако успее да си възвърне благоволението на Гардо.

Ще се скрие, но няма да съобщи адреса си на Брасо.

Ще бъде твърде зает, докато измисли начин да се спаси.

 

 

— Търсят ви на личната линия, господин Гардо. — Анри Брасо се усмихваше, докато му подаваше слушалката. — От Меделин.

Той пое слушалката.

— Готово ли е?

— Преди десет минути.

— Някакви проблеми?

— Мина съвсем гладко. Затвори телефона.

Брасо го изгледа въпросително.

— Позвъни на Ривил. Поръчай му да се заеме с онази работа, която обсъждахме. Веднага.

 

 

— Хубаво погребение. — Джоуъл отключи вратата и запали лампата в антрето. — Харесаха ми родителите на Фил.

— Няма хубаво погребение. — Таня побърза да влезе и извърна очи от покритата със сняг поляна. Бяха свалили жълтата лента около къщата, но по снега още си личаха следите от кръв. — Всички са ужасни.

— Разбираш какво искам да кажа — каза й.

— Извинявай, не исках да бъда рязка. — Бавно се приближи до прозореца. — Беше тежък ден.

— За мен също. Седни и си почини. Ще направя кафе. И двамата имаме нужда.

Тя не седна. Застана и се загледа в снега, където бе паднала и свита на кълбо се опитваше да избегне ножа на Мариц. Там загина Фил…

— Ето го. — Джоуъл се върна и й подаде чаша. Сигурно бе стояла до прозореца по-дълго, отколкото си мислеше. Пое чашата.

— Бледа си като мъртвец — отбеляза той. — Не биваше да идваш. Много ти дойде.

— Още е на свобода — прошепна.

— Той не може да ти направи нищо. Смятат, че вече е напуснал страната.

— Нел не е сигурна къде е. Казва, че ще се опита да го привлече към себе си.

— По-добре да остави това на полицията.

— Полицията не може да спре тип като него. Той просто ще продължи да убива и да убива…

— Той не е някакъв свръхестествен демон, Таня. Човек е.

На нея й се бе сторил като демон. Джоуъл не бе в състояние да го проумее. Но Нел я разбираше. Беше се сблъскала с демона и познаваше силата му.

Обърна се отново към прозореца.

— Мразя го.

Той сложи ръка на рамото й.

— Фил беше добър човек.

— Не само защото уби Фил. Накара ме да се страхувам. Струваше ми се, че и по-рано съм изпитвала страх, но не беше същото. — Тръпки я побиха. — Все още се боя.

— Искаш ли да се махнем оттук? Ще продадем къщата и ще заминем.

— Да се крием до края на живота си? На него това би му харесало. Би го сметнал за победа.

— Тогава какво искаш да направим?

Като че зимният мраз отвън бе проникнал и в къщата. Тя скръсти ръце на гърдите си, сякаш да се предпази от студа.

— Не знам. — Помълча известно време. — Нел не е сигурна, че ще привлече Мариц.

Той застина.

— Не ми харесва тази тема.

— Но мен ще ме последва.

— Няма — изрече решително.

— За него Нел е била поръчка, но докато е следил мен, той се е „увлякъл“. Трябваше да видиш лицето му, когато разбра, че няма да има време да ме убие, преди хората от охранителната служба да пристигнат. Никога не съм виждала подобен обезумял израз. — Усмихна се печално. — Да, за мен би се върнал.

Джоуъл я обърна към себе си.

— Казах ти, че няма.

— Не обичам да се страхувам. Докато се боя от него, той винаги ще ме преследва.

— Чу ли ме? Няма да ходиш никъде. Няма да те изпусна от погледа си.

— Ако изчезне? Тогава ще се озъртам цял живот. — Изражението й стана решително. — Той няма да спечели, Джоуъл. Няма да му позволя да спечели.

— За Бога, това не е игра!

— За него беше.

Той я дръпна към себе си.

— Млъкни. Няма да те загубя. Чуваш ли? Няма да ходиш никъде.

Тя се отпусна в ръцете му:_„Точно така, Джоуъл, дръж ме тук. Стопли ме. Искам да се чувствам в безопасност. Не ме пускай“_.

 

 

Къщата, която Джейми намери, бе малка, разположена до брега. Бе кацнала на висока скала, гледаше към Атлантическия океан и скалистата крайбрежна ивица.

— Неприятно ли ти е? — попита я Никълъс. — Джейми сигурно не се е сетил.

— Не ме плаши. — Истина бе. Бе застанала на брулената от ветровете скала, но не се страхуваше. Бе съвсем различно от оградения балкон на Медас. Вероятно бе минало достатъчно време и болката се бе притъпила. Тя се обърна и влезе в къщата. Чиста и уютна, непретенциозно мебелирана.

Джейми я последва.

— Аз съм кръгъл идиот. Ще ми простиш ли?

— Няма какво да ти прощавам. Къщичката е много приятна.

— Е, няколко дни ще се наслаждаваш на морския въздух сама. Двамата с Ник заминаваме за Париж.

Тя се обърна към него.

— Защо?

— Ще търсим Пардо — счетоводителя на Гардо. Ник иска да провери дали няма да изскочи нещо оттам.

Човек никога не може да бъде напълно сигурен, така бе казал Никълъс.

— А Мариц?

— Докато сме там, ще се обърнем към два-три източника — обади се Никълъс от прага. — Тук си на сигурно място. Никой няма да те познае, а Джейми постъпи много предпазливо, за да се увери, че тук не е опасно. В бележника върху шкафа съм записал номера на телефона в колата.

— Защо не мога да дойда с вас?

— По същата причина, поради която дойдохме тук. Не желая някой да те познае. След като започнем да разпитваме, Гардо ще разбере, че съм в Париж. Ако те видят с мен, ще си направят заключенията и вече няма да разполагаме с никакво предимство. Разбираш ли?

— Да — отвърна тя бавно. — Кога ще се върнете?

— След ден-два. Да ти вярвам ли, че ще останеш тук?

— Кавъв смисъл има да ходя някъде, след като не знам къде е Мариц?

— Обещай ми.

— Ще остана тук. Доволен ли си?

Той се усмихна накриво.

— По дяволите, не. Вече съм забравил какво е да си доволен. — Обърна се настрани. — Хайде, Джейми, да тръгваме.

— Внимавай — изрече тя неволно.

Никълъс повдигна въпросително вежди.

— Ти си се загрижила? Това значи ли, че си ми простила?

— Не, но никога не съм искала да пострадаш.

— Човек трябва да бъде благодарен и на дребните неща.

Нел отиде до вратата, за да ги изпрати. След минути фолксвагенът се спусна по виещия се двулентов път и се изгуби от погледа й.

Остана сама.

Самотата щеше да й се отрази добре. Ще има време да мисли, да крои планове. От месеци не е била сама. Никълъс бе винаги край нея, говореха си, предаваше й уроци, любеше я… Не, не беше любов, а секс. Нито един от тях не бе споменавал за любов.

Но понякога й приличаше на любов.

В случая бе добре, че връзката им прекъсна. Двамата с Никълъс бяха тъй различни, като деня и нощта. Бе й дал да разбере какво иска от нея и то не бе постоянна връзка. Нямаше бъдеще с такъв човек.

Бъдеще ли?

За пръв път установи, че мисли за друго, освен за Мариц. Това означаваше ли, че започва да оздравява?

Твърде рано бе да се каже, но ако оздравява, дължеше го колкото на Никълъс, толкова и на изминалото време.

Той я бе излъгал, бе я засегнал, бе я излекувал.

Прекалено много мислеше за този мъж. По-безопасно бе въобще да не мисли за него.