Айрис Йохансен
Живея, за да отмъщавам (5)

Четвърта глава

— Искала си да ме видиш?

Нел вдигна очи и видя Танек, застанал на прага. Отново я обзе гняв, но трябваше да го потисне. Изрече рязко:

— Влез.

Той се приближи до нея. Беше по джинси и кремав памучен пуловер. Тези дрехи му стояха така естествено, както и смокинга, когато го видя за пръв път. Човек винаги би забелязал Танек, но не и дрехите му.

Той се отпусна на стола до леглото.

— Мислех, че вече си се отървала от тези превръзки.

— Вдругиден. Джоуъл искаше първо да зараснат шевовете. — Започна атаката: — Знаеш кой е убил Джил, нали?

Той не се престори, че не разбира въпроса й.

— Мислех, че ще се досетиш. Да, смятам, че знам кой е.

— Ти терорист ли си?

На устните му заигра усмивка.

— Ако бях, смяташ ли, че щях да го призная пред теб?

— Не.

Той кимна.

— Много добре.

Тя нямаше нужда от одобрението му, искаше отговори.

— Според мен това въобще не е нападение на терористи.

— Сериозно? Всички останали така мислят.

— Аз не бях в балната зала. Защо терористът да ме напада?

Той леко присви очи.

— Защо някой би могъл да те преследва?

— Не знам. — Изгледа го предизвикателно. — А ти?

— Да не си обидила Гардо?

Изгледа го озадачена.

— Гардо ли? Кой е този Гардо?

Не бе усетила, че до този момент той седеше напрегнат, докато не забеляза как се отпуска.

— Твърде неприятна личност. Радвам се, че не го познаваш.

„Изрече името, за да види реакцията ми — помисли си тя. — Гардо. Запомни го!“

— Защо настояваше да дойдеш с мен в стаята онази вечер? За да си сигурен, че убиецът ще знае къде да ме намери ли?

— Не. Предполагам, че още преди да стигне до острова е имал подробен план на къщата и е знаел кой в коя стая е настанен. — Погледна я в очите. — Последното, което съм желал, е да те наранят или убият.

Трябваше да откъсне погледа си от него. Желанието му бе тя да му повярва и явно бе много силно. Не биваше да му вярва. Ще подозира всички, особено него.

— Кой уби дъщеря ми?

— Смятам, че е мъж на име Пол Мариц.

— Тогава защо не си го казал на полицията?

— Те са доволни, понеже смятат, че нападението е било извършено от терористи и е било насочено към Кавински.

— А този Мариц не е терорист, така ли?

Той поклати глава.

— Работи за Филип Гардо. Но полицията няма да хукне да издирва Мариц за това, че е убил дъщеря ти.

Пак Гардо.

— Ще ми кажеш ли за какво е всичко това или да тегля думите от устата ти?

Той слабо се усмихна.

— Вършеше го чудесно, исках да те оставя да продължиш да ме разпитваш. Гардо е дистрибутор. Той осъществява директната връзка между Европа и Близкия изток на клон от колумбийски наркокартел, оглавяван от Рамон Сандекес, Хулио Палома и Мигел Хуарес.

— Дистрибутор ли?

— Разпределя наркотиците на дилърите, а също и парите, за да улесни пътя им. Мариц е негов човек.

— Значи Гардо е изпратил Мариц да ме убие. А Джил?

— Тя му се е изпречила на пътя.

Съвсем просто. Едно дете му се изпречва и той го убива.

Гледаше я напрегнато.

— Добре ли си?

Тя избухна:

— Не, не съм добре. — Очите й святкаха. — Разгневена съм, чувствам се отвратително и искам да умра.

— Така и предполагах.

— Твърдиш, че дори няма да се опитат да го осъдят?

— Само заради смъртта на дъщеря ти няма да стане. Може да намерят друга причина, за да го арестуват.

— Но ти се съмняваш.

— Гардо бди над хората си, защото в противен случай сам би се изложил на опасност. Голяма част от парите, които разпределя, отиват за полицейски началници и съдии.

Тя го изгледа недоверчиво.

— Искаш да кажеш, че може да извърши убийство и никой не го интересува?

— Теб те интересува — изрече той тихо. — Мен ме интересува. Но сега говорим за милиарди долари. Гардо само си вдига пръста и изведнъж съдия се сдобива с къща на Ривиерата и толкова пари, че може да се оттегли и да си живее като цар. Дори да намериш съдия, който да желае да осъди Мариц, Гардо би се погрижил да нагласи всичко със съдебните заседатели.

— Не мога да повярвам.

— Това е самата истина.

Тонът му я убеди. Той просто й излагаше фактите.

— В такъв случай ми казваш да забравя за Мариц.

— Не съм глупак. Никога няма да го забравиш. Казвам ти да го оставиш на мен. Ще направя така, че да спипам и Мариц, и Гардо.

— Да ги спипаш?

Танек се усмихна.

— Ще го убиеш — прошепна тя.

— При първа възможност. Това шокира ли те?

— Не. — Преди Медас би се изумила, но не и сега. — Защо?

— Няма значение.

— Изглежда знаеш всичко за мен, а не ми даваш възможност да науча нещо за теб!

— Така е. Това, което трябва да знаеш, е, че повече от година съм посветил на тази цел със същата страст, която е обхванала и теб.

— Не би могъл — изрече го пламенно и с дълбока омраза.

— Казваш го, защото сега зрителното ти поле е ограничено. Веднъж щом погледнеш на нещата и под друг ъгъл, тогава…

— Къде е той?

— Мариц ли? Нямам представа. Крие се някъде под крилото на Гардо.

— А къде е Гардо?

— Не така — решително заяви Танек. — Те са в пакет, а пакет не се пипа. Само ако допуснеш грешката да попаднеш в полето на Гардо, смъртта ти е в кърпа вързана.

— Тогава ми покажи как да не греша.

— За да не грешиш, стой настрани от двамата. Мариц беше еталон. Той знае повече начини за убиване, отколкото би могла да броиш. А Гардо е убивал хора само защото са го настъпили.

— Ти смяташ, че можеш да се добереш до тях.

— Ще се добера.

— Но още не си го направил. Защо ти е необходимо толкова време?

Той сви устни.

— Защото искам да живея, по дяволите! Не искам да убия Гардо, а след това да убият мен. Това не е никаква победа. Трябва да намеря начин да го притисна, така че…

— Значи не ги преследваш със същата страст. — Срещна погледа му и простичко изрече: — Мен не ме интересува дали ще умра. Искам само той да умре.

— По дяволите!

— Затова ми покажи, използвай ме. Ще го извърша вместо теб.

— Иска ти се. — Изправи се и тръгна към вратата. — Стой настрани от всичко това.

— Защо се сърдиш? Нали и двамата искаме едно и също.

— По дяволите, послушай ме. Гардо те иска мъртва. — Отвори вратата. — Не рискувам козички, за да привлекат тигъра.

— Почакай.

— Защо? Смятам, че си казахме всичко.

— Откъде научи толкова неща за мен?

— Накарах да ми съберат информация. Трябва да разбера защо Гардо иска да умреш.

— Но не си открил. Как си могъл? Няма никаква причина. Всичко това са глупости.

— Има причина. Само че още не я знаем. Продължавам да работя по този въпрос. Сега мога ли да си тръгна?

— Не, още не си ми казал защо настояваше да се качиш в стаята ми онази вечер.

Макар изразът му да не се промени, усети някакво неуловимо напрежение у него.

— Какво значение има?

— Всичко има значение. Искам да знам.

— Бяха ми дали информация, че ти си целта на нападението. Реших, че не е вярно.

— Но излезе вярно, така ли?

— Да, по дяволите! Сега доволна ли си? Взех погрешно решение и те оставих в ръцете на Мариц.

Тя го изгледа внимателно.

— Обвиняваш себе си. Затова се погрижи да ме докараш тук?

Той се усмихна безрадостно.

— Не те ли успокоява мисълта, че освен Мариц можеш да обвиниш още някого?

Би я успокоила. С цялото си същество желаеше да му стовари цялата вина.

— Не те обвинявам. Грешката не е твоя.

Забеляза изненадата му.

— Много си великодушна.

— Не съм великодушна. Просто не си знаел. Не беше там, когато Мариц дойде.

— Но можех да бъда.

— Разбира се. Ако желаеш да бъдеш виновен, чувствай си се колкото искаш. — После добави ожесточено: — Искам да се чувстваш виновен! Може би тогава ще ми помогнеш да намеря Мариц.

— Остави тази работа.

— Няма да я оставя. Ще…

Вече бе излязъл от стаята.

Сърцето й биеше лудо и тя усещаше как кръвта пулсира във вените й. Той разчупи ледената черупка на вцепенението, която я предпазваше, но това нямаше значение.

Той познава Мариц и може да й посочи пътя към него. Ще намери начин да го накара да направи точно това.

Пресегна се към еластичните колани, които стояха върху нощното шкафче, и ги нахлузи на левия си крак. Постепенно заякваше. Използваше коланите дори когато не можеше да спи нощем.

Откакто я нападнаха кошмарите, предпочиташе да не спи.

Джоуъл се усмихна лукаво, когато видя изражението на Никълъс.

 

 

— Изглеждаш разстроен. Преувеличих ли?

— Не.

— Както ти казах, не ми харесва този неин самоконтрол.

— Какво? — Спомни си хладината, с която Нел го посрещна. Но тя престана да се владее, след като започна атаката. Забеляза само непоколебимата й решителност и непреклонна воля.

Значи не го преследваше със същата страст.

Да, тя бе обхваната от страст — същата сляпа страст, която е отвела Жана д’Арк на кладата.

Джоуъл поклати глава.

— Казах ти, че не ми харесва…

— Чух го вече. Смятам, че няма защо да се тревожим за това. Още колко ще я държиш тук?

— Две седмици.

— Ако можеш, задръж я по-дълго.

— Защо?

— Още не е готова да излезе. — Той също не бе готов. Знаеше, че тя няма да се откаже и той ще трябва да намери начин да я отклони. — Не можеш ли да откриеш някакво усложнение?

— Не, не лъжа пациентите си. Тя е тук повече от два месеца. — Иронично се усмихна. — Какво има, Никълъс? Нали тъкмо ти ми каза, че тя не е силна като електростанция, а само е добра и мила жена?

Той вече не бе сигурен каква е станала Нел Колдър, но се бе променила достатъчно, за да го кара да се чувства доста неудобно.

— Престани, Джоуъл. Сега ми е нужна помощ.

— Но не и като компрометирам професионалната си етика.

— Тогава не я лъжи. Костите й още не са зараснали добре. Кажи й, че искаш да остане, докато се възстанови напълно. Не вярвам да се нуждаеш от леглото й.

Джоуъл се замисли.

— Струва ми се, че това бих могъл да направя.

— Тя запозна ли се с Таня? — попита Никълъс.

— Още не.

— Тогава ги събери колкото се може по-скоро.

— Заради влиянието на друга жена ли?

— Заради влиянието на друг оцелял. — Обърна се и направи знак на Фил. — Дръж я под око.

Той изглеждаше засегнат.

— Добре се грижа за Нел, Ник.

— Знам. — Танек се усмихна. — Само внимавай да не се изплъзне, без някой да разбере. Ясно ли е?

Фил кимна.

— Тя ми харесва. Казах й, че съм завършил компютърни науки в колежа, и тя прояви голям интерес. Разпитва ме какво ли не за компютрите.

Интересът към компютрите гарантираше доброто отношение на младия мъж.

— Какви въпроси ти задава?

Фил сви рамене.

— Просто въпроси.

Може би зад проявения интерес не се крие нищо. Или пък тя инстинктивно е насочила усилията си да спечели приятелството на Фил. Не би му минало и през ум, че жената, с която се запозна в Медас, е способна на подобни машинации, но Нел вече бе съвсем различна.

— Само не я изпускай от очи.

— Знаеш, че ще го направя. — Той се върна в стаята на Нел.

— Добро момче — отбеляза Джоуъл. — Справя се като истинска медицинска сестра.

— Изненадан си. Казах ти, че ще го харесаш. — Отново се върна на основната тема: — Ще доведеш ли Таня?

— Защо не? Тя иска да се запознае с Нел. — След малко продължи: — Безпокоиш се какво ще направи, когато я изпиша и вече няма да има кой да я пази. Тя знае, че някой се е опитал да я убие. Вярвам, че няма да направи нещо прибързано.

— Прибързано ли? Да, смятам, че би могъл да използваш тази дума. Въпреки че може би самоубийствено е по-точна.

— Ти знаеш кой се е опитал да я убие — изрече бавно приятелят му и го изгледа напрегнато. — Казал ли си й го?

— Ефектът на доминото. Трябваше да й подам нещо. Освен това тя заслужава да знае.

Джоуъл поклати глава.

— Голяма грешка.

— Може би. Вече направих няколко. — Тръгна към асансьорите. — Но сега най-важното е да се внимава тя да не направи нещо.

— Почакай. Някой те търси. — Хирургът бръкна в джоба на сакото си и откри листчето. — Джейми Риърдън. В Лондон е и иска незабавно да му позвъниш.

Никълъс взе листчето от него.

— Може ли да се обадя от кабинета ти?

— Естествено. — Посочи вратата нататък по коридора.

— Живея само за да ти бъда от полза, Никълъс.

— Радвам се, че най-после свикна с тази мисъл — отвърна той с безизразно лице, докато вървеше към кабинета. — В началото ти беше трудно.

Чу как Джоуъл изруга тихо зад гърба му. Все още се усмихваше, когато влезе във връзка с Джейми.

— Откри ли нещо?

— Конър разполага с името на информатора на Кейблър в лагера на Гардо. Тук, в Лондон е. Някой си Найджъл Симпсън — счетоводител. Искаш ли да се опитам да го привлека на наша страна, както направих и с другия осведомител на Кейблър?

Никълъс се развълнува.

— Сигурен ли си, че е той?

— Конър така твърди, но този заек сигурно ще се изплаши много, освен ако не е напълно сигурен. Искаш ли да се свържа със Симпсън?

— Не, идвам със следващия полет. Не го изпускай от очи.

— Няма проблем. Нощем прекарва в апартамента на любимата си мацка. Не вярвам да мръдне оттам. — Джейми се разсмя. — Е, освен в жената. Предполагам, че тя ще го вдъхнови за малко движение. Има репутацията на много извратена дама. Ще бъда на Милфорд Роуд 23. Ще шофирам такси от старите ролс-ройсове. — Въздъхна. — Знаеш ли, изчезват един след друг. На тяхно място се появяват лъскави пригладени чудовища без никакво отношение към историята. Тъжна работа.

— Дано и Симпсън не изчезне така.

— Няма. Някога да съм те излъгал?

 

 

— О, вече си седнала. Браво.

Нел вдигна очи и видя висока дългокрака брюнетка.

Жената беше по джинси, с мъжка карирана риза с навити до лактите ръкави и кожена жилетка. Усмихна се.

— Може ли да вляза? Не си ме виждала, но аз имам чувството, че те познавам. Казвам се Таня Владос.

Името й се стори познато.

— Ти ми изпрати цветята.

Тя кимна и тръгна към нея.

— Харесаха ли ти? Аз ги отглеждам.

Таня Владос имаше странен акцент въпреки съвсем американските си дрехи.

— Бяха прекрасни, госпожице Владос.

— Таня. — Усмихна се. — Чувствам, че ще станем близки приятелки, а аз никога не греша.

— Така ли?

— Баба ми беше циганка и казваше, че имам не очи, а уши на гледачка. — Отпусна се на стола. — Чувам ехото на духа.

— Колко… интересно.

Таня се засмя.

— Мислиш ме за луда. Не те обвинявам. Но е вярно.

— Тук, в клиниката ли работиш?

— Не, работя при Джоуъл. Негова икономка съм. — Изпъна крака. — Преди да ме попиташ, ще ти кажа, че това не означава, че деля леглото си с него.

Нел я погледна изумена.

— Никога не бих ти задала подобен въпрос.

— Така ли? Ще се изненадаш колко хора го правят. Няма нищо скрито на този свят. — Очите й светнаха закачливо. — Повечето пъти им отговарям, че е вярно. Джоуъл направо полудява. Той е старомоден, сигурно си разбрала.

— Не, не знаех.

Таня кимна.

— През първите седмици човек не забелязва много неща. Мъката му е твърде голяма. Така беше и с мен.

Нел изтръпна.

— Не си никаква домоуправителка, а някоя психиатърка — от онези, които Джоуъл непрекъснато ми изпраща. Е, можеш да си тръгваш. Не желая да разговарям с теб.

— Психиатърка ли? — Усмихна се тя. — Аз също не ги понасям. Докато лежах тук, Джоуъл направи всичко възможно да ме накара да се срещна с един, но аз го изгоних.

— Била си пациентка тук ли?

— Имах много рани, когато ме докараха от Сараево, но той ме оправи. — Ухили се. — Сега възнамерявам аз да го оправя. Нали е прекрасен?

Прекрасен не бе думата, с която би свързала Джоуъл Лийбър.

— Може би. Смятам, че е много добър.

— Много повече от това. Има страхотно сърце. Това е голяма рядкост. Прилича ми на роза. Чудесно е да видиш как…

— Е, готова ли си за великото разкриване? — попита Джоуъл, когато влезе в стаята.

— Да — отвърна с нетърпение Таня.

Той я изгледа с укор.

— Питах пациентката.

— Готова съм — каза Нел.

— Надявам се, че нямаш нищо против Таня да присъства, когато свалям бинтовете. Непрекъснато настоява да дойде и да те види след операцията.

— Изпитвам законен интерес — призна тя. — Джоуъл ми позволи да му помогна, докато оформяше новото ти лице. Убедих го да запази устата. Имаш страхотна уста.

— Благодаря. — Устните й трепнаха развеселено. — Сигурно си му казала да махне останалото.

— В общи линии.

Джоуъл поклати глава.

— Тактична, винаги тактична.

Ама тя наистина се усмихваше, установи изумена Нел. С истинска усмивка, а не като онези, с които пресилено искаше да покаже, че отново става нормална.

Изпитателният поглед на Таня не се откъсваше от лицето й.

— Бъди спокойна — изрече тихо. — Ще се научиш, че когато се смееш, не предаваш никого. — Преди да й отговори, Таня се обърна към Джоуъл: — Смята те за много добър, но не и за роза.

— Роза ли? — повтори той.

— Ти си роза. Тази мисъл ми хрумна още в мига, когато те видях. Имаш качества и вътрешна красота, които се разтварят непрекъснато.

Той я изгледа ужасен.

— Разбира се, че не миришеш на роза. По-скоро на евкалипт, но…

— Ще докарам количка. — Побърза да изчезне от стаята.

Таня се изправи.

— Смешно, нали? Странно защо мъжете не понасят да ги сравняват с цветя. Не разбирам защо свързват цветята само с жените.

— Признавам, че според мен такова сравнение е необикновено. — Нел продължаваше да се усмихва. — Но е интересно.

— Джоуъл има нужда непрекъснато да го шокираш с нещо. — Помогна й да облече розов халат и закопча най-горното копче. — Способните лекари свикват да се отнасят с тях със страхопочитание и ласкателства. Това им се отразява много зле. — Кимна одобрително. — Този халат ми харесва. Всички халати трябва да бъдат розови. Когато се събуждаме, е необходимо да бъдем заобиколени от цветни предмети. Изборът е добър.

— Боя се, че заслугата не е моя. Той просто се появи тук.

Таня се засмя.

— Похвалата беше за мен. Аз го избрах.

— Смятала си, че ще приличам на роза ли?

— Е, можем да си позволим малко смях. Хубав е. — Поклати глава. — Не, Джоуъл е единствената ми роза. По-късно ще реша какво…

— Ето ни. — Лекарят влезе в стаята заедно с Фил, който буташе стола на колела. Джоуъл изгледа строго Таня. — Мислиш ли, че ще можеш да се държиш прилично?

— Не. — Тя проследи как Фил помогна на Нел да седне на стола. — Много се вълнувам.

— Сериозно? — Джоуъл се усмихна отстъпчиво.

„Ама той я обича“ — изведнъж си помисли другата жена. В погледите, което си размениха, имаше топлота, обич и разбиране, все едно че бяха женени от петдесет години. Болка прониза душата й, когато си даде сметка, че двамата с Ричард никога не бяха се гледали така. Вероятно след време…

— Хайде, готови сме. — Таня покри коленете й с одеяло и се обърна към Фил. — Поеми я. Ние ще те следваме.

 

 

— Харесва ли ти? — попита нетърпеливо Таня.

Поразена, Нел се взираше в непознатото лице в огледалото.

— Май не ти харесва.

— Ш-ш-т-т — обади се Джоуъл. — Остави я на мира.

Нел се пресегна и предпазливо докосна бузата си.

— Ако не ти харесва, грешката е моя — не се стърпя Таня. — Джоуъл си е свършил прекрасно работата.

— Наистина — съгласи се Нел. — Прекрасно. Линията на скулите е великолепна. — Установи, че говори безлично, все едно, че хвали някаква скулптура. Точно така се чувстваше. Лицето в огледалото беше произведение на изкуството, невероятно очарователно, почти… заслепяващо. Единствено кафявите очи и устата бяха същите. Не, и това не бе вярно. Вдигнатите им леко нагоре ъгълчета правеха очите й да изглеждат по-големи, а цветът им — по-наситен. Устата й я правеше да изглежда особено уязвима и чувствена.

Докосна клепачите си.

— Тук какво сте направили? По-тъмно е.

— Малко козметична хирургия. — Джоуъл направи гримаса. — Таня реши, че трябва да имаш постоянна черна линия на горния и долния клепач в случай, че плуваш. Господ да ми прости, ако не изглеждаш съвършена и във водата.

— Линията е много тънка. Изглежда съвсем естествена — бързо додаде Таня. — Сметнах, че е редно да направим всичко наведнъж.

— Разбирам. — И двамата я гледаха с очакване. — Наистина изглеждам… блестящо. Никога не съм и мечтала…

— Показах ти компютърната рисунка — сети се хирургът.

Много смътно си го спомняше.

— Тогава не бях в състояние да разсъждавам… въобще не съм мислила по въпроса.

— Ще ти трябва време, докато свикнеш. Ако ти е нужен съвет, аз…

Таня изсумтя силно.

Джоуъл не й обърна внимание.

— Както ти казах, подобна драстична промяна би могла да те травматизира. Вероятно ще ти е нужна помощ, докато свикнеш.

— Благодаря, няма да имам нужда от помощ. — Това нямаше да промени живота й. Ако се бе случило преди Медас, помисли си неочаквано, би могло да се получи точно това. Лицето, което Джоуъл й бе дал, бе мечта за всяко грозно патенце. Красота, подплатена с увереност, а това качество въобще й липсваше. Но вече не. От друга страна, яростта й даваше сила. Не се и съмняваше, че щеше да направи онова, което бе необходимо. — Макар че когато минавам покрай огледало, ще се оглеждам по два пъти.

— Всички мъже на сто метра от теб ще се обръщат да те гледат — допълни сухо доктор Лийбърр. — Може да се наложи да имаш нужда от бодигард не само заради причините, които Никълъс е измислил.

— Бодигард ли?

— Фил изпълнява две роли. Никълъс искаше да бъдеш защитена.

Тя се намръщи.

— Никълъс Танек е наел Фил?

Той кимна.

— Фил работеше за Никълъс. Би трябвало да се чувстваш в пълна безопасност. В това отношение Никълъс не греши.

— Значи плаща заплата на Фил?

— Не се безпокой, той се погрижи и за цялото ти лечение.

— Невъзможно. Дайте сметката на мен.

— Остави Никълъс да плати — каза Таня. — Джоуъл взима скъпо.

— Мога да си платя. Имам малко пари, останали от майка ми. — Обърна очи към Таня. — Познаваш ли Танек?

— От години — отговори тя разсеяно, погледът й бе съсредоточен върху косата на Нел. — Утре трябва да слезем долу в салона и да премахнем прошарените коси.

— Как прошарени? — Взря се в огледалото. Закова се на място, когато забеляза, че на слепоочията косата й бе посивяла.

— Нямаше ли ги преди? — попита тихо Таня.

— Не.

— Случва се. Косата на леля ми стана чисто бяла, когато пред очите й убиха нейния съпруг. — Усмихна се. — Ти имаш само няколко косъма. Смятам, че кестенявата ти коса ще изглежда направо чудесно с лека боя, всички ще казват, че си много шик.

— Няма значение.

— Разбира се, че има. Не бих позволила лице, което съм измислила, да стои в лоша рамка. — Обърна се към Джоуъл: — Нали може?

— Ти се съветваш с мен? Стори ми се, че вече всичко е решено. — Кимна. — Наистина смятам, че ще бъде по-добре.

Младата жена отново се обърна към Нел:

— Утре в десет? Ще ти запиша час.

Тя се поколеба. Не изгаряше от желание да прикрие няколко бели косъма. Но явно Таня щеше да се разочарова, ако творението й по някакъв начин не се доближава до съвършенството, а Нел я хареса. Най-странното бе, че не изпитваше неудобство от нея.

— Щом искаш.

— Разбира се. — Лицето й светна. — На теб също ще ти хареса, обещавам ти.

 

 

— Таксито ви, господин Симпсън. — Джейми отвори вратата с жест. — Хубав ден, нали, сър?

Найджъл Симпсън се намръщи.

— Не съм викал такси.

— Вие не сте. Мисля, че една жена позвъни.

Вероятно Кристин се е обадила, докато е бил под душа.

Винаги проявяваше внимание след сеансите им. Тя вярваше, че с мед можеше да се омекоти жилото. Усмихна се, като си припомни колко вълнуваща беше нощта. Тази жена бе невероятна. Влезе в таксито.

Танек!

Найджъл посегна към дръжката на вратата.

Танек сложи ръка върху рамото му.

— Недейте — изрече той меко. — Много ще ме натъжите. Доколкото разбирам, вие ме познавате. Откъде? Не си спомням някога да сме се срещали.

Найджъл напрегнато облиза устни.

— Миналата година, когато бяхте в Лондон, някой ви посочи.

— Гардо ли?

— Не познавам никакъв Гардо.

— Струва ми се, че го познавате. Джейми, хайде да се поразходим из парка, докато господин Симпсън си спомни.

Той кимна и седна на мястото на шофьора.

— Не си спомням — заяви Симпсън. Пресилено се засмя. — Бъркате ме с друг.

— Гардо ли ме посочи?

— Не, казах ви… — Млъкна, когато забеляза погледа на Танек. Седеше неподвижно, тонът му беше мек, спокоен, но той усети, че го обхваща ужас. — Не знам нищо. Спрете. Искам да сляза.

— Доколкото знам, вие сте счетоводител. Сигурно сте много ценен за Гардо… също и за Кейблър.

Мъжът изстина.

— Не познавам нито един от двамата.

— Сигурен съм, че Гардо знае името на Кейблър. Представете си, че му се обадя и му съобщя, че информирате Кейблър.

Найджъл затвори очи. Не беше честно. Всичко му вървеше толкова добре, а сега се появи този мръсен негодник и ще прати всичко по дяволите.

— Май ви прилоша — отбеляза Танек. — Да отворя ли стъклото?

— Не можете да го докажете.

— Няма защо да го доказвам. Гардо няма да изпусне случая, нали?

Не, той само би се усмихнал, би свил рамене, а на другата сутрин Найджъл щеше да бъде мъртъв.

Отвори очи.

— Какво желаете?

— Информация. Искам редовни и точни доклади. Искам информацията първо да идва при мен, а после ще реша какво да предадете на Кейблър.

— Да не мислите, че съм единственият счетоводител на Гардо? Той никога не доверява всичко на един човек. На нас ни се дават само откъслечни сведения за парите, които излизат, и повечето пъти са кодирани.

— Списъкът с имената за нападението в Медас не беше кодиран.

— Обаче действието, което трябваше да се предприеме, беше.

— Каква бе причината за нападението?

— Изпратих на Кейблър всичко, което знаех.

— Тогава открийте нещо повече. Искам да знам всичко за Медас.

— Няма да мога. Опасно е.

— Знаете ли, Найджъл — усмихна му се той, — това всъщност не ме интересува.

 

— Изглежда ми някак… странно. — Нел поклати глава и бледозлатистите кичури проблеснаха на меката светлина в салона.

— Изглежда прекрасно — заяви категорично Таня. — Прическата ти отива. Обикновена, но изискана. — Обърна се към фризьорката. — Великолепно, Бет.

Бет се усмихна.

— За мен бе удоволствие да поставя глазурата върху тортата. Сега имате нужда от нови дрехи, които да отиват на новия ви вид.

— Съгласна съм — каза Таня. — Утре ще я закарам в града. — Намръщи се. — Не, на Джоуъл това може да не му хареса. Ще изчакам до следващата седмица.

— Няма да е необходимо — каза Нел. — Ще се обадя на икономката ми в Париж да изпрати някакви дрехи.

— Можеш да го направиш, но Бет е права. Новата жена има нужда от нови дрехи.

Нова жена. Думите отекнаха в главата й. В известен смисъл тя наистина загина през нощта, когато Нел и Ричард умряха, и се роди отново в мъката, когато научи за убийството на Джил. Но жената не беше цялостна — отвътре беше куха. Може би не напълно, установи тя веднага. Бе почувствала топлота, беше й станало весело, дори през последните няколко дни, откакто се появи Таня, изпита завист.

— Да не би да настоявам много? — попита Таня. — Такава съм си. Просто досаждам.

— Не досаждаш. — Нел се обърна към Бет. — Колко ви дължа?

Тя поклати глава.

— Наета съм от клиниката. Никакво плащане, никакви бакшиши.

— В такъв случай ви благодаря. — Усмихна се. — Много сте способна.

— Направих всичко, което можах, но както ви казах, това е само глазурата. С подобно лице и без коса ще изглеждате красива.

— Съгласна ли си да те заведа на покупки в града? — попита я Таня, когато излязоха от салона.

Замисли се. Вероятно бе добра идея да отиде в града.

— Ако Джоуъл ме пусне.

— Добре. Ще му кажа, че ще купуваме всичко на сметката на Никълъс, и тогава непременно ще ни пусне да излезем.

— Защо? Джоуъл не го ли харесва?

— Харесва го, но отношенията им са сложни. Той е от онези мъже, които обичат да имат конкуренция.

Нел я изгледа с празен поглед.

— А Никълъс… — Таня сви рамене. — Си е Никълъс.

— Но Джоуъл е блестящ хирург.

— Никълъс е по-силен от живота. Има мъже, които хвърлят дълга сянка. Джоуъл не обича да стои в нечия сянка. — Ухили се. — Но тази причина често е раздразнителен. Ти много го разочарова, когато спомена, че искаш сама да платиш сметката си.

Нел също не искаше да стои в сянката на Танек.

— Дългът си е мой.

Другата жена прикова поглед към лицето й.

— Чувстваш се засегната.

Да, той я бе обидил. Дразнеше я способността му да прониква през бариерите, които бе издигнала около себе си, и жестокостта, с която я върна към живот. Негодуваше от факта, че всеки път, щом го видеше, той й напомняше за Медас. Вътрешно се бунтуваше, че искаше да я отстрани, когато би могъл да й помогне.

— Знам, че е твой приятел, но не го харесвам. Предпочитам твоя Джоуъл. — Промени темата. — Какво друго има в клиниката, освен фризьорски салон?

— Всичко — като започнеш от басейн до ресторант пет звезди. Някои пациенти предпочитат да стоят тук, докато напълно се излекуват, и се възползват от всички удобства. Ти какво имаш предвид?

— Гимнастически салон.

— Има, но се съмнявам дали Джоуъл ще ти разреши веднага да започнеш да се упражняваш. Може би ще иска да се увери, че костите ти са заздравели напълно.

— Ще правя само каквото мога. Трябва да укрепна.

— И това ще стане. Въпрос на време.

Но тя не желаеше да чака. Полудяваше, като си помислеше, че е толкова слаба и отпусната. Искаше да бъде готова в момента. Повтори:

— Ще правя само каквото мога.

— Ще видим дали е възможно.

— Утре?

Таня вдигна въпросително вежди.

— Ще говоря с Джоуъл. Може да разреши, ако идвам с теб, за да съм сигурна, че няма да си навредиш.

— Но това ще пречи на твоята работа. Не искам да ти се налагам. Вече направи много.

— Не ми се налагаш. За мен е удоволствие. Имам нужда от упражнения, а работата ми като икономка на Джоуъл не изисква много усилия. — Засмя се. — Освен това ще е доволен, че няма да съм непрекъснато на телефона.

Нел я изгледа недоверчиво.

— Истина е — каза Таня. — Ще са ти нужни дрехи за упражнения. Докато отидем по магазините, ще ти дам някои от моите.

Тя поклати глава. Таня сигурно носеше по-малък номер.

— Няма да ми станат.

— Е, може да са ти малко големи, но не е проблем. И без това дрехите ти трябва да бъдат широки.

Нел я изгледа озадачено.

— Освен ако не желаеш да носиш чужди дрехи?

— Не, разбира се, че не, но…

— Добре. — Бяха стигнали до вратата на стаята и Таня се обърна към Фил: — Доведох я здрава и читава. Какво ще кажеш за косата й?

Той подсвирна възхитен.

— Чудесна е.

— Утре ще дойда в девет сутринта и ще ти помогна да се облечеш — заяви младата жена, усмихна се и тръгна по коридора.

— Ще ти помогна да си легнеш — каза Фил. — Сигурно си уморена.

Беше направо изтощена.

— Благодаря, но трябва да свиквам сама да го правя. Не мога да се осланям…

Той я вдигна с лекота и я понесе към леглото.

— Разбира се, че можеш. Тежиш колкото перце. Нали затова ми плащат. — Сложи я в леглото. — Сега поспи, а после ще ти донеса обяда.

Може да са малко големи.

Лека си като перце.

Бавно вдигна ръка и ръкавът на халата й се смъкна. Загледа се за миг в ръката си, после разтвори халата и прибра памучната нощница към тялото си. През последния месец сигурно бе отслабнала поне тринайсет килограма.

Диета ли, помисли си горчиво. Падаш от балкон, губиш най-близките си и измършавяваш като хрътка. През всичките години се бе борила с излишните килограми, а сега, когато нямаше никакво значение, те вече бяха изчезнали.

Вероятно все пак имаше значение. По-бързо щеше да придобие сила без ненужните килограми, които й тежаха.

Суетата не бе толкова важна колкото силата.