Айрис Йохансен
Живея, за да отмъщавам (3)

Втора глава

— Ау, вижте лицето й. Тя е като чудовище.

Гласът на Надин.

Видях чудовище.

Джил го беше казала. На всички им се привиждаха чудовища.

— По дяволите, защо стоиш? Повикай лекаря, който преглежда Кавински. Тя има по-голяма нужда от него.

Ричард? Не, гласът бе по-груб, по-решителен. Танек! Странно, че разпозна гласа му в тъмнината.

Опита се да отвори очи. Да, Танек. Вече не е елегантен, изцапан е с кръв, съблякъл е сакото си. Дали е ранен?

— Кръв…

— Млъкни. Всичко ще се уреди. — Изгледа я свирепо. — Обещавам ти. Няма да умреш.

Надин плачеше.

— Бедната. Лошо ми е, май ще повърна.

— Тогава върви и повърни — тросна й се той. — Обаче първо повикай лекаря.

Сигурно тя е пострадалата.

Лети.

Умира.

Ако умира, Ричард не трябваше ли да бъде до нея? Искаше й се да види Джил.

— Джил.

— Ш-ш-т-т. — Ще се оправиш — изрече Танек. Нещо не бе наред. Не, явно нищо не бе наред. Тя умираше и явно това никого не го интересуваше.

Само един непознат. Танек.

 

 

— Гледах по телевизията — каза Джейми Риърдън, щом вдигна слушалката. — Изглежда, доста работа ти се е отворила тази вечер, Ник. Значи са искали да убият Кавински, а?

— Не знам. Бодигардът му също беше ранен. Може би Кавински е бил улучен случайно.

— Как са успели да стигнат до острова?

— По морско течение, което се влива в пещерите в другия край на острова. Хвърлили са котва на няколко километра от брега, били са облечени с леководолазни костюми, имали са и акваланги, за да преплуват до пещерите. Какво казаха по новините?

— Че терористи от държавата на Кавински са извършили нападение и опит за убийство и че има пет невинни жертви.

— Четири. Жената все още е жива. Намушкана е с нож на три места и падна от балкон. Откараха я в болницата в Атина. Лекарят, който беше на приема, твърди, че вероятно ще оцелее, ако не умре от шока. Искам да ми уредиш частен самолет. Ще я откараме в Щатите.

Джейми подсвирна.

— Кейблър няма да е доволен. Ще иска да говори с нея.

— По дяволите, Кейблър!

— Какво ще кажат близките й? Ще получиш ли съгласието им?

— Съпругът й бе убит. Откараха го в моргата. Нека Конър издаде фалшиви документи, с които да докажем, че ти си неин брат, а Лийбър да телефонира в болницата. Все някой ще е чувал за него тук.

— Защо Лийбър?

— Защото ми се струва най-логично, тъй като лицето й е обезобразено.

— Защо убиха Ричард Колдър? Той не беше в списъка.

— Нито пък четиригодишната им дъщеря.

— Охо!

Никълъс стисна очи, за да не си представи отново гледката, която го чакаше, когато погледна от балкона надолу. Не успя. Не можеше да я забрави.

— Сбърках, Джейми. Помислих, че са ме пратили за зелен хайвер.

— Не си единственият. Кейблър също реши да пасува.

— Аз не пасувах. Бях там. Можех да ги спра.

— Сам?

— Можех да я предупредя. Беше луда за детето си. Може би щеше да ме послуша.

— Или да помисли, че си смахнат. Ако е свързана с Гардо, вината си е нейна. — След малко попита: — Имаш ли нужда от помощ, за да напуснеш от острова?

— Не, ако побързам. Кейблър още не е пристигнал. Вече разговарях с хората от местната полиция, свободен съм и мога да си тръгна. Ще се видим на летището.

 

 

5 юни

Минеаполис, щата Минесота

Джоуъл Лийбър ги чакаше с линейка на летището. Сърдито изрече:

— Казах ти, че не искам да се забърквам в тази работа, Никълъс. Нямам време да се разправям с хора като Кейблър. Пречат ми на… Внимавайте! — обърна се към санитарите, които изтегляха носилката. — Не я друсайте. Колко пъти ще ви казвам, че не бива да се тръска. — Следвайки носилката, той подхвърли през рамо: — Ще се видим, след като я прегледам. Идвала ли е в съзнание?

— Само веднъж. Веднага след като я намерихме. Раните от ножа не са дълбоки, ръката и ключицата й са счупени. В спешното отделение в Атина ги гипсираха, но им казах да не пипат лицето й.

— За да предоставиш на мен тази чест, на която не може да се разчита — язвително изрече Джоуъл. — Както и всички неприятности от страна на Кейблър, свързани с нея.

— Аз ще се разправям с Кейблър.

— Искаш да кажеш, че ще се опиташ. Днес вече два пъти ми звъни. Изглежда не е доволен, че съм помогнал за нелегалното транспортиране на свидетел.

— Тя има нужда от теб, Джоуъл.

— Целият свят има нужда от мен — изрече той с въздишка. — Това е наказанието, когато си способен. — Влезе в линейката. — За съжаление съм само супермен, а не Господ. По-късно ще ти се обадя, за да ти кажа дали мога да й помогна.

— Струва ми се, че единствената диплома, която не притежава, е за ветеринарна хирургия. — Джейми разглеждаше дипломите и отличията, окачени на стената в кабинета на Лийбър. — Чудя се как я е пропуснал?

— Има достатъчно познания, за да се справи и с тази работа. Веднъж оперира крака на Сам, когато се бе заклещил в капан за койоти.

— Искаш да кажеш, че изостави цялата сервилност, на която се радва тук, за да те посети в твоята пустош?

— Дори и супермен се уморява да го галят.

— Случва се. — Хирургът влезе в кабинета, хвърли чантата върху бюрото и се отпусна в дълбокия кожен стол. — Преклонението е храната и питието, които подхранват гения. Предписвам си по една голяма доза дневно.

— Това го разбирам — каза Джейми.

— Как върви бизнесът в кръчмата? — попита го Джоуъл.

— Процъфтява.

— Тогава е трябвало да си останеш в Дъблин и да не тръгваш с Никълъс.

— Да, но онова, което би трябвало да правим, и това, което вършим много рядко съвпадат. — Усмихна се. — Възниква проблем, предизвикателство и хукваме да го разрешим. Не е ли така, Джоуъл?

Той направи гримаса.

— Може и да не поема точно това предизвикателство.

— Зле ли е? — запита Никълъс.

— Няма рани, но ще се наложи цялото й лице да се преобрази. Мога да свърша хирургическата работа с една операция, но след това ще последва психотерапия, прегледи и… Даваш ли си сметка колко работа е нужна? Ангажиран съм за две години напред. Нямам време.

— Тя има нужда от теб, Джоуъл.

— Не съм в състояние да реша проблемите на всички хора.

— Съпругът и детето й бяха убити.

— Ужас.

— Загубила е всичко. В състояние ли си да й кажеш, че трябва да изживее остатъка от живота си с лице на урод?

— Не съм единственият хирург на света.

— Но си най-добрият. Непрекъснато ме убеждаваш. Тя заслужава най-доброто.

— Ще си помисля.

— Запознах се с нея. Добра жена е.

— Казах, че ще си помисля, по дяволите! — процеди Джоуъл.

— Добре. — Никълъс се изправи и тръгна към вратата. — Утре ще донеса досието й и ще поговорим. Хайде, Джейми, да вървим да вечеряме. — След малко додаде: — Между другото как е Таня?

— Добре. — Лекарят се намръщи. — Иска да те види. Мисля, че можеш да дойдеш на вечеря.

— Трудно ми е да откажа на една толкова топла покана, но все пак смятам да се въздържа. — Усмихна се. — Защо не попиташ Таня, дали да помогнеш на Нел Колдър?

— Гледай си работата — отвърна Джоуъл.

Танек продължаваше да се усмихва, когато затвори вратата.

— Коя е Таня? — попита Джейми, докато прекосяваха приемната.

— Икономката му. Таня Владос е наша обща приятелка. — Натисна копчето на асансьорите.

— Дали ще успее да го убеди?

— Съмнявам се дали въобще ще обсъжда въпроса с нея. Тя ще го накара да се почувства доста неудобно. Действа като булдозер. Освен това нямаме нужда от нея. Той вече сам се бори със себе си. Като малък е бил беден като гаврош и винаги му е трудно да постави човешката доброта над стремежа към богатство.

Джейми се обърна и изгледа стъклените врати, които водеха към луксозния кабинет на Лийбър.

— Изглежда, добре се справя.

— Въпреки всичко посвещава един ден в седмицата, за да помага на малтретирани деца. — Асансьорът спря и той влезе. — Но бъди сигурен, че ако се заеме с Нел Колдър, няма да изостави децата.

— Би могъл да му предложиш голяма сума, за да го подкупиш.

— Не сега. Не искам да го обиждам. Веднъж да се заеме, уверявам те, че ще ми излезе през носа.

— Поемаш голяма отговорност.

— Е, и?

— Не си виновен за случилото се.

— Как да не съм. — Уморено поклати глава. — И само не ми разправяй, че сама си е виновна, защото е била свързана с Гардо. Според мен няма нищо общо с него.

— Тогава защо е искал да я отстрани?

— Нямам представа. Струва ми се нелогично. Би трябвало да има причина. — След малко продължи: — Двете с детето бяха наръгани с нож, докато куршумът би бил по-бърз и по-ефикасен.

— Мариц?

— Вероятно. Той е доказателството и е единственият от хората на Гардо, който умира да работи с нож. Нел Колдър трябва да е била главната му цел. Нейният съпруг и останалите бяха избити в балната зала, а той е издебнал нея.

— Главна цел. — Джейми кимна. — От което твърдението ти за невинни свидетели става нелогично.

— В такъв случай докажи ми, че греша. Ще бъда щастлив, ако излезе, че работи за Гардо. Ако успееш да откриеш някаква връзка, ще имаме нужда от по-голяма информация за нея от досието, което Конър й е подготвил. Искам да знам какво е закусвала, когато е била на шест години.

— Кога искаш да започна? — Вдигна ръка, за да го спре. — Няма значение. След вечеря, нали?

— Мога да наема някой друг. Работата е досадна, освен това не съм сигурен дали ще ни доближи до Гардо.

— Виж какво, с кръчмата всичко е наред. Мога и сам да го свърша. Нещо друго?

— Бодигард в стаята в болницата. Гардо няма да е доволен, че още е жива. — Направи гримаса. — Но нека не се набива на очи, иначе Джоуъл ще се парализира от страх.

— Не е лесно. Медицинското съсловие много държи на територията си. — Сигурно трябва да е с медицински познания. Да се обадя на Фил Джонсън в Чикаго.

— На когото искаш. Само нека да е тук утре сутрин.

— А тази вечер?

— Аз ще бъда с нея.

— В самолета не спа.

— Няма да спя и тази нощ. Не искам да допусна още една грешка.

 

 

Пак Танек.

Изглеждаше различно и за миг Нел не успя да разбере защо.

Заради зеления пуловер. Не бе със смокинг. Вече не изглеждаше нито сърдит, нито напрегнат, само уморен.

Разбираше го. Тя също бе уморена. Толкова бе изтощена, че едва държеше очите си отворени. Струваше й се, че лети…

Точно така, умираше. Ако така се умира, не е чак толкова страшно.

Сигурно бе изрекла нещо, защото той се наведе напред.

— Не умираш. Ще оздравееш. — Направи гримаса. — Е, не казвам, че си добре, но няма да умреш. В болница си в Щатите. Малко си изпочупена, но това ще се оправи.

Думите му я поуспокоиха. Да, нямаше нещо, което той да не може да уреди. Осъзна го още първия път, когато се запозна с него.

— Поспи.

Обаче не можеше да заспи. Случило се бе нещо лошо. Нещо, свързано с мъчителния ужас, преди да падне. Налагаше се да го попита.

— Джил…

Изразът му не се промени, но я обзе страх. Да, нещо не бе наред.

— Поспи.

Тя веднага затвори очи. Тъмнина. Би могла да се скрие там от ужасната истина, която усещаше зад непроницаемия израз на Танек.

Почувства как тъмнината отново я поглъща.

 

 

— Не вкуси от супата, която съм направила — отбеляза Таня. — Вероятно смяташ, че не е достойна за теб.

Джоуъл Лийбър се намръщи.

— Не започвай отново. Не съм гладен.

— Работиш от зори до мрак, а секретарката ти казва, че рядко обядваш. Не може да не си гладен. — Спокойно посрещна погледа му. — Според мен смяташ супата ми за недостойна за теб. Не мога да разбера защо, след като не си я опитал.

Той загреба от супата и изръмжа:

— Вкусна е.

— Хайде сега останалото. Побързай, преди да е изстинало печеното.

— Престани да ми нареждаш в собствената ми къща!

— Защо? Това е единственото място, където би приел нареждания. Държиш се доста арогантно. Само в операционната арогантността ти е простена, тъй като там по-добър от теб няма. Тук аз знам какво трябва да се прави.

— Всичко, което става на света. Откакто се премести при мен, превърна живота ми в истинско мъчение.

Тя се усмихна лъчезарно.

— Лъжеш, никога не си бил по-доволен. Готвя ти добре, предлагам ти майчино рамо, на което да се опреш, и чиста къща. Ако те оставя, направо си загубен.

Това беше истина.

— Раменете ти съвсем не са майчински. — Бяха остри, тя ги държеше изправени и винаги му се струваше, че е готова за борба. За жалост бе свикнала да се бори. Беше родена и израсла в онзи ад, в който се бе превърнал Сараево. Никълъс му я доведе преди четири години — дълго гладувала, ранена, с белег от шрапнел. Осемнайсетгодишна, а с очи на възрастна. — И преди да се появиш, се справях много добре няколко години.

Тя изсумтя.

— Толкова добре, че Дона се развела с теб, защото никога не те виждала. Един мъж трябва да има дом освен кариера. Добре, че дойдох навреме, за да те спася. Дона мисли също като мен. Според нея аз съм най-доброто, което би могло да ти се случи.

— Не ми харесва, че заговорничиш с бившата ми жена.

— Не заговорнича. Разговарям с нея. Това заговор ли е?

— Да.

— По цял ден съм сама. Трябва да практикувам английския си, затова разговарям по телефона. Английският ми става все по-добър. Скоро ще бъда готова да кандидатствам в университета.

Той застина.

— Ще кандидатстваш?

— Не се плаши. Ще остана при теб. Тук съм много щастлива.

— Не се плаша. — Изгледа я намръщено. — Ще се радвам да се отърва от теб. Дойде в къщата ми и започна да командваш.

— Нищо друго не ми остава да правя — отвърна тя простичко. — Ако не бях дошла при теб, щеше да остарееш и да станеш кисел като недозряла маслина.

— И стоиш тук, за да бъда млад и сладък?

— Да. — Тя се усмихна. — По-лесно ми е да те подмладя. Да те направя сладък е твърде голямо предизвикателство.

Имаше прекрасна усмивка. Лицето й беше с остри и решителни черти, имаше пълни устни и дълбоки очи. Не бе красива, докато не се усмихнеше, а когато го направеше, на Джоуъл му се струваше, че му поднася специален подарък. Той заличи белезите й, но Бог я бе дарил с тази усмивка.

— Бих го постигнала по-леко, ако ме вземеш в леглото си — изрече тя спокойно.

Той сведе очи и се зае със супата.

— Казах ти, че не лягам с момичета.

— Вече съм на двайсет и две години.

— А аз почти на четирийсет и една. Много съм стар за теб.

— Възрастта не означава нищо. Хората вече не мислят по този начин.

— Аз обаче мисля.

— Съзнавам, че така много усложняваш задачата ми. Но сега няма да се караме за това. — Изправи се. — Наистина си разтревожен и ще ме обвиниш, че от супата си получил киселини. Ще довършим вечерята, а после, докато пием кафето в библиотеката, ще ми кажеш какво те мъчи.

— Нищо не ме мъчи.

— Знаеш, че ще ти стане по-добре, когато поговорим. Ще донеса печеното.

Тя изчезна в кухнята.

— Изпий си кафето. — Таня се сви срещу него в големия фотьойл стил честърфийлд и прибра дългите си крака под себе си. — Сипах малко канела. Ще ти хареса.

— Не обичам сладко кафе.

— Канелата не е сладка. Освен това, как можеш да прецениш, преди да си опитал? Обзалагам се, че откакто си завършил университета, си пил само гадно черно кафе.

— Не е гадно. — И добави: — Вече не ми позволяваш никакъв кофеин.

— В болницата не се лишаваш от него.

— Явно, че шпионите ти докладват. Ще пия каквото ми харесва. — Отмести чашата. — Не ми се пие кафе. Трябва да се върна в болницата и да прегледам пациент.

— Пациентът, заради когото толкова се тревожиш, че не можеш да се храниш?

— Не се тревожа.

— Тогава защо ще се връщаш в болницата? Да не би да е някое дете?

— Не, жена е.

Тя не отвърна нищо, а зачака.

— Никълъс я доведе — неохотно допълни той.

— Никълъс? — Тя изправи гръб.

— Знаех, че ще се заинтересуваш — изрече кисело. — Но това няма значение. Не можеш да ме убедиш да поема този случай само защото той го желае. Толкова е зле, че много трудно ще възстановя лицето й. Ще я прехвърля на Самплин.

— Няма да се опитвам да те убеждавам. Имам дълг към Никълъс и сама ще си го платя. — Намръщи се. — Коя е жената?

— Нел Колдър. Една от жертвите при нападението над Кавински.

— Не, каква е тя на Никълъс?

— Не ревнувай. Според мен той я познава съвсем бегло.

— Защо да ревнувам?

Изненадата й бе искрена и Джоуъл си отдъхна. Опита се да свие рамене все едно, че не го засяга.

— Защото двамата сте много близки.

— Той ми спаси живота и ме доведе при теб. — Изгледа го замислено. — Никой не иска нищо от другия, освен приятелство.

— Никълъс рядко прави нещо без причина.

— Защо говориш така за него? Ти го обичаш. Обичаше го. Но страшно ревнуваше от този негодник.

Изведнъж се сети за една сцена от филма „Казабланка“, когато Ингрид Бергман гледа замечтано след Хъмфри Богард, а зад тях е застанал Пол Хенрейд, благороден и скучен. За нея нямаше значение, че Хенрейд бе герой от Съпротивата, черните овце винаги ги смятат за по-интересни.

— Ти не го разбираш — заяви Таня. — Той не е толкова твърд, колкото ти се струва. Вече е прескочил трапа.

— Прескочил е трапа ли?

— Водил е доста тежък живот. Случват се неща, които ти нанасят белези и те деформират. Мислиш си, че никога повече няма да вярваш в нищо, че би извършил всичко, за да оцелееш. Тогава прескачаш трапа. — Сведе очи към чашата си с кафе. — И отново се превръщаш в човешко същество.

Тя нямаше предвид само Никълъс. Беше минала през ада и също бе прескочила трапа. Прииска му се да я прегърне и да я успокои, да й каже, че я обича и я цени.

Отпи от кафето.

— Хубаво е — излъга.

„Страхотен си, Джоуъл — каза си. — Никълъс спаси живота й, а ти хвалиш кафето й.“ Тя се усмихна лъчезарно.

— Нали ти казах.

— Винаги ми казваш. Досадно е.

— Тогава защо Никълъс иска да помогнеш на тази жена?

Той сви рамене.

— Според мен донякъде се смята за виновен. Затова ми я доведе, за да изкупи вината си. Но аз не съм съгласен.

— Според мен вече се съгласяваш. Съжаляваш тази жена.

— Обясних ти, че не мога дай дам онова, което вече е загубила.

— Не можеш да направиш лицето й точно както е било — каза тя. — Но би могъл дай дадеш ново лице, не е ли така?

— Спомена, че няма да се опитваш да ме убеждаваш.

— Не те убеждавам. Решението зависи изцяло от теб. Но след като така или иначе ще се заемеш, мисля, че трябва да си помислиш как да го направиш по-интересно. — Добави шеговито: — Никога ли не си проявявал желание да направиш експеримент със своя Галатея^[1]?

— Не — отвърна той решително. — Това не е пластична хирургия, а приказки.

— На теб са ти необходими приказки, Джоуъл. Най-много от всички имаш нужда от тях. — Изправи се и взе чашата му. — Не ти хареса кафето, нали?

— Не, мислех, че… — Погледна я в очите. — Не.

— Но го опита заради мен. — Целуна го леко по челото. — Благодаря ти.

Изнесе подноса от библиотеката.

Без нейното присъствие стаята сякаш притъмня.

Спомена, че сама ще си плати дълга към Никълъс.

Не беше вярно.

Никълъс доведе Таня в живота му. Този дълг той никога нямаше да може да изплати, дори и ако до края на живота си този негодник продължава да му води ранени бездомници.

— По дяволите!

Помисли за Галатея.

 

 

— Какво правиш тук?

Никълъс вдигна очи, когато Джоуъл влезе в болничната стая, и отвърна:

— Бих искал да те запитам същото.

— Работя тук.

— Хирурзите не правят визитация в единайсет часа вечер.

Приятелят му се загледа в картона на Нел.

— Събуди ли се?

— Само за малко. Мислеше, че умира. — Замълча. — Пита за дъщеря си.

— Не знае ли, че съпругът й и дъщеря й са мъртви?

— Още не. Сметнах, че това й е достатъчно.

— Твърде много ще й дойде. Операция и психическо приспособяване. — Направи гримаса. — Особено като прибавиш и травмиращата загуба. Ако не е достатъчно силна, това ще я сломи. Какъв тип е?

— Не е силна. — Изведнъж си припомни лицето на Нел Колдър, когато излезе от стаята на дъщеря си. — Добра, нежна. Беше силно привързана към детето си.

— Чудесно. — Джоуъл уморено прокара пръсти през къдравата си кестенява коса. — Други роднини?

— Няма.

— Работи ли?

— Не.

— По дяволите!

— Учила е изкуство през първите три години в колежа „Уилям и Мери“. После се преместила в Грийнбрайър и се прехвърлила педагогика. Запознала се с Ричард Колдър, който се подготвял за магистърска степен по икономика. Явно, че е бил много привлекателен — блестящ, очарователен и амбициозен. Омъжила се за него три седмици, след като напуснала колежа и се прибрала вкъщи. На следващата година родила Джил.

— Защо се е отказала от изкуството?

Никълъс поклати глава.

— Не знам. По-късно ще се опитам да попълня празнотите.

— Няма да е лесно.

— Ще се заемеш ли с нея?

— Ще ти се прииска да не съм се съгласявал. Онова, което направих за Таня, може да се смята за детска играчка в сравнение с този случай. Мисля, че ще се наложи да платиш новата ми къща край езерото.

Никълъс направи гримаса.

— Безбожно скъпо.

— Тя вероятно предполага, че нещо не е наред. Не бива повече да крием от нея истината. Ще трябва да й съобщиш, че вече няма семейство.

— Защо на мен се пада тази чест?

— Не искам да ме свързва с това. За нея трябва да представлявам надеждата за нов живот. Кажи й и си тръгни. Известно време няма да иска да те вижда.

— Лош полицай и добър полицай, така ли?

— Ти познаваш полицейските правила по-добре от мен, така че основната идея ти е ясна. — Джоуъл се поразвесели. — Не бива да опетняваме плаща на Супермена. Утре ще намаля успокоителните, така че тя ще бъде достатъчно дълго в съзнание, за да разбира и ти да поговориш с нея.

— Благодаря.

Усмивката на лекаря се стопи.

— Бъди внимателен, Никълъс. Това наистина ще я съкруши.

„Той да не би да си въобразява, че искам да я нараня?“ — помисли Никълъс и рязко кимна.

— Не че ще има някакво значение. На нея ще й е безразлично дали съм нежен като Исус Христос, след като чуе това, което ще й кажа.

— По-късно ще мина и ще й дам успокоително.

— И така ще заличиш болката й?

— Тъкмо това е работата на добрия човек. Затова станах лекар. Грозните и уродливи неща цял живот причиняват мъка. Аз съм в състояние да ги премахвам. — Обърна се и тръгна към вратата. — Разбира се, от много пари не боли. — Усмихна се лукаво на Никълъс. — Не отричам, че ти би могъл да изпиташ болка. Да, сигурно ще направя така, че портфейлът ти да се изпразни.

Танек го чу как си подсвирква, докато вървеше по коридора.

 

 

— Време е да си лягаш. — Таня стоеше на прага на библиотеката.

— След малко — отвърна Джоуъл. Размишляваше върху мерките, според които бе скицирал лицето. Винаги обичаше да работи върху скицника, преди да пренесе образа в компютъра.

— Хайде. — Тя тръгна към него и спря пред бюрото. Беше боса, облечена само по една от неговите стари тениски. Защо ли жените изглеждаха толкова сексапилни в мъжки дрехи? — Минава полунощ — подсети го. — Утре няма да можеш да оперираш, ако не се наспиш.

— Ще оперирам чак следобед. — Уморено поклати глава. — После ще трябва да отида и да кажа на Нел Колдър, че през следващите няколко седмици ще трябва да остане на легло почти неподвижна. Не е зле, нали? Ще разполага с достатъчно време, за да мисли за съпруга и детето си.

Тя сведе очи към скицника.

— Това ли е лицето й?

— Проверявам размерите, за да видя какво може да се направи. Трябва да й предложа някакъв вариант. Лишили са я от всичко. Необходимо й е нещо, за което да се хване.

— Ще й го дадеш. — Сложи ръка върху рамото му и тихо изрече: — Ти си добър човек, Джоуъл Лийбър.

Той се наведе напред. Прикова очи в скицника и отвърна:

— Тогава иди си легни и не ми пречи. Имам работа.

— Давам ти два часа. — Отстъпи и махна ръката си от рамото му. — Тогава отново ще сляза.

Той я проследи как върви към вратата. Тя винаги имаше вид, че знае точно къде отива.

— Краката ми са хубави, нали? — Усмихна му се през рамо. — Слава Богу! Дона каза, че обичаш женски крака.

— Всъщност не е вярно. Казах й го само защото е плоска отпред.

Тя цъкна укорително с език.

— Сега излъга. Излезе от кабинета.

Джоуъл се помъчи да се съсредоточи върху скицника. Таня щеше слезе след два часа и не биваше да го завари. Тя заслужаваше много повече от работохолик два пъти по-възрастен от нея с един несполучлив брак зад гърба. Трябва да забрави тези дълги крака, както и усмивката й. Е, поне можеше да опита.

Помисли за Галатея.

 

 

Този път лицето не беше на Танек. Младо, с широки скули, с нос, който някога е бил чупен, със сини очи и руса, късо подстригана коса.

— Здравейте. Аз съм Фил Джонсън, госпожо Колдър.

— Кой?

— Ще се грижа за вас като медицинска сестра.

Прилича повече на централен полузащитник, каза си тя. Бялата дреха се изпъваше върху широките му рамене.

— По-добре ли се чувствате? Спряха лекарствата ви, така че няма да сте толкова замаяна.

Осъзна, че мисли по-ясно. Дори твърде ясно. Страхът започна да я сковава.

— Не се тревожете за превръзките. — Усмихна й се много мило. — Ще се оправите. Раните не са сериозни, в ръцете сте на най-добрия хирург в тази област, който ще свърши останалото. Хора от цял свят идват при доктор Лийбър.

Той мисли, че се безпокои за себе си, установи тя.

— Дъщеря ми… Усмивката му изчезна.

— Господин Танек е отвън. Помоли ме да го извикам, когато се събудите.

Тя веднага си припомни израза на Танек, когато го попита за Джил. Сърцето й започна да бие ускорено, стори й се, че ще се задуши, когато той влезе в стаята.

— Как се чувстваш?

— Изплашена. — Нямаше представа, че ще отговори така. — Къде е дъщеря ми?

Мъжът седна на стола, до леглото.

— Помниш ли какво се случи с теб?

Ножът, болката, Джил, застанала на прага, мелодията на детската латерна, падането.

Разтрепера се.

— Къде е дъщеря ми?

Той хвана ръката й.

— Бе убита същата вечер, когато бе извършено нападението над теб.

Мъртва! Джил!

— Лъжеш! Никой не може да убие Джил — изрече трескаво. — Ти я видя. Запозна се с нея. Никой не може да нарани Джил.

— Мъртва е — повтори той. — Колко ми се иска това да не е истина!

Не му вярваше. Ричард щеше да й каже истината.

— Искам да видя съпруга си. Нека да дойде Ричард.

Той поклати глава.

— Съжалявам.

Тя го загледа смаяно.

— Какво говориш? — прошепна. — Ричард не беше в стаята.

— Извършено бе нападение и в балната зала. Съпругът ти и още трима души бяха убити. Кавински е ранен.

Кавински не я интересуваше.

Джил! Ричард! Джил!

Господи, Джил… И…

Стаята се завъртя и пред очите й притъмня.

„Нагоре, високо в небето синьо…“

Джил ли пееше? Той нали каза, че Джил е мъртва. Ричард е мъртъв. Единствено тя бе останала жива.

„Надолу, надолу да се спуснем…“

Да, спускаме се в тъмнината. Може би там ще намери Джил.

 

 

— Джоуъл, по дяволите, ела бързо! — извика Никълъс. — Тя припадна.

Лекарят влезе намръщен.

— Какво й направи?

— Нищо, само й казах, че повече няма живот за нея. Няма причини да се тревожи.

— Бил си много тактичен, предполагам. — Провери пулса й. — Е, стореното-сторено. Не си направил кой знае каква беля.

— Тя припадна, по дяволите! Направи нещо.

— По-добре да я оставя сама да се свести. Ти върви. Няма да иска да те види, когато дойде на себе си.

— Вече ми го каза. — Никълъс не помръдна, не отделяше очи от бинтованото й лице. Очите й… — Не се безпокой. И аз не искам да я виждам. Твоя е, Джоуъл.

— Тогава пусни ръката й и се махай.

Бе забравил, че още държи ръката й. Пусна я и се изправи.

— Ще ти се обадя. Дръж ме в течение.

— Ти ме отърви от Кейблър. Сутринта пак се обади.

— Какво му каза?

— Нищо. Не съм разговарял с него. Защо мислиш, че си имам секретарка? — Седна на стола, който Никълъс освободи. — Но няма да му позволя да я разпитва. Твърде много ще я травматизира.

Танек се замисли. Той също не искаше Кейблър да я разпитва, а присъствието на Фил не бе гаранция, че тя е в безопасност от Гардо.

— Може ли да я преместиш в клиниката си в Удсдейл?

— Искаш да кажеш за възстановяване?

— Не, още сега. Там разполагаш с чудесна апаратура.

— Не я използвам често.

Само когато някоя филмова звезда или държавник държеше на пълна дискретност и тайна. Удсдейл бе снабден с всички удобства на луксозен хотел, предлагаше и уединение като за изповед.

— На Кейблър ще му бъде трудно да влезе във връзка с нея там. Твоите хора от охраната са от висша класа.

— Би трябвало да си сигурен, след като ти ги нае. — Намръщи чело замислено. — Ще създаде неудобства. Удсдейл е на повече от двеста километра оттук.

— Ще изпиташ още по-големи неудобства, ако се наложи да се разправяш с Джо Кейблър.

Джоуъл въздъхна.

— Май все пак ще се наложи да се разправям с него.

— Може и да не се наложи. Зависи какво е научил досега и доколко има нужда от нея. Кога ще я преместиш?

— Не съм казал, че ще я местя. — Сви рамене. — Май ще бъде най-добре, ако го направя. Сигурно следобед.

— С нея ще замине и медицинският работник, когото наех. — Размисли. Имаше още нещо, което Фил трябваше да свърши. — Не, той ще пристигне утре в Удсдейл.

— От твоите хора ли е? Изглежда много млад.

Не му отговори направо.

— Квалификацията му е безупречна и има отлични препоръки.

— Ако са истински.

Никълъс се захили.

— Повечето от тях. Освен това твоите сестри го харесват. Ти също ще го одобриш.

— Е, все пак по-добър е от онзи Джуно, когото нае за Удсдейл. Прилича на ренесансов убиец и никога не бих го допуснал близо до пациент, който излиза от упойка. Направо би изпаднал в шок. — Свъси се. — Не ми позволява да оправя физиономията му.

— Бедният Джоуъл! Колко обезсърчаващо за теб. Джуно не е глупав. Понякога видът му може да се окаже предимство.

Той изтръпна.

— Такъв ли е наистина?

— Какво значение има? Нали си върши си работата. Някога създавал ли ти е грижи?

— Не. Но не ми харесва идеята да приютявам криминални типове.

— Не е криминален тип. — Усмихна се. — Както и да е. С Фил ще бъдеш много по-спокоен. — Излезе и тръгна към сестринската стая, където Фил бъбреше със старшата сестра.

 

 

Същата стая, друго лице.

Джил.

Джил я няма. Нел побърза да затвори очи. Да се върне в тъмнината.

— Аз съм доктор Джоуъл Лийбър. Знам, че сте преживели силен шок, но трябва да поговоря с вас — изрече той мило. — Много скоро ще трябва да ви оперирам и не мога да го направя без ваше разрешение.

Защо не си отиде? Не й позволяваше да потъне в мрака.

— Не желаете ли да разговаряте? Добре, само слушайте. Лицето ви е жестоко обезобразено. Мога да се опитам да го наглася както е било и въпреки всичко няма да бъде онова, което сте виждали в огледалото всеки ден. Бих могъл обаче да ви дам ново лице, дори по-привлекателно. Тъй като костите са изпочупени, ще се свърши само с една операция. Ще тръгна от горната устна, ще дръпна нагоре, ще поправя… — Замълча, после добави: — Няма нужда от подробности. В момента не са ви необходими. — Хвана ръката й. — Но съм добър, много добър. Повярвайте ми.

Тя не отговори.

— Някакви предпочитания? Има ли някой, на когото бихте желали да приличате? Не мога да ви обещая, но ще се постарая да постигна прилика.

Продължава да говори. Защо не я остави пак да потъне в тъмнината?

— Нел, отворете очи и ме изслушайте. Важно е.

Не, не беше важно. Онова, което бе важно, вече не съществуваше. Но тонът му беше толкова покоряващ, че тя отвори очи и се взря в него. Имаше хубаво лице, установи вцепенено. Правилно, със силни черти и сиви очи, които би трябвало да бъдат студени, но я гледаха интелигентно и със съчувствие.

— Така е по-добре. — Стисна ръката й. — Разбирате ли ме?

— Да.

— Какво искате да направя?

— Не ме интересува. Каквото вие пожелаете.

— Искате да направя това, което смятам за най-добре? А ако после не го харесате? Помогнете ми.

— Няма значение — прошепна тя. Защо не го разбира?

— Има значение. — Поклати глава уморено. — Явно не точно сега. Надявам се по-късно. — Изправи се. — Следобед ще ви преместя в моята клиника. Искам да ви оперирам вдругиден. Утре вечер ще дойда да ви видя и ще ви покажа вариантите.

Беше разтревожен. Изглеждаше добър човек, но за съжаление не бе в състояние да му помогне.

Тръгна към вратата, установи тя с облекчение. Затвори очи.

След минути вече спеше.

 

 

Това крило на болницата беше почти безлюдно. Точно девет без пет минути, помисли си Фил Джонсън, докато крачеше по коридора.

Към него вървеше хубава сестра. Лицето и беше свежо, мургаво, тя имаше къдрава коса и лунички. Той обожаваше лунички.

Усмихна й се.

Тя също му се усмихна и се спря.

— Да не би да сте се загубили? Това е административното крило.

— Поръчаха ми да донеса тези формуляри за застраховка.

— Деловодството затваря в седем.

Той направи гримаса.

— И аз с моя късмет. Вие тук ли работите?

Тя кимна.

— Сега съм в архива. Припаднах в спешното отделение. Смятат, че съм по-подходяща да работя с цифри, отколкото където шият.

— Лоша работа — каза той съчувствено. Сведе очи към папката, която носеше. — Сигурно ще трябва да ги върна в детското отделение и утре да ги донеса.

Тя се поколеба, после сви рамене.

— Ще ви пусна да влезете. Може да оставите папката върху бюрото на Труда.

— Чудесно. — Усмихна й се, докато наблюдаваше как вади връзка с ключове от джоба си и пъха един в ключалката. — Казвам се Фил Джонсън.

— А аз — Пат Добри. — Тя включи осветлението и взе папката от ръцете му. — Оставям я в кутията на Труда.

Той я наблюдаваше от прага как се движи из стаята. Хубава, определено хубава. Тя се върна при него и загаси лампата.

Той взе ключовете от нея.

— Позволете. — Заключи вратата. — Ето, това е. — Подаде й ключовете. — Много ви благодаря, Пат. Ще ви изпратя до колата.

— Не е необходимо.

Десет минути по-късно той й махаше за сбогом, докато Пат изфуча с хондата си. Сладко момиче. Жалко, че няма да е тук да продължи да я преследва. Обърна се и пробяга разстоянието от паркинга до болницата.

Няколко минути по-късно се вмъкна в стаята с документацията.

Не бе необходимо да пали лампа, а бързо отиде до бюрото и включи компютъра. Екранът щеше да му даде достатъчно светлина и никой нямаше да я забележи под вратата.

С пръстите си усети гладката позната клавиатура. До болка позната. Все едно че докосваше тялото на любима, която винаги бе нова и винаги вълнуваща. „Хайде на работа“ — каза си.

Тъй като не знаеше паролата, му бяха нужни няколко минути, за да стигне до файла. Нел Колдър.

Беше отбелязано преместването й в Удсдейл.

Добре. Изтри го, отиде до шкафа с архивите и извади папката с информацията за Нел Колдър. Не че бе необходимо, освен ако документите не бъдат изискани с призовка. Компютри управляват света и всеки чиновник би ги използвал, вместо да се рови из книжа и да ги копира. Но Никълъс беше казал, че трябва да го направи за всеки случай.

Ако се окаже, че папката липсва, тогава всеки би приел, че не е сложена на място. Хората допускат грешки, но не и компютрите.

Върна се при компютъра, написа необходимото и излезе от програмата. Седеше, загледан в празния зелен екран, който го привличаше повече от която и да е жена. Защо да не надникне в базата данни и да види какво има. Разбира се, че няма да навреди на никого…

Въздъхна и изключи компютъра. Щеше да навреди. Иначе защо се откъсна от компютъра в апартамента си и се нае да стане медицински работник? Никълъс му даде възможност и той нямаше да я проиграе, като се поддаде на изкушението.

Изправи се, взе папката на Колдър и тръгна към вратата. Внимателно отлепи прозрачната лепенка, която бе залепил върху ключалката, докато Пат оставяше папката в кутията. Голям късмет извади, че я срещна. Иначе трябваше да опитва колекцията от ключови в джоба си и да рискува някой да го забележи.

Обърна се, хвърли последен жадуващ поглед към компютъра и затвори вратата.

Не беше чак толкова лошо. Не че не обичаше работата си. Обичаше хората и му беше приятно да им помага. Надяваше се да помогне на Нел Колдър. Бедната жена! Сигурно здравата е загазила, щом Никълъс му нареди да напише изречението, което напечата във файла й.

„Пациентката умряла от раните си в 2:04 ч следобед. Тялото предадено на погребално бюро «Джон Бърнбаум».“