Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (86)

23

В тъмнината фенерът във фургона на Катрин пръскаше червена светлина, която прозираше през платнището и им служеше като пътеводна звезда през последния километър.

Тийф ги залая за добре дошли, а Мбиджейн изтича преди другите слуги, за да поеме коня на Шон. В гласа му се усещаше тревога и облекчение.

— Господарю… започна.

Шон скочи от коня и се втурна към фургона. Дръпна бързо платнището.

— Шон! — Тя седна в леглото. Очите й бяха много зелени, а под тях имаше сини кръгове. — Благодаря на Бога, че дойде.

Той коленичи и я прегърна. Прошепна й нещо. Тя го целуна и се облегна на него. В този миг светът за тях престана да съществува — остана осветеният фургон и любовта на двамата.

Внезапно тя се сви в ръцете му и изохка. Шон я държеше, лицето му изразяваше безпомощност, а големите му ръце станаха плахи и несигурни.

— Какво да направя, любима? Как да ти помогна?

Тялото й се отпусна бавно и тя прошепна:

— Намери ли свещеник?

— Свещеникът! — Беше го забравил. Той изрева. — Алфонсо! Алфонсо, бързай, човече!

Лицето на отеца беше бледо от умора и прашно.

— Венчай ни! — нареди Шон. — Бързо, човече, хайде, че хоп-хоп ти разбираш?

Алфонсо се качи във фургона. Расото му беше скъсано и коленете му се виждаха бели и кокалести през дупките. Застана над тях и каза на португалски „ринг“.

Шон не разбра и отвърна.

— Да!

— Не, не, ринг? — Вдигна един пръст и направи кръг около него. — Ринг?

— Мисля, че иска халки — прошепна Катрин.

— О, господи! Съвсем съм забравил за това. — Огледа се безпомощно. — Какво можем да направим? Нямаш ли някой пръстен в сандъка?

Тя поклати глава, отвори уста да каже нещо, но болката не й позволи. Шон я придържаше, докато премине. После погледна ядосано към Алфонсо.

— Венчай ни, дявол да те вземе! Не виждаш ли, че няма време!

— Ринг — повтори отново свещеникът.

— Добре.

Шон скочи и изчезна навън.

— Мбиджейн, донеси ми пушката, бързо!

Ако искаше да застреля отеца, това си беше негова работа, зулусът беше длъжен да изпълнява. Той донесе пушката. Шон хвърли една жълтица на земята, опря дулото на пушката в нея. Куршумът проби неравна дупка в монетата, той хвърли пушката на Мбиджейн и се върна във фургона.

По време на церемонията Катрин на три пъти получи контракции. Шон я държеше здраво, а Алфонсо ускори четенето. Шон сложи пробитата монета на пръста й и я целуна. Свещеникът избърбори последния ред на латински и в този момент Катрин извика.

— Шон, ражда се…

— Излизай навън! — изкрещя той на Алфонсо, който изскочи с голямо облекчение.

Раждането не продължи дълго, но на Шон му се стори, че измина цяла вечност — както когато ампутираха крака на Гарик. Когато всичко свърши, тя се отпусна много тиха и бледа, а на леглото, все още свързано с нея, посиняло и изцапано с кръв, лежеше детето, което бяха създали.

— Но то е мъртво! — извика Шон с прегракнал глас. По челото му изби пот и той отстъпи назад.

— Не… — извика Катрин, надигайки се бързо. — Не, не е… Шон, трябва да ми помогнеш.

Обясни му какво да прави и най-после детето проплака.

— Момче е — каза майката нежно. — О, Шон… Момче е.

В този миг тя бе толкова красива.