Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (25)

25

Ана и Гарик вече бяха женени цели два месеца, когато се върнаха в Теунис Краал. Лекарят бе свалил гипса от ръката на Гарик.

Поеха по пътя, който заобикаляше селото, и минаха по моста над Бабуун Строом. На най-високата му точка Гари спря конете и огледаха цялата ферма.

— Не мога да разбера защо мама се премести в града — каза той. — Не трябваше да го прави. В Теунис Краал има място за всички.

Ана седеше безмълвна и доволна до него. Беше почувствувала облекчение, когато Ада им изпрати писмо в Порт Натал, след като те й бяха съобщили с телеграма, че са се оженили. Макар и много млада, Ана бе жена и си даваше сметка, че мащехата му никога не я е харесвала. Е, разбира се, че се държеше много мило, но големите й черни очи я притесняваха. Бяха прекалено проницателни и откриваха онова, което тя се опитваше да скрие.

— Ще трябва да отидем да я видим веднага щом е възможно. Тя трябва да се върне във фермата — в края на краищата Теунис Краал е и неин дом — продължи Гарик.

Ана леко се раздвижи на мястото си, „Да си стои в къщата в Лейдибург, да изгние там“, но гласът й беше мил, когато отговори:

— Теунис Краал сега принадлежи на теб, Гари, а аз съм твоя съпруга. Може би мащехата ти знае кое е по-добре. — Докосна ръката му и му се усмихна. — Както и да е, ще го обсъдим някой друг път. Хайде да се прибираме, пътуването беше твърде дълго и аз съм много уморена.

Загрижен, той се обърна към нея.

— Ужасно съжалявам, скъпа. Колко необмислено от моя страна!

Перна конете с камшика и те се спуснаха по склона към чифлика.

Моравите на Теунис Краал бяха зелени, а каниите бяха разцъфтели в червено, розово и жълто. „Разкошно е — помисли си Ана, — и е мое. Вече не съм бедна.“ Тя погледна към покрива с фронтони и тежките жълти дървени кепенци на прозорците.

На верандата стоеше някакъв мъж. Ана и Гарик го видяха едновременно. Беше висок, с широки здрави рамене като напречната греда на бесилка. Излезе от сянката и слезе по стъпалата, за да го освети слънцето. Усмихваше се, белите му зъби блестяха на загорялото му лице, все тази стара, пленяваща усмивка.

— Шон! — прошепна Ана.