Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (78)

15

Вечерта разположиха фургоните на Катрин на старото им място на южния бряг на реката. Все още валеше. Слугите на Шон махаха и викаха от другия бряг, но кафявата река бучеше между тях, отнасяше всеки звук и изключваше всяка надежда да бъде премината. Катрин погледна към реката.

— Ти наистина ли премина това, господине?

— Да, толкова бързо, че даже не успях да се намокря.

— Благодаря — каза тя.

Въпреки дъжда и слабия огън момичето му поднесе много вкусна вечеря, като тези на Оума. Храниха се под навеса до нейния фургон. Вятърът люлееше газената лампа, издуваше брезента и пръскаше по малко дъжд върху тях. Беше толкова неприятно, но когато Шон предложи да влязат вътре, Катрин се поколеба. Седна на ръба на леглото си, а той — на сандъка срещу нея. Започнал трудно, разговорът им потече като реката навън, лек и приятен.

— Косата ми е все още мокра — възкликна Катрин. — Ще имаш ли нещо против да я изсуша, докато си приказваме?

— Разбира се, че не.

— Тогава, ще станеш ли, за да взема кърпа от сандъка?

Станаха едновременно. Във фургона бе много тясно и те се докоснаха, а след това се намериха на леглото. Устните му бяха върху нейните, усещаше топлината им, силната възбуда от пръстите му по врата й и след това надолу по гърба — всичко това беше странно и смущаващо. В началото тя откликваше по-бавно, сетне по-бързо, с леки движения на тялото си и със слаби стискания по ръката и рамото му. Тя не схващаше всичко това, но не я беше грижа. Смущаващо усещане се разля по цялото й тяло и не можеше да го спре, а и не искаше. Вдигна ръка и пръстите й се заровиха в косата му. Притегли лицето му към своето. Зъбите му захапаха леко устните й — сладка, вълнуваща болка. През тънката блузка напипа възбуденото й зърно и го притисна между пръстите си. Тя реагира като млада кобила, усетила камшика за пръв път. За момент остана неподвижна след докосването му, след това го блъсна изненадващо и той се извъртя и падна от леглото, удряйки главата си в сандъка. Шон седеше на пода и я гледаше в недоумение. Беше толкова объркан, че не се сети да разтрие цицината на главата си. Лицето й беше зачервено, когато с две ръце отхвърли косата си назад. Клатеше глава насам-натам в старанието си да проговори, въпреки че все още не можеше да си поеме дъх.

— Трябва да си вървите, господине, слугите са приготвили легло за вас в един от фургоните.

Шон се изправи на крака.

— Но аз мислех… разбира се, ние… искам да кажа…

— Стой настрана от мен — предупреди го тя. — Ако ме докоснеш пак тази вечер, ще те ухапя.

— Но, Катрин, моля те, не мога да спя в друг фургон. — Дори мисълта за това го измъчваше.

— Ще ти готвя, ще те кърпя, ще правя всичко. Но докато не намериш свещеник… — Тя не продължи, но Шон разбра какво искаше да каже. Опита се да спори. Но това бе запознаването му с непоколебимостта на бурите. Накрая отиде да си търси леглото. Едно от кучетата на Катрин беше вече там — голяма хрътка. Опитите на Шон да го прогони останаха без успех. То бе упорито като господарката си. Накрая раздели леглото с кучето. През нощта се появиха нови проблеми, свързани със завивката. Кучето прибра цялата за себе си. Оттук дойде и името му — Тийф^[1].