Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (2)

2

Шон лежеше в стаята и зяпаше в тъмния продълговат прозорец. Луната приличаше на резен от пъпеш. Не можеше да заспи — още мислеше за голямата антилопа. Чу как родителите му минаха покрай вратата на спалнята. Мащехата му каза нещо и баща му се засмя, смехът на Уейт Кортни прозвуча като далечна гръмотевица.

Шон чу как затвориха вратата на стаята си и седна в леглото.

— Гари.

Никакъв отговор.

— Гари.

Взе един ботуш и го хвърли. Чу изсумтяване.

— Гари.

— Какво бе? — ядосано попита той със сънлив глас.

— Тъкмо си мислех — утре е петък.

— Е, и какво?

— Мама и тате ще ходят в града. Няма да ги има цял ден. Можем да вземем ловната пушка и да устроим засада на голямата антилопа.

Леглото на Гарик изскърца разтревожено.

— Ти си луд! — Той не можеше да скрие изненадата си. — Тате ще ни убие, ако ни хване с ловната пушка.

Още докато изричаше тези думи, съзнаваше, че ще трябва да намери по-силен аргумент, за да разубеди брат си. Шон винаги се опитваше да избегне наказанието, но шансът да пипнат голяма антилопа си заслужаваше дори риска да изпитат здравата десница на баща си. Гарик лежеше неподвижно в леглото и подбираше подходящите думи.

— Освен това тате държи патроните заключени.

Доводът бе добър, но Шон го обори.

— Знам къде има два патрона, които е забравил в голямата ваза в трапезарията. Стоят там повече от месец.

Момчето се изпоти. Вече усещаше камшика, увит около хълбоците си, и чуваше как баща му брои ударите: осем, девет, десет.

— Шон, моля те, да измислим нещо друго…

На другия край на стаята брат му се намести удобно на възглавниците. Решението беше взето.