Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кортни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
When The Lion Feeds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
artdido (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Уилбър Смит. Когато лъвът се храни

Американска. Първо издание

ИК „Ведрина“, София, 1993

ISBN: 954-404-048-X

История

  1. — Добавяне

7

След заминаването на Даф Шон и хората му заработиха, без да жалят сили. Оголиха наносната откривка от златоносния банкетен пласт по протежението на цялата дължина на концесиите, после започнаха да копаят и да трупат всичко до площадката на инсталацията. Купът нарастваше с всеки изминат ден. Все още нямаше следа от водещия пласт, но на Шон не му оставаше време да се безпокои за това. Нощем се просваше в леглото и заспиваше капнал от умора, а следващата сутрин отново го връщаше на изкопите. В неделните дни отиваше при Франсоа. Разговаряха за минно дело и лекарства. Франсоа имаше огромен шкаф с лекарства и книга, озаглавена „Домашният лекар“. Беше му хоби да се занимава със здравето си и той се лекуваше едновременно от три сериозни заболявания. Макар че понякога й изневеряваше, голямата му любов беше захарният диабет. Страницата в „Домашният лекар“, която осветляваше тази тема, се беше омазнила от пръстите му. Можеше да изброи симптомите на това заболяване и твърдеше, че ги има всичките. Другата му любимка бе костната туберкулоза, тя засягаше костите му с обезпокоителна бързина, трябваше й само една седмица да излезе от таза му и да стигне до китките му. Но въпреки влошаващото му се здраве той бе отличен специалист по минно дело и Шон безсрамно се възползуваше от познанията му. Захарният диабет на Франсоа не му пречеше да споделя бутилка бренди с Шон в неделните вечери. Шон избягваше Кендиния хотел — блестящата руса коса и кожата с цвят на праскова бяха твърде голямо изкушение. Нямаше си доверие и не искаше да разбие новото си приятелство с Даф заради още една любовна авантюра, и вместо това освобождаваше енергията си в забоите на „Кенди Дийп“.

Всяка сутрин поставяше задача за деня на зулусите си, която винаги бе малко по-тежка от тази от предишния ден. Те пееха, докато работеха, и много рядко се случваше задачата да не бъде изпълнена до падането на нощта. Дните се сливаха един в друг и се превръщаха в седмици, които се учетворяваха като деляща се амеба и ставаха месеци. Шон започна да си представя как с неговите осемстотин лири Даф е завъртял главите на кейптаунските момичета. Една вечер язди много мили на юг по пътя за Кейптаун, спирайки се да разпитва всеки пътник, когото срещаше, и когато най-сетне се отказа и се върна в златоносното находище, отиде направо в една от кръчмите, за да намери някого, с когото да се бие. Откри един едър жълтокос германски миньор. Излязоха навън и в продължение на цял час се бъхтеха под мразовитото нощно небе на Трансваал, заобиколени от доволни зяпачи. След това двамата с германеца се върнаха в кръчмата, стиснаха кървящите си ръце, пиха за приятелството си и Шон се прибра в „Кенди Дийп“, изгонил временно дявола от себе си.

На другата сутрин той работеше близо до северната граница на концесиите, в тази точка бяха разкопали траншея, дълбока около пет метра. Току-що бе маркирал дупките за динамита за следващото взривяване и зулусите го бяха заобиколили, смъркайки енфие и плюейки на ръцете си, преди отново да се заемат с къртенето на скалата.

— Ей, клепоухи разбойници. Какво става тук, профсъюзно събрание ли правите?

Познатият глас дойде някъде над главите им. Беше Даф. Шон бързо се изкатери по откоса на траншеята и го сграбчи в мечешка прегръдка. Приятелят му бе отслабнал, небръснат, а къдравата му коса беше побеляла от прах. Шон попита:

— Е, къде е подаръкът?

Даф се засмя.

— Не е далеч, цели двадесет и пет фургона.

— Значи успя да я вземеш? — изрева Шон.

— Разбира се, че успях! Ела с мен и ще ти я покажа.

Керванът се бе проточил цели шест километра през саваната. Повечето фургони бяха с по два впряга поради огромната тежест на машините. Даф посочи един леко ръждив цилиндър, който изпълваше цял фургон.

— Това е особената ми заслуга: седем тона най-коварен, упорит и зловещ парен котел, който може да се намери в света. Веднъж счупи оста на каруцата, след като излязохме от Колсберг, сетне я троши още дванадесет пъти, да не говорим за двата пъти, когато се преобърна — единият — насред реката.

Минаха с конете по протежение на целия керван.

— Боже господи! Не предполагах, че ще е толкова много. — Шон поклати глава със съмнение. — Сигурен ли си, че знаеш как да монтираш всичко това?

— Остави тази работа на чичо ти Даф. Естествено, ще има малко работа, все пак тази машинария е лежала на открито две години. Някои части са силно ръждясали, но с помощта на смазочни масла, нова боя и мозъка на Чарлиууд инсталацията на „Кенди Дийп“ ще започне да троши скална маса и да плюе злато до един месец. — Той млъкна и махна на един конник, който приближаваше към тях. — Това е превозвачът Фрики Малан — господин Кортни, моят съдружник.

Превозвачът спря до тях и кимна. Избърса праха от лицето си с ръкава на ризата си.

— О, боже, господине, и вие господин Чарлиууд, бих искал да ви кажа, че това са ми най-трудно спечелените пари. Не искам да ви обидя, но ще бъда дяволски щастлив да видя този товар най-сетне пристигнал и разтоварен.