Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (83)

20

На следващата сутрин тя донесе Библията.

— Хей, хей, аз вече се клех над нея.

Катрин се смееше, защото споменът от нощта бе все още топъл и изгарящ в нея. Отвори книгата на първа страница.

— Трябва да се подпишеш тук, до моето име. Гледаше го застанала до стола му, докосвайки рамото му с бедрото си.

— И датата на раждане — допълни тя.

Шон написа, „Девети януари, 1862 година“. След това попита:

— Какво означава това „дата на смъртта“? И нея ли искаш да попълня?

— Не говори така — каза Катрин и докосна дървената маса.

Съжали, че го беше казал. Опита се да го поправи.

— Има място само за шест деца.

— Другите можем да напишем в полето отстрани. Така направи и майка ми… нейните даже минават и на другата страница. Мислиш ли, че и ние ще стигнем чак дотам?

Той се усмихна.

— Така, както се чувствувам сега, можем да достигнем и Новия завет без много трудности.

Започнаха добре. През юни, когато дъждовете спряха, Катрин вече се движеше с дръпнати назад рамене, за да уравновесява товара си. Вече беше повече жена, отколкото дете. Беше наедряла и лъчезарна, доволна от вълнението, което състоянието й предизвикваше у Шон. Тя си пееше, а понякога му позволяваше и той да пее с нея. Разрешаваше му да повдига нощницата й и да долепя ухо до големия корем. Усещаше движенията вътре в него. Когато отделеше глава оттам, очите му бяха пълни с почуда. Тя се усмихваше горда и притегляше главата му на рамото си. Оставаха дълго да лежат така един до друг. През деня нещата бяха лесни. Шон се смееше със слугите и ходеше на лов, но не и с предишната страст.

Придвижваха се на север по реката. Понякога лагеруваха на едно и също място цял месец. Дивечът се върна отново при реката, защото степта изсъхна и слоновата кост започна пак да пълни фургоните.

Един септемврийски следобед Шон и Катрин напуснаха лагера и тръгнаха да се разхождат по брега. Земята пак беше суха и миришеше на изсушена трева. Реката се беше превърнала във вирчета, отделени едно от друго с пясък.

— По дяволите, много е горещо. — Шон махна шапката и избърса потта от челото си. — Трябва да си се сварила с всички тези дрехи по себе си.

— Не, добре съм.

Тя държеше ръката му.

— Хайде да поплуваме.

— Искаш да кажеш без дрехи? — попита Катрин.

— Да, защо не?

— Много е неприлично.

— Хайде!

Поведе я надолу по реката и на едно място, където големите камъни закриваха вира, й помогна да се съблече. Пренесе я на ръце и тя седна във водата, която достигаше до брадичката й.

— Как е? — попита Шон.

— Хубаво — одобри тя. — Усещам я като копринено бельо по тялото си.

Застана над нея.

— Сядай! — каза тя, чувствувайки неудобство да го гледа.

— Защо?

— Знаеш защо… неприлично е, затова.

Седна до нея.

— Трябва да си свикнала вече с мен.

— Е, не съм.

Прегърна я под водата.

— Прекрасна си. Ти си моята любима.

Позволи му да я целуне по ухото.

— Какво ли ще бъде? — попита той, докосвайки корема й. — Момче или момиче?

Това беше любимият им разговор.

— Момче. — Тя беше сигурна.

— Как ще го наречем?

— Ако скоро не намериш свещеник, ще трябва да го наричаме с имената, с които наричаш слугите си.

Шон я погледна с широко отворени очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш как ги наричаш, когато си ядосан.

— Копеле — каза Шон, след което призна. — Наистина, не съм мислил за това. Ще трябва да намеря свещеник. Нито едно от моите деца няма да бъде копеле. Ще трябва да се върнем в Луи Трешар.

— Имаш само месец на разположение — предупреди го Катрин.

— Господи, няма да успеем. Много сме го отложили. Чакай, сетих се. Отвъд планината има португалски селища.

— Шон, но те са католици.

— Всички служат на един и същи господар.

— Колко време ще ни трябва, за да преминем планината.

— Не зная, може би две седмици на кон.

— На кон ли? — попита тя.

— О, господи, ти не можеш да яздиш. — Шон се почеса по носа. — Ще трябва да отида и го доведа. Можеш ли да останеш сама? Мбиджейн ще се грижи за теб.

— Добре, мога.

— Няма да тръгна, ако не искаш. Това не е толкова важно.

— Важно е, знаеш. Ще се оправя.

Преди да замине на следващата сутрин, Шон дръпна слугата настрана и му каза:

— Знаеш защо не идваш с мен, нали?

Мбиджейн поклати глава. Шон си отговори сам.

— Защото тук има много по-важна работа за теб.

— През нощта ще спя до фургона на господарката.

— Ще спиш?

— От време на време — ухили се той.

— Това е добре.