Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кортни (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
When The Lion Feeds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
artdido (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Уилбър Смит. Когато лъвът се храни

Американска. Първо издание

ИК „Ведрина“, София, 1993

ISBN: 954-404-048-X

История

  1. — Добавяне

Част втора
Уитуотърс Ранд

1

Тръгнаха на север от Питърмарицбург и предприеха продължително изкачване през брулената от ветровете савана към планините. На третия ден видяха Дракенсберг, нащърбен и черен, като зъба на акула.

Беше студено. Загърнат в кароса си Мбиджейн вървеше на известно разстояние след Шон. Откакто бяха излезли от Питърмарицбург, бяха разменили може би само двадесетина думи, защото Шон бе погълнат от тежки мисли. Зулусът дискретно се държеше настрана. За човек, зарязал дома си и добитъка си без надзор, той не изпитваше никакво негодувание. Мбиджейн просто бе тъжен — бе оставил в леглото си една дебела жена, за да тръгне с Шон.

Мбиджейн откопча кутийката си за енфие, направена от кратунка, стисна малко от него между пръстите си и деликатно го смръкна. Погледна нагоре към планините. Залезът оцветяваше снега по върховете им в розово. Не след дълго щяха да си направят бивак, а можеше и да се откажат от него. Нямаше никакво значение.

Шон продължи да язди и след като се стъмни. Пресякоха още един овраг и видяха светлините в долината под тях.

„Дънди“ — механично отбеляза Шон. Не направи усилие да подкара коня си по-бързо. Вече усещаше мириса на пушека от каменовъглената мина — той полепваше като гъст катран по гърлото му. Навлязоха в главната улица. Градът изглеждаше запустял. Шон не възнамеряваше да пазарува, щеше да си устрои бивак в долната част на Дънди, но когато стигна хотела, промени решението си. Тук беше топло и се носеше смях, чуваха се гласове на хора. Изведнъж почувствува, че пръстите му са се вдървили от студ.

— Мбиджейн, поеми коня. Намери място за нощуване извън града и запали огън, за да мога да те видя в тъмното.

Шон слезе от седлото и влезе в бара. Помещението беше пълно, повечето посетители бяха миньори. Забеляза сивия въглищен прах, проникнал дълбоко в кожата им. Изгледаха го без любопитство. Прекоси салона и застана на бара. Поръча си бренди. Бавно отпиваше от него, като не се опитваше да се включи в шумните разговори около него.

Пияницата беше нисък човек, но мастит, широкоплещест и набит. Трябваше да се изправи на пръсти, за да прегърне Шон през врата.

— Пийни едно с мен, момко.

Дъхът му беше на вкиснало и престояло.

— Не, благодаря. — Шон нямаше настроение да прави компания на чашка на никого.

— Хайде, хайде — настояваше пияницата. Той залитна и питието на Шон едва не се разля.

— Остави ме на мира.

Шон се освободи от ръката му.

— Да не би да имаш нещо против мен?

— Не. Просто искам да пия сам.

— Може би не ти харесва лицето ми?

Пияницата завря лицето си в неговото. Това не се хареса на Шон.

— Хайде, изчезвай.

Пияницата плесна с ръка по тезгяха.

— Чарли, донеси едно питие на тази голяма маймуна. Двойно. Ако не го изпие, ще му го излея в гърлото.

Шон не обърна внимание на поднесената му чаша. Допи остатъка от своята и се обърна към вратата. Пияницата лисна брендито в лицето му. Алкохолът подлюти очите му и той удари мъжа в стомаха. Докато главата му клюмваше, Шон отново го удари — този път в лицето. Пияницата се завъртя настрани, падна и остана да лежи с кървящ нос.

— Защо го удари? — Друг миньор помагаше на пияницата да се изправи. — Нищо нямаше да ти струва, да изпиеш едно питие с него.

Шон усети враждебност в помещението, тук той бе чужденец.

— Това момче май си търси белята.

— Пише се голям бабаит. Знаем какво да правим с такива бабаити.

— Ей, я да го подредим както трябва това копеле.

Ударът на Шон по пияницата беше чист рефлекс.

Сега съжаляваше за това, но чувството му за вина се изпари, като ги видя да се насъбират около него. Изчезна и угнетеността му, на нейно място почувствува облекчение. Точно това му трябваше сега.

Бяха шестима, наобиколили го в полукръг. Шест е разумна бройка. Един от тях държеше бутилка. Шон се усмихна. Говореха високо, окуражаваха се един друг и очакваха някой от тях да удари пръв.

Шон долови някакво раздвижване и отскочи назад с ръце, готови за бой.

— Задръжте така — успокои го непознат глас. — Идвам, за да си предложа услугите. Струва ми се, че имате противници, които са ви в повече.

Говорещият бе станал от една маса зад Шон. Беше висок, с изпито, набраздено лице и безупречен сив костюм.

— Приемам ги всичките — каза Шон.

— Адски неспортсменско. — Поклати глава новопоявилият се. — Купувам тримата джентълмени от ляво, ако цената ви е приемлива.

— Приемете двама като подарък и считайте, че сте късметлия.

Шон се ухили и мъжът му отговори със същото. За миг почти забравиха това, което предстоеше да се случи.

— Много любезно от ваша страна. Разрешете ми да се представя — Дафърд Чарлиууд.

Премести лекия си бастун в лявата си ръка и протегна дясната към Шон.

— Шон Кортни — пое ръката му той.

— Вие, копелета, ще се биете ли или какво? — обади се нетърпеливо един от миньорите.

— Да, скъпи, да, това правим — отвърна Даф и леко като танцьор се придвижи към него, замахвайки с бастуна.

Колкото и да беше тънък, чу се звук като от удар по бейзболна топка.

— Ето че останаха само пет — каза Даф. Той завъртя със свистене бастуна, който се оказа с оловна тежест на края си. Мъжът го мушна като истински сабльор в гърлото на втория миньор. Той падна на пода и издаде хриптящ звук.

— Останалите са ваши, господин Кортни. — В гласа му се прокрадна съжаление.

Шон бързо се сниши, като разпери ръце, за да обгърне и помете едновременно и четирите чифта крака. Седна върху купчината тела и започна да ги бие с юмруци и ритници.

— Това е меле, ах, какво меле — мърмореше неодобрително Даф.

Виковете и блъскането постепенно заглъхнаха. Шон се изправи. Устната му кървеше и реверът на палтото му бе отпран.

— Ще пиете ли нещо?

— Бренди, моля. — Шон се усмихна на елегантната фигура срещу себе си на бара. — Не бих отказал още едно питие тази вечер.

Отнесоха чашите на масата на Даф, като прескачаха телата по пътя си.

— Наздраве!

После започнаха да се изучават с неприкрит интерес, без да обръщат внимание на суматохата по почистването и подреждането около тях.

— Пътувате? — попита Даф.

— Да, а вие?

— Нямам този късмет. Работя в рудници „Дънди“.

— Работите тук? — Шон имаше такъв недоумяващ вид, сякаш Даф беше паун сред гълъби.

— Помощник-инженер — кимна Даф. — Но не за дълго, не ми понася въглищния прах.

— Мога ли да предложа нещо, което да го промие?

— Великолепна идея.

Шон донесе питиетата на масата.

— Накъде сте тръгнал? — попита Даф.

— Когато тръгнах, бях с лице на север — сви рамене Шон, — и просто продължавам да се движа в тази посока.

— А от къде тръгнахте?

— От юг — рязко отговори той.

— Извинявайте, нямах намерение да любопитствувам — усмихна се Даф. — На бренди сте, нали?

Барманът излезе иззад тезгяха и дойде на тяхната маса.

— Здрасти, Чарли — поздрави го Даф. — Разбирам, че искаш компенсация за повредите, нанесени на мебелите и оборудването ти?

— Не се безпокойте, господин Чарлиууд. Такова представление не се случва чак толкова често. Някоя и друга потрошена маса или стол си струват зрелището. Остават за сметка на заведението.

— Изключително любезно от твоя страна.

— Не за това седнах на масата ви, господин Чарлиууд. Имам нещо, което бих искал да разгледате, понеже се занимавате с минно дело и ги разбирате тези неща. Бихте ли ми отделил минутка, сър?

— Хайде, Шон. Да видим какво ще ни покаже Чарли. Обзалагам се, че е красива жена.

— Не е това, сър — каза сериозно барманът и ги поведе към помещението зад бара. Посегна към лавиците и взе парче скала. Показа го на Даф. — Какво бихте казал за това?

Той го огледа, претегли го на ръката си, после се взря в него. Беше лъскаво, сиво, на неравни бели и тъмночервени петна, разделено по средата от широка черна ивица.

— Някакъв вид конгломерат — каза Даф без ентусиазъм. — Къде е загадката?

— Мой приятел го донесе от републиката на Крюгер от другата страна на планините. Казва, че е златоносно. Открили са голяма жила в едно място, наречено Уитуотърсранд, непосредствено до Претория. Разбира се, не вярвам много на подобни слухове, щото постоянно ги има, диаманти и злато, злато и диаманти…

Чарли се засмя и избърса ръцете си в престилката.

— Както и да е, приятелят ми каза, че бурите продават разрешителни за рудодобив на всички, които поискат. Та си помислих, че няма да е зле да му хвърлите един поглед.

— Чарли, ще взема тази буца и утре сутринта ще я промия. А сега, нали разбираш, с приятеля ми си пием питието.