Уилбър Смит
Когато лъвът се храни (32)

32

Шон взе малко неща със себе си: завивки, пушка и резервен кон. Два пъти губи в тъмното пътя за фермата на Мбиджейн, но конят и двата пъти го намери. Зулусът беше издигнал голямата си, подобна на пчелен кошер колиба, покрита с трева, далеч от жилищата на другите слуги, защото бе от кралско потекло. Когато Шон най-сетне стигна до нея и извика, изминаха няколко минути, през които се чуваше сънлив тропот и мърморене, преди Мбиджейн да се появи. Беше се завил с одеяло и в ръката си държеше стара керосинова лампа.

— Какво има, господарю?

— Пътник съм, Мбиджейн.

— За къде?

— Накъдето ми видят очите. Ще тръгнеш ли с мен?

— Да си взема копията — отговори му той.

Когато стигнаха Лейдибург, старият Пай все още седеше в кабинета си в банката. Броеше златните лири и ги подреждаше на купчинки. Ръцете му ги докосваха така нежно, сякаш бяха тялото на любимата жена. Когато Шон блъсна вратата с рамо, той бързо посегна към отвореното чекмедже.

— Не си прави труда — каза Шон и Пай гузно махна ръката си от револвера.

— Боже господи! Не те познах, момчето ми.

— Колко има в сметката ми? — попита Шон, пренебрегвайки обичайните любезности.

— Нали знаеш, че работното време на банката е свършило.

— Виж какво, господин Пай, много бързам. Колко имам?

Пай се измъкна от стола си и прекоси помещението. Застана пред големия стоманен сейф. Като прикриваше ръцете си с тяло, набра комбинацията и отвори вратата му. Извади голямата счетоводна книга.

— Картър… Клъуити… Кортни — мърмореше тъй, докато обръщаше страниците. — Е… Ада… Гарик… Шон. А, ето те. Хиляда двеста деветдесет и шест лири и осемдесет и осем пенса, разбира се, трябва да се имат предвид неизплатените сметки в магазина за миналия месец.

— Тогава да приемем, че са хиляда и двеста — каза Шон. — Искам ги веднага и докато ги броиш, можеш да ми дадеш писалка и хартия.

— Заповядай, вземи си от писалището.

Седна на бюрото, избута настрана купчинките златни монети, топна перото в мастилницата и започна да пише. Като свърши, вдигна очи и погледна стария Пай.

— Подпиши като свидетел, моля те.

Пай взе листа и прочете написаното. Лицето му застина от изненада.

— Даваш своя дял — половината от Теунис Краал и всичкия си добитък на първородното дете на брат си! — изрева той.

— Точно така, моля те, подпиши като свидетел.

— Трябва да си полудял! Та ти се отказваш от цяло състояние. Помисли си само какво правиш! Помисли за бъдещето си. Надявах се, че двамата с Одри… — Той млъкна, после продължи: — Не ставай глупак, момко.

— Моля да се подпишеш за свидетел, господин Пай — каза Шон и Пай бързо се подписа, мърморейки. — Благодаря ти.

Шон сгъна документа, постави го в един плик и го запечата. Прибра го във вътрешния си джоб.

— Къде са парите?

Пай бутна към него една брезентова торба. На лицето му беше изписано отвращение — не обичаше да си има работа с глупаци.

— Преброй ги.

— Взимам ги на твоя честна дума — каза Шон и подписа разписката.

Той мина покрай пазарните кошари. Излезе от града, изкачи се на възвишението и пое към Питърмарицбург. Мбиджейн подтичваше отстрани на коня, водейки резервния кон. Спря на върха на билото. Вятърът беше прогонил облаците и звездите блестяха. Виждаха града под тях, в който тук-там проблясваха светлинки.

„Трябваше да се сбогувам с Ада“ — помисли си Шон. Огледа долината към Теунис Краал. Не се виждаше никаква светлина. Докосна писмото във вътрешния си джоб.

— Ще го пусна по пощата в Питърмарицбург, адресирано за Гари — каза той на глас.

— Господарю? — обади се Мбиджейн.

— Казах „дълъг път ни чака, да тръгваме“.

— Да — съгласи се той. — Да тръгваме.