Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (7)

2.

След последния брифинг за деня, който се оказа всичко друго, но не и кратък^[1], Стив Бенет вече знаеше точната дата и часа, в който ще трябва отново да напусне семейството си. Той, естествено, беше патриот и бе прекарал по-голямата част от живота си в служба на родината. Въпреки това не можеше да не се чувства ту притеснен, ту изцяло погълнат, ту докаран до лудост от безбройните си задължения. Част от него изпитваше непреодолим копнеж по славните дни, в които летеше високо в небесата. Липсваше му усещането за постоянна опасност, опиянението от възможността да надхитри за пореден път смъртта. При все това си даваше сметка, че той вече е семеен човек, достигнал до етап в кариерата си, в който трябваше да поеме по-високи отговорности.

А това, естествено, бе съпътствано от безброй компромиси. И от необходимостта да се примирява с буквоядството и педантичността на хора като Мейсън Краудър, неговия непосредствен ръководител.

Когато влезе през входната врата, Стив се постара да се отърси от тревогите на изминалия ден. Затвори очи и вдъхна дълбоко миризмата на печено пиле. И, като по чудо, ароматите и звуците, изпълнили дома му, изведнъж рязко повдигнаха настроението му. Стив свали шапката си и я подхвърли като фризби към стоящата в ъгъла закачалка — един номер, който бе усвоил до съвършенство и който винаги побъркваше Краудър и му даваше основание да му напомня, че ако повреди шапката си, ще трябва да се бръкне с 200 долара, за да възстанови щетите.

Почувствал се значително по-добре, Стив се огледа за жена си.

Грейс стоеше пред кухненския плот и бъркаше салатата. Той леко я целуна по бузата.

— Ухае прекрасно. Имаш ли нужда от помощ?

— Не, благодаря. Ще вечеряме веднага щом се съблечеш и измиеш ръцете си. Децата смятат да излизат тази вечер.

Стив насочи поглед към Ема, която подреждаше масата.

— Значи ще ни зарежете сам-сами?

— Това е последната съботна вечер преди началото на учебната година. Последната ни вечер на свобода.

Стив изми ръцете си на мивката в кухнята.

— Сериозно? И какво смятате да правите?

Ема само сви рамене и той едва не скръцна със зъби от безсилие. Не можеше да се каже, че по-голямата му дъщеря не е общителна, но тя определено си служеше с нейни си, собствени жестове и мимики.

— Би ли превела, ако обичаш? — настоя той, опитвайки се гласът да му да прозвучи спокойно. Съзнаваше, че това бе особено неприятно преместване — непосредствено преди последната им година в училище бяха изтръгнали децата от познатото им обкръжение, за да ги потопят в поредната враждебна среда. Определението беше тяхно.

Стив знаеше, че вината не е негова. Но пък в никакъв случай не беше и на семейството му.

— Някои от децата, които познаваме, смятат да отидат на плажа на Мюлърс Пойнт.

— Ще палим огньове и фойерверки — додаде Брайън, който точно в този момент се появи в кухнята. Без да чака покана се зае да пълни чашите с изстудена вода от каната.

— Чудесно — провикна се от другата стая Кати. — Това означава, че и аз мога да отида, нали?

Ема и Брайън мигновено застанаха нащрек.

— Само в мечтите си, дечко — заяви Брайън. — Не стига, че трябва да влача и Ема със себе си, ами…

— Да влачиш Ема със себе си? — Тя го изгледа, вдигнала изразително вежди. — Ей, ако не бях аз, ти нямаше да имаш никакви приятели.

— Ако не бях аз — намеси се Грейс, почуквайки по ръката си с шпатула за сервиране, — вие изобщо нямаше да имате какво да вечеряте.

Всички седнаха около масата. Стив каза молитвата, а след това мислено се запита защо си прави този труд. Семейството му му даваше всичко, от което се нуждаеше. Че и отгоре. Заради това живееше. Заради простички мигове като този, когато всички се събираха, за да споделят вечерята си. Понякога се питаше дали другите наистина знаеха колко много означават за него.

— Е? — попита Грейс и им поднесе панерчето с хляб. — Как беше…

— Денят ти, скъпи — довърши вместо нея Кати. — Винаги казваш едно и също, мамо.

— Това е, защото ме интересува. Ти не искаш ли да знаеш как е минал денят на баща ти?

— Но аз вече зная. Попълвал е формуляри, отговорил е на безброй имейли, присъствал е на оперативка с командването и е свършил всички онези неща, с които капитан Краудър не желае да се занимава, и които, поради тази причина, влизат в задълженията на неговия заместник. — Кати побутна очилата си нагоре. — Нали, тате?

— Почти позна, Умницо. — Той срещна погледа на Грейс. Тази вечер му се струваше разсеяна. А може би дори малко преуморена. — Благодаря, че попита.

Моментът беше подходящ да ги информира за предстоящото му пътуване до Пентагона и за отплаването през ноември. Не сега, реши Стив. Щеше да им съобщи новината друг път. Сега всички бяха твърде заети с мисълта за започващата в понеделник учебна година.

Имаше ли обаче подходящо време, в което да съобщи на семейството си, че ще ги напусне отново? Беше го правил толкова много пъти, но от това не му ставаше по-лесно.

Обходи с поглед масата и сърцето му се изпълни с радост. Макар да командваше цяла въздушна ескадрила, той беше абсолютно безпомощен, когато нещата опираха до семейството му. Никога не можеше да прецени дали се справя добре у дома. Детството му, прекарано в толкова много приемни семейства, че накрая буквално им бе изгубил края, изобщо не го бе подготвило за огромното щастие, което му носеше семейният живот. Инстинктите на Стив му помагаха да приземи самолет върху палубата на движещ се самолетоносач в бурна нощ, но не можеха да му подскажат как да разговаря с дъщерите си.

Ема беше толкова красива, че можеше да разбие всяко сърце само с едно премигване на изключителните си сини очи. Стив нямаше как да не го знае — дъщеря му неведнъж бе разбивала собственото му сърце. Всеки път, когато й казваше довиждане — още от мига, в който тя порасна достатъчно, за да разбира какво означава тази дума, раздялата с нея разбиваше сърцето му. И въпреки това, колкото и да е странно, от трите им деца Ема като че ли се адаптираше най-бързо след всяко преместване. Тя обичаше да се среща с непознати хора и да завързва нови приятелства, а това й помагаше да намери мястото си във всяко ново училище без особени усилия и драми.

Брайън беше единственият му син и той достойно изпълняваше отредената му роля — носеше у дома купи по лека атлетика и бейзбол, справеше се прилично в училище. Беше се ориентирал вече към няколко колежа, а военноморската академия заемаше първото място в списъка му.

А после идваше мъничката му дъщеричка. Кати беше толкова бърза и енергична, че човек трябваше постоянно да я държи под око. Четеше непрекъснато и беше толкова умна, че принуждаваше учителите си непрекъснато да търсят допълнителни материали и информация, за да могат да са поне на една крачка пред нея.

И накрая Грейс. Архитектът на тяхното семейство. Тя го бе изградила тухла по тухла, ръководейки се от представата, която — Стив искрено се надяваше в това — те и двамата споделяха. След цялата суматоха по преместването им през лятото и непрекъсната работа, свързана с новите му задължения, той така и не бе намерил време да спре за миг, за да си поговори с нея.

В миналото тя винаги намираше време за него. Всеки ден успяваше да му осигури поне половин час, през който двамата да обсъдят на спокойствие нещата, които ги занимаваха. Никога не й бе казвал колко й е благодарен за това. Предполагаше, че тя и сама си го знае. Напоследък обаче, повлечена от главоломната скорост на забързаното им ежедневие, тя като че ли не успяваше вече да му отдели така необходимото му време. Стив изпитваше болезнен копнеж по миговете им заедно, но просто не знаеше как да й го каже.

Вината не беше негова. Сигурен беше, че не беше и нейна, но не можеше да не забележи едва доловимата пукнатина, появила се изневиделица в брака им. А може би само така му се струваше. Почти се боеше да заговори на тази тема. Опасяваше се, че, обличайки страховете си с думи, ще ги направи истински и реални. Трябваше да продължи да вярва, че всичко в живота им е наред. Иначе нищо друго не би имало смисъл. Грейс не беше от жените, които изоставяха съпрузите си докато са в океана. Тя не би го подвела.

Набоде с вилицата си допълнителната порция пилешко, която току-що бе получил.

— Следващата неделя сме поканени на барбекю в дома на семейство Краудър — рече той.

— Заета съм — заяви Кати.

— Аз имам тренировка — обади се и Брайън.

Стив забеляза, че само Ема нямаше възражения. Момчето на Краудър беше на нейните години и вече бе идвал няколко пъти до тук, за да я търси.

— Поканено е цялото семейство — повтори той. — Той е мой началник и държи всички да се забавляваме.

— В такъв случай трябва да знае, че това, което организира, не ни е забавно — възрази Кати.

— Щом иска да се забавляваме, да ни купи билети за мача на „Маринърс“ — предложи Брайън. — Тогава със сигурност ще се забавляваме.

— Не е нужно да стоите дълго — спокойно се намеси Грейс. Но този път дори и тя изглеждаше затормозена от многобройните му обществени ангажименти. Навремето Грейс обичаше поводите, които й даваха възможност да се облече официално, за да присъства на поредното светско събитие или събиране в по-тесен кръг. — Ще се появите за малко, колкото да се запознаете с останалите поканени и да хапнете малко. Трябва да го направите, защото…

— Защото догодина татко ще заеме поста на Краудър — изпревари я Кати.

— Ето едно невероятно умно дете — отбеляза Грейс и весело намигна.

— Чух, че госпожа Краудър била първокласна снобка — с клюкарски тон додаде Кати. — Брук Мадър ми каза, че тя постоянно организира някакви ужасни сбирки на чай за съпругите и се вбесява, ако някоя отклони поканата. А пък приятелката ми Роуз Мари твърди, че през зимата никоя жена не може да носи кожено палто, защото госпожа Краудър не притежава такова.

— Дори и ако палтото е ужасно грозно? — попита Брайън.

— Достатъчно — прекъсна ги Грейс, опитвайки се да прикрие веселието си. — Всички ще отидем на барбекюто и ще се държим ужасно учтиво и очарователно. Искам всички да останат с впечатлението, че семейство Бенет е най-приятното семейство във флота.

Стив, който през целия ден си бе общувал с Краудър, копнееше да смени темата. Той се обърна към сина си.

— Брайън, успя ли вече да разгледаш документите за кандидатстване, които получи от военноморската академия?

— Разбира се — отвърна Брайън. — Вече изгарям от нетърпение да запретна ръкави и да се захвана с попълването на формулярите със задължителния за целта молив номер две.

Стив се засмя, опитвайки се да прикрие раздразнението си, породено от сарказма, който бе доловил в гласа на сина си. Брайън беше впечатляващ спортист с блестящо бъдеще, но, въпреки това, прекарваше всяка свободна минута в рисуването на заплетени, почти свръхреалистични рисунки, изобразяващи някакъв нереален и фантастичен свят. Твърдеше, че работи върху създаването на графичен роман — нещо, което Стив просто не можеше да проумее. При все това Брайън мечтаеше за успехи и себеизява и Стив се надяваше, че синът му ще предпочете да направи това във военноморската академия.

— Все още е твърде рано за попълване на документите — изтъкна той.

— Аз също прегледах получените материали — обади се Ема. — Формулярите не са много по-различни от стандартните документи за кой да е друг колеж.

— С изключение на кръвния тест, изследването на урината, прегледа на стоматологичния статус, изпита по физическа подготовка… — възрази Брайън, свивайки един по един пръстите на ръката си. — О, освен това никак няма да одобрят татуировката и пиърсинга по тялото ми.

— Каква татуировка и какъв пиърсинг? — веднага попита Кати и изпружи врат, за да огледа внимателно по-големия си брат.

— Тези, които може да реша да си направя — отвърна той. — Сега, когато вече съм на осемнадесет, всичко зависи само от мен.

Очевидно отегчена от брат си, Кати се обърна към Стив.

— Може ли да си вземем куче?

Цяло лято му бе задавала този въпрос. Всъщност, задаваше го всяко лято.

— Вече сме разговаряли на тази тема. Домашният любимец е…

— … още едно нещо, за което да се притесняваме — прекъсна го Кати, имитирайки успешно тексаския му акцент.

— И още едно нещо, което да обичаме — додаде Ема.

Стив и Грейс се спогледаха. И двамата бяха достатъчно умни и не се хванаха на въдицата й. Разговорът заплашваше да се превърне в остра размяна на реплики, които не водеха до нищо. С присъщата си дипломатичност и такт Грейс насочи разговора към други теми и семейството завърши вечерята си без излишни спорове. Тя го прави непрекъснато, осъзна Стив, докато я наблюдаваше да разпитва Кати за екскурзията, която дъщеря му бе предприела с двете си нови приятелки. Грейс винаги успяваше да предугади задаващите се неприятности и да ги предотврати.

— Много се гордея с теб. Това лято успя бързо да си намериш нови приятели — рече на Кати тя.

— Като че ли имам някакъв избор.

— Така е, нямаш — съгласи се Грейс и стана от масата. — Никой от нас няма.

Може би си въобразяваше, но на Стив му се стори, че долавя някакво напрежение, което сякаш витаеше във въздуха. Само така ми се струва, помисли си той, загледан в Грейс, която сервираше десерт с ягоди в малки стъклени купички.

Понякога бе толкова благодарен за щастливото си семейство, че сърцето му чак се свиваше от болка. Обичаше работата си, но заради непрекъснатите си отсъствия, бе пропуснал толкова много важни мигове от живота на децата си. А и моментите на дълбоко удовлетворение и всепоглъщащо щастие никога не продължаваха дълго. От друга страна пък може би именно работата и отсъствията му го караха да цени още по-високо онова, което има. Грейс често му го повтаряше на времето. Но не и напоследък.

 

 

Вечерята приключи и децата се приготвиха да излизат. Стив долови гласовете на Брайън и Ема, които спореха за нещо на горния етаж. Двамата имаха една кола и ако се случеше плановете им за вечерта да не съвпаднат, в къщата избухваше поредния им ожесточен спор. Стив се питаше защо продължават да се джавкат след всичките тези години. Споровете им му приличаха малко на боксов мач, но без удари.

Близнаците много си приличаха. Бяха руси, атлетични, с еднакви сини очи. Бяха изключително красиви деца и по-възрастните жени в магазина понякога се обръщаха след тях. Когато бяха малки, Грейс ги возеше навсякъде с двойната им бебешка количка. Когато се роди Кати, количката вече бе навъртяла твърде много мили, но успяха да сместят и нея в задния й край. Кати беше изключително тихо и ненатрапчиво малко същество. Веднъж — Грейс се кълнеше, че наистина го бе направила само веднъж — по невнимание бе оставила чантата с памперси върху бебето и бе забравила напълно за нея, докато не бе чула плахия, едва доловим стон на малката си дъщеря.

Както и очакваше, спорът горе скоро утихна и Стив въздъхна с облекчение. Близнаците бяха навлезли в етап от живота си, в който сякаш се харесваха само от време на време. С всеки изминал ден перспективата да напуснат дома си и да заживеят сами ставаше все по-реална, а това може би ги подтикваше да изследват по-задълбочено сърцето и характера на своя близнак. Каквато и да беше причината, Стив нямаше основание да се оплаква. Особено пък откакто Кати, неговата затворена и непохватна дъщеря, започваше от време на време да въстава срещу определени порядки, опитвайки се да наложи мнението си по уникален за нея начин.

Точно в този момент Кати четеше книга, излегнала се на дивана. Дългите й, кокалести крака — тя все се оплакваше, че краката й са като Олив Ойл — бяха провесени през страничната облегалка, а главата й бе обърната на една страна под почти невъзможен ъгъл. Беше изцяло погълната от книгата си и сякаш попиваше всяка прочетена буква. Стив се приближи до нея и с обич разроши косата й, спечелвайки си един сърдит поглед от нейна страна. Наведе се надолу да прочете заглавието на книгата й. „Отвъд кормилото“ от Херман Хесе. Книгата на годината.

— С книга в ръка животът не е чак толкова депресиращ — заяви тя.

— И откога животът ти стана депресиращ?

— Откакто Брайън и Ема решиха да излизат тази вечер. Те вече имат цял куп приятели, които дори не знаят за съществуването ми…

Телефонът иззвъня.

— Аз ще вдигна — извика тя, захвърли книгата на една страна и само с едно движение прескочи масичката за кафе.

— Това момиче трябва да се запише в отбора по лека атлетика. Струва ми се, че ще е много добра на бягане с препятствия. — Стив изпрати с поглед дъщеря си, която излезе на бегом от стаята. — Какво беше това за депресирания й живот?

Грейс се усмихна и продължи да забърсва масата.

— Изчакай само пет минути и ще видиш, че настроението й ще се промени.

Стана след по-малко от пет минути. Стиснала слушалката на безжичния телефон в ръка, Кати влетя отново в стаята. На лицето й грееше широка усмивка.

— Отивам на кино с Брук Мадър — обяви тя. След това срещна погледа на Стив и лекичко се изкашля. — Може ли да отида на кино с Брук Мадър? На прожекцията в осем часа?

Всяко лято киносалонът в базата се пълнеше предимно с тийнейджъри и така беше от десетилетия. Стив се запита лениво как ли би се почувствал ако можеше да проследи всичките тези десетилетия.

— Кой ще ви закара? — попита Грейс.

— Ще отидем с велосипедите си.

Грейс хвърли гъбата в мивката.

— Добър опит, детенце.

— Можем да го направим.

— Естествено, че можете. Но няма да го позволим. Знаеш правилата, скъпа. Базата е…

— Зная, зная. Пълна с небрежни шофьори, които нямат навика да се оглеждат за велосипедисти. Особено пък по тъмно.

— И претъпкана с млади матроси, в главите на които се върти едно-единствено нещо — включи се в разговора и Ема, която тъкмо слизаше по стълбите от горния етаж.

— Да, татко — отново се обади Кати, — какво ще кажеш за всичките тези матроси, които не могат да мислят за нищо друго? Старшите офицери като теб не са ли длъжни да ги държат под контрол?

— Не — отвърна той. — От нас се очаква да им подхвърляме девствените си дъщери като форма на жертвоприношение. Хайде, давай! Тръгвай с велосипеда си. Така ще умилостивиш боговете.

Изражението на Кати мигом се промени, бузите й пламнаха от смущение. Стив твърде късно си даде сметка, че сарказмът му беше твърде жесток. Напоследък като че ли бе развил ужасното умение да говори неща, които карат умната му дъщеря да се чувства като глупачка.

— Аз ще я закарам — рече Ема и погледна към Кати, която продължаваше смутено да се взира в пода.

— Къде ще я закараш? — поиска да узнае Брайън, който точно в този момент се появи в стаята. Облечен беше с шорти в цвят каки, спортна риза и маратонки, и изглеждаше по-скоро като пехотинец, отколкото като матрос от флота на Съединените щати. Стив обаче не каза нищо.

— Ще ме закарате до дома на Брук, а след това ще ни откарате двете до киното. — Кати бързо се окопити и се обърна към брат си със заповеднически тон.

— А след филма, ще я върнете у дома — додаде Грейс. — Моля ви.

Това беше система, която бяха отработили през лятото. Близнаците винаги се бяха грижили за по-малката си сестра. Това беше цената, която плащаха за привилегията да имат собствена кола. Кати пък се възползваше напълно от властта, която подобна уговорка й даваше, и злоупотребяваше най-безсрамно. Особено по отношение на Брайън. Когато някоя от приятелките й беше наблизо, тя се настаняваше удобно на задната седалка и се обръщаше към него с царствено презрение:

— Можеш да тръгваш, Джеймс.

Последва обичайната суетня преди излизане. Децата за пореден път споделиха къде смятат да се забавляват, провериха мобилните си телефони и изслушаха инструкциите на родителите си по отношение на вечерния час. Стив ги изчака да излязат и веднага тръгна към кабинета, за да провери електронната си поща. Върху бюрото намери купчина бележки, изписани с почерка на Грейс. Стив разпозна имената на превозвачески компании и местни агенции. Имаше и няколко женски имена, придружени от телефонни номера. Грейс вършеше огромна работа в помощ на семействата и Стив си помисли, че флотът би трябвало да започне да й плаща. Такава си беше Грейс — всеотдайна и винаги готова да се притече на помощ. Понякога беше толкова заета да помага на другите, че животът на собственото й семейство протичаше на автопилот.

По време на вечерята му се бе сторила по-мълчалива от обикновено. Понякога Грейс му напомняше за спокойните и бистри води над опасен риф. Гладки на повърхността, но бурни и опасни в дълбочина. Само че той беше летец, а не гмуркач. И определено не беше човек, който да умее да чете хорските мисли.