Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (24)

7.

Стив избра номера в Атланта и си помисли, че е много странно, че звъни на Сиси от борда на самолетоносача. Преди двадесет и шест години нито един от членовете на екипажа, дори и офицер, нямаше право да се обажда по телефона. Сега, благодарение на сателитните технологии, той бе в състояние да се свърже с когото си поиска по целия свят. Дори и с бившата си съпруга.

Знаеше, че трябва да проведе този разговор. От момента, в който прибра багажа си и подреди снимките на семейството си, беше завладян от ужасно и тревожно чувство, което го преследваше заедно с образа на сина, когото не познаваше. Телефонът отсреща започна да звъни. Стив докосна медальона си на Свети Кристофър. Вдигнаха на третото позвъняване.

— Ало?

— Може ли да говоря със Сиси Кинг… Ламонт?

Пауза.

— Стивън? О, боже, гласът ти е същият като неговия. — Запазила бе ласкавия си, леещ се като гъст мед глас, който Стив все още си спомняше. Представи си я в дома й в Атланта — овдовяла твърде млада и загубила мъжа, който й бе дал всичко. Включително и основание да скрие от него истината за техния син.

— Джошуа Ламонт ми даде номера ти.

— Да, той ми каза, че двамата сте се срещнали. Стивън…

— Дявол да те вземе, Сиси! Защо не ми каза?

— Господи, почти бях забравила тази твоя избухливост — отбеляза тя.

— О! Извини ме, че съм бесен загдето си родила детето ми и си предпочела да го запазиш в тайна.

Още една пауза. Толкова дълга, че той си помисли, че връзката може да е прекъснала.

— Сиси?

— Бях много млада и съвсем сама — най-накрая призна тя с обезоръжаваща прямота. — И ужасена до смърт. Мислех си, че трябва да отгледам детето съвсем сама и просто не можех да си представя, че съм в състояние да го направя. И тогава разбрах, че имам нужда от съпруг, който да е постоянно до мен.

Жалко, че не бе достигнала до това прозрение, преди да се омъжи за него.

— Да, но не можеш да твърдиш, че през всичките тези години си била много млада и съвсем сама — изтъкна Стив. — Той е на двадесет и шест години, Сиси. Не ти ли хрумна поне веднъж през всичките тези години да вдигнеш телефона и да ми кажеш?

— Боях се от теб, Стивън — призна Сиси. — Боях се, че можеш да се опиташ да получиш попечителство върху нашето дете.

— Разбира се, че щях да го направя. Защо трябва да се плашиш от човек, който иска да поеме отговорност за живота на собственото си дете?

— Грант вече бе сторил това и аз щях да се боря с всички сили, за да не допусна да получиш каквито и да било права върху сина ни. Реших, че ще постъпя много по-милостиво, ако просто си тръгна и позволя и на двама ни да започнем живота си отначало.

— Лошо решение — заяви той. — Никой не ти е дал правото да решаваш толкова важни неща без мен.

— Съжалявам, Стивън. Направих ужасна грешка като не ти казах, но Джош беше толкова щастливо дете, а Грант — изключителен баща. Вече е късно да променя каквото и да било — никой от двама ни не може да върне времето. Единственото, което можем да направим, е да продължим от тук нататък заедно, да подкрепим Джош и да му позволим да открие собствения си път в живота.

Съскането и стърженето на механизма за намаляване скоростта на кацащите самолети удави отговора му. И слава богу! Колкото и непочтено да бе постъпила тази жена, тя все пак не заслужаваше да бъде наричана с такива имена.

— … когато се присъедини към ескадрата на „Ястребите“ в командвания от теб авиационен отряд — я чу да казва, след като отново настъпи тишина.

— Какво?

— Не след дълго сигурно ще го изпратят на борда на самолетоносача — повтори тя. — Предполагам, че се надявам да се грижиш за него и да го пазиш.

Страхотно! Сега, когато съпругът й вече не бе между живите, Стив получаваше правото да се грижи за вече порасналия си син.

— Това ми е работата. Да се грижа за всеки и мъж и жена под мое командване.

Пауза.

— Добре. Не беше честно да искам подобно нещо от теб.

След двадесет и шест години тази жена се опитваше да постъпи честно?

— И, Стивън?

— Да?

— Исках само да ти кажа… че гласът ти звучи страхотно. Наистина страхотно.

Исусе! Да не би да се опитваше да флиртува с него? Тази жена да не би да се е побъркала напълно?

— Дочуване, Сиси. — Рязко затвори телефона. На кораба беше студено, но той беше целият потен. Сиси Кинг, първата му любов. На времето беше красива и страстна. Изпълваше дните му със смях, а нощите — с любов и утеха. Тогава вярваше, че любовта им е достатъчно силна, за да им позволи да посрещнат всички предизвикателства на живота и да останат вечно заедно.

Що се отнася до Сиси, нейното „вечно“ продължи по-малко от шест месеца. Всичко, което Стив бе изтърпял по време на обучението си, бледнееше в сравнение с болката, която изпита, когато прочете прощалното й писмо и видя документите за развода. Този миг го промени завинаги. Стив Бенет стана коренно различен човек. По-напорист. По-недоверчив. И безжалостно амбициозен.

Грейс беше чудото на живота му. Чудо, за което дори не се бе надявал. Тя вероятно не го знаеше, но нейното присъствие в живота му го спаси и не му позволи да се превърне в студен като камък човек. Тя поукроти непокорността и избухливостта му, научи го да се смее отново и да обича с цялата си душа и сърце.

А сега се боеше, че може да изгуби и нея. Навремето не бе забелязал неудовлетвореността на Сиси. А след това се бе оказал напълно сляп и за разочарованието на Грейс. Тя твърдеше, че е започнала да се чувства нещастна далеч преди появата на Джош. Но той просто не бе забелязал нищо. С лека ръка отхвърляше категорично опитите й да внесе някаква промяна в живота им. Не пожела да обсъдят проблемите заедно и предпочете да се прави, че не забелязва нищо. Защо не се бе вгледал по-внимателно в съпругата си? Защо не бе слушал по-задълбочено онова, което имаше да му каже? Спомни си нощта, в която тя му довери, че е дебела и че мисълта, че скоро ще стане на четиридесет, я плаши. И какво направи той? Присмя се на страховете й и я примами в леглото. Колко ли други пъти бе постъпвал по същия начин?

 

 

Грейс седеше пред компютъра и пишеше обичайния неутрален имейл до Стив, в който го информираше за децата. Двамата си имаха своите проблеми, но тя не можеше с лека ръка да се откаже от навиците, изграждани в продължение на двадесетгодишния им брак. Въпреки спора помежду им, те споделяха три деца, щастливо минало и твърде проблематично бъдеще. Поради това Грейс смяташе, че е длъжна да поддържа някакви отношения с него до завръщането му.

Онова, което наистина й се искаше да направи обаче, бе да му каже всичко — за това колко добре се развива бизнесът й, за това, че е станала член на професионалната асоциация и посещава занятия по фитнес, за къщата, която все още се надяваше да купи.

Чувстваше се уязвима откакто бе осъзнала, че са се появили пукнатини в брака, който винаги досега бе възприемала като непревземаема крепост. Устоите му бяха разклатени, но пораженията оставаха скрити и невидими. А Грейс просто не можеше повече да си затваря очите пред факта, че връзката помежду им не е толкова силна и устойчива.

До скоро не си бе давала сметка, че е изтощена до смърт от опитите си да запуши пукнатините и да заздрави ерозиралите места. На времето вярваше, че двамата със Стив са еднакво предани и отдадени на брака им. Сега обаче започваше да разбира, че връзката им е била неравностойна още от самото начало. Тя се раздаваше напълно, а той отказваше да й се разкрие до край. Междувременно Грейс бе направила и още едно откритие. Осъзнала бе, че иска да продължи да се развива. И да постигне успех, който да е само неин.

Почувства прилив на енергия, избута стола си назад и стана от компютъра. Изпита потребност от физическо натоварване. Може би беше време да подреди гардероба в спалнята. Бяха се преместили тук през лятото, а тя така и не бе намерила време да разопакова зимните си дрехи.

Мисълта за гардероба я потисна. Грейс упорито отказваше да се интегрира и да се почувства част от тази къща. Не искаше да живее в нея. Нямаше желание да подрежда гардероба. Чувстваше, че вече не принадлежи на това място. Флотът бе неин дом от години. Животът в базата й осигуряваше чувство на принадлежност, осигуряваше й сигурност и защита. Само че сега вече го възприемаше като отживелица, напомняща й за старомодните дрехи, които висяха в гардероба й.

Грейс обаче беше реалистка. Беше делова жена, длъжна да обръща внимание на дрехите, които носи. Вероятно все още имаше неразопаковани дрехи, за които вече бе забравила. Спомни си, че все още не бе открила любимия си сив пуловер.

Отнесе стълбата в спалнята и се опита да свали най-близкия до нея кашон. Кашонът се разлепи и по пода се посипаха всевъзможни документи и списания.

— Е, страхотно начало — промърмори Грейс. Слезе от стълбата и коленичи на пода. Разпери ръце, за да събере трупаните с години боклуци, разпилели се от кашона.

В първия момент не разпозна прилежно надписаните папки, снимките, цветните изрезки и внимателно сгънати статии. След това си даде сметка какви са всичките тези неща, които лежат в краката й — синтезиран израз на мечтите й. Бе започнала този проект, вдъхновен от един курс лекции, предназначен за съпругите на офицерите от флота. Така и не бе успяла да направи албума, но през годините бе изрязвала и събирала снимки на различни градове, къщи, квартали, които й се струваха близки и познати. На времето често си се представяше като част от подобна снимка.

После се разрови из снимките на семейството. Цветовете им бяха избледнели през годините, но те все още бяха силно изразителни и въздействащи. Намери една своя снимка като булка — усмихваше се широко и държеше ръката на Стив. Вгледа се изпитателно в сияещите от щастие очи на младата жена, в стройното й и енергично тяло. След това погледна натежалата и изморена жена, която я гледаше от огледалото, и установи, че не е в състояние да намери каквато и да било прилика между двете.

Обгърна я черно отчаяние, което заплашваше да я задуши напълно. В този момент иззвъня телефонът. Нейният служебен, наскоро инсталиран телефон.

Той я спаси. Тя хукна към кабинета и вдигна слушалката.

— Грейс Бенет.

— Имам нужда от теб, Грейс. Веднага.

Престори се, че не е забелязала мигновено обхваналото я вълнение.

— Какво се е случило, господин Камерън?

— Рос. Все ти повтарям, че искам да ме наричаш Рос.

Рос Камерън, нейният пръв и най-добър клиент, напоследък изпълваше все по-голяма част от времето й. Неговите чести, но неизменно изключително любезни обаждания по телефона и настойчивите му имейли се бяха превърнали в неразделна съставка на ежедневието й. Често търсеше услугите й и й плащаше коректно и в срок, което допринасяше за успеха и жизнеността на компанията й.

Докато осъществяваше преместването му — на компанията и служителите му — от единия край на страната на другия, Грейс бе придобила някаква представа за света, в който той живееше. Понякога се улавяше, че размишлява за него и се опита да си го представи въз основа на фактите, които бе научила за него чрез работата си. Рос Камерън беше изключително преуспял човек. Неженен. За него работеха лоялни и силно мотивирани служители. Самият той често пътуваше отвъд океана, наследил бе колекцията на баба си от чаши на Лудвиг Мозър, притежаваше два каяка, обувките си купуваше от Италия и караше червено „Ем Джи“. Играеше аматьорски хокей и си купуваше билети за целия сезон на „Къбс“.

Сега, докато слушаше топлия му глас по телефона, Грейс още по-остро и болезнено осъзна собствената си неудовлетвореност.

— И какво мога да направя за вас?

— Главният финансов мениджър на компанията ми иска децата й да се обучават в училищата „Уолдорф“^[1]. — В гласа му се долавяше напрежение. Може би точно в този момент кръстосваше из кабинета си и нервно прокарваше ръка през косата си. — Та тя току-що ми заяви, че може и да не се премести заедно с останалата част от екипа ми.

— Вижте, господин Камерън…

— Рос.

— Няма защо да се притеснявате. Разполагам с партньор, която е консултант по всякакви въпроси, касаещи образованието. Тя ще успее да намери нужното ви училище. Веднага ще ви изпратя списък с възможностите. — Притиснала към ухото си слушалката на безжичния телефон, Грейс се върна в спалнята и се загледа в бъркотията по пода. — Ще се заема с този проблем веднага.

— Наистина ли?

— Обещавам.

— Защо, след като поговоря с теб всичко започва да ми се струва по-лесно?

Грейс се усмихна и осъзна, че се е изчервила. Този мъж я интригуваше. А и не можеше да отрече, че изпитва непозволено привличане. Към мъж, когото дори не познава. И това ако не е откачено!

— Нямам представа — отвърна тя. — Но ако знаех как да опростя собствения си живот, щях да го направя, повярвайте ми.

— И какво му е на твоя живот?

— Освен това, че близнаците ми завършват училище и напускат дома, а аз ставам на четиридесет? — Разсмя се. Надяваше се той да реши, че наистина се шегува.

— Четиридесет? — Рос тихичко подсвирна. — И кога е рожденият ти ден?

— Защо питате?

— За да отбележа датата на календара си. Така няма да забравя кога точно ще настъпи краят на света.

Разсмя се отново, но му съобщи датата.

— Струваш ми се отчаяна.

„Не съм.“ Опита се да изрече думите на глас, но те просто отказваха да излязат от устата й. Обърна се към огледалото и се загледа в отражението си. Без да се усети дори, бе допуснала да изгуби собствената си самоличност. Позволила си бе да забрави мечтите си. И сега, достигнала до средата на жизнения си път, изведнъж проумя, че е започнала бавно, но сигурно да изчезва. Защо не го бе разбрала по-рано?

— Грейс?

— Да?

— Какво те измъчва?

„Съпругът ми ме излъга. Скри от мен истината за първия си брак.“ И тези думи не изрече на глас. Защото по средата на разговора с Рос тя най-ненадейно проумя всичко. Стив не беше причината за нейната неудовлетвореност и затова не би могъл да направи нищо, за да я накара да се почувства по-добре. Той просто бе имал лошия късмет да й съобщи новината в момента, в който самата тя бе започнала да си дава сметка, че е нещастна, разочарована и неудовлетворена от живота си.

Рос продължаваше да говори, но тя почти не го чуваше. Мислите й бяха съсредоточени около откритието, до което бе достигнала току-що, и около нещата, за които не се бе замисляла от години. Сякаш разбудена от продължителен сън, тя рязко изправи рамене и погледна право в огледалото. След което се усмихна на отражението си.

— Рос? — О, колко приятно се почувства, когато изговори името му. — Извинявай, но се налага да затварям.

— Толкова скоро?

— Току-що се сетих, че трябва да свърша нещо, което не търпи отлагане.

 

 

— Тази къща още ли се продава? — попита Кати и надникна през предното стъкло към къщата на „Оушън вю драйв“. — Не идвахме ли да я разглеждаме през лятото?

— Да.

— Тогава ми се стори доста старичка — отбеляза Ема. — А кухнята беше изключително грозна.

— Но сигурно си спомняш гледката, нали? — Грейс спря колата си до тази на Мерилин Оудълман и загаси двигателя. Грейс се бе сприятелила с другите членове на фитнес студиото и дори бе споделила намеренията си с тях. Беше казала и на Стив при последното му телефонно обаждане от борда на „Доминиън“. Отговорът му, естествено, беше повече от предсказуем.

— Изчакай да се прибера у дома и тогава ще поговорим по въпроса.

— Но ти си беше у дома, а ние изобщо не разговаряхме — напомни му тя. — Само се карахме.

Брайън, който се возеше на предната седалка до нея, беше неестествено мълчалив. Момичетата веднага скочиха от колата и тръгнаха към представителката на агенцията за недвижими имоти, която вече бе отключила къщата заради тях.

— Е, Бри, какво ще кажеш? — Грейс погледна сина си.

Той само сви рамене.

— Има ли значение?

— Разбира се, че има. — „Дали има на света нещо по-крехко от момче тийнейджър?“ — мислено се запита тя. Този път Брайън понасяше много трудно отсъствието на Стив и категорично отказваше да говори за Джошуа Ламонт. Това, прибавено към мъчителния процес на изясняване на онова, което би искал да прави, след като завърши гимназия, го правеше раздразнителен и избухлив.

— Този следобед трябва да свърша милион други неща. Колко време ще се бавим тук?

— Не много. Хайде, Брайън.

Той бутна вратата с рамо и излезе от колата. Кати и Ема вече бяха на горния етаж и вероятно си избираха стаи. Грейс и Брайън влязоха заедно. Самата тя не се нуждаеше от обиколка на къщата, но подтикна Брайън да се разходи и да поогледа. Беше идвала в тази къща много пъти докато Марша все още живееше в нея. Но сега къщата бе празна, защото Марша вече се бе преместила в Аризона. Грейс поддържаше постоянна връзка с нея, а Марша, вярна на обещанието си, се грижеше за уебсайта на компанията й. Този път къщичката на хълма й заприлича на празна кутия, която очакваше да бъде напълнена отново.

Мерилин и Грейс поговориха известно време, обсъждайки предложението, което Грейс възнамеряваше да направи. Тя вече бе одобрена за финансиране от банката и в случай че Марша приемеше предложението й, цялата сделка щеше да отнеме не повече от няколко седмици. Сърцето на Грейс пееше от вълнение, но радостта така и не успяваше да заглуши ужасните й страхове.

— Не мога да повярвам, че правя това — заяви тя.

— Ти искаш тази къща — напомни й Мерилин. — Цял живот си я чакала. А сега ми дай малко време, за да оформя предложението ти в писмен вид. Когато съм готова, ще ти се обадя, за да го прегледаме заедно.

— Да. Добре. — Главата й сякаш изведнъж олекна. Започна да не й достига въздух. Насочи се право към прозорците на верандата и се загледа към океана — желязно сив и мрачен под надвисналото смръщено небе. Никога нямаше да се умори да наблюдава тази гледка — мрачна през зимата и обляна от светлина през лятото. — Какво ще кажеш да се чуем довечера?

— Прекрасно. — Мерилин заключи къщата и остави Грейс и децата на двора.

— Е? — попита Грейс и се обърна към Брайън.

— Хубава е — отвърна той.

— Страхотна е — заяви Кати. — Наистина ли ще се преместим да живеем тук?

— Почти съм сигурна, че ще го направим — увери я Грейс.

— Не мога да повярвам, че правиш това, мамо. Просто ей така.

— Не е просто ей така. От години копнея за собствена къща. Затова реших, че не желая да чакам повече.

— Добре. Надявам се, че ще можем да останем в нея завинаги. В момента свиря в духовия оркестър, а догодина искам да се пробвам и в отбора по лека атлетика. Ако трябва отново да се местя в друго училище, ще умра. Наистина ще умра.

— Няма да умреш, глезанке — възрази Ема. — Цял живот се местим от място на място и сме си добре.

— Е, ти може и да си добре.

— Татко виждал ли е тази къща? — попита Ема и погледна към Грейс.

Стомахът на Грейс се сви болезнено при спомена за вечерта, в която му бе казала, че иска тази къща.

— Само на снимка.

— И е съгласен да я купим?

— Той е на плаване в момента.

 

 

Като израз на желанието за бунт, закупуването на къщата не изглеждаше толкова радикална стъпка, но за Грейс то беше нещо като декларация за независимост. В деня, в който официално подаде молба за заем и определи датата за приключване на сделката, Грейс изпрати имейл на Стив, в който го молеше да й се обади.

Не й се наложи да чака дълго. Това бе едно от преимуществата да си съпруга на старши офицер. На него не му се налагаше да чака на опашка, за да си купи фонокарта, нито пък да използва обществените телефони.

— Това някаква шега ли е? — попита я той с изтънял от сателитната връзка глас.

Ето че стигнахме и до тук, помисли си Грейс и сърцето й се сви болезнено. Съвсем доскоро той й се обаждаше от отдалечените кътчета на света, за да й каже, че я обича и да я обсипе с нежност и обич.

— Ще купя тази къща — заяви тя, опитвайки се да запази спокойствие.

— Но ти ми каза, че ще изчакаш.

— Нищо подобно! Ти ми каза да изчакам. Аз ти заявих, че не желая да чакам.

— По дяволите, Грейс, зная, че си вбесена заради първия ми брак, но това…

— Това няма нищо общо с твоя първи брак. Свързано е с втория ти брак. Ти чудесно знаеше, че искам тази къща, но не направи нищо по въпроса. Е, аз намерих начин да сбъдна мечтата си. Ще бъде прекрасно, Стив. Ще видиш.

— Не го прави, Грейс. Просто почакай.

— Приключих с чакането. — Купуването на собствен дом би трябвало да е повод за радост и щастие, но в момента тя едва сдържаше сълзите си.

— Предполагам, че не мога да те спра — заключи той.

— Напротив, можеш.

— Но няма да го направя.

— Добре. В такъв случай нещата ще се подредят прекрасно.

— Наистина ли смяташ, че това е възможно при положение, че не съм съгласен с тази покупка?

— Защо те е толкова грижа къде ще живеем докато ти си насред океана?

— Генералните пълномощни не са предвидени за тази цел.

— Съпругите на офицерите от флота го правят постоянно. — Самата Грейс често бе сключвала сделки от името на Стив. Съпругите на военните често сключваха договори в отсъствието на любимите си половинки. Всяка флотска съпруга, която познаваше, в определен момент от живота си бе купувала кола, или къща за семейството си. — Ще се прибереш в собствения си дом, Стив. Как може да не го искаш?

— Онова, което искам, е да продължиш да се придържаш към плана.

— И от какво се страхуваш? Че ще се окажеш губещ, защото аз изведнъж реших, че искам да имам свой собствен живот?

— Но ти вече имаш живот. С мен и децата.

— Така е. Но установих, че искам нещо повече. И съм готова да си го извоювам. Толкова ли ти е трудно да го разбереш?

— Да. Трудно ми е. Виж, Грейс, трябва да затварям. И други хора чакат за телефона. Просто… искам да ми обещаеш, че ще престанеш да се държиш толкова неразумно. Моля те.

— Аз също трябва да вървя. Неразумната ти съпруга има събрание в клуба на офицерските съпруги. — Затвори телефона и погледна часовника. Почувства се изтощена след този разговор и изпълнена със съмнения. Време беше да се облича. Облече плетения си костюм — тъмносин с бели кантове, естествено — качи се в колата си и подкара към клуба. Имаше чувството, че бе участвала поне в хиляда подобни събрания. Днес обаче се чувстваше по-различно. Костюмът не й стоеше добре.

Пресече паркинга и влезе през остъклените двойни врати на клуба, подготвена за онова, което я очакваше вътре. Алисън Краудър, застанала на трибуната. Зала, препълнена с жени и тук-там някой цивилен съпруг — все хора енергични, добре поддържани, мотивирани, с развито чувство за дълг. Като Грейс.

До ушите й достигнаха части от разговори: „Плаването върви добре, нали?… Сигурно си изключително горда с него…“.

Всяка съпруга в залата прекрасно разбираше, че носи голяма част от отговорността за успешната кариера на съпруга си. На времето Грейс следеше с дълбоко вълнение кариерата на Стив и се гордееше с постиженията му. Днес обаче изпитваше единствено тревога, породена от онова, което бе намислила. Освен това си даваше сметка, че той бе единственият човек, който би могъл да й попречи.

И въпреки това беше на ясно, че с нея се бе случило нещо. Не искаше повече да бъде прилежната и изпълнителна Грейс. Безличната съпруга. Не искаше и да стои тук, в това фоайе, вмирисано на застоял цигарен дим, и да се опитва да си наложи да влезе в залата, пълна с маси, застлани с бели покривки. Остра болка изведнъж стегна гърдите й, бузите й пламнаха, почувства, че не й достига въздух.

Някой я попита дали е добре. Грейс отвърна, че има нужда от чист въздух и хукна обратно към вратата. Седна в колата си и проведе няколко разговора по клетъчния си телефон.

— Имам прекрасни новини — съобщи на всяка една от приятелките си. — И умирам от нетърпение да ги отпразнувам. Можеш ли да ме чакаш в „Ръсти Пеликан“!

 

 

Грейс съблече омразния плетен костюм и бързо нахлузи дънките си. И те не й стояха както преди. Твърде са ми широки, изведнъж осъзна тя.

Облече искрящо бяла риза, остави бележка на децата и отново излезе навън в мрачния ден. Пусна радиото и запя заедно с Аврил Левин, като тактуваше в такт с ритъма с пръсти по волана.

Приятелките й от фитнес студиото я бяха канили на няколко пъти в местния бар, но тя бе отклонила поканите им. Никога не бе влизала в заведение без Стив. Никога. До този момент. Пое дълбоко въздух и влезе. От невидимите колони кънтеше някакво рок парче, а дансингът бе претъпкан с танцуващи двойки. Мерилин и Арлийн я чакаха заедно с Рада, Лорън и Патриша. Лицата на жените, насядали около постоянно люлеещата се коктейлна маса, бяха осветени от разноцветните светлини на неоновите реклами зад бара. На масата вече бяха сервирани няколко празни чаши и кана с леден коктейл „Маргарита“. Грейс седна на отреденото за нея място и в този момент към тях се присъединиха Стан и съпругата му Шърли. Грейс ги посрещна с щастлива усмивка, преизпълнена с благодарност заради подкрепата и приятелството им.

От познати станаха приятели, след като съпругата на Стан се бе усъмнила в него заради постоянните му отсъствия и бе предположила, че има любовна връзка. Когато Лорън и останалите момичета от групата й разкриха истината, Шърли се записа в курс по танци и започна да посещава дори някои от техните занятия. Докато ги наблюдаваше, Грейс неволно се запита дали тя и Стив изобщо имаха някакъв шанс да достигнат до този момент на пълно разбирателство и подкрепа в брака си.

Вдигна чашата си, пълна с „Маргарита“, и се чукна с приятелите си. За пръв път от години имаше приятели, които не принадлежаха към военноморската база. Възхищаваше се на самоувереността на Мерилин и на способността на Арлийн да обръща внимание на подробностите. Рада страстно защитаваше правото на жената да си изгради собствен образ, а Стан със своята непоколебима всеотдайност към съпругата и семейството си й действаше като истинско вдъхновение.

— Не мога да повярвам, че това наистина се случва — рече Грейс.

Мерилин се усмихна широко.

— Марша е очарована от перспективата най-сетне да продаде къщата си. Правиш прекрасна инвестиция, Грейс.

О, ставаше дума за много повече! Чувстваше се ужасена, но и преизпълнена с възторг и някаква необяснима сила. Бе оцеляла след цялата камара документи, които трябваше да попълни, след напрегнатото очакване на одобрението за банков кредит, след тревогите около окончателното приключване на сделката.

Патриша Ривера вдигна чашата си със сок от ананас.

— Ти и капитан Бенет сигурно сте неизказано щастливи.

— Аз поне съм — отвърна Грейс.

Можеше само да се надява, че и Стив ще се почувства по този начин, след като види къщата. Вдигна каната и напълни чашата си отново. Стан и Шърли се изправиха и отидоха да танцуват.

Към масата им се приближиха трима мъже. Очите им направо щяха да изтекат при вида на Лорън и Патриша.

— Оох! — тихичко възкликна Мерилин. — Задават се неприятности.

Непознатите седнаха на съседната маса и придърпаха столовете си по-близо до тях. Жените се притиснаха една в друга, опитвайки се да се отдръпнат колкото е възможно по-далеч, но мъжете очевидно не схванаха посланието. Вместо това продължиха да придърпват столовете си към тяхната маса.

— Искате ли да се позабавляваме? — попита единият от тях. Имаше широки рамене и твърде влажни устни.

Бедната Патриша изглеждаше ужасена.

— Н-не, благодаря.

— Как си, скъпа? — не се отказа той, но този път се обърна към Грейс.

Тя го погледна през рамо. Сигурно беше, че едва ли говори на нея.

— Да, ти — потвърди той. — Ти си флотска съпруга, нали?

— Много точно заключение — увери го тя, макар че в гърдите й се надигна паника. Останалите жени седяха като замръзнали и приличаха на уплашени зайци. Също като нея. Мъжът обаче не направи никакъв опит да се отдръпне. Грейс събра цялата останала й смелост, погледна го и рече с достойнство: — Имате ли нещо против да се върнете на масата си?

— Обзалагам се, че си много самотна, нали, госпожо?

Присмехът му буквално възпламени яростта й. Цивилните често си мислеха, че жените като нея само чакат съпрузите им да отплават, за да започнат да се забавляват на воля. Грейс години наред се бе опитвала да се пребори с това погрешно схващане. Не можеше да отрече, че и тя, като всяка жена, разделена за дълго от съпруга си, бе свикнала с несподеленото желание и страстния копнеж, които често раздираха душата й. Само че тя никога, ама никога, не би отстъпила пред първичните инстинкти на тялото си.

Обърна се, погледна непознатия и двамата му приятели и лепна на лицето си най-съблазнителната си усмивка.

— Знаете ли какво говорят хората за флотските съпруги? — измърка тя.

— Не. Кажи ни.

Грейс изля леденостуденото си питие в скута му.

— Ами хората твърдят, че не носим на пиене.