Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (44)

9.

— Лейтенант? Лейтенант, чувате ли ме?

Непознатият глас отекна като гръмотевица в ушите на Джош. Към очите му бе насочена ярка синьо-бяла светлина, която се забиваше като иглички в мозъка му. Замижа и извърна глава.

— Исусе! — промърмори той. — Добре съм. Просто бях заспал за няколко минути. — После погледна доктора и с известен страх попита. — Колко е часът, сър?

Докторът прибра фенерчето, с което светеше в очите му, и погледна часовника си.

— Пет.

— По дяволите! — Беше спал по-дълго отколкото предполагаше.

Лекарят започна да пише нещо по картона му.

— Смятам да назнача пълен преглед, рентген и толкова много кръвни изследвания, че да ви се доплаче от убожданията. — Щракна химикалката си и я прибра. — Как е вратът ви?

Джош завъртя предпазливо глава. Почувства пареща болка, но успя да не реагира.

— Добре. Сър.

Джош зърна лейтенант Мартин Търнбул, който седеше през едно легло и нагъваше пържени яйца. Двамата вдигнаха палци в мълчалив поздрав. Хетч и Нюман спяха. Джош почувства, че чак му се вие свят от облекчение. Целият екипаж бе оцелял след катапултирането. Хората сигурно щяха да кажат, че са извадили късмет, но Джош знаеше, че не е само това. Бяха оцелели благодарение на надеждните изпитания на катапултиращата седалка, както и на изключителната си подготовка и дисциплина.

Освен това бе молил искрено Господ да им помогне. Джош просто не можеше да пренебрегне тази подробност.

— Трябва да се обадя по телефона — заяви той и погледна доктора.

— И сами се досетихме за това. Вече се разпоредих да ти донесат.

Бул му подхвърли една кифличка от пълнозърнесто брашно и Джош отхапа с благодарност. Последният му спомен бе свързан с кацането на спасителния хеликоптер на палубата. Спомни си, че сирените виеха оглушително, непрекъснато отекваха съобщения по оповестителната система на самолетоносача, матросите и офицерите загрижено тичаха напред-назад.

— Какво точно се случи снощи? — попита Джош. — Защо не ни позволиха да кацнем, а трябваше да се издигнем отново?

— Възникнала е злополука на борда.

— Това вече ми е ясно, тъпанар такъв. Питам какво точно се е случило. — Джош усещаше, че Бул крие нещо от него. — Бул…

— Добре де. — Той бутна настрана подноса със закуската си. — Чух, че имало експлозия. Матрос Ривера починал.

Бул отново отмести поглед встрани и нежеланието му да продължи накара Джош да спре да се храни.

— И какво още?

— Капитан Бенет бил на палубата по време на инцидента. Забелязал цилиндър с горящи сигнални ракети и го грабнал, за да го изхвърли зад борда. Последвала нова експлозия и… той паднал зад борда. Съжалявам, Лам. За момента се води в неизвестност.

Джош отпусна глава на възглавниците. Имаше чувството, че някой току-що го бе халосал по главата с тежък ковашки чук. Бул, както и всички останали на самолетоносача, знаеше за кръвната му връзка с Бенет. До преди малко смяташе, че тя е без значение. В момента обаче не мислеше така.

— Как така в неизвестност? Не са ли могли да го намерят?

— Доколкото знам, не. Той… ами… той нямал спасителна жилетка.

Джош затвори очи. Бенет беше там някъде, в ледените води на Тихи океан и нямаше дори спасителна жилетка. Точно в този момент може би се носеше в мрака — абсолютно незабележим сред огромните вълни.

— Добре де, защо не са го намерили? — отново попита той.

— По едно и също време петима от нас се оказаха на различни места в океана. Може да не са разполагали с достатъчно персонал и оборудване, за да издирят и приберат всички.

— Глупости! Нали точно за ситуации като тази се подготвят всеки шибан ден!

— Да, само дето реалните ситуации са по-различни от учебните. И една с една не си приличат. Вярно, че тренираме как да реагираме при пожар и при катапултиране, но дали знаем какво да правим, когато възникнат едновременно? — Бул поклати глава. — Цялата бойна единица е вдигната по тревога. Японците са изпратили хеликоптери от базата си в Хокайдо. Може и да са го намерили вече, но ние все още да не знаем.

Джош затвори очи. Опита се да не мисли за ледената вода и за бурните води, които го бяха подхвърляли като коркова тапа.

— Искаш ли да чуеш нещо наистина смахнато? — обади се отново Бул. — Всичко е заснето на филм.

— Какво?

— Злополуката е заснета. Нали си спомняш, че на борда се качиха някакви репортери? Ами те са присъствали по време на злополуката и са заснели всичко. Има видеофилм и много снимки.

— Заснели са горящия на палубата матрос?

— И Бенет, който угасил моряка, а след това понесъл цилиндъра с горящите ракети, за да го хвърли зад борда. Обзалагам се, че този запис е нещо изумително.

— Най-изумително ще бъде, когато го извадят от водата — възрази Джош. — Ето това искам да видя.

В стаята се появи капитан Бъд Фостър. Не разполагаше с допълнителна информация за Бенет, но имаше телефон. Фостър застана до Джош и го погледна право в очите.

— Докторът ме информира, че след няколко дни ще си вече на крака.

— С нетърпение очаквам да се върна към летенето, сър.

Лицето на Фостър беше като издялано от камък.

— Предстои разследване относно причините за инцидента. И заседание на комисията по безопасност. Никакво летене за теб докато не приключат.

— Да, сър. — Джош прекрасно разбираше какво означава това. Лошо му се пишеше, ако се окажеше, че самолетът е бил в изправност и инцидентът е възникнал вследствие на пилотска грешка. Една грешка и край с мечтата му!

Продиктува на Фостър номера, на който искаше да се обади, след което взе слушалката и я притисна към ухото си. По дяволите! Майка му не си беше у дома. Синът й беше потопил цял самолет и бе оцелял, а тя дори не си беше вкъщи, за да изслуша разказа му. Съобщи на телефонния й секретар, че е добре и ще й се обади по-късно. После, без колебание набра следващия номер. Тя вдигна веднага. Чу гласа й и за пръв път откакто бе дръпнал дръжката за катапултиране, се усмихна.

— Лорън? — промълви той. — Здравей, скъпа…

Нещо събуди Джош от неспокойната му дрямка. В болницата не можеше да се спи кой знае колко. Първата му мисъл беше за Лорън. Тя едва не бе пукнала тъпанчето му с писъците си, когато чу гласа му по телефона. Оказа се, че вече била научила от Грейс Бенет за катапултирането и стояла като на тръни в очакване да научи нещо повече за инцидента. Заяви му, че неговото обаждане отново направило света прекрасно място за живеене.

— Какво става със Стив Бенет? — попита го тя.

— Все още е в неизвестност. Кълна се, че това е всичко, което мога да ти кажа за момента.

Беше щастлив, че можа отново да чуе гласа й, но не можеше да спре да се тревожи за Бенет. Извърна глава и забеляза трескавата суетня в интензивния сектор. В ярко осветеното помещение влязоха няколко човека със спасителни екипи, следвани от парамедиците, които бутаха носилка.

Джош стана от леглото, без да обръща внимание на болката в шията. Погледна към интензивното. Стив Бенет лежеше безжизнено на носилката. Приличаше на мъртъв. Лицето му, което поразително напомняше на онова, което Джош виждаше в огледалото всеки ден, беше неподвижно и жълто като восък.

— Жив ли е? — попита той един от медиците.

— Отдръпнете се, сър, и ни оставете да си свършим работата.

Джош отстъпи, но не отмести поглед от медицинския екип. Лекарят крещеше разпорежданията и назначенията си на висок глас, многобройните монитори пиукаха и пищяха, респираторният апарат пухтеше като локомотив. Джош бе прекарал едва деветдесет минути в спасителната лодка и когато го намериха беше полумъртъв от студ и изтощение. Бенет бе прекаран във водата цялата нощ.

Джош не беше съвсем на ясно какво точно става. Разговорът между лекарите бе изпъстрен с медицински думи, които не разбираше съвсем, но въпреки това схващаше, че положението не е розово. Изпратиха един от санитарите за сателитен телефон, а Бенет продължаваше да лежи все така неподвижно върху масата.