Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (3)

2.

„Праулър“ 623/№163530

00:15 часа

Да кацнеш в тъмната като катран нощ върху палубата на движещ се самолетоносач беше неописуем кошмар. А Джош Ламонт обичаше риска и породения от него страх с трескава всеотдайност и понякога плашеше до смърт останалите членове на екипажа, с който летеше. Когато по-рано през деня видя името си в графика за нощните полети, изпита познатото вълнение и трескаво очакване. Нощни полети, много на брой самолети, излитащи и кацащи един след друг, изпълнени с напрежение секунди, през които се намираше на косъм от смъртта… Истинска красота!

Инструктажът преди полета беше рутинен като сутрешното миене на зъбите. Нощта беше за милиони — ясно, осеяно със звезди небе, което осигуряваше превъзходна видимост. Високо над прозрачната кабина на самолета виждаше носещите се около него звезди и планети. За миг зърна право пред себе си две падащи звезди, които се плъзнаха надолу по небосклона и изчезнаха.

Джон се ухили зад маската. Знаеше, че бе станал свидетел на нещо изключително рядко. Еуфорията от летенето му позволяваше да се абстрахира от факта, че от два часа е привързан към готовата за катапултиране пилотска седалка и че му предстои да осъществи нощно кацане на палубата на самолетоносача. Той превключи радиочестотата и се заслуша във фалшивото пеене на Рон Хетч, един от офицерите за електронно заглушаване, който седеше вдясно от него и припяваше третия куплет на Мери Ли Барнс.

„Тя умее да изстрелва зелени грахчета

от най-важното си отверстие,

да направи двойно салто

и да ги лови между циците си…“

Нюман и Търнбул, другите двама офицери за електронно заглушаване, които седяха зад тях, му пригласяха с пълно гърло. И тримата бяха по-възрастни и по-опитни от Джош. Нюман, заел мястото зад Хетч, изглеждаше на годините на Бенет и беше ветеран от проблематичното плаване с „Кенеди“ през 1983 година.

Джош, като най-младши член на екипажа, побърза да се включи в колективното пеене. Песента за „Кралицата на акробатите“ се знаеше от всеки пилот във флота и се предаваше като тайно ръкостискане сред курсантите във военните училища и тренировъчните програми. Гласовете им, леко изкривени от шлемофоните, преливаха от веселие и добро настроение. Да плаваш на самолетоносач беше като да си затворен в Алкатраз^[1] — нито можеш да избягаш, нито има къде да се скриеш. Възможността да се издигнат високо в небето и почти да докоснат звездите беше за тях време за отдих. Два часа, през които да се отърват от монотонното еднообразие на борда.

Джош плъзна поглед по тъмното небе, разпростряло се около него. В нощ като тази то не изглеждаше черно, а наситенолилаво, осеяно от безброй звезди. През целия си живот бе мечтал за това. Летенето беше неговата единствена страст още от момчешките му години. Искаше да стане пилот. Но не какъв да е пилот! Откакто се помнеше бе мечтал за военноморската авиация. Повел бе истинска битка с родителите си, преследвал бе целта си с постоянство и неотстъпчивост. Израснал бе в заможно семейство в Атланта и никой не бе очаквал от него да стане пилот. Детството му се състоеше от мъчително тихи вечери в къща, в която всички стъпваха на пръсти. В ония години завиждаше на големите семейства с много деца и на изпълненото им с шум и веселие ежедневие, което бе в пълен контраст с неговото напрегнато и самотно съществуване. Обучението във военноморската академия беше като освобождение от невидимите окови на мъчителното му и безрадостно детство.

И ето че най-после бе успял да постигне мечтите си и да реализира бъдещето, което си бе начертал. Но съдбата отново се бе намесила със странното си чувство за хумор и го бе принудила да си припомни отдавна погребаното си минало. Изправила го бе лице в лице със Стив Бенет. Един мъж, когото не бе очаквал да срещне някога.

Освен това съществуваше и Лорън — жена, за каквато не се бе и осмелявал да си мечтае. Лорън беше много повече от краткотрайна авантюра. Той я носеше дълбоко в душата си. Тя беше част от въздуха, който дишаше, част от мечтите, които лелееше. Единственото нещо, което обичаше повече от летенето.

Представи си я как се събужда с мисълта за него и препрочита кратките и забавни имейли, които й изпращаше от борда на кораба. Беше проверил пощата си непосредствено преди инструктажа и бе намерил кратко съобщение от нея, което гласеше: „Моля те, обадя ми се веднага. Трябва да разговарям с теб“. Не му остана време да й се обади преди мисията. Но щеше да го направи веднага щом кацне. Просто не можеше да чака повече. Искаше да я чуе да изрича единственото нещо, което искаше да чуе от нея: „Да“.

Палецът му потрепери и потърси лоста за управление. Плъзна го по бутона, за да е сигурен, че когато моментът настъпи, самолетът ще се плъзне надолу и ще заходи за кацане под необходимия ъгъл. Независимо от пълната си концентрация, той се улови, че умът му отново се насочва към Лорън. Припомни си местата, по които обичаше да бъде докосвана, сякаш чу звука на гласа й, почувства вкуса на устните й.

Трябваше да я принуди да му даде отговор, преди да тръгне за това плаване. Но пък самият той не бе съвсем сигурен дали наистина иска да чуе отговора й. Управлението на самолета беше фасулска работа в сравнение с любовта му към тази жена. Въпреки всичките си съмнения, Джош все пак й бе купил пръстен от Патая, Тайланд.

Настъпи моментът за последния им заход и отзад Хетч и компания станаха отново сериозни.

— Не мисли сега за нас — рече му Хетч. — Направи онова, което се очаква от теб. По-добре е да си майстор, отколкото късметлия.

— Да — съгласи се Джош. — Но пък ако си късметлия, няма защо да се мъчиш да ставаш майстор.

— Е, предлагам ти да се правиш на късметлия, когато летиш с някой друг екипаж.

Корабът беше някъде там долу, скрит в тъмнината. Бяха твърде далеч и все още не го виждаха. Той провери вертикалните и хоризонтални индикатори, за да се увери, че самолетът лети хоризонтално. Намираха се на височина от две хиляди и петстотин метра и летяха със скорост от четиристотин и тридесет възела. Джош извърши поредица от други тестове и проверки. Провери закопчалката на един от джобовете на летателния си костюм — там държеше пръстена, който бе купил за Лорън. За късмет. Джобът трябваше да е здраво закопчан, защото всеки предмет, полетял свободно из кабината в момента на кацане, се превръщаше в смъртоносно оръжие.

Устройството, контролиращо захода, му даде данни за новите му координати. Самолетът се спускаше надолу с оглушителен рев и вече се намираше на височина от деветстотин метра. Погледът на Джош пробяга по контролното табло. Системата за тактическа военновъздушна навигация отчиташе, че корабът им се носи на северозапад със скорост от тридесет възела. Джош намали оборотите и самолетът сякаш увисна за миг, обгърнат от неестествена тишина. Веднага след това той рязко зави наляво и насочи самолета по посока на кораба. Беше твърде тъмно, за да види килватера на самолетоносача, но безотказните уреди в кабината сочеха, че самолетът се намира на една линия с палубата. Изминаха няколко минути.

— Давай — разнесе се гласът на офицера, контролиращ захода.

Джош дръпна дросела, наведе надолу един лост, премести друг и свали задкрилките и елероните. Чу оглушителното свирене на въздуха, преминаващ между елероните. Веднага след това Джош освободи задържащото приспособление на опашката и за последен път плъзна поглед по уредите на контролното табло.

Вече се намираше в състояние на пълна готовност. Дишаше тежко, възприятията му се отличаваха с неестествена яснота и отчетливост. Усещаше найлоновите ремъци, които го привързваха към катапултиращата седалка, чувстваше дунапренените подплънки на шлемофона и ръба на кислородната маска, която покриваше носа и устата му. Отново плъзна поглед по таблото, за да провери за пореден път показанията на уредите.

— „Праулър“ шест-две-три, намирате се на пет мили. Извършете последна проверка.

Джош сравни показанията на неговите уреди с тези на офицера по захода. Ръцете му се плъзнаха по лоста и дроселите. Малкото самолетче на жироскопа беше леко отместено вдясно. Той веднага направи необходимата корекция.

— Проверката преди кацане извършена — докладва Джош.

Тялото му сякаш кипеше от мощния прилив на адреналин. Можеше да лети и по-добре. Моментът не беше особено подходящ за такива упреци и съмнения, но той просто не можеше да се отърве от тях.

За миг отмести поглед от контролното табло. Самолетоносачът под него представляваше едно неясно осветено петно. Нищо повече. Намираше се на три-четвърти мили от него и трябваше да премести поглед от кристално точните и напълно разбираеми показания на контролните уреди в кабината и да фокусира вниманието си върху блестящата светлина ниско долу, опитвайки се да различи централната линия на палубата и да установи ъгъла на заход. Това беше като да сложи очила на почти сляп човек.

— Всичко е наред. Фасулска работа. Все едно да прекараш камила през иглено ухо. Хайде, направи го!

— Разбрано, шест-две-три „Праулър“. Захождам. 5.5 Ламонт — отвърна той, информирайки по този начин офицера, контролиращ кацането, че е видял вертикалната линия, указваща пътеката на снижаване и че в самолета има 5,500 паунда гориво.

За да успее да кацне на движещата се палуба той трябваше стриктно да контролира наклона и скоростта на спускане и да не се отклонява от централната линия. Плаващият град с население от пет хиляди души, осветен като детска играчка насред тъмния океан, изглеждаше невъобразимо малък. А фактът, че самолетоносачът се отдалечава от него със скорост от тридесет възела, правеше предстоящата задача още по-интересна.

Почувства тънката струйка пот, която се стече по гърба му, и се запита дали опитните пилоти изобщо свикват с това напрежение. Ако се окажеше твърде високо, щеше да пропусне механизма за намаляване на скоростта на самолета му и щеше да му се наложи да се издигне отново в тъмното небе, макар да не разполагаше с достатъчно гориво за още един заход. И най-минималното отклонение встрани можеше да доведе до сблъсък с друг самолет, паркиран на палубата. Отклонение в другата посока пък означаваше непредвидено къпане в океана и унищожаване на самолет за петдесет и два милиона долара. Офицерът, контролиращ кацането, можеше да му даде знак да се издигне отново само две секунди преди кацането. Ако в този момент самолетът се окажеше твърде ниско, той щеше да се удари в рампата и да избухне в кълбо от пламъци.

Това е направо страхотно, помисли си Джош.

Краката му върху кормилните педали започнаха да треперят неудържимо. Снижаваше се добре. Или поне той смяташе така, преди да чуе в слушалките си безизразния глас на офицера, контролиращ кацането:

— Слезе твърде ниско, шест-две-три. Дай мощност.

Джош рязко плъзна ръката си напред. Неповратливият нос на самолета му напомни за пореден път, че е новак, извършил по-малко от петдесет кацания на самолетоносач, от които само десетина през нощта.

— Спокойно! — прозвуча безизразният глас в слушалката му.

И тогава се чу аларменият сигнал. Следващата заповед на офицера, контролиращ кацането, изобщо не бе изречена спокойно:

— Код червено! Код червено! Издигни се! — Вертикалните светлини, забраняващи кацането, заблестяха като коледна елха.

Джош с все сила блъсна дроселите, за да форсира двигателя. Код червено означаваше, че никой самолет не може да се приземи на палубата. Дори и тези, на които им оставаха броени секунди до кацането. Джош рязко се издигна нагоре в нощта. Самолетът потрепери като жив звяр.

— Внимавай с вибрациите, момче.

— Разбрано. — Джош се концентрира изцяло върху издигането, прекъсвайки процедурата по кацането. Самолетът се разтресе отново. — Прозява се — отбеляза той и плъзна поглед по контролното табло.

— Компютърът ще коригира отклонението — обади се Хетч.

— Какво, по дяволите, стана там долу?

— Затворена палуба. Изчакайте по-нататъшни инструкции.

Затворена палуба. Това би могло да означава няколко неща — злополука с някой от самолетите, оборудване, забравено на полосата за кацане, или пък наличието на хора в зоната за кацане. Джош обаче не можеше да се тревожи и за това. Достатъчно му беше, че трябва да заходи отново, изпълнявайки всички процедури за кацане, като следи внимателно количеството гориво, което му е останало.

— Провери хоризонталното положение на машината.

Докато изпълняваше заповедта, Джош видя светлините на ангела — спасителния хеликоптер на самолетоносача, който се полюляваше като ангел-пазител над кораба. Веднага след това хеликоптерът се гмурна надолу и започна да кръжи над самата повърхност на океана. Човек ли спасяваха?

— Опитай се да овладееш вибрациите — предупреди го отново Хетч. След това заговори на офицера в контролната кула: — База, тук имаме малък проблем. Защо не ни изпратите и на нас един спасителен хеликоптер? За всеки случай. Току-виж се оказало, че новакът не успее да ни свали.

— Не съм виновен аз — възкликна Джош. — Исусе, този самолет е повреден. — И това не беше опит да се защити или оправдае. Компютърът не правеше правилните корекции. „Праулър“-ът рязко се отклони надясно. Джош никога преди не бе изпадал в подобна ситуация. Самолетът отказваше да му се подчини. Носеше се неконтролируемо напред, отклоняваше се от курса си и се тресеше неудържимо.

Джош рязко повдигна лоста и самолетът се люшна наляво. Ето това е, помисли си той, отново прекъсна процедурата по кацането и се опита да издигне самолета.

— Вертикалният индикатор за скоростта току-що рязко падна — докладва Хетч.

Джош вече го знаеше. Вертикалният индикатор за скорост спадаше към задълженията на офицера за електронно заглушаване, но Джош пилотираше този самолет. Негово беше задължението да следи показанията на всички уреди и индикатори.

Отрицателно падане. Един от критериите за необходимост от катапултиране. В ушите му отекна сигнала за самолет в беда.

Заслушан в сигнала „Мейдей“, който се носеше от слушалките му, Джош направи още три последователни опита да стабилизира самолета.

— Не мога да контролирам кормилото — с леденоспокоен глас докладва той. Самолетът продължаваше да се изкачва и макар никой от членовете на екипажа да не желаеше да го изрече на глас, всички разбираха защо го правят. Щяха да имат нужда от височина, ако се наложи да катапултират.

Джош почувства нов прилив на адреналин. Рязкото падане на вертикалната скорост беше само част от проблема. Във всеки един момент носът можеше рязко да се вирне нагоре. Целият самолет би могъл да се преобърне и тогава решението вече нямаше да е негово. Намираха се на косъм от непредвидено катапултиране. И докато се носеха с парашутите си към земята, щяха да наблюдават от птичи поглед едно изключително скъпо огнено кълбо.

Мамка му! Шибаният самолет все още летеше. Беше успял да го издигне на три хиляди метра. Не беше изгубил контрол над машината. Но, въпреки това, не можеше да я контролира. Ускори с надеждата да увеличи още малко скоростта и височината.

Чуваше Хетч, който спокойно информираше контролиращия офицер за положението. По линията отново прозвуча гласът на капитан Бъд Фостър, началник на звеното за контрол на полетите. Само след няколко минути целият авиоотряд щеше да узнае за случващото се с тях.

Самолетът се издигна над три хиляди метра и носът му рязко се вирна нагоре. Джош отчаяно се опитваше да се пребори с него, но безуспешно. Опитваше се да обърне кормилото в противоположната посока, но самолетът беше напълно неконтролируем.

Никой не се осмеляваше да изрече мислите си на глас, но всички разбираха, че този самолет не би могъл да извърши безопасно кацане.

Офицерите за електронно проследяване трескаво преглеждаха списъците с евентуални повреди — отказ на кормилото, повреда на контролните устройства, предложения за алтернативни подходи — с надеждата да открият магическия изход от трудното положение.

— Нищо. Не намирам нищо, което да е приложимо за нашия случай — заключи Нюман. — Изчакайте така. Ще трябва да изключваме бушоните един по един докато изолираме проблема. Господи, правя нещо подобно в сутерена на къщата си всеки път щом откаже съдомиялната машина.

Издърпаха първите два бушона и отклонението намаля.

— Продължавайте — нареди Джош. Третият бушон не предизвика видима промяна. Когато обаче издърпаха четвъртия, контролните уреди полудяха. — Върнете го обратно! — изкрещя Джош. — Върнете го обратно!

Твърде късно. Носът рязко се вирна нагоре. Аз съм причина за това, помисли си Джош, продължавайки да се бори с контролните уреди. Аз съм пилотът и грешката е изцяло моя. Компютърът за въздушна навигация сякаш обезумя. Джош отчаяно се опитваше да си припомни дали го бе изключил, когато се наложи да прекрати процедурата по кацането. Може би компютърът се бе задействал автоматично и сега отхвърляше всички негови нареждания. Само че това вече беше без значение. „Праулър“-ът беше напълно неконтролируем.

Всички в кабината го знаеха. Четири чифта облечени с ръкавици ръце се обвиха около дръжките за задействане на катапулта. Всяка катапултираща седалка тежеше по 60 килограма и бе оборудвана с десеткилограмов ракетен катапулт. Процентът на успешните приземявания беше над деветдесет, но Джош, кой знае защо, не изпитваше увереност в благополучния изход от ситуацията.

Погледна към ярките звезди. Помисли си, че щеше да бъде по-добре, ако се бе сетил да си облече по-топли дрехи под авиаторския костюм. В същото време мислеше и действаше възможно най-бързо — по-бързо, отколкото си бе представял, че е възможно — но всичко около него сякаш протичаше на забавени обороти. Разширяване на времето. Това беше концепция, която бе изучавал в курса по физика. Статичният наблюдател възприема времето в движеща се система като протичащо с по-бавна скорост…

Той беше статичен наблюдател; самолетът беше движеща се система. Пътникът измерва собственото си време, тъй като той се намира в началото и в края на този времеви интервал.

В притъмнялата кабина светлините на контролното табло хвърляха призрачни сенки по лицата на екипажа. Четиримата мъже се подготвяха да посрещнат най-лошото. Бяха съвсем сами тук горе, но не мислеха единствено за себе си. Четири живота. Четири семейства, съдбата на които щеше да се реши от повредената метална птица, увиснала високо в небето.

Лорън, помисли си Джош. Само преди минута бе размишлявал за нея със смесени чувства. Но сега, със същата кристална яснота, с която виждаше тъмното небе около себе си, той разбра какво точно иска. Лорън. Началото и краят на неговия времеви интервал.

Пое дълбоко въздух, опитвайки се да се овладее. След това изрече заповедта, която знаеше, че трябва да издаде.

— Катапултирай! Катапултирай! Катапултирай!