Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (51)

5.

Грейс стана първа. Както винаги. Направи си кафе и отнесе чашата си в кабинета, за да довърши подаръците за децата в чест на дипломирането им. Електронната й поща бе претъпкана като гарата „Гранд Сентръл“, но имейлите можеха да почакат. Главното сега беше Ема да се почувства по-добре. Всичко останало можеше да почака.

Болката и чувството за вина, причинени от онова, което скъпоценната й дъщеря е трябвало да преживее съвсем сама, преследваха Грейс безмилостно. Стив също се измъчваше от силно чувство на вина. Двамата шепнешком обсъждаха случилото се в мрака: Защо не им бе разказала веднага? Дали самите те по някакъв начин не я бяха накарали да повярва, че е по-добре да не говори за изнасилването?

И, естествено, нямаха отговори за нито един от тези въпроси.

Ема се бе съгласила да започне интензивна терапия, но Грейс разбираше, че нейното изцеление и възстановяване започна в мига, в който им призна тайната си. Когато си тръгнаха от дома на семейство Краудър, тя вече бе започнала малко по малко да се връща към предишната си същност. Въпреки това дъщеря й също бе променена. Момичето притежаваше твърдост и дълбочина на прозренията, които съпътстваха оцеляването след жестоко изпитание. Може би сега най-накрая щеше да е в състояние да реши какво иска да прави с живота си. Грейс подозираше, че досегашната й нерешителност по някакъв начин бе свързана с изнасилването.

Надяваше се, че сега нещата най-после щяха да се уталожат.

А може би не. В кабинета имаше две огромни купчини с писма — една за нея и една за Стив.

Грейс взе значката, която децата й бяха подарили за деня на майката. Върху нея бяха гравирали „Грейс М. Бенет, главен изпълнителен директор“. От деня, в който я получи, значката се превърна в едно от най-скъпите й притежания. Беше обяснила на Стив, че е създала собствена корпорация. Гордееше се с постижението си, но той не споделяше ентусиазма й. И изглеждаше твърде объркан и разсеян напоследък.

Един от военните психолози в базата им бе назначил групови и индивидуални занятия, за да им помогне да преодолеят шока от инцидента със Стив. Той самият бе застрашен от проявление на симптоми, свързани с обичайния за подобни случаи посттравматичен стрес. Стрес, който би могъл да засегне цялото им семейство. Разсеяността и отчуждението бяха част от проявлението на този синдром.

Грейс потрепери, осъзнала, че никога няма да разбере напълно истината за травмата, която съпругът й бе получил в океана. Нито пък някога ще узнае всички подробности от изпитанието на Ема. Тя самата се опитваше да приеме факта, че не е длъжна да поема върху себе си всяка неудача, несполука, изпитание и проблем на хората, които обича. Оцеляването е пътека, която всеки един трябва да измине сам. А тя, вършейки собствената си работа, прави най-доброто за собственото си изцеление.

Насочи поглед към познатия до болка дебел плик, поставен най-отгоре върху купчината с кореспонденция на Стив. Беше се получил предишния ден. През изминалите години Грейс бе виждала не един такъв плик. „Скъпа, получихме новите назначения.“

Грейс сложи чашата с кафето отгоре му. После насочи вниманието си към подаръците за децата. Беше изработила по един фотоколаж за всеки от близнаците. Фотографиите бяха подредени в хронологичен ред и започваха със снимката на две съвършени бебенца — едното завито в розово, а другото — в синьо одеяло. Две деца, които веднага, още с появата си на този свят, утвърдиха своята ярка индивидуалност. Общителният Брайън, който възприемаше живота като едно голямо приключение. Брайън, който се спуска с лодка по бързи планински потоци, строи снежни крепости в Аляска и пясъчни замъци на Хаваите. И Ема, тяхната изтънчена красавица, която блести на чаени церемонии и рождени дни, танцови забави и новогодишни балове.

Грейс се изправи на пръсти и прибра двата албума на най-високия рафт на библиотеката. Без да иска закачи някаква книга, която падна на пода. Заедно с нея падна и малка картичка. Онази, която бе получила заедно с цветята, изпратени й от Рос Камерън. Грейс я погледна, а след това затвори очи и се освободи завинаги от спомена за онези дни. После се наведе, взе картичката и я изхвърли в кошчето за боклук. И отново се залови за работа.

Прегледа пак снимките, които бе отделила, и, загледана в скъпите й образи, внезапно заплака. Какво се случи с нейното малко момиченце? С малката Ема, която обичаше света с цялото си сърце и душа? Сега тя се бе превърнала в млада жена, която се бори, за да се възстанови след омерзението и срама, изживени в мълчание и самота. Къде е вечно засмяното, синеоко момченце, което едва дочакваше края на деня, за да се сгуши в скута й? Брайън вече бе голям мъж и преследваше собствените си планове и мечти.

„Радвах ли се достатъчно на годините, които те ми принадлежаха изцяло?“ — запита се Грейс. „Успях ли наистина да разбера тези деца?“

Избърса сълзите от лицето си с предницата на ризата, която носеше. Кутиите със снимки тежаха цял тон. Ако съдеше по броя на снимките, които им бе направила през годините, и по неизмеримо по-големия брой на спомените, които носеше в сърцето си, Грейс реши, че отговорът на тези въпроси е „да“.

Грейс и Стив седнаха един до друг на пейките, които гледаха към футболното игрище. Времето беше необичайно горещо и Грейс бе облякла нова ленена рокля без ръкави. Стив едва успя да прикрие изумлението си, когато я видя.

Искрящата смарагдовозелена трева и ослепителната синева на небето представляваха прекрасен и достоен фон за празнично украсения подиум, върху който бяха подредени триста сгъваеми стола. Долу на игрището бе строен духовият оркестър и всички музиканти стояха мирно, приковали погледи върху палката на диригента. Дори и от разстоянието, на което се намираше, Грейс виждаше как Кати нервно облиза мундщука на своя кларинет. Не след дълго тя щеше да остане единственото дете в семейството.

Въоръжени с фотоапарати и камери родителите на останалите абитуриенти очакваха започването на церемонията, изпитвайки гордостта и умилението, които изпълваха гърдите на Грейс. От време на време Грейс усещаше любопитните погледи на присъстващите върху себе си. Откакто бяха публикували снимката на Стив върху корицата на „Нюзуик“, той се бе превърнал в нещо като местна знаменитост.

Грейс обаче съзнаваше, че любопитството на хората се дължи в известна степен и заради случилото се с Кори Краудър. Новината се разпространи сред малката им общност със скоростта на светлината — Кори, футболният герой, няма да може да се дипломира със съучениците си.

Грейс посегна и хвана ръката на Стив, когато духовият оркестър засвири тържествен марш и откри церемонията по дипломирането на випуска. След това се появиха и самите абитуриенти, облечени в сини тоги, и Грейс и Стив мигновено забелязаха близнаците. Брайън веднага се набиваше на очи с артистичния начин, по който бе украсил академичната квадратна шапка на главата си. Ема вървеше до него като кралица, вперила поглед право пред себе си. Около врата й проблясваше златният почетен знак на Националната асоциация на честта. Грейс се усмихна. Ема беше забележителна и талантлива млада жена. Тя щеше да се пребори и надживее гнусното издевателство на Кори. Но не само това. Дъщеря й щеше да се развива и да върши велики дела.

— Това е най-доброто отмъщение, което бих могла да измисля — каза на Грейс тя по-рано сутринта докато се обличаше за церемонията.

Появиха се учителите и официалните лица, които заеха местата си на издигната платформа до подиума. Грейс сръчка Стив.

— Какво прави Джошуа Ламонт там?

Лейтенант Ламонт изглеждаше изумително в парадната си униформа. Седна в самия край на редицата учители и насочи цялото си внимание към председателя на училищното настоятелство, който се изправи, за да представи първия оратор.

— Той е съветник по приема за военноморската академия — прошепна в отговор Стив. — Ще обяви официално имената на приетите кандидати.

— Но аз чух, че Краудър бил единственият кандидат. Може лейтенант Ламонт да не е разбрал, че Кори вече не се състезава за прием в академията.

— Може пък да е имало и други кандидати — предположи Стив.

Докато слушаха словото на абитуриента, представляващ випуска, Грейс внимателно се вгледа в съпруга си. Винаги бяха приемали за дадено, че Брайън ще постъпи в Анаполис. Дори и след като Брайън им заяви, че не желае да служи във флота, Стив продължаваше да се надява, че ще промени решението си. Грейс предполагаше, че след завръщането си у дома съпругът й нямаше да се сдържи да направи някоя унищожителна забележка по отношение на артистичните заложби на момчето. Този път обаче Стив ги изненада. И дори не премигна, когато Брайън го информира, че в колежа по изкуствата нямат бейзболен отбор.

— Някое друго семейство ще изпрати момчето си в Анаполис вместо нас — беше й казал снощи.

Абитуриентите се приближаваха до подиума един по един, за да получат дипломата си и да стисната ръката на директора. Директор Елик произнасяше всяко едно име с подобаваща тържественост: Сара Мери Адамис. Следваха оглушителни аплодисменти от семейството и приятелите й. Стефан Амундсен. Лоурънс Ейвъри Бейкър. Някои от абитуриентите получаваха допълнителни отличия — награди от местния общински колеж, специални стипендии или призове. Брайън Джеймс Бенет.

Грейс се изправи и започна да вика и ръкопляска. Стив правеше снимки.

— Ема Джийн Бенет.

Още аплодисменти и снимки.

— Госпожица Бенет получава специално отличие — обяви директорът. — Лейтенант Джош Ламонт е тук, за да й го връчи.

Джош се приближи до подиума.

— От името на Военноморския флот на Съединените американски щати с тази заповед присъждам на госпожица Ема Джийн Бенет званието флотски курсант четвърти ранг във военноморската академия на Съединените американски щати.

Думите му предизвикаха неописуема гордост и несравним с нищо шок в душата на Грейс и прогониха всяка разумна мисъл от главата й.

— Това наистина ли се случва? — попита тя и потърси ръката на Стив.

— Да — отвърна той, макар да изглеждаше леко замаян. — Наистина се случва.

Останалата част от церемонията мина като насън. След това оркестърът отново засвири, а от редиците на абитуриентите се изтръгна силен вик. Стотици шапки полетяха към синьото небе. Стив и Грейс слязоха от трибуните и си проправиха път до ликуващите абитуриенти, заобиколени от горди и развълнувани родители. Грейс прегърна Брайън и го поздрави с дипломирането. После се обърна към Ема. Никога преди дъщеря й не бе изглеждала толкова горда. И толкова уязвима.

— Не мога да повярвам, че си го направила — възкликна Грейс.

— Исках да ви изненадам.

Грейс и Стив се спогледаха.

— Е, успя.

— И как се справи без ничия помощ? — попита Грейс.

— След като станах на осемнадесет години вече нямах нужда от подписите на родителите си. — Погледна първо Грейс, а след това Стив. — Но винаги ще имам нужда от вас.

Флотът ми отнема дъщерята, помисли си Грейс. И може само да се гордее с нея.

Кати дотича при тях, помъкнала Джош след себе си.

— Беше страхотно! — възкликна тя.

Джош протегна ръка на Брайън.

— Поздравления.

Брайън се поколеба за миг, присвил подозрително очи. След това се ухили и стисна ръката му.

— Благодаря.

— Днес след обяд организираме барбекю у дома — обяви Кати. — Трябва да дойдеш и ти.

Грейс мигновено преодоля изненадата си. Погледна го и рече:

— Непременно! Ще ни бъде много приятно.

— Благодаря, мадам. Но вече имаме планове с Лорън и…

— Ами доведи и нея тогава.

Той леко се изкашля:

— … и майка ми.

— И тя е добре дошла — чу се да казва Грейс. — Заповядайте и тримата. Настоявам. — Тази седмица беше посветена на нещата, които вършеше за пръв път в живота си: за пръв път бе зашлевила момче през лицето, за пръв път канеше бившата жена на съпруга си в дома си.