Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (39)

4.

Грейс се качи на щатския ферибот в Клинтън, който свързваше остров Уидбей с континента. Веднага щом паркира колата тя се качи в кафенето на горния етаж и си поръча силно капучино с много сметана.

— Грейс! Здравей, страннице — извика някой зад нея.

Грейс едва не припадна от изненада. Но веднага се овладя.

— Здрасти, Стан. Трудно ми е да те позная без жълтата ти тениска за фитнес.

Двамата се настаниха в едно от сепаретата и отпиха от кафетата си.

— Много рано си излязла от къщи днес — подхвърли Стан.

Той работеше в завода на „Боинг“ в Еверет и пътуваше до там с ферибота. Изглеждаше много елегантен и издокаран с шития си по поръчка кафяв костюм, а в едната си ръка носеше малко куфарче за документи.

Грейс погледна обикновения си плетен пуловер и старите дънки. Помисли си, че на връщане към къщи вече нямаше да е облечена с тях. Дните й на повлекана бяха преброени. Това бе едно от многото обещания, които си бе дала предишната нощ.

— Как е Шърли? — попита Грейс.

— Прекрасно, както винаги. Двете с дъщеря ми изглеждат малко стресирани заради предстоящата сватба, но пък от друга страна ми се струва, че искрено се забавляват с приготовленията. А ти накъде си тръгнала толкова рано, Грейс?

— Отивам до града — отвърна тя. Не можеше, естествено, да признае всичко пред Стан, но би могла да сподели с него част от плановете си. — Женски работи… Най-напред смятам да напазарувам, а след това ще се поглезя малко в салона на Джийн Хуарез. А след това имам среща… с клиент за обяд. — Стомахът й се сви само при мисълта за това. Само че вече нямаше връщане назад. Това му беше хубавото на ферибота. Носеше се напред със скорост от осемнадесет възела и не спираше докато не стигне на другия бряг.

— Страхотно — възкликна той със съпричастността и разбирането на истински приятел. — Много се радвам за теб и за бизнеса ти, който се развива толкова добре. Шърли също все повтаря, че иска да се захване с нещо. Тя е много талантлива майсторка на ръчно ушитите пъстроцветни юргани, но все не се решава да започне да се занимава с производството им на по-професионално ниво.

— Мислиш ли, че сега, след сватбата на дъщеря ви, би могла да се заеме с това?

— Не. Двамата вече разговаряхме по този въпрос, но Шърли е напълно доволна от живота си такъв, какъвто е.

Грейс разбърка кафето си.

— Сигурен ли си в това?

— Абсолютно.

— И как може да си толкова сигурен?

— Много лесно — отвърна Стан. — Непрекъснато я питам и тя ми отговаря. Двамата с нея често говорим за това как се чувстваме — поотделно и заедно, като семейство.

На устните на Грейс се появи замислена усмивка.

— Браво на вас! — подхвърли тя.

Фериботът се насочи към пристана в Мукилтео и те станаха, за да се качат в колите си.

— Приятно прекарване в града, Грейс — пожела й Стан.

 

 

Влезе в магазина „Нордстром“ малко след отварянето му. Отмина старомодните плетени експонати и буквално премигна при вида на елегантните костюми в синьо и бяло със златни копчета и еполети, комбинирани с консервативни и елегантни обувки с ниски токове. Идеални за официални случаи. Някои от приятелките й вече я питаха какво възнамерява да облече на церемонията по производството на Стив.

Почувства се не на мястото си докато разглеждаше неестествено тесните рокли, изработени от абсолютно непрактични материи и обагрени в ярки пролетни цветове. Въпреки това продължи да търси, твърдо решена да промени външния си вид. Твърде дълго бе живяла като невидима и невзрачна повлекана.

— Може ли да ви помогна? — Една от продавачките се приближи до нея с неизменния въпрос. Жената, макар и вече на възраст, беше изключително привлекателна и елегантна.

Грейс се постара да не изпитва чувство на малоценност заради широките дънки и ниските, но пък иначе много удобни обувки.

— Да — отвърна тя. — Търся нещо по-специално, подходящо за… делови обяд.

Продължаваше да го нарича по този начин, макар да знаеше, че не е. От известно време насам Рос Камерън все я молеше да се срещне с него. Беше пристигнал за две седмици в Сиатъл, за да организира настаняването на компанията си. И искаше да я покани на обяд.

Въпросът обаче не беше в обяда. Грейс чувстваше, че и той е силно заинтригуван от нея. Мисълта, че Камерън проявява интерес към нея като към жена й носеше необяснимо удовлетворение.

Снощи, малко след десет вечерта, тя събра достатъчно смелост и му позвъни у дома. Дали поканата за обяд все още е в сила?

Ама разбира се, че е в сила!

Очакваше да изпита чувство на вина докато пробваше скъпите дрехи и преценяваше всеки тоалет със сериозността и задълбочеността на съдия от конституционния съд. Когато обаче стигна до третия костюм — права, тъмночервена пола и блейзър от черен габардин, Грейс изведнъж осъзна колко много се забавлява.

Огледа се от всеки възможен ъгъл в трикрилното огледало в пробната и този път не изпита ужас. Защото изглеждаше… добре. Жената, която я обслужваше, вероятно почувства промяната в настроението й, защото мигновено я засипа с още предложения — електриковосиня копринена рокля, лимоненожълта блуза, спортен панталон в графитеносиво. Донесе и съответните аксесоари — шалове, брошки, колани и гривни. В крайна сметка Грейс се спря на тъмночервената пола и черния блейзър, в комбинация с блуза по врата и копринен шал на геометрични фигури с лъскава закопчалка.

— Много красив тоалет — увери я продавачката. — И ви стои чудесно.

— Благодаря, ще го взема. Струва ми се обаче, че етикетът му е сбъркан — заяви тя и показа на продавачката висящия етикет. — Тук пише, че е номер десет.

— Не, няма никаква грешка.

— Но аз не нося десети номер от години.

— Е, вече носите.

Грейс се почувства почти безразсъдна, когато прибави към покупките си бельо и сутиен, чорапи, обувки и чанта. Днес всичко трябваше да е ново.

В приповдигнато настроение тръгна към следващия си ангажимент. Жената с име Иванка се спусна отгоре й като екзотична птица и я поведе от място на място — маникюр, подстригване, грим. Грейс изпита тревога, забелязала влажните кичури, които се трупаха в краката й, но не каза нищо. Нали искаше промяна? Е, точно това щеше да получи. Съгласи се да й направят златисти и почти руси кичури. Най-накрая, точно в един след обяд, Иванка завъртя стола й към огледалото.

— Вижте се — подкани я тя. — Какво мислите?

Да мисли? Та как би могла да мисли? Взираше се в непозната, която я гледаше от огледалото, и не можеше да формулира и най-простичкото изречение. Кое беше това създание? Тази интересна жена с лъскава руса коса и безупречен грим?

— Да не се разплачете! — предупреди я Иванка. — Не бих искала да си съсипете грима.

— Не се тревожете, няма такава опасност — увери я Грейс. — Добре съм. Просто се… ами изненадах се, нищо повече.

— Красива сте — увери я Иванка. — Съпругът ви ще остане очарован от вас.

Грейс не знаеше как да отговори на това, затова само се усмихна и тръгна към съблекалнята, за да свали престилката, която бе получила при пристигането си в салона. После облече новите си придобивки и когато свърши се почувства като нова. Самоуверена и дръзка. Натъпка старите си дрехи, обувките и глупавата дамска чанта, купена от разпродажба, в една от торбите, които бе получила в магазина и я връчи на момчето, което обслужваше асансьора.

— Ще можете ли да я изхвърлите вместо мен? Няма да ми трябва повече.

Вдигнала високо глава, Грейс забързано тръгна надолу по „Пайн стрийт“. Постоянно се оглеждаше във витрините, покрай които минаваше и всеки пък се изненадваше от външния си вид. Изглеждаше елегантна и изтънчена. Истинска делова жена, която отива на обяд с клиент.

Или на среща с непознат мъж.

Грейс рязко забави крачка. Самоувереността й се разколеба. Това, което правеше, беше истинска лудост. Не й беше мястото в този изискан ресторант в центъра на града. А къде й беше мястото? У дома? Да приготвя вечеря на децата, които щяха да закъснеят, защото двамата работеха, а Кати имаше репетиция на духовия оркестър? Да седи затворена в кабинета си, да се занимава с кореспонденцията и да се губи в догадки за бъдещето на брака си?

Изправи рамене и продължи напред, опитвайки се да се освободи от съмненията си. Опитваше се да преосмисли живота си. Процесът беше доста плашещ, така е. Освен това не беше лесно. Всъщност, беше далеч по-трудно отколкото някой би могъл да си представи. Но това не означаваше, че не си струва усилията.

Помисли си, че кризата в брака е най-силният импулс, който би могъл да вдъхне на коя да е жена куража да реализира мечтите си. Не, това схващане бе твърде цинично. Не трябваше да разсъждава по този начин, а да се гордее с положителните промени, които бе внесла в живота си. Беше създала успешно развиваща се компания от нулата, купила беше къща, подобрила бе здравето и кондицията си. Днес пък се бе погрижила за външния си вид. А това са все положителни промени, каза си тя. Всичките до една.

Опитвайки се да поддържа смелостта си, тя продължи към „Пайк плейс“. По тротоарите бяха наредени будки, отрупани с красиви цветя и най-различни плодове. Жонгльор изнасяше представлението си пред групичка ученици, а един сляп клоун предлагаше на минувачите балони под формата на животни. Туристите се тълпяха около едно прасе от месинг с естествени размери и наблюдаваха работниците на рибния пазар, които обработваха уловената риба.

— Глави надясно! Блондинка! — провикна се един от работниците, препасан с мръсна гумена престилка.

Грейс го погледна и едва тогава осъзна, че той имаше предвид нея. Мъжът се ухили и подхвърли една сьомга към колегата си.

Грейс вдиша дълбоко аромата на цветя и риба, на отработени автомобилни газове и прясно изпечен хляб. Движеше се сред тълпата на пазара подобно на лист, повлечен от течението на река. Стигна средното ниво на пазара и зави по една тясна алея, която водеше към бистрото.

Застана пред вратата и отново изпита колебание. Нервите й бяха опънати до скъсване. Ами ако той се окажеше някакъв ужасен човек? Сваляч и перверзник?

Пое дълбоко въздух и влезе. Заведението бе препълнено с хора, които обядваха около маси, застлани с бели ленени покривки и отрупани с бял порцелан.

Осмели се да потърси с поглед самотен мъж, но никой от присъстващите не отговаряше на това описание.

Салонната управителка се приближи към нея и я поздрави.

— Аз… имам среща за обяд — обясни Грейс.

Съмненията я връхлетяха още докато говореше. „Какво правя тук? Това наистина е лудост!“ Трябваше да си тръгне веднага. По-късно щеше да му се обади и да се извини.

Усмихна се с неудобство на управителката и рече:

— Всъщност, се боя, че трябва да тръ…

— Грейс?

Един мъж с тъмен костюм се отдели от бара и тръгна право към нея.

О, боже! Мили боже!

— Ти си Грейс, нали? — попита я мъжът и Грейс мигновено разпозна гласа, който бе чувала толкова често по телефона. — Уха! Страхотно е, че най-после имам възможността да се запозная с теб. — Той протегна ръка. — Рос Камерън.

Мили боже, изведи ме от тук.

Успя някак си да стисне ръката му и да се усмихне.

— И аз се радвам да се запозная с теб. Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем.

Управителката ги заведе до една ъглова маса до прозореца. Грейс седна, остави новата си чанта под стола и се загледа в менюто. Трябваха й тридесет секунди, за да разбере, че е обърнато на обратно.

Рос Камерън изглеждаше напълно спокоен и овладян. Разгледа обстойно менюто, след което го остави на масата.

— Съжалявам — заяви той. — Нямам и най-малка представа какво искам да ям. Все още не мога да преодолея шока от срещата с теб.

Обезоръжаващото му признание стопи леда и тя се разсмя.

— Господи, толкова се притеснявах за тази среща.

Той се облегна назад и я погледна изпитателно. В очите му имаше доброта и смях.

— И защо така?

— Ами не бях сигурна какво да очаквам. Знаех само, че си страхотен по телефона.

— Боеше се, че може да приличам на Сирано дьо Бержерак, а?

Тя отпи от водата си.

— Не съвсем. — После отново се разсмя. — Добре де, може би малко. Но ти имаш хубав нос. — Той целият беше хубав. Очи с цвят на скъпо и отлежало уиски. Закачлива усмивка. Забележителен вкус по отношение на дрехите.

— И ти не си точно такава, каквато си те представях — призна той.

Охо-о! Не беше сигурна как да разбира това.

— Продължавай.

— Ами децата ти са вече големи хора и аз все си те представях малко по… зряла. Само че ти не изглеждаш достатъчно възрастна, за да имаш толкова големи деца, Грейс. — Взе чашата си с вода и я чукна в нейната. — Радвам се, че се запознах с теб.

— Добре дошъл в Сиатъл — рече тя и посочи с ръка към трескавата дейност, която кипеше в залива Елиот, по пристаните и по кейовете навътре в океана. В далечината се виждаха забулените от мъгла острови, кораби и параходи пореха водите на океана.

Сервитьорът застана до масата им, за да вземе поръчката им. Единственото нещо, което Грейс все още не бе подменила, бяха очилата й за четене, но тя в никакъв случай не възнамеряваше да ги вади точно днес.

— Аз ще си поръчам специалитета.

— Супа или салата?

— Салата, ако обичате. Заливката нека бъде отделно.

— Каква да бъде заливката?

— С майонезен сос. И чаша мерло, ако обичате.

— Аз ще си поръчам същото — заяви Рос. — Включително и виното.

Когато сервитьорът се отдалечи, Рос я попита:

— Имаш ли някаква представа какъв точно е специалитетът?

Тя се ухили.

— Никаква.

— И аз.

Донесоха им виното и те отново чукнаха чаши.

— Да не би да е някоя от твоите марки? — попита Грейс.

— За съжаление не е. Но предлагат и някои от моите вина. Сега, когато вече съм тук, ще се постарая нашите етикети да започнат да се срещат по-често в района.

Специалитетът се оказа сандвич с печена на жар риба тон и пикантен студен сос от майонеза, каперси и аншоа.

— Какво облекчение! — възкликна Грейс, когато опита сандвича. — Можеше да се окаже сепия или пък някоя от онези противни миди.

— Противни миди? — повтори той.

— Местен специалитет. Ако имаш малко свободно време, след като се наобядваме ще ти покажа рибния пазар и въпросните миди. Видиш ли ги веднъж живи, никога няма да си ги поръчаш за обяд.

Той се усмихна. Убийствена усмивка! Просто убийствена.

— Разполагам с предостатъчно време. Освободих си целия ден. До вечерта.

— Наистина ли? Защо?

— Защото умирах да се запозная с теб, Грейс. И исках да прекарам колкото е възможно повече време с теб.

„Ха!“ — мислено възкликна тя и почувства как се разтапя от удоволствие. И вълнение.

Разговаряха за работата й и Рос й зададе толкова много въпроси за „Грейс под пара“, че накрая тя се разсмя и поклати глава.

— Не ми казвай, че наистина се интересуваш от компанията ми!

— Шегуваш ли се? Аз съм възхитен от нея.

Той определено излъчваше изключителен магнетизъм. Проявяваше интерес към всеки един аспект от живота й. Искаше да разбере какво харесва, да узнае мнението й за най-различни неща, да сподели целите и мечтите й. И през ум не му минаваше, че тя може да не е добра в работата си. Изобщо не допускаше възможността да не успее. Непоколебимата му вяра в способностите й запълни огромна празнота вътре в душата й.

— Компанията е съвсем малка и аз я ръководя от дома си. Какво толкова интересно намираш в нея?

— Интересувам се от всичко, свързано с теб — увери я той.

— Не съм свикнала хората да ме намират за интересна — най-неочаквано заяви Грейс. Самата тя остана толкова изумена от това признание, че грабна чашата си с вино и бързо отпи, поглеждайки крадешком към Рос. От доста време не бе разговаряла с човек, който толкова твърдо да вярва в нея. Питаше се дали си дава сметка, че е надминал всичките й очаквания. До едно.

Част от нея се надяваше, че приказният принц в крайна сметка ще се превърне в крастава жаба, защото тогава ще може да се прибере у дома със съзнанието, че химията помежду им е била породена единствено от деловите им интереси.

Само че тук вече късметът не й се усмихна. Той се оказа точно толкова прекрасен, колкото се бе опасявала, че ще бъде. Красив, внимателен, искрено заинтригуван от нея. Почтен, контактен и очевидно силно привлечен от нея. Изобщо не беше зле като за първа среща.

Рос беше първият мъж, изправил се пред новата Грейс, и тя се опияняваше от мисълта, че я намира красива.

Позволи му да я убеди да си поръча крем брюле за десерт. Сервираха й го украсен с малки листенца от теменужка.

— И те се ядат — увери я сервитьорът.

Грейс погледна Рос и се усмихна.

— Никога преди не съм яла цветя.

Поспориха приятелски за това кой ще плати сметката и, в крайна сметка, се наложи Грейс, тъй като той все пак беше неин клиент. Плати с кредитната си карта, издадена на името на компанията, и остави щедър бакшиш. Спази обещанието си и го поведе на разходка из рибния пазар, като се спираше пред любимите си будки, за да му покаже стряскащите на вид сурови местни миди.

— Разбирам какво имаш предвид — призна той, загледан в дебелата, месеста тръба, която се показваше от единия край на голяма колкото ръката му мида. — Изглежда твърде… ами познато на вид, за да си го поръчаш за обяд.

Грейс му показа една сергия, на която продаваха дванадесет различни вида пчелен мед.

— Трудно ми е да повярвам, че има разлика между полския и горския мед — отбеляза той, приемайки от продавача малка пластмасова лъжичка с мед за проба. Докато осъзнае какво точно става, той я поднесе към устните й. — Ти какво мислиш по въпроса?

Имаше чувството, че почувства сладкия мед чак с петите си.

— Вкусен е — отвърна тя. — Неустоим. Опитай и ти — предложи Грейс, опиянявайки се от собствената си дързост и безразсъдност.

— Ммм… — промърмори той. — Май ще си взема за вкъщи.

Навлязоха в малкия парк в единия край на пазара. Рос бе натоварен с покупки. Докато се разхождаха по алеите, той бръкна в джоба си и подаде долар на опърпания просяк, който вървеше срещу тях.

Седнаха на една пейка, която гледаше към океана. Рос се облегна назад и изпъна ръце върху облегалката. Технически погледнато, той не ме прегръща, помисли си Грейс. Ръката му все пак лежи върху пейката.

— Моят нов град — подхвърли той, загледан към сапфиренозелените води на океана и безкрайната синева на небето над него. — Тук ще ми хареса. Благодаря ти, че направи това възможно, Грейс.

Тя вдигна глава и го погледна.

— Аз ти благодаря, че пое този риск и ми повери преместването на компанията си.

— Чувствам се някак по-особен. Все пак съм първият ти клиент.

— Напълно съм съгласна с теб. И ако парите не ми трябваха толкова много, сигурно щях да поставя в рамка първия чек, който получих от теб.

— Трябваше да ти изпратя нещо по-специално, с което да отбележим началото на нашето сътрудничество.

— Но ти го направи. Цветята, които ми изпрати, бяха великолепни.

— Не, имам предвид нещо, което да задържиш. Нещо, което да ти напомня за мен.

Грейс се улови, че внимателно изучава устните му.

— Не ме карай да се разчувствам толкова. В края на краищата, ние с теб поддържаме само делови отношения.

Той премести ръка от пейката и я сложи върху раменете на Грейс.

— Не мисля, че е толкова просто.

Беше разбрала какво ще се случи в мига, в който го зърна в ресторанта. Само за част от секундата образите, които си бе изградила за него, а и за себе си, претърпяха промяна. Заслушана в крясъците на чайките, Грейс осъзна, че той се премести малко по-близо до нея.

— Имам страхотна идея! — изведнъж възкликна Рос. — Защо не те заведа да разгледаш новия ми мезонет?

— Аз вече го разгледах в интернет. Наистина е страхотен.

— На живо е още по-хубав. Съвсем близо е. Малко по-нагоре по улицата. В Белтаун.

Грейс много добре знаеше къде се намира апартаментът му. Нали точно тя му бе изпратила списък с жилища, от които да избира. Това тук е само бизнес, не спираше да си повтаря тя. В края на краищата, тя бе извършила преместването на компанията му. Нямаше нищо лошо в това да пожелае да види резултата от усилията си.

— Добре — съгласи се тя, замаяна от собствената си дързост. Светът около нея изведнъж сякаш се отдръпна назад, забулен от лека мъгла.

Изправиха се едновременно. Грейс беше толкова нервна, че неволно изпусна чантата си. Съдържанието й се разпиля в краката им. Тя се притесни още повече — не си спомняше какво точно бе напъхала в нея.

— Аз ще я вдигна. — Рос се наведе и й подаде пакетчето с гримове, които си бе купила от салона на Джийн Хуарез. Опаковка аспирин. Телефонът и портфейла й. Тефтерче, в което записваше ангажиментите си — все още не бе дорасла за електронен органайзер. Няколко билета за ферибота.

— Благодаря — промърмори Грейс и ги прибра обратно в чантата си.

Той се наведе отново и погледна под пейката.

— Щяхме да пропуснем това — рече и се изправи. После пусна в ръката й тежка връзка ключове. — Нямаше да стигнеш далеч без тях.

Вместо да ги прибере в чантата си, Грейс прикова поглед във верижката, на която висяха ключовете. Не си спомняше вече от колко години я има. В края й беше закрепена малка сребърна котва. Стив й я беше подарил за първата им Коледа заедно.

Не се бе разделяла с нея вече почти двадесет години. Винаги я носеше със себе си, за да й напомня, че където и да се намираше по света Стив, той винаги се връща при нея, защото тя беше неговата котва.

Стисна верижката в ръка и с благодарност почувства как студеният метал се врязва в плътта й. Светът отново придоби реалните си очертания. Грейс вдигна глава и се усмихна на Рос Камерън. Ветрецът си играеше с дългата му чуплива коса, а слънцето танцуваше в очите му. Грейс не можеше да отрече, че й харесваше възхищението, което се четеше в красивите му очи. И желанието, зародило се в душата й. Обаче само за един кратък миг бе проумяла, че иска всички тези неща от Стив. И от никой друг.

— Боя се, че няма да мога да дойда с теб — рече му тя.

Сърцето й биеше толкова силно, че се боеше да не изхвръкне от гърдите й. — Надявам се, че и сам разбираш, че не мога.

Той не изглеждаше нито шокиран, нито наранен. Може би само малко разочарован.

— Ще те изпратя до колата ти.

— Няма нужда. Бих предпочела да се поразходя сама.

— Добре. До скоро, Грейс. Благодаря ти за обяда. А и за всичко останало.

— Не, аз ти благодаря. — Вероятно никога нямаше да разбере колко много му е благодарна в действителност.

Бързо пресече улицата. Обърна се и му махна с ръка, преди да тръгне към покрития паркинг, на който бе оставила колата си. Той обаче дори не забеляза, че му маха. Вече се бе обърнал и вървеше по пътя си, къпейки се във възхищението, което струеше от погледа на всяка жена, с която се разминаваше.