Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (30)

13.

Кати вече й разказваше за трети път за снощния бал, когато Грейс долови признаци на живот на горния етаж. Наближаваше обед и Ема очевидно най-после се бе събудила.

Намръщи се, когато чу душа в банята на горния етаж.

— Нещо не е наред ли, мамо? — попита Кати.

— Тя си взима душ.

— Ами отрежи й главата тогава!

— Не ме притеснява това, че е решила да се изкъпе. Просто ми се струва странно. Нощес се пробудих по някое време и тя пак се къпеше. — През нощта Грейс се бе надигнала от леглото, приближила се бе до банята и бе попитала Ема дали е добре. Ема я бе отпратила с думите: „Добре съм. Върви да си легнеш“.

— Може пак да са решили да се гмуркат от пристана на Мюлърс Пойнт и да се е прибрала мокра до кости у дома.

— По това време на годината? Водата е леденостудена.

— Никога не съм твърдяла, че Ема е особено умна.

— Така е, не си. Е, опакова ли целия си багаж, детенце? — попита Грейс. Вече цяла седмица тя пренасяше вещи в новата им къща. По-късно през деня очакваше бригада носачи, които да натоварят и превозят мебелите и по-големите кашони. Беше изпратила Брайън да надзирава как се справят наетите от нея работници.

— До последното парцалче — отвърна Кати. — Опаковах дори и част от праха под леглото ми.

— Много смешно.

— Всъщност, май трябва да се кача в стаята си и да проверя най-горния рафт на гардероба — заяви Кати и се запъти към стълбището.

Грейс остана сама в празната кухня на къщата, която така и не можа да възприеме като свой дом. На хладилника бе залепен формуляр, описващ състоянието на къщата преди изнасянето им. До края на деня всяка една мебел щеше да бъде отметната в него. Неведнъж в миналото бе стояла в стаи като тази, заобиколена отвсякъде с кашони и багажи, но никога преди не бе изпитвала чувствата, които заплашваха да я погълнат в момента. И друг път бе пренасяла багажи без помощта на Стив, но никога без одобрението и подкрепата му. Беше превъзбудена, но и изпълнена с ужас. Макар да се предполагаше, че е професионален експерт в преместванията, точно това не беше от най-лесните за нея.

Ема най-сетне слезе от горния етаж. Беше намусена и мълчалива и трополеше сърдито надолу по стълбите. Облечена беше с безформен сив анцуг и ухаеше така, сякаш бе използвала всички маркови сапуни, които можеха да се намерят в дома им.

— Добро утро, слънчице — поздрави я Грейс. — Готова ли си за това, което ни предстои днес?

— Предполагам. — Изглеждаше бледа. Вероятно защото не си бе доспала. Приближи се до хладилника и извади отвътре кутия сок. Грейс забеляза, че дъщеря й пристъпва доста предпазливо.

— Добре, млада госпожице — заяви Грейс. — Хайде да чуем всичко.

В очите на Ема проблесна тревога.

— Да чуем какво?

— Искам да ми разкажеш всичко, което се случи снощи.

Ема раздвижи устни, но не можа да произнесе нито звук.

— Не е нужно да се паникьосваш. Не съм ядосана от постъпката ти.

Ема подпря гръб на стената.

— Ти… не си…

— Щом си решила, че е разумно да се гмуркаш в леденостудената вода, то аз нямам нищо против.

— О! Е, няма да се повтори — обеща Ема. — Кълна се, никога повече няма да се повтори. — Остави сока на кухненския плот и се захвана със струпаните кашони. Най-неочаквано се преобрази в работлива пчеличка, твърдо решена да свърши работата си както трябва.

— Сигурна ли си, че си добре.

— Добре съм. — Вдигна един кашон с книги. — Кълна се, мамо!

Грейс я изгледа замислено. Децата й се превръщаха във възрастни пред очите й, а на нея никак не й беше лесно да наблюдава тази трансформация.

Останалата част от деня премина като на сън. Грейс почти не си спомняше лицата на яките носачи, които пристигнаха, за да им помогнат с преместването. Не си спомняше и какво точно хапнаха набързо, нямаше представа колко курса направи през този ден между двете къщи. В девет вечерта вече беше в новата къща — в нейния дом — застанала сред натрупаните навсякъде кашони. Съзнаваше, че би трябвало да е уморена до смърт, но истината бе, че не изпитваше умора, а нетърпение.

Питаше се откъде се бе взела тази новопридобита енергичност. Предишната Грейс се уморяваше лесно и вечер си лягаше твърде рано. Напоследък обаче ставаше още на зазоряване, а вечер си лягаше чак след края на „Шоуто на Летърман“. Беше като луковица, заровена в пръстта, която едва чака да пукне пролетта, за да разцъфне за нов живот.

Въпреки това все още й се случваше да се пробуди по средата на нощта и да се улови, че притиска към гърдите си възглавницата на Стив с надеждата да долови аромата му.

Брайън и Кати бяха в стаите си на горния етаж и подреждаха нещата си.

Ема стоеше до прозореца и се взираше в светлините на града.

— Красиво е, нали? — подхвърли Грейс.

— Да. — Дъхът й остави замъглено петно върху стъклото. — Все още не мога да повярвам, че не се отказа от идеята и направи всичко съвсем сама.

— Не ми се случва за пръв път. Когато баща ти е на плаване, аз винаги правя всичко сама.

— Това е различно. Мамо, цялото това положение ми се струва много странно.

— О, миличка! И за мен е така. Когато татко ти се прибере, всичко ще се оправи.

— Няма нищо за оправяне. Не мога да повярвам, че си му толкова ядосана, загдето някаква жена пропуснала да му каже, че му е родила син. Той няма никаква вина за това. Нито пък Дж… лейтенант Ламонт. Много от приятелите ми имат братя и сестри от други бракове на родителите си и не смятам, че това е кой знае какъв проблем.

— Права си — съгласи се Грейс. — Не е. Вярно, че новината ми дойда като шок, но… По-сложно е, Ема. Животът ни до този момент бе изпълнен с невероятни приключения, но знаеш ли какво? Реших да направя нещо по-различно и това е само началото.

— Страхотно! — възкликна Ема. — Опитваш се да бъдеш щастлива сама и затова вече нямаш нужда от татко, така ли?

— Ем, не е това.

— А защо тогава на мен ми изглежда, че е точно това? — С пламнали от гняв очи тя се обърна и тръгна към стълбището, като пътьом взе един кашон с дрехи, за да го качи на горния етаж. — Лягам си. Утре трябва да ставам рано.

— Ема? Случило ли се е нещо?

Тя спря в самото подножие на стълбището. Раменете й сякаш се вкамениха.

— Не. Няма нищо.

— Не ми разказа почти нищо за бала. Как беше?

— Добре.

— Само добре?

Ема подпря кашона на коляното си.

— Сега нямам време за приказки. Ще се видим утре сутринта.

Грейс я пусна да върви с надеждата, че един добър сън ще помогне на дъщеря й да разреши проблемите си. Каквито и да са те. Самата Грейс си спомняше, че много по-лесно се справяше с гнева си, когато беше по-млада. Съзнаваше, че Ема тъгува за баща си. Обикновено Кати беше тази, която понасяше най-тежко отсъствията на Стив. Напоследък обаче, Ема като че ли страдаше най-дълбоко.

Нещата в семейството им вече бяха различни и Ема го бе почувствала. Проблемите в брака им започваха да се отразяват на всички. Трудно й беше да повярва, че това се случва точно на тях. Грейс и Стив бяха лудо влюбени един в друг. Нямаше две мнения по този въпрос. Годините обаче минаваха, а те като че ли забравиха, че крехката им връзка има нужда от постоянни грижи. Разкъсвани между трудната му кариера и нейните задължения по отглеждането на трите им деца, те сякаш се бяха изгубили един друг. Бяха престанали да обръщат достатъчно внимание на брака си, да подхранват нежната си любов. И двамата бяха решили, че тя ще продължи да цъфти подобно на бурен в занемарена и неподдържана градина. Силната им обич и ненаситната им страст постепенно помръкнаха през годините, покриха се с белезите и патината на времето.

Грейс си разчисти едно ъгълче на канапето, седна и остана дълго време загледана в проблясващите светлинки на Камано Айлънд от другата страна на водата. „Бих предпочел да ме беше изчакала“, беше й казал Стив.

Но той не разбираше. Та тя само това правеше от много време насам. Чакаше. Въздъхна и се изправи. Взе един кашон със спално бельо и тръгна към спалнята, за да оправи леглото си.