Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (2)

1.

Самолетоносач „Доминиън“

0037 С 17820 3

Скорост 33

22:15 часа (Времева зона YANKEE)

Стив Бенет погледна часовника на компютърния екран. Отдавна вече трябваше да е в леглото и да спи дълбоко. Вместо това седеше, подпрял крака на плота на работното си място и скръстил ръце зад главата си. Зяпаше невиждащо календара с пейзажи от щата Вашингтон и си мислеше за Грейс.

Намираше се на самолетоносач на десет хиляди мили от дома, измъчван от неофициалното комуникационно затъмнение, предизвикано от самата Грейс. Неговата съпруга. И майка на децата му. Жената, която не му бе проговорила по своя воля от началото на това пътуване.

Грейс поддържаше радиотишина като шпионин във военна окупационна зона. Общуването им бе сведено единствено до официалните комюникета за децата им, които Стив получаваше, и които, от време на време, го караха да съжалява за решението си да й даде пълен картбланш по отношение на живота им.

Пътуването беше към края си и за пръв път през кариерата си на военен Стив очакваше с тревога момента на завръщане у дома. Нямаше никаква представа дали двамата с Грейс ще съумеят да закърпят брака си.

— Капитан Бенет? — Един офицер от администрацията застана на вратата. В едната си ръка държеше папка, а в другата електронен органайзер.

— Какво има, лейтенант?

— Госпожа Франсин Атуотър е тук, за да се срещне с вас, сър.

Бенет прикри гримасата си. Почти беше забравил за срещата им. В търбуха на самолетоносача денонощията се сливаха едно с друго. Нямаше ден и нощ, а само убийствено ярка флуоресцентна светлина, застоял рециклиран въздух и постоянния грохот от кацащите и излитащи самолети, който отекваше по стоманената конструкция на кораба.

— Покани я да влезе. — Той разгъна дългото си тяло и се изправи, възприемайки скованата и бдителна поза, насадена му по време на двадесет и шестте години служба във флота. Излезе и само миг по-късно се върна с репортерката. Стив би предпочел да проведе срещата в залата за връзки с обществеността на палуба 01, но госпожа Атуотър очевидно бе твърдо решена да проучи живота на самолетоносача във всичките му аспекти. В края на краищата живееха в ерата на разследващата журналистика.

Франсин Атуотър. Франсин. Представителка на новите медии, изгаряща от нетърпение да се възползва от наскоро демократизираната информационна политика на армията. От информацията, която бе получил по време на брифинга, ставаше ясно, че тя бе пристигнала на борда на кораба с намерението да прекара следващите две седмици в този плаващ град, разполагащ със собствено летище. Беше посрещната лично както от капитана на „Доминиън“, така и от капитан Мейсън Краудър, командир на авиационния отряд. И двамата обаче побързаха да я предадат на подчинените си и сега беше ред на Стив да разговаря с нея.

— Госпожо Атуотър, аз съм капитан Стив Бенет, заместник-командир на авиационния отряд. — Опита се да не я зяпа, макар тя да беше първата цивилна жена, която виждаше от няколко месеца насам. Която, като капак на всичко, беше облечена с пола. Стив безмълвно отдаде дължимото на гения, измислил найлоновите чорапи и червилото с цвят на зряла череша.

— Благодаря, капитан Бенет. — Блестящите й устни се разтегнаха в усмивка.

Беше истинска чаровница. Говореше, леко навела главата си на една страна, и го наблюдаваше през дългите си мигли. Той обаче веднага забеляза следите от умора, които не можеха да бъдат прикрити дори и от умело положения грим. Новодошлите на борда на самолетоносача обикновено страдаха от морска болест. И от безсъние заради никога несекващия шум.

— Добре дошла на борда, мадам.

— Виждам, че вече разполагате с информация за мен — отбеляза тя, сочейки справката, която Бенет бе получил от офицера, занимаващ се с планиране и анализ на дейността.

— Да, мадам.

— Каква изненада! Оказва се, че това важи за всички на този кораб. Кълна се, че американският флот знае за мен повече и от собствената ми майка. Известни са ви кръвната ми група, номера обувки, който нося, диоптрите на очилата ми, оценката ми по биология във втори курс…

— Стандартна процедура, мадам. — Дори и с червило и лъскави чорапогащи, представителите на медиите не бяха сред любимците на армията. Въпреки това Бенет се изпълни с уважение към тази жена, твърдо решена да отстоява позицията си до край. И то облечена с пола и с обувки на висок ток. Още със стъпването си на борда цивилните лица получаваха съвет да си облекат нещо практично и удобно, но в случая колегите му очевидно бяха предпочели Франсин да продължи да се разхожда с високите си и неудобни обувки.

Чу се пронизителен рев на двигател, а последвалият силен тласък разлюля целия кораб. Тя залитна и Бенет се присегна и я хвана за ръката.

— Кажете ми, че ще свикна с това — рече тя.

— Във ваш интерес е да го направите. Самолетите кацат и излитат през цялото денонощие. И денем, и нощем. — Стив отвори чекмеджето на бюрото си и извади от там прозрачно запечатано пликче. — Вземете ги. Аз имам предостатъчно.

— Тапи за уши? — Пъхна пакетчето в куфарчето си. — Благодаря.

Бенет й посочи един стол. Тя седна и остави чантата си настрани. Извади цифров касетофон, голям колкото дланта й, и огледа помещението. Погледът й обхвана като радар малкото му лични вещи.

— Имате красиво семейство.

— Благодаря, мадам. И аз така смятам.

— Колко големи са децата?

— Брайън и Ема са близнаци. Тази година завършват гимназия. Кейти е в девети клас. А това е Грейс, съпругата ми. — Надяваше се репортерката да не долови болката и надеждата, с които бяха изречени последните му думи. Всеки ден се взираше в тази снимка и се опитваше да измисли как би могъл да поправи стореното. Никога преди не бе мамил жена си и просто не знаеше какво да направи, за да заличи щетите, които бе причинил. Всеки друг съпруг сигурно щеше да се прибере у дома, да я изведе на вечеря и да каже: „Виж, скъпа, истината е, че…“. Само че Бенет не би могъл да го стори, защото се намираше насред океана.

А имаше и моменти, в които се питаше дали наистина иска да го направи. Беше направил и невъзможното, за да не я нарани, но тя като че ли не оценяваше усилията му.

Въпросната снимка бе направена на остров Мустанг. По онова време живееха в Корпус Кристи^[1]. Четиримата се взираха в обектива, а загорелите им, засмени лица искряха от щастие.

— Страхотна снимка — отбеляза госпожа Атуотър. — Изглеждат като хора, на които никога не се е случвало нищо лошо.

Интересна забележка. Преди да тръгне на това последно пътуване с радост щеше да се съгласи с нея. Грейс и децата бяха като слезли от реклама на типичното американско семейство — от онези, които излъчваха по време на летния шампионат по бейзбол.

— И как се чувствате, когато ви се налага да живеете далеч от тях месеци наред?

А тя как си мисли, че би могъл да се чувства, по дяволите? Като на шибан празник?

— Трудно е. Сигурен съм, че ще чуете същите думи от повечето моряци на борда. Мъчително е да наблюдаваш първите стъпки на детето си на видео или пък да получиш снимка от победния му гол по електронната поща. — На Стив му се искаше да се бе подготвил по-добре за тази среща. Трябваше да предвиди нейното любопитство и да изгради стена около личния си живот. Предполагаше се, че за толкова години трябва да се е научил да прикрива дълбоко личните си преживявания. Ако се вярваше на Грейс, той беше истински шампион в това отношение.

Атуотър насочи поглед към друга снимка, поставена в леко изкривена рамка, издържала почти двадесет години.

— Завръщанията у дома обаче са вълшебни — промърмори тя, загледана в избелялата снимка.

Стив не си спомняше кой точно ги бе снимал, но самият миг бе отпечатан в съзнанието му с болезнена яснота. Това беше краят на първото му плаване непосредствено след сватбата им. На заден план се виждаше сивият стоманен корпус на самолетоносача. Моряци, военни и цивилни се бяха омесили и се прегръщаха с отчаяната радост, която само семействата на военните можеха да разберат. В центъра на снимката стояха те двамата с Грейс, преплели тела в прегръдка, която му се струваше, че може да почувства и след всичките тези години. Притискаше я толкова силно към себе си, че тя буквално висеше във въздуха, а едната й елегантна обувка изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се изхлузи от крака й. Стив все още си спомняше аромата на косата й.

След това първо завръщане последваха още десетки раздели и радостни посрещания. Стив си спомняше всяко завръщане у дома в строга последователност. Грейс, бременна с близнаците — този път без високи обувки, а с гуменки, които не можеше да завърже около отеклите си глезени. Грейс, бутаща двойната детска количка, която не можеше да мине през нито една врата. По онова време парфюмът й беше някаква смесица от бебешки пелени и сироп за кашлица. През последвалите години децата напълно запълваха времето й и тя по цял ден хвърчеше между уроци по музика, тренировки и сбирки на скаутите. Винаги обаче намираше време да го посрещне. Никога не го остави да стърчи самотен като някой неудачник, зарязан от съпругата си по време на рейса. Стив бе виждал не един такъв моряк да си тръгва, преметнал чантата си през рамо, да си свирука през зъби и да хлътва в първия бар, изпречил се на пътя му.

Вчера Грейс бе станала на четиридесет години. Стив позвъни у дома, но попадна на телефонния секретар. Спомни си, че напоследък бе станала твърде докачлива на тема възраст. И си помисли, че едва ли ще му благодари загдето й бе напомнил за хода на времето.

Атуотър започна да му задава въпроси за произхода му, за кариерата му във флота, за функциите му на този самолетоносач. Беше добър слушател. Не го прекъсваше, само от време на време си отбелязваше нещо в някакъв малък жълт бележник, който държеше разтворен пред себе си. Очевидно само записът не й бе достатъчен. В един момент Стив погледна часовника си и се изуми, когато видя колко много време бе изтекло. Репортерката го бе разпитвала за семейството му почти цял час. Запита се дали не й бе казал твърде много. Съмняваше се, че американската общественост би искала да узнае, че семейният му живот се разплита като хлабав възел. Той леко се изкашля.

— Според заповедите, които получих, тази вечер трябва да съм ваш придружител по време на нощните полети. — Беше изненадан, че бе получила разрешение да се качи на палубата, от която излитаха самолетите, и то през нощта, но очевидно от нея се очакваше да напише материал, който е от изключително значение за главното командване.

— С нетърпение го очаквам, сър. — Лицето й мигновено се оживи. Приличаше на човек, влюбен в летенето. И то в най-опасните му варианти. А по-опасно излитане и кацане от това, което извършваха самолетите на един самолетоносач, просто нямаше.

Стив беше уморен до смърт, но побърза да залепи една широка усмивка на лицето си, защото, въпреки всичко, той споделяше нейния ентусиазъм и любовта й към летенето.

— В един момент от живота си обсъждах възможността да постъпя в армията и да се науча да летя — сподели тя с блеснали от вълнение очи. — Само че просто не можах да приема ограниченията, които би ми наложил начинът на живот в армията.

— Не сте единствената. — Каза го без сянка на гордост. Това си беше самата истина. Американският флот изискваше да му посветиш половината си живот. Точно и ясно. Той самият бе постъпил във флота на осемнадесет години. Служеше вече двадесет и шест години, половината от които бе прекарал в океана. Такова пълно отдаване на работата си имаше своите предимства. Но и цената, която плащаха, не беше никак малка. Факт, който Стив постепенно започваше да осъзнава.

Той тръгна към вратата. Иконката на пощата му премигна върху екрана на компютъра, но той не се върна, за да провери полученото съобщение. Можеше да се окаже лично, а никак не му се искаше репортерката да наднича през рамото му, докато го чете.

Поведе я по тесния коридор, боядисан в синьо, като пътьом й обясняваше къде отиват и откъде ще минат, и я предупреждаваше да внимава да не се удари в някоя от вратичките, край които минаваха. От двете страни на коридора имаше десетки шкафчета, пълни с противопожарно оборудване и защитни костюми. И най-малката неволно възникнала искра би могла да изпепели половината кораб, ако се случи да попадне на взривоопасно място.

Стив вървеше отпред и й говореше през рамо, но не беше сигурен каква част от думите му стигат до нея. Безспирният шум на провежданите нощни полети — ревящите самолетни двигатели, съскането и стърженето на генератора и на механизмите за намаляване скоростта на самолетите при кацането, грохотът на кацащите самолети, които люлееха целия кораб — заглушаваше думите му и правеше нормалния разговор невъзможен. Влязоха в столовата на състава, където предизвикаха истинско вълнение. Моряците, които се бяха отбили, за да излапат нощните си закуски — предназначени за дежурния през нощта персонал — замръзнаха неподвижно в мига, в който зърнаха Франсин Атуотър. Приковаха погледи в нея и зяпнаха от изумление. Дори и жените в помещението я зяпнаха — не с копнежа и желанието, припламнало в очите на колегите им, но с недоумение и едва доловимо презрение. Това бяха жени, които служеха на страната си и които се бяха научили да живеят без червило и грим, без лак за косата и без капчица суета.

Тръгнаха нагоре по стоманената стълба. Атуотър я изкачи без проблеми, но вероятно през цялото време й се искаше да бе облечена с панталон и ботуши с дебела и стабилна подметка. Прекосиха хангара, в който стояха самолетите с прибрани криле и приличаха на хартиени жерави, измайсторени от някой любител на оригами.

В коридора, непосредствено под палубата за контрол на полетите, грохотът на самолетите, кацащи върху стоманената платформа, беше още по-оглушителен.

— Трябва да облечем задължителната екипировка — заяви Стив и й подаде авиационен костюм и ботуши.

— Вече бях запозната с мерките за безопасност. — Тя седна и изхлузи елегантните си обувки. Стив зърна ходилата на елегантните й крака. — Инструктажът ми продължи часове наред.

— Флотът си пада по дългите инструктажи — призна Стив, помислил си за безкрайните и монотонно еднообразни инструктажи, които бе понасял през годините. — В този случай обаче се надявам, че сте слушала внимателно — додаде той. А след това, решил, че не го е направила, изрецитира набързо опасностите, които я грозяха на летателната палуба. Едно малко невнимание и можеше да се окаже засмукана от самолетния двигател. Струята отработени газове на реактивните самолети бе толкова силна, че можеше да я подметне в другия край на палубата и дори да я запрати в ледените води на океана. Стив бе виждал мъже да прелитат през цялата палуба и да подскачат като баскетболни топки до самия й край. Не бе изключение да се скъса и някое от въжетата на механизмите за намаляване скоростта на самолетите, които бяха достатъчно здрави и тежки, че да прережат краката на озовал се на пътя им човек. Рулиращи самолети, пъплещи напред-назад жълти тракторчета, механизми за катапултиране на самолетите — все опасности, които можеха да се случат във всеки един момент и да застрашат живота на хората на палубата.

Неволно вдигна ръка към гърлото си и потърси медальона си с лика на Свети Кристофър. После си спомни, че го бе загубил. Загубил бе талисмана, който носеше със себе си от деня, в който за пръв път стъпи на борда на самолетоносач. Никога не тръгваше на плаване без него. Дявол да го вземе! Е, този път поне нямаше да лети.

За да се разсее насочи поглед към дъската за обяви на една от ескадрилите. В закачените обяви се изреждаха стоки и предмети, които се продаваха и купуваха, имаше програма на филмите, които се прожектираха в киносалона, и покана за предстоящия пикник, на който щяха да свирят дузина местни момчета. Войниците на борда на самолетоносача отчаяно се опитваха да водят що-годе нормален живот в една крайно неестествена обстановка.

Само че това невинаги се получава, помисли си Стив.

Франсин Атуотър изглеждаше коренно променена с униформата, задължителна за всички, които присъстваха на летателната палуба. Ботушите със стоманена обшивка на пръстите, искрящият сиво-зелен гащеризон и бялото на цвят поло прикриваха напълно прелестите й. Виждаха се единствено големите й кафяви очи.

Стив, който не можеше да се избави от чувството, че му е отредена ролята на стюард по време на полет, й показа принципа, на който работи спасителната й жилетка. Жилетката бе снабдена със сигнален маяк, с пакетче химическа боя, с която да оцвети водата, ако внезапно се окаже насред океана, със свирка и сигнална ракета.

— А това е вашият СП — заяви Стив. Устройството представляваше малък предавател с размерите на клетъчен телефон с антена.

— Чакай да позная. Спасителен предавател за човек зад борда на кораба.

— Написала сте домашното си.

— Както вече ви казах, бях подробно инструктирана. Вие обаче пропускате нещо.

— И какво е то?

— Ами… държа да ви кажа, че нямам никакво намерение да се къпя в океана посред нощ.

— Значи намеренията ни съвпадат. — Той пъхна устройството до пакетчето с боя и затвори джоба на спасителната й жилетка. — За всеки случай обаче ще ви напомня, че предавателят има уникален идентификационен код. По този начин мигновено става ясна самоличността на човека зад борда, а локализирането му е незабавно.

— Значи този СП носи моето име?

— Не, само номера на спасителната жилетка. Искате ли да ви покажа как да я закопчеете.

— Мисля, че ще се справя и сама.

Стив й показа таблото, на което се отразяваше провежданото нощно учение. Списъкът включваше самолетите, които трябваше да излетят и да кацнат отново на палубата, списъка на екипажите и целта на всеки отделен екипаж.

— Две от имената са написани с червено — забеляза Атуотър. — Какво означава това?

— Става думи за млади пилоти. Новаци на борда. Това е първото им плаване.

— Младши лейтенант Джошуа Ламонт — прочете тя. — Позивна Лам^[2].

Лицето на Стив остана напълно безизразно, макар името на Ламонт да му подейства като силен юмрук в корема. За кой ли път се запита дали някога ще свикне с факта, че Ламонт е под негово командване. Един транспортен самолет „С-2 Грейхаунд“ бе докарал младия пилот на борда на самолетоносача. Ламонт беше член на ескадрилата на Ястребите — авиационния отряд, който летеше на самолети „Праулър ЕА-6В“. Репортерката вероятно възприемаше позивната му като мила закачка, но Стив знаеше, че тя води началото си от един инцидент от периода на обучението му в Невада.

— Той лети на „Праулър 623“^[3] — отбеляза тя. — Моят оператор засне този екипаж докато подготвяха самолета за предстоящите тази нощ полети.

— Вие заснемате и филм? — Хората от отдела за връзки с обществеността не си бяха дали труда да му съобщят тази подробност.

— Разбира се.

Това всъщност не би трябвало да го изненадва. Днешните списания вече по нищо не приличаха на онези от младостта му. В съвременния свят всяка публикация се нуждаеше от мултимедийно присъствие в мрежата. Шефовете от главното командване бяха дали благословията си за тази статия. Живееха във време на патриотичен подем, а ако трябваше да бъде напълно откровен, Стив не можеше да не признае, че медиите напоследък се държаха доста благосклонно към армията. Подобно сътрудничество му изглеждаше доста странно, но пък човек никога не знае каква всъщност е цялата истина.

— Ламонт е във въздуха вече един час и четиридесет и осем минути — отбеляза той. — Изглежда, че скоро им предстои да кацнат.

— А какво ще ми кажете за другото име, изписано с червено? Шон Корн?

— Според разписанието лейтенант Корн трябва да кацне веднага след Ламонт. Той пилотира „Томкет Ф-14“.

— И двамата ли за пръв път ще извършат нощно кацане на борда на самолетоносач?

— Да, мадам, но те и двамата са преминали продължително и качествено обучение. — Стив мигновено превключи на тона, използван от служителите на отдела за връзки с обществеността. — Кацането на борда на самолетоносач по своята същност представлява аварийно кацане на писта, дълга приблизително сто и двадесет метра. Допустимата грешка при заход за кацане е по-малка от четиридесет и пет сантиметра — информира я той. — Куката на опашката на самолета трябва да се закачи за въжетата на механизма за намаляване на скоростта му. Ако това не стане, самолетът трябва незабавно да се вдигне във въздуха и да заходи отново. Успехът зависи от целия екип. Всеки негов член трябва да изпълнява задълженията си прецизно в точно определения момент и да изпълнява безпрекословно заповедите, които получава. Така че въпросът, който нормално би трябвало да се задава, е не защо се случват толкова много инциденти, а защо те са толкова малко.

— Но инциденти все пак се случват.

Стив се запита дали тя тайничко не се надява да стане свидетел на такъв инцидент.

— Да, мадам.

— Летите ли често, капитан Бенет?

— Достатъчно често, за да не загубя квалификацията си.

— Липсва ли ви летенето?

— Летенето беше смисъл на живота ми, но след почти хиляда осъществени полета от борда на самолетоносач трябва да си призная, че вече мога да живея и без него. — Опита се да не се засмее на изуменото й изражение. — Вижте, госпожо, ако се надявате на някакви драматични признания и откровения, разговаряте не с когото трябва.

— И защо така?

— Аз не съм добър обект за журналистическа статия. Вече не. На времето бях истински каубой във въздуха и съревнованието в небето беше всичко за мен. Гледах останалите пилоти в очите, наричах ги свои най-добри приятели, но там, горе, им разказвах играта.

— Само че вече не го правите?

Той се поколеба.

— Ако желаете, мога да ви запозная с някои момчета, за които летенето е смисълът на живота им.

Сложиха си слушалки, предпазни очила и малки шлемове с предпазители за уши, маркирани с лента в сигнален цвят. След това Стив се отдръпна и я огледа от главата до петите.

Двамата изкачиха още няколко стоманени стълби. Стив отвори поредната врата и двамата минаха край голям знак, който гласеше: „Пазете се от въздушната струя и перките на самолетите“. Прекосиха платформата, изкачиха още няколко стъпала и най-накрая се озоваха на летателната палуба с площ от четири акра и половина.

Силният и студен вятър ги блъсна в лицата, обгърна ги миризмата на самолетно гориво и хидравлично масло. По лицата им полепнаха сажди, надигнали се от повърхността на палубата. Очите на Франсин, скрити зад предпазните очила, се разшириха от изумление. Това тук беше един нов и напълно непознат свят. Палубата вибрираше под краката им, членовете на персонала, облечени с различни по цвят дрехи и с шлемове на главите, комуникираха помежду си посредством знаци и жестове, кацаха и излитаха самолети, малки тракторчета бързаха насам-натам. Шумът беше оглушителен, нормалното общуване — невъзможно. Стив я погледна и широко разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Добре дошла в царството на птиците“. Тя леко се олюля под напора на вятъра, но се усмихна и вдигна палци в отговор.

Минаха по покрива към кулата в центъра на палубата и се изкачиха по още няколко стълби, минавайки по пътя си покрай различни центрове за контрол. От центъра за контрол на палубата един дребен на ръст офицер непрекъснато следеше различните самолети и положението им върху таблото, което съответстваше на летателната палуба в силно умален мащаб. След като поиска разрешение да се качат на мостика, Стив я поведе към най-горната част на кулата, където в своята кабинка от предпазно стъкло ръководителят на полетите ръководеше нощното учение. В центъра за контрол на полетите светещите контролни панели и монитори осветяваха напрегнатите лица на заетите членове на екипа. На един екран се виждаше разположението на цялата бойна единица и разположението на другите кораби в района. Стив й посочи разрушителите, кръстосвачите, танкера и продоволствения кораб.

— А това какво е? — попита тя и посочи някаква точка на екрана.

— Вероятно японски рибарски кораб — отвърна Стив.

В кабината от оцветено стъкло капитан трети ранг Шеп Хардин, който ръководеше провежданото нощно учение, изстрелваше командите си една след друга. Спря за миг, колкото да ги поздрави.

— Ама вие сте истинска късметлийка — рече на Атуотър той. — Ваш гид в тази първа обиколка на самолетоносача е не кой да е, а самият Сив вълк.

— Е, много ти благодаря, друже — възкликна Стив и се обърна към репортерката. — Хардин и без друго не е особено забавен. Искате ли да наблюдавате учението от най-високата точка на мостика?

— Вече започвах да се притеснявам, че никога няма да ме попитате.

Двамата тръгнаха към балкончето за наблюдение, от което се разкриваше цялата летателна палуба. Тя се извърна и го попита:

— Защо той ви нарече Сив вълк?

Искаше му се да не бе чувала това.

— Екипажът на един самолетоносач е съставен от млади мъже и жени, повечето от които нямат и двадесет и пет години. На четиридесет и четири години аз вече съм стар. — Не му се искаше да се разпростира върху политиката на флота и катеренето му нагоре по йерархичната стълбица. Посочи й с ръка три самолета „Праулър“, завързани с вериги към палубата.

— Трите самолета, паркирани там долу, са праулъри. Използват се за електронно разузнаване и заглушаване.

Франсин притисна ръце от двете страни на главата си и залепи лице за стъклото, за да разгледа летателната палуба.

— Самолетите изглеждат някак си… ами поостарели.

Имаше право. Самолетите на борда на самолетоносача нямаха нищо общо с лъскавите машини, заснети на рекламните материали на флота. Тези тук изглеждаха очукани и овехтели — като че ли бяха закрепени с тиксо и тел и всеки момент щяха да се разпаднат пред очите й.

— Мадам, единствената причина за съществуването на този самолетоносач са летателните операции и поради това за нас е от изключително значение да поддържаме тези самолети в добро състояние. Екипажите работят по двадесет и четири часа в денонощието, за да се сигурни, че машините са безопасни и надеждни — увери я той. Надяваше се тя да не обърне внимание на петната от хидравлично масло, с които бе нашарена летателната палуба. — В тази ескадрила летят само четири праулъра и поради това те са непрекъснато във въздуха. Плаването ни вече е към края си и машините не изглеждат толкова лъскави. Но пък работят безотказно.

— И Ламонт, новакът, лети на един от тези самолети?

— Да, мадам.

Тя си подложи наръчника за безопасност на летателните операции и надраска нещо в жълтия си бележник.

— Готова ли сте да видите няколко приземявания? — попита той.

— Само след секунда — отвърна тя и продължи трескаво да записва нещо.

Стив я изчака да свърши, след което я инструктира да сложи предпазните си очила, отвори вратата и излезе отвън. Високо над носа на кораба две падащи звезди проблеснаха за миг в черното небе, след което очертаха две успоредни блестящи линии и изчезнаха в мрака. Стив се опита да привлече вниманието на репортерката към тях, но те изгаснаха толкова бързо, че тя не успя да ги види. Нищо. Не беше голяма загуба. Падащите звезди не бяха главната атракция тази вечер. От небето сякаш валяха самолети и се стоварваха един след друг върху палубата, огласена от триенето на гума и скърцането на метал. Задържащите приспособления на опашките им се закачаха за механизмите за намаляване на скоростта и от съприкосновението на двете метални повърхности изригваше гейзер от ярки искри.

Стив подаде един бинокъл на репортерката и й посочи Уайти Лав, който, редом с другите офицери, контролиращи кацането на самолетите, стоеше на една брулена от вятъра платформа, разположена на левия борд. От наблюдателницата си, разположена под самия ръб на летателната палуба и в непосредствена близост до механизмите за намаляване на скоростта, офицерът се взираше в небето през инфрачервените си очила и поддържаше непрекъсната връзка с пилотите във въздуха. Той беше човекът, който направляваше двадесет и пет тонните самолети, носещи се със скорост от сто и тридесет мили в час, и ги напътстваше докато кацаха върху тясната писта, дълга едва сто и двадесет метра.

В самия край на палубата, опасан с редица зелени лампи, проблесна яркожълта светлина — сигнал, че захождащият самолет се намира на необходимата височина, за да осъществи безопасно кацане. Задържащото приспособление на опашката на самолета трябваше непременно да се закачи на един от петте механизма за намаляване на скоростта. Всеки кабел можеше да се използва само за определен брой кацания. Те се амортизираха твърде бързо, износени от усилието да удържат върху палубата тежките самолети. Един ненадежден и износен кабел би могъл да причини загубата на самолет за шестдесет милиона долара и по всяка вероятност би станал причина за смъртта на пилота и другите членове на екипажа.

Стив забеляза някакъв човек с бяла риза и още трима други цивилни, натоварени с всевъзможно оборудване. Атуотър проследи погледа му и му даде знак да влязат вътре.

— Това са фотографът, операторът и техните асистенти — поясни тя.

Стив се надяваше, че те също са били инструктирани по отношение мерките за безопасност на палубата. Точно в този момент обаче операторът заснемаше един рулиращ самолет и като че ли и през ум не му минаваше, че струята на отработените газове можеше да го засмуче и да го вдигне на пет-шест метра във въздуха. За щастие техният придружител се намеси веднага, дръпна го настрани от рулиращия самолет и всички заедно се насочиха към островчето.

Срещнаха се на нивото на палубата, която цялата се тресеше под краката им, а един охладител за вода, поставен непосредствено до асансьора, вибрираше застрашително. Докато Франсин го запознаваше с екипа си, вътре при тях нахълта един артилерист с мръсна червена униформа, който удряше в бедрото си димящата си ръкавица.

Стив разпозна матроса от военноморската артилерия Майкъл Ривера. Морякът мигновено отдаде чест. Репортерите начаса насочиха камерите си към него.

— Наред ли е всичко? — попита Стив.

— Да, сър. Малък проблем със сигналните ракети. Нищо сериозно — обясни Ривера, свали предпазните си очила и надраскания си червен шлем. — Но вече всичко е наред.

— Слез долу в медицинския пункт, за да прегледат ръката ти.

— Не е необходимо, сър. Исках само да се скрия от вятъра за минутка.

Ривера беше от любимите матроси на Стив — истински професионалист, отдаден на работата си и уверен в себе си. За нищо на света не би позволил на някой самонадеян и нахакан пилот да го действа по палубата. Освен това Ривера притежаваше завладяваща усмивка и излъчваше сърдечност и топлота — качества, които не бяха останали незабелязани и които бяха станали причина ликът му да грее от рекламните плакати за набиране на доброволци в армията. В момента лицето му бе покрито с мръсотия, напластена по време на дългата му смяна на летателната палуба, но от това зъбите му изглеждаха още по-бели.

Атуотър го хареса начаса. Стив го разбра по мекото изражение, изписало се на лицето й. Реши да й достави удоволствие и побърза да я запознае с матроса. Ривера се усмихна топло, вероятно благодарен на възможността да си отдъхне за миг след хаоса и напрежението на палубата.

— И с какво точно се занимавате? — попита го Атуотър и допря химикалката си до листа, готова да записва.

— Отговарям за артилерийските муниции, мадам. Артилерийският отсек се намира между острова за наблюдение и релинга. Там се съхраняват бомбите и ракетите по време на въздушни операции и се товарят на самолетите преди излитане.

— И там преди малко е възникнал проблем с някаква сигнална ракета?

Ривера кимна.

— Сигналните ракети се използват от самолетите „F-14 Томкет“^[4] като примамки за ракети с топлинно насочване. Всяка сигнална ракета се състои от осем елемента, като всеки един от тях гори с температура от 1600 градуса, поради което сме особено предпазливи, когато боравим с тях. — Той се ухили и цялото му лице засия от щастие. — А днес съм внимателен повече от всякога. Тази сутрин получих мейл от съпругата си. Докторът е установил пола на бъдещото ни дете. Ще си имаме момченце. — Приличаше на човек, готов всеки момент да се пръсне от гордост. — Това ще е първото ни дете.

— Ще си бъдете ли у дома за раждането? — попита госпожа Атуотър.

— Не, мадам. Но у дома съпругата ми има достатъчно приятели, на които може да разчита.

— И къде е това „у дома“?

— Военновъздушната база Уидбей Айлънд в щата Вашингтон. Съпругата на капитан Бенет е много добра приятелка на Патриша — додаде той и погледна с благодарност към Стив.

Не гледай мен, помисли си Стив. Нямаше представа какво е намислила Грейс, но изобщо не се изненада да разбере, че си е поставила за цел да помага на съпругата на младия матрос. Смутено отмести очи и се загледа през стъклото. Офицерът, който придружаваше операторите по време на обиколката им, се включи в разговора с Ривера.

Стив изведнъж забеляза… нещо. Беше прекарал твърде много часове на летателната палуба на самолетоносача и веднага можеше да разбере кога нещата не вървяха както трябва. С наземния екипаж, очакващ приземяването на следващия самолет, бе настъпила едва доловима промяна. Беше толкова незабележима — като слаб повей на вятъра или невидим прилив на адреналин — че бе останала незабелязана от репортерката, както и от повечето от матросите на палубата.

Стив се извини и се отдалечи от малката групичка. Бъд Фостър, началникът на звеното за контрол на полетите, който се намесваше в операциите по кацането само в случай че възникне извънредна ситуация, забързано говореше нещо в слушалката си.

— „Праулър“ шест-две-три… — повтаряше той със застинало каменно лице.

Стив познаваше това изражение.

Освен това знаеше кой беше пилотът, на когото Фостър говореше в момента. Ламонт пилотираше този „Праулър“ и, каквото и да ставаше там горе, то не бе планирано при подготовката на провеждащата се нощна операция. По всичко личеше обаче, че Фостър ще се справи със ситуацията и Стив нямаше никакво намерение да се намесва и да прекъсва работата му. Щеше му се да поостане още малко, за да проследи развитието на нещата, но когато отново насочи поглед към палубата, забеляза Франсин Атуотър и останалите членове от екипа й, които вървяха след Ривера към бомбения отсек. Съпровождащият ги офицер не се виждаше никакъв.

Обърна се и ги последва. Даваше си сметка, че никой от намиращите се на борда цивилни не би могъл да долови непрекъснато покачващото се напрежение. Стив обаче го усещаше подобно на електрически ток, който разтърсваше цялото му тяло. Мамка му! Още имаш жълто около устата си, Ривера, помисли си Стив. А пък аз съм Джон Диър^[5].

Недоволството му мигом отшумя, когато си припомни, че той беше човекът, който трябваше да се погрижи за Франсин Атуотър и хората й. Обърна се и забързано тръгна след тях. Стори му се, че вижда искри и тънка струйка дим, която се виеше над сигналните ракети, натрупани на палубата зад Ривера и цивилните лица.

Премигна няколко пъти, избърса стъклата на предпазните си очила и погледна отново. И пак ги видя. Групичката беше твърде далеч от него, за да го чуят, но той, въпреки това извика, за да ги предупреди. В същото време даде знак на дежурния в центъра за контрол на палубата, инструктирайки го да включи алармата, предупреждаваща за възникнал пожар. По време на летателни операции на палубата задължително имаше пожарна кола и екип огнеборци, които дежуреха с маркучи в ръце, готови да залеят огнището на пожара с вода и пяна.

Ривера, който се намираше най-близо до цилиндъра, изстрелващ сигналните ракети, рязко се обърна. Огледа се, опитвайки се да открие източника на пожара, и за част от секундата на Стив му се стори, че той може и да не забележи дима. В следващия миг обаче Ривера грабна горящия цилиндър и го понесе към края на летателната палуба. Последва трясък, наподобяващ изстрел от пушка. Нощното небе се освети от безброй светлини и припламващи искри. Ривера падна на земята. Едната му ръка пламтеше като факла.

Стив се затича към него. Стигна до горящия моряк, отпусна се на колене до него и съблече спасителната си жилетка. С нея се опита да потуши пламъците, обхванали ръката и гърба на Ривера, като през цялото време крещеше, че му трябва лекар, макар да съзнаваше, че думите му се давят във воя на сирената. Всъщност това беше без значение. Знаеше, че всички на палубата вече са забелязали инцидента и скоро ще им се притекат на помощ. Искаше му се да остане при Ривера, да го прегърне и да се опита да го успокои, но виждаше, че над цилиндъра продължаваше да се вие дим. Вътрешните му елементи горяха и излъчваха температура, която Стив усещаше дори и на разстоянието, на което се намираше.

Щом продължава да дими, отърви се от него. Това беше основното и най-важно правило за противопожарен контрол.

Стив сграбчи дръжката на цилиндъра. Ръкавицата му се запали. Той изрева от непоносимата болка, но не го пусна. Струваше му се, че проклетият цилиндър тежи цял тон, но все пак успя да го вдигне и да се затича към края на палубата заедно с него.

В следващия миг го обгърна облак от силна топлина и ярка светлина. Изгуби почва под краката си. Имаше чувството, че е засмукан от мощно торнадо. Къде, по дяволите, бяха предпазните мрежи? Това беше единствената разумна мисъл, мярнала се в главата му, докато тялото му се премяташе във въздуха. При все това продължи да чува един-единствен звук — гърленият и безумно натрапчив рев, разнесъл се от навигационния мостик, който заглушаваше рева на двигателите и силния вой на вятъра.

Това беше специалната аларма, която се задействаше при възникване на най-страшния инцидент по време на плаване — човек зад борда.