Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (14)

9.

Грейс спря на алеята пред къщата на „Оушън вю драйв“ № 8853 и попадна в плен на фантазиите си. Заслушана в звука, който издаваха натрошените мидени черупки, с които бе застлана алеята, си представи, че спира колата пред собствената си къща. Старите рози, преплели стъбла по решетката на градинската арка, бяха нацъфтели с огромни бледорозови цветове, отдаващи последна почит на отиващото си циганско лято. Представи си как откъсва няколко цвята и ги оставя да плуват в купа във вода, поставена на видно място в трапезарията. Далиите полюшваха цветове на лекия ветрец, а стеблата на ружите бяха избуяли нависоко и опираха почти до стрехите на покрива. В страничния двор две градски лястовички флиртуваха игриво около къщичката за птици, закачена на висок дървен стълб.

Наистина ли грешеше като харесваше толкова много тази къща? Беше ли прав Стив като смяташе, че имотът е твърде скъп и те не можеха да си го позволят? Напоследък не спираха да спорят по въпроса. Дълбоко по своята същност обаче спорът им не опираше нито до къщата, нито до кариерата й. Ставаше дума за нещо далеч по-съществено и дълбоко. Неща, които Грейс с години бе премълчавала — напълно съзнателно — сега напираха да излязат наяве. Въпроси, които бе избягвала, сега трябваше да бъдат обсъдени. Децата скоро щяха да напуснат дома им и двамата със Стив щяха да останат сами. Понякога се безпокоеше, че възраженията му са породени най-вече от нежеланието му да се откаже от кариерата си и да се озове сам-самичък с нея.

Почука на вратата. Отвори й Марша Дънмайър и я дари с усмивка, топла и лъчезарна като цветовете на далиите в двора. Заменила бе проходилката с бастун.

— Здравей, Грейс — поздрави я Марша. — Приятно ми е да те видя отново.

Бяха прекарали часове наред в разговори по телефона и в планиране стратегията на Грейс. Тя вече бе успяла да намери един местен експерт-счетоводител и деловодител. Разработила бе бизнесплан. Свързала се бе с други компании, предлагащи сходни услуги, и дори бе подготвила споразумения и договори за съвместна работа с някои от тях. Независимо от отношението на Стив, бе твърдо решена да създаде собствена компания.

— Заповядай — покани я Марша. — Толкова се радвам, че реши да предприемеш тази промяна.

— Почти ми се иска да ме разубедиш и да ме накараш да се откажа — призна й Грейс, а стомахът й се сви от тревога. Може би Стив все пак има право, помисли си тя. Може би моментът не беше подходящ за нови и рисковани начинания.

— Изглеждаш притеснена, скъпа.

— Не се случва всеки ден някой да ми предложи да открия собствена компания, която да извършва основната си дейност по интернет.

— И на мен не ми се случва често в къщата ми да дойде човек и да се заеме доброволно, и от мое име, с предстоящото ми преместване. Кафе? — Посочи кафеника върху печката. — Сипи си.

Грейс взе една чаша от плота и си сипа кафе. Кухнята, подобно на всички останали стаи в къщата, беше безнадеждно остаряла и старомодна, но предлагаше великолепен изглед към океана. Прекрасната гледка я изтръгна от тревогите й и душата й сякаш затрептя от радост. Живяла бе на много места, но никое от тях не й бе въздействало по този начин. Мястото й беше тук. Изпитваше чувство на принадлежност към този остров — чувство, неизпитвано никога преди.

— Бейкър е най-красивата планина в света — отбеляза Марша. — Не си ли съгласна с мен?

Грейс кимна утвърдително. Заобленото било бе обагрено в жълти и златисти краски от лъчите на есенното слънце. Едно-единствено малко облаче висеше точно над върха подобно на знаме, развяло се над крепостна стена.

— Ти си благословена с рядкото щастие да виждаш тази гледка всяка сутрин щом си отвориш очите.

— Аз ли не го знам? Сега ми се иска да се бях осмелила да изкача върха, когато бях по-млада, като теб — отвърна Марша. — Все планирах да го направя, но така и не се наканих. — Въздъхна. — Чудя се колко ли много неща така си и остават несвършени, защото хората все ги отлагат за по-подходящи времена.

— Много. — Грейс посегна към сметаната, но веднага след това се отказа и реши да се задоволи с черно кафе. — Аз обаче се потрудих доста и мога да ти предложа много и интересни възможности. — Извади от чантата си цял куп брошури и диплянки и ги остави върху кухненския плот. В замяна на работата на Марша по уебстраницата й, Грейс бе настояла да се ангажира с всички подробности, свързани с преместването й. — Това тук са най-добрите жилищни блокове за възрастни хора, които успях да намеря в близост до дома на дъщеря ти във Финикс. Приготвих ти диаграма, в която съм систематизирала удобствата и предимствата на всеки един от тях, както и карти на различните квартали. На теб остава само да решиш дали би предпочела да живееш по-близо до книжарница, или до театър. Държиш ли наблизо да има гимнастически салон. Или пък църква. Можеш да ги прегледаш и след като решиш кой квартал ти допада най-много, аз ще се заема с организацията по преместването ти.

— Грейс Бенет, ти си цяло съкровище — възкликна Марша и тревогата я напусна напълно. — Това е просто прекрасно. Излиза, че няма да се окажа без дом, след като се преместя в Аризона.

— Това място ще ти липсва много, нали? — попита Грейс.

— Всъщност, не мисля, че ще ми липсва. Реших да се преместя по-близо до дъщеря ми и внуците ми, защото не искам да пропусна нищо от живота им. — Марша огледа стаята с избелелите стени и старомодните мебели. — Когато децата бяха малки се чувствах в тази къща като в капан. Постоянно копнеех да изляза от тук и да замина нанякъде. Където и да е. Постоянно завиждах на съпругите на флотските офицери заради бляскавия им начин на живот, изпълнен с постоянни промени и предизвикателства.

Грейс едва не се задави с кафето си.

— Бляскав начин на живот?

— На мен ми изглеждаше такъв.

— Е, аз пък се обзалагам, че изобщо не ти е хрумвало колко много са ти завиждали съпругите на флотските офицери.

Марша поклати глава.

— И през ум не ми е минавало.

— Жените като мен възприемат като непостижим лукс възможността да засадят луковици в градината си и да останат в същата къща достатъчно дълго, за да ги видят как покълват, израстват и разцъфват. Или да създадат приятелство, на което да могат да разчитат и след десет години. Да наблюдават как децата им посещават едно и също училище. Година след година.

— Всяко нещо си има своите предимства и недостатъци. Животът в едно малко градче като това може да бъде ужасно скучен и потискащ.

— Постоянното местене насам-натам изобщо не е толкова романтично, колкото изглежда. Искаш да си говорим за малки градчета ли? Ами представи си тогава градче, в което ти и съпругът ти сте единствените жители. С няколко приходящи посетители, всичките до един деца.

Марша напълни отново чашата си с кафе и си добави щедро количество сметана.

— Никога не съм го поглеждала от тази страна, Грейс. Виж, не искам да се бъркам в живота ти, но не се ли опитваш да ми кажеш, че бракът ти те потиска и задушава?

— Не — бързо възрази Грейс. — Не исках да прозвучи по този начин. Аз и семейството ми сме изключително благодарни на флота за всичко, което прави за нас. Изминалите двадесет години наистина бяха едно невероятно приключение.

— Но? — Марша въпросително повдигна вежди.

— Толкова ли е ужасно, че вече искам по-различни приключения?

— Не, за бога…

Грейс бавно издиша. Дори не бе осъзнала, че за миг е спряла да диша от напрежение. Марша я поведе към кабинета, който се намираше непосредствено до кухнята.

— Искам да ти покажа някои от другите ми клиенти — рече тя и даде знак на Грейс да се настани на един стол на колелца, поставен пред компютър „Макинтош“.

Клиенти, изненадано си помисли Грейс. Аз съм клиент.

Марша бе създала много внушителни и функционални уебстраници за един цветарски магазин, за адвокатска кантора, за финансова компания и за фитнес студио.

— Чакай малко — рече Грейс. — Фитнес студио? Искаш да кажеш, че мога да тренирам и да вляза във форма по интернет?

Марша се разсмя.

— Иска ти се. — Кликна с мишката върху сайта и на монитора се появи млада жена, която се упражняваше с две наситенорозови гирички. — Лорън Стантън е местно момиче. Израсна заедно с моите деца.

— „За да се почувствате като нови“ — прочете на глас Грейс. — Взех няколко рекламни брошури на същото студио от магазина. Дори си мислех да проверя какво точно предлагат.

— Аз участвам в групата за възрастни — информира я Марша. — Или поне участвах, преди да си счупя крака. Но ти си твърде млада за нашата група.

Грейс се разсмя.

— Не си спомням кога за последен път някой ми е казвал, че съм твърде млада за каквото и да било.

— Наистина си млада — увери я Марша. — А сега ти предлагам да видиш какво направих за теб. — Тя напечата някакъв уебадрес. — Това тук е твоят домейн.

— В средновековието тази дума е значела земя, запазена за лично ползване от местния феодал — отбеляза Грейс.

— Е, днес вече означава малко късче от киберпространството, което ти принадлежи. Сайтът все още не е действащ, но в момента, в който ми дадеш зелена улица, аз ще го регистрирам в мрежата. Включих в сайта всички онези неща, които двете с теб обсъждахме по телефона.

Грейс премигна, загледана в монитора.

— „GraceUnderPressure.org“^[1] — прочете тя. — Значи си харесала името, на което се спрях?

— Мисля, че е идеално — отвърна Марша. — Какво ще кажеш за дизайна?

Той също беше идеален. На светлосин фон с изчистени бели букви бе изписано името. По-отдолу бяха изредени отделните линкове, маркирани с малки пухкави облачета.

Грейс погледна през прозореца.

— Разбирам откъде черпиш вдъхновението си.

— Значи ти харесва? Не ти се струва твърде фриволно за жена, занимаваща се с търговска дейност?

— Прекрасно е. Пък и още не съм сигурна, че наистина мога да се занимавам с търговска дейност. Това е нещо, което винаги съм искала да направя, но…

— В такъв случай трябва да го направиш. Без никакви „но“-та.

— Ти си добър учител. — Учудваше се на лекотата, с която общуваше с Марша, и на това колко простичък изглежда светът през нейния поглед. Грейс на няколко пъти се бе опитала да обсъди проекта си със Стив, но той виждаше единствено трудностите и възможните рискове. За разлика от него Марша гледаше на начинанието й като на естествено продължение на услугите, които Грейс вършеше безплатно от години.

— Е, ако все още не си готова да се заловиш със свой собствен бизнес, бихме могли да променим тази страница и да я направим както пожелаеш. Много семейства от флота поддържат собствени сайтове, в който пускат семейни снимки и новини от живота им. По този начин всички техни приятели и близки могат да поддържат връзка с тях.

— Нашият кръг от приятели и близки е твърде малък. Имаме малко роднини. Стив е израснал в поредица от приемни семейства, а аз съм единствено дете. Родителите ми и баба ми вече не са между живите.

— Скъпа, толкова съжалявам…

— Недей. Баба ми ме накара да обещая, че никога няма да тъгувам прекалено силно и аз обикновено изпълнявам обещанието си. — Историята имаше и продължение, но Грейс се чувстваше неловко да го сподели с Марша. — И двамата със Стив искахме да имаме голямо семейство и сега ми се струва, че това е една от причините.

— И ти успешно си осъществяла постоянните премествания на това голямо семейство навсякъде по света?

— Точно така.

— В такъв случай си истински професионалист.

Грейс се разсмя.

— Само дето нямам клиенти.

— Точно в това е смисълът на уебстраницата. Предвидила съм формуляр, в който хората да попълват основните си изисквания, преди да се свържат с теб. — Кликна с мишката и образът на монитора се смени. — Престани да си търсиш оправдания, за да не се захванеш с тази работа, Грейс. Това тук е идеално място за започване на подобен бизнес. Обърни внимание и на тази подробност. Трябва само да предоставиш номера на банковата си сметка и ще бъдеш в състояние да приемаш плащане чрез кредитни карти.

Грейс почувства, че й се вие свят. Да се впусне в собствен бизнес. Да започне кариера. Тези думи я преследваха вече седмици наред, не й даваха мира, държаха я будна нощем. Винаги бе смятала, че от нея би излязъл добър предприемач. И макар да се бе заблуждавала, че още преди много години се е простила с мечтите си, те все още се спотайваха дълбоко в душата й.

И ето че сега седеше и слушаше учтиво концепцията на Марша за разработването на бизнес, базиран в интернет. Идеята й се струваше фантастична. Имаше чувството, че Марша бе отворила някаква врата и Грейс бе пристъпила през нея, за да се озове в свят, който й беше напълно познат и близък. Във всяко едно отношение. Дори и в този момент можеше да си представи с абсолютна яснота как точно ще функционира компанията. Оставаше само да се реши да го направи.

Сигурно бе показала някакви външни признаци на вълнение, защото Марша изведнъж замълча и я погледна загрижено.

— Добре ли си?

— Да — отвърна Грейс и дълбоко си пое въздух. — Готова съм да започна работа.

Марша засия срещу нея.

— Надявах се да го направиш.

Прекара остатъка от сутринта в уточняване на детайлите и мечтата й не само че придоби очертания, но и сякаш заживя собствен живот.

Часове по-късно над главите им прелетяха изтребители; Грейс ги разпозна само по шума.

— Виж колко е часът! — с изненада възкликна тя. — Трябва да тръгвам.

— Можеш да останеш колкото искаш.

— Всъщност трябва да отида до банката. А след това имам среща с една жена, която има нужда от помощ при преместването си.

Марша весело й намигна.

— След това я помоли да ти напише препоръка.

Грейс беше абсолютно сигурна, че Патриша Ривера с радост ще й даде препоръка, ако я помоли за това. Помисли си, че може и да го направи.

— Ще те изпратя до колата — рече Марша и взе бастуна си.

— О, не е нужно да…

— Глупости! Трябва да се упражнявам. Имам нужда от повече движение. — Излязоха на алеята и тя с тревога погледна към знака, указващ, че къщата се продава.

— Още ли няма купувачи? — попита Грейс.

— Не. Може да се наложи да понижа цената отново или пък да финансирам купувачите с известна сума.

— Можеш ли да си го позволиш?

— Абсолютно. Иска ми се ти да я купиш.

Грейс се разсмя.

— Толкова ли съм прозрачна?

— Ти обичаш тази къща. Разбрах го още при първата ни среща.

— Аз наистина се влюбих в къщата ти, Марша. Не зная как, но тя сякаш ме завладя напълно. Никога преди не съм изпитвала нещо подобно. Не и заради къща. Но това изобщо не променя факта, че след две години ще трябва да се местим отново — додаде тя. — Ако не и по-скоро.

— Ами тогава живей в нея две години. — Марша започна да барабани с пръсти по дръжката на бастуна си.

— Това едва ли би било особено практично.

— Но нали все трябва да живееш някъде. Защо да не е в дом, който обичаш? Слушай, от това как прекарваш всеки един ден, зависи как ще изживееш целия си живот.

Думите на Марша й подействаха като лек удар в корема. Смутено се обърна и отвори вратата на колата.

— Благодаря ти за всичко.

Докато шофираше към дома си, Грейс мислено си повтаряше възраженията на Стив срещу настояването й да купят къщата. Трябваше да сключат ипотека, а тя, сама по себе си, представляваше огромна отговорност. Не беше честно да иска нещо подобно от него точно в момент, в който работата му ставаше все по-сложна. Като форма на инвестиция, подобна покупка беше твърде рискована. Можеше да се окаже, че са пръснали куп пари, за да се сдобият с имот, който на практика е непродаваем.

— Но пък децата винаги са искали да си имат домашен любимец — изрече на глас Грейс.