Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (18)

1.

Когато Лорън отвори вратата на къщата си, Джош дори не си направи труда да я поздрави.

— Не зная от какво се нуждая повече — рече той и без да чака покана влезе вътре. — От теб, или от бутилка текила. — Сграбчи я в прегръдките си, притисна я към стената на входното антре и я целуна. Силно и настойчиво. Изпита наслада от допира на красивото й, високо почти метър и осемдесет тяло. Ароматът на косата й изпълни ноздрите му. Ухаеше както никоя друга от жените, с които бе излизал. Предположи, че този факт би трябвало да означава нещо.

Тя го сграбчи за раменете и се облегна назад.

Целувката й хареса. Разбра го по притворените й наполовина очи.

— Приятно е да зная, че за теб съм толкова важна, колкото и бутилка текила.

Ето още нещо, което харесваше у нея — никога не си премълчаваше и винаги го поставяше на мястото му. Другите жени, които познаваше, бяха готови да се примирят с много неща заради него. С твърде много неща. Докато се обучаваше за пилот установи, че всичките онези неща, които се разказваха за пилотите във флота, отговарят на истината. Жените буквално се хвърляха в краката му, навираха се в прегръдките му, постоянно се бореха за вниманието му. Плажовете на Пенсакола бяха осеяни с барове и всевъзможни капанчета, които блестяха като мъниста по време на карнавала Марди Грас в Ню Орлиънс. И всичките до едно бяха пълни с жени — чакащи и готови на всичко.

Това положение му харесваше и той се бе позабавлявал добре. След известно време обаче установи, че само сексът не е достатъчен и му се иска нещо повече от една връзка. Не сподели с никого това свое прозрение, защото то го караше да се чувства като бяла врана сред пилотите от ескадрилата, които при всяка възможност пиеха и чукаха като за последно. Той обаче не можеше да се промени и да престане да желае онова, което намираше за важно — ползотворен и щастлив живот, а не просто начини за приятно прекарване на времето. И ето че сега за пръв път в живота си виждаше, че и двете неща са възможни.

Тя влезе в кухнята и след малко се върна с малка стъклена чашка, няколко тънки парченца лимон и солничка. Отвори един шкаф и измъкна отвътре бутилка текила.

— Ето че получаваш всичко. Бутилка текила и мен.

Джош я сграбчи отново, опиянен от щастието да я чувства близо до себе си. Поради натоварения си тренировъчен график бе успял да излиза с нея само по един или два пъти седмично. След всяка тяхна среща обаче изпитваше все по-силна увереност, че двамата са предопределени един за друг. Особено пък в момент като този. Тя беше човекът, от когото отчаяно се нуждаеше след трудната среща с Бенет. Съзнаваше, че трябваше веднага да се обади на майка си и да й разкаже за разговора, но с времето бе започнал да се учи да се вслушва в сърцето си. А точно в този момент сърцето му нашепваше, че Лорън е човекът, от когото наистина се нуждае.

— Е, разкажи ми — рече тя и го поведе към канапето. Седнаха един до друг и тя сложи крака в скута му.

Джош затвори очи само за миг. Влюбваше се в нея толкова бързо и толкова силно, че неизпитваните до този момент чувства му причиняваха вертижен^[1] синдром. С изненадващо стабилна ръка той си сипа чашка текила и я глътна наведнъж.

— Толкова ли е лошо? — попита Лорън.

— Става дума за семейството ми.

Тя наведе глава на една страна.

— Слушам те.

Джош отново затвори очи, опитвайки се да прецени откъде точно да започне разказа си.

— Мъжът, който ме е отгледал, всъщност не е истинският ми баща.

Тя ококори очи в престорено учудване.

— Чудо нечувано! Ако искаш, веднага ще свикам пресконференция, за да обявим новината.

— Не съм свършил.

— Цялата съм в слух.

— Добре. Отгледан съм от майка ми и втория й съпруг, който не е мой баща. В ситуацията няма нищо чак толкова необичайно или пък трагично. Родителите ми ми разказаха за биологичния ми баща веднага щом станах достатъчно голям, за да разбера какво точно се опитват да ми кажат. Отново не се случи нищо трагично.

— Защо тогава си толкова разстроен?

— Той изобщо не е подозирал за съществуването ми, а днес се наложи да му кажа. — Отвори очи и видя, че Лорън го наблюдава изпитателно. — Сигурна ли си, че искаш да чуеш всичко това?

— Шегуваш ли се? Ако не беше ти с твоята история, щях да гледам Риалити Ти Ви цяла нощ.

— Е, моята история не е чак толкова комплицирана. Мама се омъжила за пръв път веднага щом завършила гимназия. Той бил офицер от флота. Развели се само след няколко месеца и тя се омъжила за Грант, моя втори баща. Аз съм се родил след това. Грант ме осиновил веднага след раждането ми и той е единственият баща, когото познавам и когото обичам.

— Късметлия! — тихичко подхвърли тя. — Аз винаги съм искала да имам баща.

Той докосна ръката й.

— Обичах го с цялото си сърце. Оказа се, че двамата с майка ми не могли да имат други деца и той ме обсипваше с внимание и любов. Вероятно ме е обичал много повече, отколкото заслужавах.

Лорън се размърда в скута му и положи глава на рамото му.

— Защо не са могли да имат други деца?

— Не зная. Никога не съм ги разпитвал по този въпрос. Грант беше доста по-възрастен от мама. Той не е имал деца и от първия си брак и затова винаги съм смятал, че проблемът е бил у него.

— Извинявай. Не трябваше да любопитствам толкова.

Той извърна глава и я погледна в очите.

— Не се извинявай. Искам да знаеш всичко за мен, Лорън.

Тя сякаш се паникьоса за момент. Джош се разсмя и й сипа чашка текила. Очевидно беше, че моментът не бе подходящ за подобни признания. Тя отпи малка глътка и се намръщи.

— И харесваше ли ти да бъдеш единствено дете?

— Нямах избор. Но винаги съм си обещавал, че когато дойде моят ред, ще създам голямо и многолюдно семейство. — Докосна ръката й и мислено се запита дали осъзнава какво се опитва да й каже.

Тя се загледа в сплетените им ръце.

— Но пък съм готова да се обзаложа, че баща ти те е обичал повече от всичко друго на света.

— Така беше. А той означаваше всичко за мен. Наистина всичко. — Джош се загледа през прозореца към планината от другата страна на залива, обагрена в розово от лъчите на залязващото слънце. „Липсваш ми, тате“, помисли си той. — Татко почина преди една година.

— О, Джош! — Вдигна ръка и погали лицето му. — Съжалявам. Аз все се шегувам, а пък ти…

— Ти правиш точно онова, от което имам нужда в момента — увери я той. — Поднесе ръката й към устните си и я целуна.

— Какъв човек беше той? — тихо попита тя.

— Грижовен. Забавен и много умен. Докато растях той все ме водеше в стоматологичния си кабинет. Предполагам, че двамата с майка са мечтали да наследя професията му и да създадем семеен бизнес. — Джош си сипа още текила и си припомни съвета на баща си: „Не позволявай работата ти да определя кой си и какъв си. Ако го допуснеш, тя ще те погълне изцяло“. В онзи момент Грант го бе дарил със закачливата усмивка, която беше негова запазена марка. „А в стоматологията това просто не би могло да се случи, синко.“

Което си беше самата истина. Професията му беше стабилна, уважавана и доходна. Като партньор в просперираща групова практика, Джош щеше да получи всички социални придобивки, които професията предполагаше — членство в местния кънтри клуб, голяма къща в Бъкхед, красива съпруга, избрана измежду най-красивите млади дебютантки, и колкото си иска деца.

Вгледа се в очите на Лорън и продължи с признанията:

— Чудесно разбирах преимуществата на онова, което ми предлагаше, но не можех да приема. Не можех да се откажа от мечтата си.

— И сега изпитваш чувство на вина заради това?

— Да, така е. По дяволите, та този човек ме отгледа! Даде ми всичко, което притежаваше. Единственото, което поиска в замяна, бе да тръгна по стъпките му, а аз отказах да му доставя тази радост.

— О, хайде стига, Ламонт! Той те е обичал. Сигурна съм в това. И би искал да изживееш живота, за който мечтаеш, а не онзи, който той би избрал за теб.

— Решението ми да постъпя във флота му подейства като шамар през лицето.

Тя поклати глава.

— Да бе, сигурна съм, че много се е срамувал от теб! Та ти си завършил военноморската академия, за бога!

— Добре. Добре де! Съгласен съм, че можех да се представя далеч по-зле. И все пак ми се иска да бях успял да накарам сам себе си да избера нещо по-различно. — Той поклати глава. — Едва не напуснах флота, за да остана при мама, когато той умря. Тя беше направо разсипана. И все още не се е съвзела напълно.

— Но все пак си останал във флота.

— Не можех да зачеркна с лека ръка всичките години служба и обучение. Но ако трябва да бъда напълно откровен, аз винаги съм мечтал точно за това. Да служа във флота. Поради което успях да убедя сам себе си, че ще допусна голяма грешка, ако позволя животът ми да се определя от потребностите на майка ми.

— Мисля, че майка ти те е възпитала много добре.

— Тя така и не можа да приеме решението ми да постъпя във флота, но никога не би ме помолила да напусна.

— Повечето родители биха били изключително горди, ако синът им постъпи във военноморския флот — отбеляза Лорън.

— Не и моите. Майка направи и невъзможното, за да ме разубеди да кандидатствам в Анаполис, макар през цялото време да беше наясно, че няма да се откажа. — Той силно стисна ръката на Лорън. — Освен това знаеше, че, избирайки тази професия, аз рано или късно ще се изправя пред биологичния си баща.

— Който също служи във флота.

— Да. Той вече е старши офицер. Пилот. — През изминалите години Джош бе наблюдавал Бенет от разстояние, следил бе статиите за него във флотските издания. Беше вършил всичко това движен единствено от любопитство. След днешната среща обаче бе започнал да изпитва още нещо, но все още не можеше да го дефинира точно.

Лорън дълго не каза нищо. После протегна ръка към бутилката.

— Е, кой е той?

— Капитан Стив Бенет. Заместник-командир на авиационния отряд на „Доминиън“.

— Заради него ли стана летец?

— Надявам се, че не. Надявам се да съм избрал тази професия заради самия себе си. — Погали с ръка косата на Лорън. Колкото повече време прекарваше с нея, толкова по-комфортно се чувстваше в компанията й. Никога преди не бе разговарял толкова свободно и открито с друга жена. Тя умееше да слуша и да го предразполага към откровеност. — Не мога, естествено, да отрека, че животът ми до този момент сякаш бе подчинен на желанието да подражавам на някакъв невидим призрак — призна той. — Да приличам на човек, когото не познавам. Един човек, който никога не бе означавал нищо за мен. Освен факта, че съм наследил част от гените му. Един човек, който би могъл да се окаже истински негодник.

— Джош — обади се тя. — Вие двамата сте като Люк Скайуокър и Дарт Вейдър.

— Много смешно! — Опитът й обаче даде резултат. Лорън успя да го накара да се усмихне, макар че никак не му беше до смях. Когато беше до него, светът му се струваше по-добро място за живеене. Беше дяволски доволен, че бе дошъл първо при нея.

— Значи днес най-накрая се запозна с него.

— Нямах избор. Двамата ще плаваме на един и същ самолетоносач. В подобни случаи съществуват формалности, които просто не могат да бъдат избегнати.

— И що за човек е Дарт Вейдър?

Джош се поколеба. Ако съдеше само по срещата днес, не ми могъл да отговори на този въпрос. Днес Бенет се държа като истински професионалист. Позволи си само един кратък миг на шок и изумление. Но веднага се овладя и заговори по същество. В главата си Джош обаче бе съхранил и друг образ на Бенет, който, събуден посред нощ от двама военни полицаи, бе излязъл да посрещне едно младо момиче, което вероятно беше негова дъщеря. Това беше спомен, който Джош не би споделил с когото и да било. Дори и с Лорън.

Бръкна в джоба на ризата си и измъкна от там една сгъната на четири страница, която бе откъснал от един брой на списание „Контрейлс“. На нея бе сниман Бенет, застанал редом до знамето.

Тя се вгледа в снимката и буквално затаи дъх.

— Сигурен ли си, че си наследил само някои гени от него? Мили боже, та вие си приличате като клонинги.

Джош кимна, обхванат отново от неопределеното усещане, което го обхващаше винаги, когато мислеше за биологичния си баща. Как е възможно да прилича толкова много на човек, когото дори не познава?

Разказа на Лорън за това как бе приковал погледите на хората от екипа на Бенет още с появата си в хангара. Помощникът на Бенет, който го посрещна в приемната, успя дори да го ядоса. И тогава, в мига, в който Джош влезе в кабинета на Бенет, изведнъж бе обхванат от някакво нереално усещане на безтегловност.

— Сър, казвам се Джошуа Джеймс Ламонт. Роден съм в Атланта, Джорджия, на четвърти април хиляда деветстотин седемдесет и седма година. Майка ми се казва Сесилия Кинг Ламонт.

Бенет го бе погледнал с неописуемо изумление. Изглеждаше като човек, получил силен удар в корема. Но това продължи само миг. Той веднага се овладя и оттам насетне демонстрира завидно самообладание и гранитна твърдост. Не се наложи Джош да обяснява нищо повече. Само спомена, че е преценил, че се налага да информира Бенет за съществуващата между двамата биологична връзка.

И двамата мъже бяха прикрили истинските си чувства зад строгите разпоредби и уставното държание, задължително за всички, които служат във флота. И се справяха добре до момента, в който съпругата на Бенет влезе неочаквано в кабинета.

— Бедната жена — прошепна Лорън.

— Тръгнах си веднага щом тя се появи. — Представи си шокираното и пребледняло лице на госпожа Бенет. Жената имаше добри и умни учи, в които Джош видя отразени силната болка и объркване, предизвикани от неочакваната му поява.

— И какво следва от тук насетне?

Той пъхна ръка под бедрото й.

— Двамата с теб ще се любим и ще заживеем щастливо заедно.

Тя избута ръката му.

— Много смешно, Ламонт…

— Говоря сериозно. Ти прекрасно знаеше, че това все някога ще се случи, Лорън.

Тя вдигна крака от скута му и се изправи.

— Мисля, че трябва да си вървиш, Джош.

Долови страха, прокраднал се в гласа й, и се подразни.

— Няма да ходя никъде, Лорън. Виж, прекарах днешния ден, разголвайки душата си на няколко пъти, но все още не съм приключил. Двамата с теб се чувстваме страхотно заедно, Лорън. По дяволите, знаеш, че е така. — Изправи се и застана точно пред нея. — Желая те. Започвам да се влюбвам в теб.

Тя извърна лице и обви ръце около тялото си.

— Не го казвай.

— От доста време полагам усилия да не говоря за това. Но не мога повече да се сдържам.

— Виж, двамата наистина си прекарваме добре. Смеем се, забавляваме се. Ти си страхотен човек. А днес си преживял ужасно труден ден. Възхищавам ти се заради онова, което си направил. Мисля, че си невероятен. Но между нас няма да се получи нищо. И може би ще е по-разумно ако и двамата продължим живота си.

— Да бе, разбира се! Да продължим, казваш? Така както ти си продължила след смъртта на съпруга си?

Тя рязко се отдръпна. Все едно, че я бе зашлевил през лицето. Но той продължаваше да говори. Нямаше никакво намерение да се отказва.

— Ти си спряла да живееш, Лорън. И ако не си позволиш да се отпуснеш, ще прекараш в това състояние остатъка от живота си. Това ли искаш наистина?

— За предпочитане е пред онова, което ми предложи току-що — рязко отвърна тя.

— Защо?

— Защото независимо от всичко, което си готов да ми кажеш в момента, двамата с теб никога няма да заживеем щастливо. Ще бъдем щастливи само докато успеем да разбием сърцата си.

— Никога не бих те наранил, Лорън.

— В момента ме нараняваш — заяви тя. — Не схващаш ли, Ламонт? Боли ме да те желая толкова силно и да знам, че не бих могла да те имам.

— Глупости! Ти ме имаш. Ето, тук съм.

— И за колко време? Докато корабът ти отплава?

Думите й го накараха да замълчи. Най-накрая схвана. Беше толкова предан на флота, че бе намерил сили в себе си да се противопостави на родителите си. Толкова предан на флота, че да изостави жената, която обича, за да изпълни дълга си.

— Не притежавам качествата, необходими, за да те обичам — рече тя. — Не мога да се подложа на живот, при който постоянно ще трябва да ти казвам довиждане…

— И добре дошъл у дома — напомни й Джош.

Видя сълзите в очите й и почувства непоносима болка. Но тогава изведнъж му просветна — сълзите означаваха, че държи на него.

Усмихна й се нежно и внимателно обви ръце около нея.

— Всичко ще бъде наред, скъпа — дрезгаво прошепна той. — Ще свикнеш.

— Как? — възкликна Лорън.

— Като повярваш в мен. В нас. Като повярваш, че двамата с теб ще живеем щастливо до края на дните си. А съвместният ни живот започва още сега.

— Мисля, че трябва да си вървиш — шепнешком промълви тя, но думите й прозвучаха неубедително. Освен това не направи никакъв опит да се освободи от прегръдката му.

— Виж, миличка, на този свят има едно-единствено нещо, което може да ме накара да си тръгна от теб тази вечер. Ще го направя, ако ме погледнеш в очите и ми кажеш, че греша по отношение на нас двамата.

Лорън притисна чело към гърдите му.

— Ти си…

— Погледни ме в очите, Лорън. Или не казвай нищо.

Тя потрепери, сви треперещите си ръце в юмруци, подпря ги на гърдите му и бавно вдигна лице към него. В очите й вече нямаше сълзи. Отчаяно му се прииска да я целуне, да я притисне към себе си и да й обещае отново, че всичко ще бъде наред.

Само че тя няма нужда от това, напомни си Джош. Тя трябваше да приеме нещата, които можеха да ги разделят, без значение каква болка ще й причини това. Вгледа се в очите й и почувства как любовта го залива като приливна вълна. Виж ме, помисли си той. Виж какво изпитвам към теб.

— Ламонт — прошепна Лорън. — Ти си…

Господи! Значи все пак щеше да го направи. Щеше да му каже, че греши. Че те двамата не си принадлежат.

Тя прехапа долната си устна, пое дълбоко дъх и опита отново.

— Ти си… такова копеле…

— Ето, така те харесвам — заяви той, наведе се и я целуна, заглушавайки всичките й протести.

 

 

На следващата сутрин Лорън се събуди обгърната от омаята на сексуалната наслада. В първия момент не посмя да отвори очи от страх, че всичко това можеше да се окаже просто сън. Но не беше. Случващото се беше напълно реално. Ставаше дума за нейния живот, който предишната нощ се бе устремил към неизвестността.

Бавно отвори очи и премигна, заслепена от ярката слънчева светлина, която струеше през плъзгащите се стъклени врати. Самата тя никога, ама никога не заспиваше, без да е пуснала пердетата. „Но пък какво толкова, по дяволите?“ — помисли си Лорън и се надигна на лакът. Тя никога не спеше и с офицери от флота, нали?

До снощи.

На устните й заигра усмивка. Извърна глава и погледна към неговата половина от леглото. Странно как само за една нощ той вече бе успял да си извоюва място в живота й и да запази половината легло за себе си. Завивките бяха натрупани на куп и в един миг Лорън си помисли, че той може би все още лежи до нея, скрит някъде между чаршафите. Но не, Джош изрично я бе предупредил, че ще тръгне много рано. Споменал бе, че тази седмица участва в нещо, което бе нарекъл „специална подготовка“ и бе пояснил, че основната част от ескадрилата му ще тръгне на плаване с „Доминиън“. Джош също щеше да замине, но чак през пролетта.

Като че ли това е някакво успокоение, помисли си Лорън, стана от леглото и навлече халата си. Заминаването си беше заминаване. А то беше неизбежно за мъжете, служещи във флота.

Излезе, за да вземе вестника от алеята пред къщата. Усещаше странно напрежение, а голата й кожа настръхваше от допира на халата. Остана за момент пред къщата, стиснала вестника в ръка. Повече от всичко й се искаше да поговори с Джош, да му разкаже за странните и прекрасни чувства, които владееха тялото и душата й. Но това, естествено, беше невъзможно. Изрично я бе предупредил, че няма да може да се свързва с него по време на специалната подготовка.

Бавно тръгна обратно към къщата. Помисли си, че увлечението й по офицер от флота едва ли е най-идиотското нещо на света. Само дето в момента не можеше да се сети за нещо по-глупаво.

Чу слабо мяукане и се закова на място от изненада. Ледена тръпка пробяга по гръбнака й. Обърна се и видя Рейнджър, нейният котарак, който се промуши през живия плет и скочи на верандата. Целият беше мокър, но иначе изглеждаше охранен както винаги. Около врата си носеше бяла каишка срещу бълхи. И сякаш бе отсъствал не няколко месеца, а само няколко минути, той, без да се колебае, влезе в къщата и се запъти право към купичките си в кухнята.