Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (10)

5.

Под звуците на оглушителната музика, която се лееше от стереоуредбата, Джош Ламонт с трясък стовари чашата си върху масата. Роджър Бел, пилот от военновъздушните сили, седнал точно срещу него, направи същото. Масата бе заобиколена от неговите приятели и колеги от ескадрилата, които, заедно с приятелките си, се тълпяха наоколо и следяха развитието на драмата. Марти Търнбул напълни отново чашите им със заучената прецизност на лабораторен техник.

— Идиоти! — обади се Рейчъл Уилис, съпругата на командващия офицер. — Защо не престанете вече? Не ви ли е ясно, че вече не сте голобради момченца, членуващи в някакво колежанско братство?

— Ама ние никога не сме били такива — заяви в отговор Роджър, когото пилотите от флота бяха кръстили „Тинкър“. Гостуващият пилот от военновъздушните сили на САЩ беше брат на Рейчъл и това беше единствената причина, поради която летците от ескадрилата на Джош търпяха присъствието му. — Нашият Ламонт тук така и не стигна по-далеч от „Ромпър Рум“^[1].

— Уха-а! — възкликнаха зяпачите и се посбутаха с лакти.

— Чу ли това, Лам?

— Не чувам — заяви Джош, който в този момент ненавиждаше позивната си повече от всякога. Маверик и Айсман^[2] не съществуваха в реалния свят. Тях ги имаше само по филмите. — Госпожо Уилис, съветвам ви да повикате такси, защото старият Тинкър съвсем скоро ще има отчайваща нужда от транспорт.

Роджър здраво стисна чашата си.

— Иска ти се — заяви той и едва не удави околните във вонящия си на текила дъх. — До дъно!

Джош беше прекалено пиян, за да си спомня как се бе стигнало до този двубой по надпиване с играещия голф пилот от военновъздушните сили — порода, която флотските летци ненавиждаха. Знаеше единствено, че като най-млад пилот в тяхната ескадрила, беше длъжен да защити честта си. Трябваше да напие пилота от военновъздушните сили до безсъзнание. Иначе колегите му от ескадрилата щяха да го спукат от подигравки.

Макар Роджър да си седеше неподвижно, Джош кой знае защо го виждаше леко изкривен на една страна. Чувстваше се като по време на нощен полет, по време на който му се налага да намери хоризонта без помощта на уредите от контролното табло. А това беше просто невъзможно. Той обаче беше пилот от Флота на САЩ, а това означаваше, че принадлежи към най-елитната група пилоти, извършващи най-рискованите полети в света. Щом беше в състояние да приземи самолет върху палубата на движещ се в океана самолетоносач, той със сигурност щеше да успее да изпие още една чаша текила.

Вдигна чашата, преизпълнен с благодарност, че е в състояние да намери устата си, и гаврътна текилата наведнъж. Още преди половин час се бе лишил напълно от вкусовите си рецептори и сега поглъщаше парещия алкохол като вода.

Двамата с Роджър стовариха чашите си върху масата и преплетоха пламналите си погледи. Образът на Роджър отново се килна на една страна. Опитвайки се да се съсредоточи, Джош пое дълбоко въздух и запя „Мери Ан Барнс, кралицата на всички акробати“ с ясния си и чист глас, който му беше спечелил мястото на солист в хора на Военноморската академия. Не че би признал този факт от биографията си пред когото и да било от тук присъстващите.

Роджър, за да не остане по-назад, запя с ужасния си, но твърде висок тенор, песента на военновъздушните сили за необятното синьо небе.

Колегите на Джош запяха заедно с него „Мери Ан Барнс“, но Роджър не се предаде, а зарева още по-силно.

Рейчъл вдигна ръце от тях и, преизпълнена с отвращение, се отдалечи от масата им.

Образът на Роджър се килна под още по-остър ъгъл и Джош си помисли, че е започнал бавно да се плъзга надолу към палубата. И тогава изведнъж осъзна, че се движеше не той, а Роджър. По средата на втория куплет на лицето на Тинкър се изписа замаяно изражение, той подбели очи към тавана и припадна. Захлупи се напред, удари чело в масата и събори на земята празните чаши. Слава богу, помисли си Джош.

Пилотите дружно заръкопляскаха и се струпаха около масата. Всички до един се наведоха, за да го потупат сърдечно по гърба. Щеше му се да не го блъскаха толкова силно, защото се опасяваше, че всеки момент ще повърне. Джош обаче бе твърде горд и за нищо на света не би позволил на новите си колеги да го гледат как излива обратно погълнатия алкохол. Затова само се ухили и стисна зъби.

— Хайде да довършим този тук — предложи Джош.

— Добра идея. — Лейтенант Беки Кент-Добиас, офицер за електронно заглушаване от Самамиш, Вашингтон, издърпа тениската на Бел с логото на Военновъздушните сили на САЩ през главата му. Той само измърмори някаква ругатня, но не се събуди. Съпругът на Беки, Том, облечен с цивилни дрехи, измъкна отнякъде крем за бръснене и самобръсначка и ги подаде на Джош.

— На теб се падна честта — заяви той.

— Благодаря, сър. — Джош се надяваше, че не е чак толкова пиян, че да нарани сериозно един пилот от военновъздушните сили. Внимателно огледа Бел, който сега се бе излегнал назад на стола и лицето му сочеше към тавана. Какво толкова, по дяволите!

Джош бавно обиколи жертвата си. След това намаза с крем за бръснене лявата вежда на Роджър и, само с едно точно и прецизно движение, я обръсна.

Последваха нови аплодисменти и одобрителни възгласи.

— Идеално! — заяви Джош, приковал поглед върху лицето на жертвата си.

— Почти. — Беки пристъпи напред. В ръката си държеше черен маркер. С големи печатни букви изписа „Запиши се във флота“ върху голите му гърди. — Е, сега вече е идеално — заключи тя.

Някой от колегите му направи няколко снимки на Роджър за албума на ескадрилата. След това го натовариха, полузаспал, в чакащото такси.

— Съжалявам за брат ви, мадам — рече Джош и погледна госпожа Уилис. Надяваше се жената да прояви разбиране. Все пак беше омъжена за човек, който пилотира „Праулър“. И друг път е ставала свидетел на подобни забавления. Дари я с най-лъчезарната си усмивка, макар да бе наясно, че усмивката му може и да е леко изместена от центъра. Отдавна бе престанал да чувства лицевите си мускули.

Тя потвърди подозренията му като килна глава на една страна и избухна в смях.

— Ти кога пристигна тук, Лам?

— Едва преди няколко дни, мадам. — Артикулираше внимателно всяка дума, опитвайки се да не звучи чак толкова пиян. — Много съм благодарен, че мога да летя заедно с „Ястребите“. Най-добрата ескадрила във флота на Съединените щати.

Тя присви очи и го изгледа изпитателно.

— Срещали ли сме се преди?

Охо, мислено възкликна Джош. Беше очаквал този въпрос, но не чак толкова скоро.

— Защо питате?

— Напомняте ми за някого.

Не думай, помисли си той.

— Имаш ли момиче, което да те очаква някъде? — продължи да разпитва тя.

— Не, мадам. Точно в момента най-интимната ми връзка е с лоста на моя изтребител.

— Много добре — намеси се Марти Търнбул. — И така трябва да си остане. Мадам, мисля, че е време да си вървим. За наш късмет дойдохме пеша и аз зная обратния път.

Рейчъл накара Джош да й обещае, че през някой свободен уикенд ще покара водни ски с децата. Тя се опитваше да се държи като майка с летците от ескадрилата и особено с новаци като Джош. А той, който беше луд по децата, веднага прие предложението.

— Благодаря за поканата, мадам. Непременно ще дойда.

— Но при едно условие — да си напълно трезвен.

— Да, мадам.

Сбогуваха се с домакините си и излязоха навън. Джош вдиша дълбоко хладния нощен въздух с надеждата, че може да му помогне да изтрезнее. В другия край на базата се появи самолет и започна да се снижава за кацане. Самолетът беше огромен и Джош си помисли, че сигурно е „П-3“, който извършва нощни полети.

— Сигурен ли си, че знаеш пътя до ергенското общежитие? — Той се обърна към Търнбул, известен повече с позивната си Бул^[3].

— Можеш да се обзаложиш на това. Но трябва да те предупредя, че до там има много път.

Все едно че трябва да изкача Еверест, помисли си Джош, насочил разфокусирания си поглед към отдалечената сграда.

— Няма нищо. И без друго никой не ме очаква у дома. — Джош произнесе последните думи без капка самосъжаление. Беше доволен, че прекарва много часове във въздуха. А той бе дошъл тук точно за това.

— Умно момче — отбеляза Бул. — Стой надалеч от брачните окови.

— Защо си толкова негативно настроен към брака, Бул? — попита Джош.

— Когато човек е сам, животът му е простичък и ясен. Няма кой да разбива сърцето му. Пък и единствения човек, когото може да нарани, е самият себе си. Съпругата, която те очаква у дома, те разяжда жив. Трудно е да изпълняваш рисковани полети, когато съзнанието ти е заето с онова, което се случва у дома.

— Ти това от опит ли го знаеш?

— Да, имах съпруга и по време на плаване мислех единствено за нея. Преди да отплавам й подписах генерално пълномощно, за да може да се грижи за бизнеса докато ме няма. Оказа се обаче, че тя използвала пълномощното, за да изпразни банковата ми сметка и да избяга с най-добрия ми приятел.

Джош безуспешно се опита да измисли нещо в отговор.

— По дяволите, Бул. — Нищо друго не му дойде на ум. Дори и трезвен като краставица не би могъл да измисли нещо по-умно. Подобно предателство му се струваше ужасно. Най-страшния кошмар на всеки мъж.

— Ола-ла! — възкликна Бул, загледан в някаква кола, която се появи иззад ъгъла и тръгна бавно по улицата. — Тези са от военна полиция.

— Но ние не правим нищо нередно… — Джош рязко замълча, когато фаровете на патрулната кола осветиха някаква пощенска кутия, върху която със светлоотразителни букви бе изписано името „Бенет“.

Джош изведнъж изтрезня, отърсил се мигновено от приятната еуфория, предизвикана от погълнатата текила. Напрегна се като флотски юнкер, очакващ проверка.

Значи това била къщата на Стив Бенет. Сега, когато вече знаеше къде живее, този човек изведнъж му се стори много по-реален и истински.

Двамата с Бул забавиха крачка. Тъмната кола спря на алеята пред къщата на Бенет.

— Чудя се какво ли означава това — промърмори Бул.

Прекосиха улицата в момента, в който военните полицаи излязоха от колата и отвориха задната врата. Джош прикова поглед върху тийнейджърката, която се измъкна от там. Момичето се държеше спокойно и уверено, независимо от факта, че военните полицаи я ескортираха до входната врата на къщата.

Лампите на верандата светнаха и един висок силует се появи на вратата. Беше бос, облечен с долнище на пижама и тениска. Като всеки друг мъж.

Мили боже, помисли си Джош, когато за пръв път го видя на живо. Това е той. Почувства, че му се гади неудържимо и реши на часа, че ще отложи неизбежното колкото е възможно по-дълго. Изобщо не очакваше с нетърпение срещата с Бенет.

— Виж ти, виж ти… Кой би предположил? — промърмори Бул, който изобщо не бе забелязал вълнението на Джош. — Заместник-командирът на авиационния отряд на самолетоносача си има неприятности.

Бул просто не можеше да си представи колко е прав!

Сега, когато видя Бенет на прага на къщата му, Джош започна да го възприема по нов начин. До този момент за него Бенет беше като икона. По-голям от самия живот. Точно в този момент обаче, той му изглеждаше просто човек. Като всички останали.