Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (23)

6.

Позната миризма на дървена вакса и застояла пот обгърна Джош, когато пристъпи в големия физкултурен салон на гимназията. Пропускаше цял следобед от обучението си, но това тук беше сред задълженията, от които никога не клинчеше. Преди девет години един офицер по приема от военноморската академия промени живота му. И той никога не го забрави. Съзнаваше, че сега е в състояние да помогне на някой млад човек и тази мисъл му доставяше огромно удовлетворение. Джош обичаше флота. Обичаше и децата и смяташе задълженията си на съветник по приема за привилегия.

Облечен беше с униформа и съзнаваше, че твърде силно се набива на очи. Въпреки това разбираше, че външният вид е от особено значение при всяка среща с кандидати за академията. Днес възнамеряваше да изнесе една кратка информативна лекция, а след това да подложи кандидатите на изпита за физическа пригодност и подготовка.

В куфарчето си носеше шест комплекта документи — по един за всеки ученик. Току-що ги бе получил и все още не бе намерил време, за да ги прочете, но дори и без да е проучил кандидатите, Джош си даваше сметка, че шансовете не са на тяхна страна. Във военноморската академия се влизаше по-трудно отколкото в колежите от Бръшляновата лига^[1], а процедурата по приема беше замислена така, че да елиминира непригодните и да остави в надпреварата само най-обещаващите младежи.

Пет от шестте кандидати го очакваха. Стояха с ръце на кръста и нервно пристъпваха по излъскания до блясък под. Облечени бяха с шорти и тениски. В мига, в който го забелязаха, преустановиха всякакви разговори и застанаха мирно.

Всичките са момчета, отбеляза Джош. А четирима от тях изглеждат доста прилични спортисти. Джош обаче знаеше от собствен опит, че само спортните постижения не са достатъчни, за да им осигурят прием в академията. И побърза да им го каже още с уводните си думи.

— Когато бях в последния клас на гимназията, момчета, си мислех, че съм постигнал всичко необходимо, за да ме приемат в академията — рече им той. — В училище получавах високи оценки, изкарах високи резултати на приемните изпити, притежавах дипломи от отборите по лакрос и баскетбол. Учителите ми написаха блестящи препоръки. Колко от вас могат да се похвалят с такива резултати?

Едното момче веднага вдигна ръка. Останалите трима колебливо го последваха.

— Това е добре. Но знаете ли какво? Просто не е достатъчно. Човекът, описан във всичките тези дипломи, характеристики и препоръки, е само част от онова, което търси флотът. Трябва толкова отчаяно да желаете да успеете, че да сънувате надпреварата всяка нощ. Трябва да сте подготвени да се изправите срещу приятелите и враговете си и срещу всичките онези представители на колежите, които ви предлагат безплатно обучение, само за да играете в някой от отборите на колежа в продължение на четири години.

Бавно огледа лицата им.

— Как се справям до тук?

Те само кимнаха и той продължи с лекцията.

— Добре. Моята роля е да се погрижа всички вие да попълните документите си за кандидатстване според изискванията. — Остави куфарчето си на пода до стената. — След изпита за физическа подготовка ще се срещна индивидуално с всеки един от вас. А сега предлагам да започваме. — Погледна към списъка, който бе получил. — Адамс.

— Сър! — Нисичко, но изключително здраво и мускулесто момче пристъпи напред. Борец, реши Джош.

— Бенет. — Почувства се странно докато произнасяше това име. Все още не беше прочел документите на този кандидат, но вече беше наясно, че става дума за сина на Стив Бенет. Напрегна се, но изпита и любопитство. Огледа момчетата, опитвайки се да го разпознае, но те му изглеждаха твърде еднакви.

— Бенет не е тук — обади се най-едрото от момчетата — футболист, който сякаш току-що бе слязъл от рекламен плакат на академията.

Джош не знаеше как да реагира на тази новина, затова просто продължи нататък.

— Краудър.

— Тук, сър. — Футболистът изпъна рамене. Облечен беше със сив екип и чисто нови маратонки „Найк“. Това беше единственият син на командира на авиационния отряд. Момчето очевидно съзнаваше положението си и се държеше подобаващо.

Джош кимна.

— Джонсън.

— Сър! — Напред пристъпи едно стройно и срамежливо на вид цветнокожо момче.

— Лопес.

— Сър! — Джош отбеляза, че майката на момчето сигурно му бе помогнала с обличането. Гащетата, тениската и скъпите гуменки идеално се съчетаваха по цвят. Момчето обаче очевидно не притежаваше никакви атлетични качества.

— Пинчът — извика Джош и кимна на последното момче, което притежаваше висок ръст и грациозност, присъщи за баскетболист.

— Да, сър.

Джош погледна часовника си. След около тридесет секунди Бенет можеше да се смята официално за закъснял. А това закъснение щеше да бъде отбелязано в доклада му до комисията по приема.

— Радвам се, че всички вие сте толкова силно мотивирани — рече Джош и извади комплект формуляри. — Струва ми се, че е време да започваме. — Взе документите на Бенет и отново погледна часовника си. Това закъснение нямаше да се отрази добре на сина на Бенет. Но пък, от друга страна, как би изглеждал в очите на останалите кандидати, ако си позволеше да наруши правилата заради него?

Оставаха още пет секунди. Четири…

— Е, по всичко личи, че Бенет няма да се яви. Хайде да…

— Извинете ме. — Едно високо и русо момиче влезе в салона.

Момчетата до едно изпънаха рамене и се изпъчиха.

— Госпожице, тук сме заети и…

— Аз съм Ема Бенет — прекъсна го тя, приковала върху него напрегнатия си поглед. Очите й бяха сини като океана. Сини като… неговите. Спомни си онази нощ в края на лятото, в която видя военните полицаи да водят дъщерята на Бенет в дома й. Наистина ли беше тя?

Лицето на Джош по никакъв начин не издаде вълнението му. Освен това не можеше да каже и думичка на това момиче. Стив Бенет беше човекът, който трябваше да реши дали да разкаже на дъщеря си за него.

— Бенет — започна той и я погледна право в очите. — Ние току-що решихме, че сигурно няма да се появиш.

— Всъщност, сър, аз…

— Закъсняваме — рязко я прекъсна Джош. — Влез в строя.

— Но аз не съм тук заради изпита. Дойдох само да ви кажа, че…

— По дяволите, казах да влезеш в строя! — излая Джош, който инстинктивно разбираше, че ще е най-добре, ако се отнася с нея както с всеки друг кандидат. — Или смяташ, че си по-специална?

Тя замръзна и прикова върху него гневния си поглед. В очите й проблесна нещо. Предизвикателство? Без да сваля погледа си от него, тя тръгна към тях. Движеше се с изумителна грация и лекота. Прилича на кралица, помисли си Джош, докато я наблюдаваше как оставя раницата си на пейката и изхлузва якето от раменете си. А след това, с приковаващ вниманието замах, смъкна долнището на анцуга си и остана по шорти за тенис.

Едно от момчетата зад Джош тихичко изпъшка. Джош почувства неочаквано желание да я защити и предпази.

— По-спокойно, човече — промърмори през зъби той. После отново насочи вниманието си към нея и извика: — Побързай, Бенет.

— Единствената причина, поради която дойдох тук е да ви кажа…

— Млъкни и влез в строя.

Вирнала високомерно глава, тя се присъедини към зяпналите я момчета. Краудър й прошепна нещо, но тя само сви рамене и погледна встрани. Безброй въпроси се завихриха в главата на Джош. Какво ставаше тук, по дяволите? Питаше се каква част от истината е известна на това момиче. Дали Бенет е разказал на семейството си за него? Затова ли дъщеря му се държеше толкова враждебно?

Наложи си да се концентрира върху предстоящия изпит. От това зависеше бъдещето на тези деца и той беше длъжен да си свърши работата както трябва. Едно по едно момчетата изпълняваха упражненията, а той отбелязваше резултатите им върху официалните формуляри, които щеше да изпрати в академията. Кандидатите трябваше да покрият серия от нормативи — лицеви опори, хвърляне, бягане, скачане. Четири от момчетата се представиха добре. Особено Краудър, който изпълни всичко с лекота и дори не се изпоти. Лопес се оказа проблем. Когато пропадна и на третото упражнение, той избухна в сълзи, неспособен да овладее яростния си гняв. Джош предпочете да не коментира. Просто попълни формуляра с резултатите му и приключи.

Ема Бенет се оказа голямата изненада на деня. Резултатите й се оказаха значително по-високи от нормативите за жени. Канеше се да я поздрави за отличните постижения, когато я забеляза, че виси, стиснала с ръце най-горното стъпало на шведската стена — изключително тежко упражнение, заради което отпадаха поне половината от жените, кандидатстващи в академията. Цялото й тяло трепереше от усилието.

— Какво правиш, Бенет? — попита Джош.

— Броя.

Той погледна хронометъра в ръката си. Висеше там вече почти цяла минута.

— Знаеш ли какви са нормативите?

— Не.

— Е, вече можеш спокойно да слезеш от там, Бенет. От теб се изисква да останеш в това положение само дванадесет секунди.

Тя се пусна и леко се приземи на дюшека. Предпазливо разтърка дланите на ръцете си. Разкърши рамене, след което, с овладяната си походка на кралица, се присъедини към останалите кандидати. Джош им благодари и ги окуражи да дадат всичко от себе си и на останалите етапи от кандидатстването им.

— Някакви въпроси?

Мълчание.

— Добре. В такъв случай ще изпратя формулярите с резултатите за физическата ви пригодност в академията. Освен това ще насроча интервю с всеки от вас, което ще проведем през идните няколко седмици. Вие ще трябва да изпратите съответните материали до сенаторите Мърей и Кантуел, както и до депутата от долната камара Ларсън, защото за кандидатстването ще ви е необходима и номинация от член на Конгреса. Отново ви напомням, че институцията, в която кандидатствате, предлага най-трудното и тежко обучение. Забравете „Харвард“, „Станфорд“, и „Джорджтаун“. Стандартите на военноморската академия са по-високи, защото те включват цялостна оценка на личността на кандидата — интелигентност, лидерски качества, атлетичност, способност за оцеляване. И всеотдайност. Пълна всеотдайност. — Раздаде им копия от формулярите, в които бе вписал постигнатите от тях резултати. — Свободни сте.

Те се засуетиха, прибирайки раниците и чантите си с учебници. Джош срещна погледа на Ема.

— Госпожице Бенет, може ли да поговорим?

Тя го изгледа хладно, след което сви рамене и изчака момчетата да си тръгнат.

— Днес се представи много добре, Бенет — рече й той. — Как върви останалата част от кандидатстването?

— Все още не съм изпратила нужните документи — информира го тя.

— Някакъв проблем ли има?

Тя се изсмя. Кратък и саркастичен смях.

— Какъв е проблемът, Бенет?

— Да. Има проблем. Аз не съм кандидат за академията.

— Съдейки по резултатите, които постигна преди малко, мисля, че си.

— Вие дори не ме познавате. Ами ако се окаже, че имам ниски оценки в училище и калпави резултати на приемните тестове?

— Едва ли. — Блъфираше, но изражението й му подсказа, че не греши. — Какъв е успехът ти в училище?

— 3.8^[2].

Това беше доста над минималния успех, който се изискваше за кандидатстване в академията.

— Ами резултатите от теста за кандидатстване в колеж?

— Постигнах 1425 точки на САТ^[3].

— И какво те притеснява тогава?

Тя погледна към купчината папки, които бе струпал върху пейката.

— Очевидно не сте ги чел.

— Получих ги едва тази сутрин.

— Е, ако си бяхте направили труда да ги разлистите, щяхте да видите, че не съм кандидат за академията.

Той намери папката с името Бенет и я отвори.

— Вие имате брат.

— Близнак. Той кандидатства, не аз.

— И защо тогава не се появи днес?

— Аз съм му сестра, не бавачка. — Говореше рязко и очевидно целеше да го засегне.

— Тогава защо изобщо се появи тук? — попита я той. — Защо положи изпита?

— Вие изобщо не ми дадохте възможност да ви обясня. През цялото време крещяхте заповеди.

— Значи казваш, че не се интересуваш от академията?

— Бинго! — Наведе се и взе раницата си. Вирна високомерно глава и тръгна към вратата.

— И защо не? — високо попита Джош.

Тя се спря и се обърна.

— Какво?

— Защо не си сред кандидатите?

За пръв път от началото на срещата им тя като че ли не знаеше какво да отговори.

— Предполагам, че… ами просто никога не съм се замисляла за това.

— А би трябвало.

Може би се дължеше на светлината, но в един кратък миг му се стори, че лицето й светна. Джош изпита необяснима връзка с това непокорно и войнствено настроено момиче, което познаваше едва от няколко минути. Всеки път, когато я погледнеше изпитваше чувството, че се гледа в огледалото и вижда своите собствени надежди, страхове и съкровени мечти.

След това моментът отмина и в очите й отново запламтя неприкрита враждебност.

— Защо? За да стана като теб ли? — рязко попита тя, обърна се и бързо излезе от салона.

Тя знаеше. Джош хукна след нея и отвори със замах тежките дървени врати на комплекса. Дъждът бе престанал, но небето бе все така навъсено, а земята мокра и разкаляна.

— Бенет? — извика той.

Тя се спря, извърна се едва-едва и го погледна през рамо.

Джош й подаде формуляра с резултатите от физическата й пригодност.

— Ще имаш нужда от това копие.

Тя го взе, но изобщо не го погледна. Очите й бяха приковани върху лицето му. Чувството за нереалност, което изпитваше от мига, в който прочете името Бенет в списъка на кандидатите, се засили. Спомни си, че докато растеше, постоянно копнееше за братя и сестри. Беше убеден, че те щяха да запълнят дните на самотното му детство с чувство на принадлежност, което така и не бе изпитал като единствено дете в семейството.

А ето че сега тя стоеше пред него. Неговата сестра.

— Трябва да вървя — заяви тя, обърна се и бързо се отдалечи.

Той ускори крачка и я догони.

— Справи се страхотно, Бенет — повтори Джош. — И не го казвам просто ей така. Не бих искал да се откажеш от академията само заради мен.

— Казах ти вече, че изобщо не съм имала намерение да кандидатствам в академията. Брайън е този, от когото се очаква да учи там, но той просто не успя да дойде днес. Той обаче е изключителен атлет, далеч по-добър от мен и…

— Той ли те изпрати да ми кажеш всичко това?

Тя отново спря и го измери с презрителен поглед.

— Не. Но ми се струва, че можеш и сам да се досетиш за причината за отсъствието му. Сър. — Почтителното обръщение в устата й прозвуча като обида. — Това, че ти реши да се появиш изневиделица в живота ни, не означава абсолютно нищо. Татко не е виновен, че онази жена го е напуснала и дори не си е направила труда да му съобщи, че има син. Затова не си мисли, че присъствието ти тук може да ни накара да се срамуваме, или пък да се чувстваме неудобно. — Тя постепенно извисяваше глас по време на тази тирада. Накрая обаче не издържа и избухна в сълзи.

Джош стоеше до нея напълно безпомощен, ужасен от сълзите й, но и дълбоко трогнат от мъката на това непознато момиче, което беше негова сестра.

— Ей, не съм тук, за да ви причинявам проблеми. Кълна се. Отидох да се видя с баща ти, само защото съм разпределен да летя в ескадрилата, която той командва.

Тя избърса лицето си с ръкава на анцуга си.

— Изобщо не предполагах, че ще се разстроя толкова много от случилото се.

— Не съм искал да разстройвам когото и да било. Човекът, който ме отгледа… той е моят баща, а не Стив Бенет.

Тя замълча и дълго не каза нищо. След това го погледна.

— Изглеждаш точно като него.

Той кимна и се загледа към игрището, където тренираше отборът по футбол, а играчите, осветени от силната светлина на лампите, приличаха на бели привидения.

— Така е, но не мога да направя нищо, за да променя това. Виж, Ема. — За пръв път я нарече по име. — Имах страхотни родители. И никога не съм почувствал нужда от истинския си баща.

— Заради него ли постъпи във флота?

— Не. Направих го заради себе си.

— Татко винаги е искал синът му да постъпи във флота.

— Аз не съм негов син. Но знаеш ли какво? Обзалагам се, че ще бъде също толкова щастлив, ако дъщеря му поеме по пътя му.

Тя само поклати глава.

— Това няма да стане.

— От теб ще излезе страхотен курсант, Ема.

— Откъде знаеш?

— Прекарах четири години от живота си в академията. И зная какви качества трябва да притежава човек, за да учи там. Готов съм да се обзаложа, че ти ги имаш.

— Ами ако не искам да уча в академията?

— Ами недей тогава. Курсантите полагат клетва да служат на отечеството си едва в началото на третата си година в академията. Но нищо не ти пречи да опиташ поне. — Почувства, че момичето започва да се колебае. Големите й сини очи обаче не изразяваха нищо. — Не се отказвай от възможността да си осигуриш този избор, Ема. Защото човек никога не знае…

Тя стоеше съвършено неподвижно в припадащия мрак. Беше студено и дъхът й образуваше облачета пара. Тишината бе нарушавана единствено от ударите и сблъсъците на футболистите на терена и от пронизителната свирка на треньора им.

— Ема?

— Искам да се закълнеш, че няма да кажеш нито думичка за това. На никого.

— За това, че кандидатстваш във военноморската академия?

— Да.

— Защо?

— Просто цялата работа ми се струва твърде шантава. Освен това не искам да разочаровам родителите си, ако не успея.

— Това няма да се случи. — Джош инстинктивно разбираше, че това момиче няма как да се провали.

— Освен това не искам да се чувствам длъжна да постъпя в академията, ако ме приемат.

Джош си припомни битката, която бе водил с родителите си относно избора на колеж, когато беше на нейната възраст. Може би такива спорове възникваха в повечето семейства.

— Добре. Имаш думата ми.