Джаклин Брискин
Хроника на страстта (69)

9

След месеците, прекарани над счетоводната книга, всеки удар на кирката бе истинска агония. Дори след шест седмици работа усещаше мускулите на гърба си неукрепнали. Беше свалил ризата. Потната долна фланела с дълги ръкави бе залепнала за тялото му. Пот бе избила по челото му. На пет метра дълбочина вонята на катран вече бе потискаща. Това бе мръсна, робска работа. И въпреки това 3-те В, който никога не бе обичал самоцелния физически труд, не бе изпитвал такова перверзно удоволствие. Самият той бе изненадан, че склонността му към мечтателна инерция бе завинаги преодоляна чрез подтика на изобретателния ум.

Облегна кирката в стената на изкопа и почна да пълни двете големи кофи с пръст, просмукана от катран. Стените на шахтата с размери метър и половина на два бяха укрепени с дървено скеле, което му служеше и за стълба. Посегна към кофата и изръмжа, ръката му поддаде. „Трябва да се храня добре“ — помисли си той.

Изпаренията притъпяваха апетита му и той трябваше да си напомня, че е време за храна. Започна да се изкачва, но спря, за да хване кофата с две ръце.

Мускулите на бедрата и стомаха му се напрегнаха от усилието. Напъна се, за да вдигне тежката кофа на повърхността.

Изведнъж видя до мръсните си ръце други, загорели и чисти, които обхванаха кофата. Тежестта изчезна и той се взря в сините очи на Бъд.

Мислите му запрепускаха. „Бъд? Днес е 1 май. Трябваше да се върнат след две седмици. Трябваше да съм открил петрола, преди да се върнат.“ Косата му настръхна. „И костюмът му очевидно е шит в Лондон. Последния път, когато го видях, беше гол и белеше портокал.“

— Пусни я — каза Бъд.

3-те В пусна кофата. Сухожилията по ръцете на Бъд изпъкнаха като въжета. Той с лекота издигна кофата и я остави на земята. 3-те В излезе от шахтата.

Без да обръща внимание на катрана по дрехите на брат си, Бъд го прегърна. В прегръдката му се усещаше мъжка непохватност, но очите му се навлажниха. 3-те В забрави съперничеството, ревността, плановете да посрещне по-големия си брат с петролен кладенец почти на прага на къщата си. „Седем години — мислеше 3-те В. — Цели седем години.“ Сграбчвайки раменете на Бъд, той отговори на прегръдката. В тази среща обичта на 3-те В беше чиста и неопетнена.

— Трябваше да се върнеш в петък след две седмици — каза 3-те В, когато се разделиха.

— Качихме се на кораб, който тръгваше по-рано. Бързахме да видим Чарли Кингдън. Имаш страхотно момченце.

— Нали?

— Да, наистина.

— Кога пристигнахте?

— Със сутрешния влак и дойдохме направо тук.

— Тогава Амели — рече 3-те В малко умърлушен — сигурно е при Юта.

— При Юта и сина ти. Сигурно беше време за обяд. Нашият Чарли Кингдън наддаде вой и тримата изчезнаха някъде. И аз дойдох да видя парцела.

Бъд се покачи на натрупаната купчина пръст и катран. Гласът му прозвуча от високото:

— Страшна къртица си, 3-те В. Не си ли чувал, че има някакво ново приспособление?

Шеговитият тон на Бъд върна 3-те В в детството. Част от топлинката се стопи и 3-те В съжали за загубата.

— Петролът не е надълбоко — отговори той.

Бъд седна върху натрупаните дъски и отвори кутията с храната на 3-те В.

— А да видим какво има тук?

— Хляб и сирене.

— Обичам хляб и сирене. Ще ми дадеш ли малко срещу нещо за пийване? — Бъд извади плоско сребърно шишенце от джоба си и отвори капачката. — Наздраве! За здравето на Чарли Кингдън ван Влайът. — Отпи голяма глътка и подаде шишето.

— За Чарли — каза 3-те В и отпи от мекото питие, затоплено до телесната температура на брат му.

Бъд си отчупи малко сирене и подаде по-голямото парче на брат си. Отчупи си и от прясно опечения бял хляб на Юта.

— Какво те кара да си толкова сигурен, че тук има петрол, братче? — Гласът му звучеше закачливо, но лицето му бе напрегнато, сериозно.

Никой, дори Юта, не му беше задавал този въпрос.

Дъвчеше сиренето си разсеяно.

— През тези седем години научих повече неща от когато и да било. И най-вече изучавах геология. Знаеш какво имам предвид. Как са формирани планините, реките, долините, как са възникнали пластовете на земята, залежите от минерали, въглища и петрол. Знаеш ли какво е петролът, Бъд?

— Имам чувството, че сега ще науча.

— Мястото, на което се намираме сега, не е било суша — започна 3-те В. — Преди милиони, милиони години, континентите вече са били оформени, но границите им са били други. Тихият океан е покривал всичко тук.

— Шегуваш ли се? Откъде знаеш?

3-те В постави няколко изцапани с пръст предмета върху парче вестник. Вдигна вкаменена мидена черупка.

— Днес намерих това. На около четири й половина метра дълбочина. — С показалец, мръсен като самата черупка, посочи няколко отпечатъка. — Виждаш ли? Това е вид мида. Живяла е и умряла, преди човекът да ходел изправен. Ето това е петролът. Милиарди малки морски същества, които са живели и измрели, после са потънали на дъното на океана, за да се смесят с калта, и са се разцепили.

— Защо в Лос Анджелис има само сухи кладенци? — запита Бъд и 3-те В си спомни прагматичния ум на брат си, който винаги се насочваше към същността на всеки въпрос.

— Не знам. Вероятно сондите не са поставяни където трябва.

— Може би номерът е в копаенето на ръка? — попита отново шеговито Бъд.

— Почвеният слой тук е много дълбок — отговори 3-те В, за да избегне факта, че не можеше да си позволи сонда. — Залежите са отдолу, над вулканичния слой.

— Освен това на теб са ти приятни физическите упражнения.

3-те В се изчерви, преглъщайки гнева си, който беше детска реакция.

— Как беше пътуването?

Бъд се засмя.

— Е, това бе първата истинска отпуска, която съм имал. А татко ми пишеше всеки ден, за да накара мозъка ми да работи. Иска да му предложа идеи, за да те върне към нормалния живот.

— Не можеш нито да кажеш, нито да направиш нещо по този въпрос.

— Попита ме какво правя аз. Сега говорим за мен. Татко пренебрегва два основни факта. Аз винаги с удоволствие съм рискувал, но при мен рискът никога не е бил истински. Аз не мога да губя. Страхувам се, ужасно се страхувам да губя. И затова печеля. Трябва да печеля. И другото, което татко забравя, е, че петролът е в кръвта ми. Аз съм стар труженик на този фронт.

— Вярно. Ти нали работеше на сондата в Нюхол. Бях забравил. — 3-те В се изчерви от притеснение. Колко надуто трябва да са звучали обясненията му, след като Бъд е бил вътре в работата. — Наистина съм голям глупак, преструвайки се на университетски професор.

— Има и още нещо, което е характерно за мен. Имам желание да уча. 3-те В, престани да се чувстваш зле. Работех в отдела на Ван Влайът, който снабдяваше сондите. Спомняш ли си? През цялото време слушах какво си говорят сондьорите. Но не чух нито един да каже, че басейнът на река Лос Анджелис някога е била дъно на море. Когато работех в Нюхол, научих, че наличието на катран може да означава наличие на петрол. Но никой никога не ми обясни защо. — С лъснатата си обувка ритна бучка пръст, просмукала от катран. — Това е най-добрият знак. Така че тук стои един нефтеник, готов да рискува заедно с теб. Какво ще кажеш да си купим сонда?

3-те В остана с отворена уста. „Сонда — разсъждаваше той. — Ние?“

— Имаш нужда от партньор — добави Бъд. — Знам, че не можеш да си позволиш сондата сам.

В този момент 3-те В изпита победата от отмъщението, че Бъд, практичният Бъд, му е повярвал, взел го е на сериозно. Защото не само Хендрик го считаше за луд.

Често хората от околността идваха до края на улица Колтън и той чуваше цъкането им, отекващо в празното пространство. Не се научи да понася подигравките.

Фактът, че преуспелият по-голям брат вярваше в него, възроди топлината му към Бъд. Но в следващия момент си спомни за Амели. И разбра, че никога не би приел предложението. „Как мога да стана партньор с човека, който прелъсти моето момиче? Момичето, което смятах за толкова младо, че се страхувах да му разкрия дори чувствата си. Мъжът, към когото изпитвам такава дълбока завист и на който трябва да докажа своето превъзходство.“

— Благодаря ти за доверието, но…

— Хайде, 3-те В. Говоря сериозно.

— И аз. Трябва да се оправя сам.

Бъд вдигна шишенцето и изгледа 3-те В с дълъг, изпитателен поглед. После го пусна в кутията за храна и когато среброто издрънча, 3-те В погледна към него и видя, че носеше неговите инициали — 3-те В.

— Не разбрах, че е за мен. Благодаря.

— De nada.

— Бъд, ти си единственият човек, който повярва в мен, а това значи много.

— Ние ще бъдем партньори — отвърна той без никакво съмнение. — Можеш да разчиташ на това. — Стана и изчисти трохите от добре ушития костюм. — Племенникът ми трябва да е приключил с обяда си. Хайде да се върнем у вас.

„Амели — помисли си 3-те В и преглътна с усилие. — Срещата с нея винаги ще бъде болезнена. Как може да се срещна така, изцапан с катрана, мръсен, нещастен неудачник? Следващата седмица, когато стигна до нефта, ще мога да я погледна.“ — Обаче разбираше, че това беше смесица от детска надежда и опит да се избегне неизбежното.

— Трябва да продължа работата си — каза той. — После ще се стъмни.

— Изплюй камъчето — рече Бъд с нисък прегракнал глас.

— Какво?

— И аз питам какво. Ти ще ми кажеш. Защо да не можеш да се върнеш вкъщи. Толкова ли ще ти коства? Толкова ли си зает с този трап, та не можеш да отделиш половин час да поздравиш жена ми?

3-те В премигна. Никога не си бе представял колко много ще го заболи, когато чуеше тези думи, изразяващи принадлежност — жена ми.

Бъд стоеше с леко разтворени крака, събрал пръсти в дланите си. Стойката му бе заплашителна, но никога не бе насочвана срещу 3-те В. Като момче 3-те В познаваше брат си като свой защитник. Сега определи Бъд като много опасен човек, ако трябваше да се изправи срещу него. Но въпреки това отстъпи не от страх, а заради думите „жена ми“. Амели принадлежеше на Бъд, и толкова. Може би най-добре е да го види в най-лошия му вид, за да няма никаква опасност от копнежа, който изпитваше по нея. Той бавно вдигна избелялата си вълнена риза.

Бъд тръгна с бърза крачка по улица Колтън с нейните празни къщи. Когато стигнаха до булевард Уотър, хвана брат си за ръка.

— Това, което ще чуеш, го казвам само веднъж — започна той с тих, злобен глас. — Така че слушай внимателно. Жена ми имаше много трудни времена в Лос Анджелис и аз обещах на нея и пред себе си, че който я нарани или каже нещо срещу нея, ще бъде наш враг.

„Обичах я още когато ти не знаеше, че съществува“ — искаше да каже 3-те В. Но като че ли си бе глътнал езика. Не можеше да пророни и дума.

Входната врата на малката къщичка се отвори рязко. Юта с Чарли под мишница се появи на верандата.

— Чакахме ви! — Гласът й бе развълнуван. — Кафето е готово. 3-те В, побързай! Трябва да видиш подаръците. Такива прекрасни неща. И ние с Амели сме вече приятелки.

Усмивката на кръглото й лице бе топла и истинска.