Джаклин Брискин
Хроника на страстта (182)

7

На разсъмване Теса, облечена в плисирана пола и цветна блуза, слезе долу да занесе кафе на майка си. На входа се звънна. Очаквайки друг лекар, сестра, още медицински апарати от болницата, отвори вратата. 3-те В, който не бе сменил новите си, специално за вечерта дрехи, стоеше там и мачкаше в ръка шапката си.

Като я видя, изразът му се смени от смирение в тревога.

— Защо си станала? — попита той. — Къде е Кингдън?

Погледна го учудено. Като че ли земетресение бе разтърсило Лос Анджелис, срутило къщи и магазини, напукало паважа, а той не го беше усетил.

— Баща ми получи сърдечен удар — отговори тя.

Стъпките на 3-те В отекнаха тежко в сенчестия вътрешен двор. Отпусна се на един фотьойл. Обля го пот. Накрая попита:

— Тежък ли е?

— Лекарите не дават много надежда. — После гласът й трепна. — Чичо, ужасно го боли, но ще се оправи.

3-те В гледаше нагоре към широкото стълбище.

— Неразрушим. Винаги съм го мислил за такъв. Неуязвим. — Обърна се към Теса, кафявите му очи странно блестяха. Започна да говори тихо. — Винаги е бил такъв. По-големият брат, успелият по-голям брат, с когото съм измервал всичките си постижения. Моята мярка. Когато беше момче, всички го харесваха, мислех си, че в град като Лос Анджелис той ще стане известен. Мечтаех да победя враговете си в училище. Бъд бе този, който ме закриляше. Справяше се добре в училище — с лекота. Казах си: „Харвард“ ще докаже превъзходните ми умствени способности. — 3-те В въздъхна. — Винаги се мерех с него. Дори в годините, през които не бяхме заедно, той не излизаше от ума ми. При всеки мой провал си мислех: „Добре че го няма Бъд, та да не види.“ — 3-те В поклати глава. — Целият ми живот бе една надпревара и все сравнявайки се с летвата на Бъд. Как не разбрах, че умира?

— Жив е — каза Теса. — Чичо, мама обясни… за теб и нея.

3-те В подскочи.

— Затова дойдох. Кингдън тук ли е?

— Горе е, спи.

— Слава Богу. Не си легнах, чаках го. Като не се прибра вкъщи, много се притесних. Кара кола, като че ли лети със самолет. Има мъгла. Пие твърде много. А след това, което Юта изрече…

— Добре е — прекъсна го тя. — Ще остане в Грийнуд.

— Да живее тук ли?

— Докато татко се подобри. После ще се преместим.

3-те В я погледна. Веждите му, макар и удебелени с годините, бяха все така черни. Контрастът между тъмните рошави вежди и добре оформената бяла брада придаваха на вида му старозаветна сила. Теса, приседнала на табуретка близо до него, гладеше с ръце полата си.

— Амели ви е разказала, че преди да се родиш, аз… бях с нея, така ли?

— Веднъж — отговори Теса.

— Скъпа, беше девет месеца преди раждането ти.

— Знам.

— Каза го и на Кингдън, нали?

— На двамата.

— Трябва да му е било много трудно да се реши да се ожени за братовчедка си, а сега и това. — Гласът на 3-те В потрепери. — Не зная какво да кажа или да направя. Кингдън и ти да понесете наказанието вместо мен!

— Чичо, всичко е наред. Той… все още… ме обича. — Изчерви се, опитвайки се да бъде красноречива, и 3-те В си спомни, че онзи спи горе в леглото й.

Той също се изчерви.

— Не е толкова шокиращо. Ние сме женени.

— Кингдън повярва ли?

Отново поглади полата си.

— Да — тъжно отговори тя.

Докато говореше, 3-те В сви юмруци, разкъсван от спомена за бледото изпито лице на Кингдън, когато осъждаше Юта с опрощението. Не се учудваше вече. 3-те В сравняваше амбициозната Лайа и изисканата Теса и разбираше избора на сина си, но фактът, че Теса е негова дъщеря, го шокираше и ужасяваше.

Страхът от реакцията на Кингдън при неоспоримото разкритие на Юта го бе накарал да търси сина си в тази мъглива нощ. Поради този същия страх искаше двойката да разтрогне брака си. Това желание го разкъсваше.

Острият ум на Кингдън бе бариера, през която 3-те В никога не можа да проникне. Вдигна очи към овалното лице на Теса. „Толкова е нежна. Мога да я убедя.“

— Чичо — извика тя толкова високо, като че ли искаше да го обиди.

— Трябва да разбереш Юта. За нея съществува Господ, който наказва, който преследва грешниците вовеки веков. Тя вярва, че Кингдън е роден в грях, и винаги е имала за свое задължение да го спаси от проклятие. Чувства, че тя е наставникът на неговата безсмъртна душа. Той може би е най-искрено вярващият човек, когото познавам. Колкото по се отдалечава от църквата, толкова по-силно се свързва с нея. Звучи ли противоречиво?

— Винаги съм разбирала това.

— Тогава знаеш как му се е отрази истината, която чу снощи?

— Не е вярно — каза Теса. Гласът й бе решителен.

За първи път 3-те В видя в нея упоритостта на рода Ван Влайът, но не разбра, че с нея щеше да води много по-тежка борба, отколкото с Кингдън. Стана му още по-тъжно заради нея. „Горкото момиче — мислеше си той — Не може да си позволи да повярва.“

— Само ако имаше някакъв начин да докажа коя съм аз.

— Що се отнася до мен, ако никой не бе казал на Кингдън, аз щях да продължа да поддържам, че Бъд е твоят баща — говореше 3-те В със скръбен израз на лицето.

— Той е — отговори кратко Теса. Погледна вдясно от стълбището, като че ли там щеше да види Бъд. — Толкова е ужасно. Като си помисля, че през всичките тия години го е таил у себе си, защото е бил верен към мен. — Преглътна сълза. — С кислородна маска е. Дори не ме разпознава.

Без да скрива лицето си, се разрида.

— Повярвай ми, последното нещо, което искам да направя, е да се намесвам между теб и Бъд.

— Баща ми — поправи го тя.

— Кингдън не повярва на това — тихо каза 3-те В. — Теса, не можете да останете заедно.

— Историята е ужасна за него — призна тя. Плачът й пречеше да диша. — Разкъсва се от съмнения.

— Разбира се.

— Но каза на мама, че няма да ме остави. Каза ми никога, никога да не го отблъсквам — а и аз не бих могла. Чичо, не можем да се разделим.

— И двамата ужасно ви обърках. — 3-те В се наведе напред. — Може би затова не мога да се откажа.

Тя вдигна поглед нагоре и 3-те В разбра, че гледаше към вратата на стаята си, където спеше Кингдън.

— Няма смисъл да говорим.

— Теса…

— Той ме обича, желае ме и докато е така, не съм в състояние да го оставя.

— Ами съмненията му?

— Те ще го глождят независимо дали сме заедно или разделени. Знаеш, че е така.

Като гледаше сините й очи, пълни със сълзи, 3-те В с любопитство и изненада установи, че е упорита като баща му и Бъд.

— Имаш ли носна кърпа? — попита тя и избърса с ръка сълзите си.

Той бръкна в джоба си и й подаде.

— Не е моментът — каза. — Не исках да усложнявам нещата. Аз съм само един отчаян човек, който се опитва да ги оправи. Колко ли ме мразиш?

— Чичо, хванал си се за твоите грехове, като че са нещо изключително. Всички ние сме виновни. Защо за теб да е по-тежко, отколкото за останалите?

— Защото аз съм по-виновен.

— Не си. Обичал си мама, това е всичко.

Истината, видяна пред погледа на нейната доброта, го засрами повече от всякакво отричане. Въздъхна.

— Ще говорим за това по-късно. — Стана. — Майка ти не би искала да ме види тук сега. Нито пък. Кингдън. Бих искал да знам как е… — Поколеба се, преди да продължи. — Баща ти.

— През няколко часа ще ти телефонирам — увери го тя.

Отиде с него до изхода. Навън зората пробиваше през мъглата. 3-те В потрепери. Погледна нагоре към силно осветените прозорци на втория етаж. Мъглявина обвиваше балконите и лепнеше по стъклата. Тръпки побиха 3-те В, той сви рамене и заслиза по широките стълби надолу. „Бъд — помисли си той. — Кингдън.“ Не би могъл да каже кое име предизвикваше у него по-голям страх.

Погледна от колата си назад. Теса стоеше пред вратата, скръстила ръце върху гърдите си. В мъглявината на фона на мъждукащата зад нея светлина тя приличаше на строен изящен ангел, който бди над Паловерде срещу цялото зло, включително срещу него и смъртта.