Джаклин Брискин
Хроника на страстта (100)

1

В ранния следобед дъждът спря. Бъд енергично крачеше по една улица в Оукланд, успоредна на Южнотихоокеанската железопътна линия. Няколко жени, забрадени с шалове, си пробиваха път сред калта. Малките деца, притиснати до тях, бяха по-бледи от децата в Южна Калифорния. Беше разбрал адреса от няколкото бакалници, в които бе попитал за името. Обикновена двуетажна сграда, боядисана в сиво, с по два апартамента на етаж.

Бъд тръгна към входа. На верандата имаше детска количка с големи колела, тапицирана с розов плюш и с розово чадърче. „Значи детето е живо“ — помисли Бъд. Розово, значи е момиче.

Нито за миг не беше помислил за детето като негово, сега реагира по същия начин. Сви устни. Мина покрай количката и натисна счупения порцеланов звънец. Свали шапката си и зачака. През улицата по линията трещеше влак.

Вратата се отвори и той погледна жена си в очите. Устните й побеляха.

По време на отсъствието образът й бе избледнял и Бъд си я спомняше такава, каквато беше на снимките. Фотоапаратът беше безмилостен към Амели. Чарът й бе в изразителността на лицето, блестящата кожа, искрящите очи и цвета на косата й. Първото му впечатление бе за едно добре гледано, още по-красиво лице и още по-уязвимо. Косата й бе подстригана по друг начин, напомняше нещо френско. Блузата и полата бяха добре ушити и тя ги носеше с френска елегантност. „Въобще не прилича вече на калифорнийка“ — помисли Бъд.

За нея той също се бе променил. Лицето му бе по-слабо, което още повече правеше забележим специфичния Ван Влайътов нос. Беше още по-мургав от непрекъснатия престой на открито, та очите му изглеждаха още по-сини и по-строги. Нови бръчки бяха набраздили челото му, а тези около очите и устата се бяха врязали по-дълбоко. Облечен в светлосивия си летен костюм и с острите си ботуши имаше вид на преуспял хищник. Беше преживял тежки осемнадесет месеца и те му личаха.

— Бъд — прошепна тя.

Беше си бе подготвил думите, но от объркването ги забрави.

— Здравей — отговори той.

— Как ме намери?

— Бях наел детективи във Франция и в Ню Йорк, но Колие Хънтингтън ми каза къде си.

— Господин Хънтингтън? Той откъде знае?

— Вероятно няма нещо, което да не знае — обясни Бъд. — Амели, защо се скри от мен?

— Бъд? Това ти ли си — продължи Амели, като че ли да се увери, че е наистина той.

Влакът бе отминал и в настъпилата тишина чуха сънен глас:

— Мамо.

Нежният израз на лицето му се стопи. Амели изправи рамене.

— Трябва да си тръгваш.

— Кога мога да дойда пак?

— Не можеш. Не се връщай никога.

— Господи, Амели.

— Ако сега си тръгнеш, можем да забравим, че сме се виждали. Ще бъде по-лесно и за двамата.

— Не и за мен.

— И за теб, Бъд. Знаеш защо си тръгнах. Сега ти си тръгвай. Моля те.

— Мамо?

За момент двамата се погледнаха, като че ли бяха извън времето. Едно от онези състезания, в които битката се губи поради проява на нервност, на объркване, колебание или просто от обикновена любезност. Бъд долавяше уханието на парфюма й, който тя все още употребяваше. Топлината на тялото й достигаше до него и той усещаше възбудата си. През цялото време не отделяше поглед от лешниковите очи.

— Бях забравила — промълви тя, — че ти винаги печелиш.

— Невинаги, Амели.

— Мамо? — извика детето отново.

— Беше заспала — каза Амели. — Почакай във всекидневната, докато се върна. — Тя се втурна в тъмния тесен коридор, влезе в една от стаите и затвори вратата след себе си.

Той я последва, оглеждайки стаите. Малка спалня, в която имаше бюро, етажерка със стари книги, „вероятно втора ръка“ — помисли си той, евтино желязно легло.

Шпионираше бедността й и въпреки всичко не можеше да се спре. Искаше да научи и най-малката подробност за нея. Чу приглушени гласове от съседната стая. На пода в банята имаше купчина мръсно бельо. Спомни си, че Амели, която беше толкова изрядна към себе си, беше скарана с реда. На масата в кухнята видя коричка хляб и остатък от сирене. Значи нямаше слугиня. Това бе окончателното доказателство за бедността й. Дори когато Ван Влайътови бяха на ръба на пропастта, доня Есперанса никога не бе вършила сама домакинската работа.

Стаите, наредени покрай коридора, имаха северно изложение и бяха мрачни. Но вътрешният хол, чиито прозорци нямаха пердета и гледаха на север и запад, беше приятен. По стените видя акварели, някои в рамки, други без рамки; мебелите от ратан^[1] бяха боядисани в бяло и с цветни възглавнички. Етажерката, еднаква с тази в спалнята й, бе отрупана със стари играчки. С цялата си семплост стаята излъчваше обаянието на Амели. Никога не бе харесвала тежки мебели и маслени картини в тъмни цветове, закачени върху тапицирани с плат стени.

Настъпи някаква парцалива кукла и седна на канапето, покрито с шал. Чуваше смеха й и гласа на детето. Целият се беше изпотил, когато те влязоха в стаята.

Амели беше дребничка и затова застаналото до нея дете изглеждаше едро. Бъд мярна черни къдрици, розови бузки, дебелички крачета, които стъпваха несигурно.

Потрепери и погледна настрани.

Амели видя реакцията му и застана полуизвита, като че ли да предпази детето.

— Това е Теса — каза тя.

— Теса?

Бебето, чуло името си, премести поглед към него. Очите му бяха тъмни, лицето овално, с нежна брадичка. Поглеждайки детето, което жена му държеше, той видя лицето на брат си. „Моят враг“ — помисли и едва ли съзнаваше, че има предвид не 3-те В, а това малко момиченце.

Тя измрънка и Амели с нежелание я пусна. Теса стоеше с леко разкрачени крачета и го гледаше. Тогава забеляза, че тъмните й очи не бяха кафяви. Бяха тъмносини, оградени с черен кръг, точно като неговите.

— Здравей, миличко — каза той, като се наклони към детето. — Аз съм Бъд.

— Бъх.

— Бъд — поправи я Амели.

— Бъх. — Този път гласът бе решителен. Бъх и нищо друго.

„Чичо Бъд“ — каза си той. Стисна зъби и се облегна назад.

— Как се оправяш? — обърна се той към Амели. Финансовите въпроси бяха последното нещо, за което би желал да говори, но не беше подготвен за срещата с детето, нито за разговор, отнасящ се до него.

— Знаеш, че взех бижутата с брилянтите. Продадох ги. Преподавам уроци по пиано.

Гласът й звучеше гордо. Гордост, която в тази мрачна спартанска стая бе особено уязвима. И все пак Бъд не можеше да не забележи колко елегантни бяха дрехите й. Помисли си, че не може да се купят с уроците по пиано.

— А ти — каза тя — имаш големи успехи. Чета за „Паловерде Ойл“ във вестниците.

— Продавах, а това създава финансови проблеми. — Той се засмя. — Не казвай на никого, но съм затънал в дългове.

— Затова ли се срещна с мистър Хънтингтън? За да вземеш пари на заем?

— Не. Опитах се да го заинтригувам с предложението си за локомотив, който се движи с пара и нефт. — Гласът му замря. В присъствието на детето се сети, че идеята не беше негова. И тя бе зачената от 3-те В.

Тя му подаваше парцаливата кукла. „Защо, по дяволите, не се усмихва? 3-те В беше същото сериозно дете.“

— Хубава е — отговори той автоматично и се обърна към Амели. — Мистър Хънтингтън като че ли се заинтересува от…

— Додо — каза детето.

— Куклата се казва Додо — обясни Амели.

Теса продължаваше да държи куклата протегната към него. Едната й ръка липсваше, главата се беше деформирала.

— Ще поиграеш ли с Додо? — попита тя.

— Додо е твоя кукла, миличка — отговори й Бъд.

— Ела, Теса — повика я Амели. — Трябва да я заведа в другата стая. — Гласът й бе студен, като че ли се сбогуваше с него.

— Защо?

— Докато давам уроци, Теса стои при мисис Фарнеси.

Детето отново му подаде куклата и този път той я взе.

— Благодаря, миличка.

Амели стоеше на вратата.

— Хайде, Теса, време е да отидем при мисис Фарнеси.

— Мамо, играя с Бъх?

— Ще си играеш оттатък и ще похапнете сладкиш.

— Няма Бъх?

— Мисис Фарнеси ще се радва да опита от твоите сладкиши.

При тези думи детето се затича към кухнята и Амели го последва. Бъд отново чу говора му и смеха на Амели. Стомахът му се сви от ревност. Когато се върнаха, Теса бе обута и облечена в червено палтенце. В двете си ръце носеше по едно сладкишче.

— Довиждане — каза тя срамежливо. — Бъх.

Амели взе куклата от ръцете му и излезе с детето. Върна се сама.

— Бъд, закъснявам — извика тя от спалнята. Той отиде до вратата, наблюдавайки как тя си слага шапката. Спомни си как я наблюдаваше, когато разпускаше косата си, и колко грациозна бе извивката на ръцете й, вдигнати към главата.

— Ще те изпратя — каза той.

— Бъд…

— За Бога, не ме карай да те моля.

— Не исках… Добре.

Без да говорят, напуснаха къщата и тръгнаха по улицата. Тя се обърна към него:

— Това е невъзможно, Бъд.

— Кое?

— Да продължаваш да ме виждаш.

— Какво лошо има?

— Ще ме разкъсаш на парчета, това е всичко, което ще постигнеш.

— За какво говориш?

— През цялото време си мислеше за… за това, което бяхме някога.

— Вярно е. Да, искам да се върнеш при мен.

— Ето по този начин ще ме унищожиш.

— Амели, моля те, обясни ми.

— Та ти не можеш да я погледнеш — отговори Амели тихо, с тъжен глас. — Боли те дори когато я поглеждаш.

— Просто не съм свикнал. Трябва ми малко време, това е всичко.

— Ти никога не си ме лъгал. Теса прилича толкова много на… 3-те В и на доня Есперанса. — Тя протегна ръка, като че ли искаше да го докосне. — Бъд, прочетох за майка ти. Много съжалявам.

— Така е по-добре. Много страдаше.

Продължиха да вървят мълчаливо. После Амели каза:

— Прилича на 3-те В, но има и толкова много от теб. Очите й. Безстрашна и щедра, също като теб. Но какво правя аз, защо търся тези прилики. Никога не съм го правила, а сега ето… Тя е една загадка, Бъд. Но Теса си е Теса и аз я обичам такава, каквато е. — Гласът й бе яростен.

— Спомняш си какво казах последния път. Но, скъпа, толкова бях наранен. Не исках да кажа всичко това.

— От начина, по който се държа с Теса, бих казала, че всяка твоя дума е самата истина. — Амели все още беше бясна.

Той също се ядоса:

— Аз съм мъж! Прекарал съм повече от година по сондите и ще трябва да ме извиниш, че не знаех как да постъпя с куклата. — Пое дъх. — Скъпа, беше ад.

— И на мен ми беше много трудно, ужасно трудно.

— Значи все още мислиш за мен?

— Защо се скрих от теб? Страхувах се, че ще се разчувствам. Сега, когато те видях как се държиш с нея, няма такава опасност. Просто не мога да си позволя да я оставя да живее близо до теб.

— Даде ми само десет минути. Добре, признавам. Прилича ми на 3-те В. И защо да не прилича на него? Та нали й е чичо?

— Не си вярваш — отсече Амели.

— Искам да се опитам да я харесам.

— Теса не е кученце и няма нужда да печели обичта ти!

— Недей да се засягаш така. Не се изразих правилно. Просто ми позволи да свикна с нея.

— Как?

На върха на езика му бе да каже двете да се върнат в Лос Анджелис и да заживеят с него. Вместо това излъга:

— Работя тук наблизо по един локомотив. Когато съм свободен, мога да взимам ферибота и да идвам при вас. Може би понякога бих могъл да оставам с нея, когато отиваш на урок. Какво мислиш?

— Много умно, няма що.

Той изпитваше онова раздразнение, което само тя от всички жени на света можеше да предизвика у него.

— Като че ли ти постъпи много умно, като си играеш на криеница? Или мислиш, че бедността е подходяща за нея?

— Всичко е по-добро от начина, по който ти не смееше да я погледнеш. Нито веднъж не я нарече по име.

Бяха стигнали друг квартал и тя се насочи към входа на една къща. Нежният й врат бе неподвижен, брадичката бе вирната нагоре. Изглеждаше надменна както винаги когато се мъчеше да не заплаче. Гневът му се стопи. Пресегна се и хвана ръката й.

— Права си за начина, по който се чувствам с… Теса. Няма ден, когато мисълта да не ме е изяждала вътрешно, да не ми е причинявала болка. И в същото време продължавах да те търся. Имах кошмари, сънувах, че си умряла. Господи, скъпа, като ти казвам, че ми е било много трудно, повярвай ми, така беше.

— Познава се по лицето ти — отговори тя с разтреперан глас. — Но Теса е много мило, много открито дете. Може би защото вижда съвсем малко хора, защото се роди при тези обстоятелства. Много е уязвима и не давам да бъде наранена. Това ще стане някога, но не искам аз да бъда причината.

— Няма да я нараня. Познаваш ме достатъчно добре, Амели.

— Можеш ли да дойдеш довечера, когато ще я храня? — попита тя след дълго мълчание. — Или по-добре утре?

— И довечера, и утре — отговори той, забравяйки за скалъпената лъжа, че има някакви ангажименти.

— Тогава в пет часа довечера — каза Амели с разтреперан глас. Тя рискуваше това, което беше най-важното в живота й — детето си.

Издърпа ръката си и се затича.