Джаклин Брискин
Хроника на страстта (25)

4

От времето, когато започна процесът Дийн, улица Форт бе станала любимо място за разходки на американците в града, за да погледат през железните върхове на оградата. Амели вече не смееше да излиза в двора. Стоеше в зимната градина сред зеленината и ароматите на влажната почва и си въобразяваше си, че е навън.

Този следобед бяха седнали с мадмоазел Кьостлер доста далеко една от друга. Гувернантката шиеше нещо в гергефа си с червен копринен конец, а Амели се беше втренчила в стиховете на Бодлер. Само че не четеше, а мислеше върху случилото се вчера.

Чувството за чест, което Амели притежаваше, не търпеше никакви компромиси. Тя никога не рисуваше миналите събития в по-светли тонове. Винаги търсеше истината и разбра, че причината за случилото се бе, че никой вече не я докосваше. С приятелите си тя винаги се държеше много сърдечно. Във Франция имаше голямо семейство, което я обичаше. Отношенията с баща й бяха много топли. Те се бяха докосвали много често. Когато се разхождаха заедно, тя го хващаше за плътната топла ръка; вечер сядаше на пода, опряла гръб в крака му. От самоубийството му животът се бе превърнал в истинско нещастие, отрязана бе връвта на неговия допир. Сега всяка вечер целуваше ухаещата на парфюм, изплъзваща се страна на майка си. Всяка събота мадмоазел Кьостлер измиваше косата й с розова вода и яйца, но през останалото време пазеше необходимото разстояние между тях. Понякога Амели обгръщаше с ръце собственото си тяло, за да се увери, че е от плът.

С Бъд бе различно. „Страст“ — мислеше тя, изчервявайки се. Но и в този случай постъпваше честно. Тя не свързваше случилото се в Паловерде с любовта. Вече бе познала любовта. Любовта бе онова всеотдайно чувство, което изпитваше към баща си.

„Страст“ — върна се тя пак към мисълта си. Стегнатото тяло на Бъд, топлината му, ароматите му и допирът му бяха непознати и приятни. Частта от него — топла, пулсираща, твърда като желязо и едновременно с това копринено гладка, напълно я бе удивила. Беше се учудила от самата себе си, от треперещото си тяло, от сърцето си, което, лудо биеше в гърдите й. А накрая това странно спокойствие, като че ли се намираше в дълбок, спокоен басейн, после басейнът се бе раздвижил, а тя представляваше движещата се химерична вода. Реакцията й бе неволна, както и припадъците. Припадъците я ужасяваха, но тя все пак не се бе уплашила. Не разбираше. Знаеше само, че заедно с Бъд в Паловерде бе посетила единственото място, където със сигурност можеше да оживее.

„Всеки от нас направи това, което искаше — мислеше тя. — Но той съжалява. Загубих единствения си приятел в този ужасен град.“

Гърбът й продължаваше да е изправен, но чертите на лицето й се уедриха — детско лице, задушено от неизплакани сълзи, израз на скръб и ужасна самота. Усети, че мадмоазел Кьостлер я наблюдава. Стана.

— Бодлер не… порочен, глупав е. — Избра друга книга от купчината на масата.

Не можеше да сподели нещастието си с никого. Разбиранията на Амели не й позволяваха да натовари някой друг — и ако понякога изглеждаше високомерна и строга, а тя знаеше, че това се случва, го смяташе за по-почтено, отколкото да постави проблемите си пред някого, все едно че му подава хлъзгава тухла. Отвори книгата, където бе сложила разделителчето. Думите потънаха пред очите й. „О, Господи, след това той ме погледна така, както и всички останали тук.“