Джаклин Брискин
Хроника на страстта (167)

7

В петъка след семейната среща на Ван Влайътови Кингдън не обядва в студиото. Каза на режисьора, сърдит сприхав талантлив новак, че излиза. После, завит с одеяло, легнал на пода в колата на Текс Аргайл, избяга от репортерите. Текс го закара в Грийнуд.

Бъд бе в офиса си в сградата на „Паловерде Ойл“ на Спринг Стрийт, Амели на концерт на Лосанджелиската филхармония, за чието откриване бе помогнала преди две години. Теса пишеше, когато прислужницата, подсмихвайки се от вълнение, й съобщи, че е дошъл капитан Ванс.

От двата края на стаята се гледаха като двама души, оцелели при катастрофа. Не се бяха любили от деня, в който се бе появила Лайа, когато навря красивото си лице в къщата в Бевърли Хилс. Твърде много неща се случиха и на двамата оттогава: абортът и болестта на Теса, унизяването му пред обществото.

— Не е лесно, нали? — попита той.

— О, Кингдън.

— Слушай, искаш ли да знаеш как дойдох тук? Едва ли има човек, който да пътува на пода на колата през цялото време. — Крачеше из кабинета.

— Мислех си — проговори тя. — За къщата, все още не е взета под наем, бих се преместила…

— Искаш да бъдеш част от бъркотията ли?

— По-лесно ще е, ако живея там.

Вдигна лист от купчината разбъркани листа по бюрото й и прочете:

— „Ана удължи времето.“ Що за изречение е това? Как може да се разтегне времето?

— Кингдън, искам да се преместя в къщата.

— Защо? — попита я той. — За да има още нещо, за което да се мразя ли? — Очите му блестяха. На сърдито му лице нервно потрепваше мускул.

Теса се приближи, взе ръката му и го поведе към спалнята си.

— Тук сме сами и можем да правим каквото искаме.

Целуна го. Отпуснаха се върху леглото. После той лежеше и я гледаше усмихнат, а тя се любуваше на слънчевата светлина, която проникваше през прозореца.

— Теса?

— М-м?

— Погледни ме.

Тя се обърна.

— Добре ли беше? — попита той.

— Хубаво — примига тя.

Станаха.

Седнаха на терасата, взеха си питие, без да говорят. Гълъбите нежно гукаха, пчелите жужаха из храстите камелии. Един много висок човек с голяма сламена шапка се изкачваше по хълма, от време на време изчезваше от погледа им и потъваше в сянката на разлистените дървета.

— Кой е този? — попита Кингдън.

— Не съм сигурна — отговори тя, примижавайки на слънцето. — Може би някой от градинарите.

Човекът се приближаваше към тях.

— Не е от градинарите. Той да не би…

Репортерът свали шапката си и сложи крак на първото стъпало.

— Капитан Ванс — проговори той.

— Какво, по дяволите, правите тук? — скочи Кингдън.

— Тоби Мелън, „Хералд Американ“ — представи се мъжът и се обърна към Теса. — Мис Ван Влайът?

Теса кимна утвърдително.

— Отдавна ли сте приятели с капитан Ванс?

Кингдън застана пред Теса. Сви ръце в юмруци.

— Тя няма нищо общо с това, така че се махайте оттук.

— Мис Ван Влайът, как се отнасяте към проблемите на капитан Ванс? Нашите читателки биха се интересували от мнението на…

Кингдън знаеше правилата. Глупаво бе да си груб с пресата, а посягането на репортер се наказваше с професионална смърт. Удари решетката със свития юмрук. Мъжът отстъпи назад и залитна. Озова се на земята. Сламената му шапка се претърколи и спря в цветната леха. Кингдън се дърпаше от ръката на Теса, която се опитваше да го задържи.

— Какво става тук? — попита Бъд от прозореца зад тях. Кингдън и Теса се сепнаха. Не бяха разбрали, че си е вкъщи.

— Вие сте Хендрик ван Влайът, нали? — попита репортерът, като се пресегна за шапката си.

— Приятелите не ме наричат Хендрик — обясни Бъд и се усмихна. — А тъй като в Грийнуд идват само приятели, наричайте ме Бъд, както всички. — Слезе надолу по стълбите да помогне на високия репортер да се изправи. — А вие сте?

— Тоби Мелън. От „Хералд Американ“.

Кингдън изпсува.

— Чарли — укори го Бъд, повдигайки вежди.

— Откога сте приятели с капитан Ванс? — попита Тоби Мелън. — Или не сте приятели, сър… ъ, Бъд?

— Казах ви. Всеки тук е приятел. — Бъд се усмихна с дежурната си усмивка. — И все пак Чарли, така и не мога да свикна с Кингдън, не ми е точно приятел.

— Тогава е приятел на мис Ван Влайът?

— Не зная ти откъде си, Тоби — провлече Бъд, — но аз съм роден тук, в Лос Анджелис… е, ние сме доста гостоприемни хора… — Бъд красноречиво го караше да замълчи и всеки път, когато репортерът понечеше да го прекъсне, отново го заливаше с порой от думи, докато най-сетне Кингдън седна. Тогава Бъд продължи: — И за какво говорех, преди да поискаш да разбереш всичко за старите калифорнийски обичаи? О, да. Чарли, искам да кажа Кингдън. Ами, както ти казах, хората наоколо винаги постилат на приятел килимчето за добре дошъл. Но за хора на семейството, да, роднини…

— Семейство ли?

— Тоби, ти не каза ли, че си репортер? — Бъд се направи на искрено изненадан.

— Да, но…

— Аз си мислех, че вие, момчета, знаете всичко за всеки. Разбира се, семейство. Кингдън е мой племенник.

— Това не е общоизвестно.

— Общоизвестно ли? Какво е това? Всеки, когото аз познавам, знае, че Чарли е син на брат ми 3-те В. Сега, Тоби, ти спазваш ли закона? Или ще пиеш едно питие със семейство Ван Влайът?

Кингдън наблюдаваше, видя колко добре бе изиграно всичко, та само идиот би продължил да задава още въпроси. Всеки средно интелигентен човек щеше да приеме, че Бъд като мултимилионер просто си играе на простолюдие. Изпи още едно питие. Мразеше чичо си, искаше Теса да се премести в къщата си. Толкова много се нуждаеше от нея. Но не можеше да я защити. Само добрият стар чичо Бъд можеше да го направи. „Независимо от евентуалните писанията на Тоби Мелън аз не съм скопен петел — мислеше Кингдън, — така че защо седя тук, изпълнен с покорност? Нима някога тя е крила, че има нужда от мен, както аз от нея?“

Теса, напрегната от сблъсъка на баща й с репортера, се обърна към него.

Той раздвижи устни, произнасяйки думите ясно като за пред камера:

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Братовчеди сме.

— Това вече няма значение.

— Сигурен ли си?

— Бог ми е дал Своето лично уверение.

— Ще се чувстваш виновен.

— Спри да шикалкавиш. Да или не.

— Да. Кога?

— Веднага щом свърши всичко това. Преди да съм станал заложник на Римини.

— Какво значи това? — Тоби Мелън извърна глава към тях.

— Една от нашите странни калифорнийски семейни закачки — отговори Кингдън.

Същата вечер Тоби Мелън написа най-добрия си репортаж, който бе озаглавен: „В Грийнуд с Капитан Кингдън Ванс и неговия чичо, нефтения магнат Бъд ван Влайът и…“ Очакваше да бъде поместен на първа страница в сутрешното издание.

Не се получи.

Бъд се беше обадил по телефона. След което на репортерите, които идваха в Грийнуд, се сервираше кафе, а секретарката на Амели ги забавляваше. Бъд незабавно се обаждаше по телефона, ако лично познаваше собственика на вестника. Иначе вицепрезидентът на „Паловерде Ойл“ поместваше обширна реклама във вестника и по някое време на сделката ставаше ясно, че господин Ван Влайът не желае да вижда имената на жена си или дъщеря си споменавани там. Всъщност предпочиташе името му изобщо да не се появява в пресата.