Джаклин Брискин
Хроника на страстта (36)

9

В хотел „Пико Хаус“ имаше две трапезарии, едната за гостите на хотела, другата за външни посетители. Местните бизнесмени се хранеха вкъщи, така че тези, които бяха насядали в голямата зала с многобройни прозорци, бяха проспериращи собственици на ферми, юристи, лекари и търговци от близките околности. Някои от тях бяха женени в Калифорния, свързани по родствена линия с доня Есперанса. Повечето бяха приятели на Бъд, които, поздравявайки го, се опитваха да не гледат алчно към мадам Дийн и Амели.

— Попаднали сме сред ваши роднини, господин Ван Влайът — подхвърли Копард, докато заемаха местата си.

— О, да, Гарсия е моминското име на майка ми, а нейните предци са участвали в завладяването на тези земи.

— Можем ли тогава да приемем, че вашите предшественици са били чергари? — запита Амели, усмихвайки се закачливо. Това бяха първите думи, които тя произнесе, след като го бе поздравила сутринта.

Той се усмихна.

— Със сигурност може да се каже така, но моят прапрадядо накрая се завърнал с diseno — карта, която му дарявала тези земи.

— А защо са го прокудили от родината му? Какъв е бил ужасният грях, който е извършил?

— Амели! — извика мадам Дийн. — Ma chere! Трябва да се извиниш на господин Ван Влайът.

— Ако някой трябва да се извинява, това съм аз, мадам Дийн, заради лошото поведение на моите съграждани.

През залата премина шепот.

Върху червения брюкселски килим на входа бяха застанали Лиам О’Хара и до него жената, която се наричаше Софи Бел Дийн. Двете й дъщери надничаха в залата и се оглеждаха.

Амели продължаваше да се усмихва красиво, но малко злобничко на Бъд, макар и пребледняла. Той я докосна с крак. През облеклото усети как трепери.

— Извинете ме за момент — каза и бързо отиде при управителя: — Артуро, всички места са заети.

След това се обърна към О’Хара:

Мистър О’Хара, храната в хотел „Надо“ е отлична.

Мисис Софи Бел Дийн посочи масата в ъгъла:

— Тази е свободна.

— Резервирана е — отговори Бъд. — Баща ми с негови приятели ще празнуват тук.

Артуро потвърди лъжата с кимване. Знаеше кой плаща. Бъд отново се обърна към адвоката на компанията:

— Мистър О’Хара, последния път, когато се срещнахме, вие ме уверихте в желанието си да ми помогнете. Мисля, че съдебното заседание не бива да продължи и тук…

Лиам О’Хара кимна в знак на съгласие.

— Елате, мисис Дийн. Ще опитаме да намерим място в „Надо“.

Бъд се върна на масата и отново допря крака си до Амели. Тя направо се тресеше.

— Амели, добре ли сте?

— По-скоро бих искала да си почина, отколкото да се храня — отговори тя.

— Ще ви заведа вкъщи.

— Мамо, с твое разрешение?…

— Скъпо дете, оценяваме присъствието ти тази сутрин в съда — обади се Копард.

— Отново същото ли, ma chere?

— Мамо, моля те.

Разтревожена, мадам Дийн се обърна към Бъд:

— Нали няма да ви затрудни много, господин Ван Влайът?

— Ни най-малко. В два и половина ще се върна в съда.

— И направо в стаята си, ma chere!

— Да, мамо.

Излязоха навън.

— Бъд, трябва да седна някъде.

Бъд вдигна ръка към приближаващата се карета:

— Домът на Дийн на улица Форт.