Джаклин Брискин
Хроника на страстта (178)

3

Бъд стоеше в банята на долния етаж в Грийнуд. Облекчението, което бе изпитал от свежия въздух навън, бе изчезнало. Отново усети тежестта в гърдите си. Бе изпратил Амели да му приготви хладка вода със сода. Не пожела да телефонира на д-р Уолвю.

За разлика от повечето мъже на неговата възраст Бъд се радваше на изключително добро здраве. Най-лошото неразположение, което бе изпитвал, бе стомашно разстройство, и това, казваше си той, го мъчи и сега. Разкопча панталона си. Нищо не се получи. Усещаше вкуса на соления бадем, който бе вкусил в дома на Кингдън.

Изведнъж ясно видя пред себе си Юта, дебелото й тяло се надуваше като на пустинна жаба след дъжд. Чу скърцащия й като трион глас. Не можа да си спомни думите й, но усещането за омраза не го напускаше. Победите в живота му, „Паловерде Ойл“, богатството му, благотворителността му, този дом, който бе Паловерде, уважение, привързаност, нищо не означаваха. Защо ли? За какво бе крещяла Юта?

Вкусът на лепкавата сол върху бадема бе останал в устата му. Пронизваше го раздразнение. „Къде, по дяволите, е Амели? Защо се бави толкова дълго, като знае, че ме е хванало моето разстройство?“ Опря длани върху мраморната мивка. Обля го пот и овлажни яката му. „Веднъж да взема тая сода и ще се почувствам по-добре.“

Юта бе викала за стария им спор, станал преди Амели да отиде в Оукланд. „За нищо на света не мога да си спомня защо се карахме тогава. Стоеше до прозореца и изглеждаше горда и много зле. За какъв дявол ще съм се разправял с нея, когато тя бе в последните месеци на своята бременност? Бебето — спомни си той. — Беше нещо за бебето. О, Господи!“

Теса…

И тогава почувства удара под рамото.

Болката беше толкова остра, силна и неудържима, че изпълни света. Но той не загуби съзнание. Видя как се хваща за умивалника. Усещаше миризмата на собствения си афтършейв, вкуса на тоя проклет бадем. Болката го повали. Почувства, че тялото му се свлича, мускулите му омекват, а костите му се пълнят с вода. Да, това отколешно пораженческо чувство го бе връхлетяло. „Теса“ — помисли отново той. Усещаше, че припада, бавно се свлече на пода.

Движението отне много време. Почувства, че главата му опира в земята. Не усети да губи съзнание. Лежеше долу, вперил поглед в розовия неполиран мрамор.

Тръбите пропълзяваха в стените. Опита се да извика, но не можа да издаде и звук. Болката го пронизваше надолу по гръбнака. Усещаше само болката.

— Бъд? — гласът на Амели долетя от разстояние. — Бъд?

Опита да се да отговори. Хъхрещ звук напираше откъм дробовете му. Леките й стъпки заглъхнаха.

Чу далечен шум от гуми на кола по чакъла. Тръшнаха се вратите на кола, а входната врата на къщата се отвори и затвори. Чу острото потракване на женски токчета, едва доловимо неравномерни мъжки стъпки, които се приближаваха все по-близо, след това спряха пред банята.

— О, Господи — прошепна мъжкият глас.

— Татко… — едва чуто изрече жената. Наведе се. Черната й коса обкръжаваше белия овал на лицето. „Прилича на мама — помисли си Бъд. — Да, това е мама. Тя ще успокои болката. Тя може да лекува хората.“ Опита се да обясни болката, която го притискаше, но не можеше да проговори. Изглежда, го разбра.

Развързваше връзката му, разкопчаваше го.

Стъпките на мъжа прокънтяха.

— Амели. Амели!

След това друга жена се наведе над него. Имаше очи с цвят на лешник и веднага разбра коя е тя. Момичето от съседната къща. Дъщерята на полковник Дийн. Но какво правеше тя тук? Съзнанието му се замъгли.

— Бъд — викаше го тя, докосвайки лицето му. Ароматът на цветя се прокрадна през болката и той разбра, че я желае. Не трябва ли? Та тя е само на петнадесет години. Едно малко, съзряващо момиче, но ме докосва, както никой друг, така нежно.

— Бъд, Бъд, скъпи. Чуй ме. Ти не можеш да си отидеш. Не можеш да ме напуснеш.

Да я напусне? Защо? Това странно малко момиче галеше лицето му с обич, а тежката като планина болка, която го натискаше, му се стори по-лека.

— Амели Дийн — чу тихия си агонизиращ шепот. — Имаш много красива коса.

Болката го повали. Повърна.