Джаклин Брискин
Хроника на страстта (192)

2

„Безстрашният“ започна да се снима на втори март. Бяха снимали вече две седмици, когато Римини повика Кингдън. Късно този следобед двамата с режисьора седяха в апаратната и гледаха лентата от предишния ден. Кингдън знаеше какво означава това. Излезе от тъмнината и премига на силната светлина, спря се да запали цигара, преди да влезе при Римини. Декорите за различните сцени ставаха все по-високи и високи, за да поемат всички използвани приспособления. Намираше се в бетонов каньон. Снимките бяха привършили и актьорите се тълпяха, все още с грима по лицата, та в тъмното блестяха като обречени нощни пеперуди. Кингдън вървеше в обратна посока и с вдигната ръка поздравяваше тези, които познаваше. Какъв дълъг път бе изминала студията Римини Продакшън.

Първоначално Римини бе замислил офиса си като посреднически. Кингдън прекоси няколкото персийски килима, за да стигне до масивното огромно бюро. Чудеше се дали щеше да се държи така обикновено, ако не знаеше откъде беше тръгнал и как бе започнал Римини.

— Седни — нареди Римини и запали настолната лампа. Кингдън остана прав, притиснал пръсти о полираното бюро.

— Какво има?

— Знаеш, по дяволите, какво има! Както винаги. Видях летателния ти план. Измислял си някакви безумни маневри, но чак като тази!

— Налудничава, но добра, нали?

— Не — натърти Римини. — Твърде опасно е. Ще ползваме дубльор.

— Винаги сам правя снимките си.

— Но не и нощните!

— Да, защото досега не сме снимали през нощта. Нова идея.

— Запомни, няма да го бъде, и толкоз! Това е заповед! — Римини повиши тон. Винаги е бил неуравновесен и се бе научил как да използва ефекта от гнева си. Холивуд уважаваше гнева като драматург на успеха. Само тези на върха можеха да си позволят да се гневят.

— Защо се ядосваш? Просто снимки.

— Обикновени ли! — възкликна Римини, като извади един голям лист от чекмеджето, разстла го на бюрото и проследи с пръст по него многото означени точици, очертаващи летателната траектория. — На това ли му викаш просто? Вдигаш се и се спускаш на два пъти и после точно над плевнята се измъкваш!

— По-голямата част от това съм правил и преди — вметна Кингдън.

— Никога не си правил двоен лупинг…

— Писателите, твоите писарушки, измислиха някакъв невъзможен механичен дефект. — Кингдън изгаси цигарата си в пепелника. — Винаги се спускам към някаква сграда или нещо друго.

— Но не като това. — Дебелият пръст на Римини проследи спиралата по чертежа. От двете страни на виещата се линия имаше светлинни арки. На едно място, където бе отбелязано 45 метра, линията се снишаваше успоредно на земята. — Не и през дъгите.

— Това е нощен бой — търпеливо обясни Кингдън.

— Казах ти. Никакви нощни снимки.

— Самолет, който преминава от светлина в тъмнина, е страхотно ефектен, Римини.

— Ако искаш да изгориш, направи го в свободното си време. Тези снимки са твърде опасни и при дневна светлина!

— Двамата с Текс цяла седмица работихме върху плана.

— Кингдън, много години сме заедно. — Вече нямаше гняв в гласа му и говореше трудно. Беше ядосан заради тези снимки не от желание да запази най-ценното от собствеността си, една звезда. Спореше заради приятелството. Кингдън му беше направил цяло състояние и докарал язва, но той държеше на приятелството му. — Чуй ме поне веднъж. Счупи си китката. Не си във форма.

— Китката ми вече е здрава. Тип-топ съм. Или може би не си чул? Не съм лизвал.

След катастрофата, когато се разбра, че живее втори живот, Кингдън спря да пие. Можеше да се справи с измъчващите го съмнения и да обича Теса и без алкохола.

Болката остана, но беше поносима, защото разбра, че неговият Господ, който даваше живот, можеше да дарява и преждевременна смърт.

— Чух — отговори Римини.

— Аз правя сам кадрите си — повтори Кингдън. — Така е записано в моя договор.

— Забрави проклетия договор. Ти работиш за мене. — Римини удари с юмрук по масата. — Ако не — вън! Вън!

— Чудесно, щом така искаш.

— О — възкликна Римини и присви очи, като чу, че Кингдън така внезапно се предава.

— За какво ми е самолет? Ще се приземя на собствен ход.

— Значи така. — Гласът на Римини прозвуча без каквато и да е нотка на вълнение. — Утре Еди Стоун ще съобщи, че дневникът на Лайа е пълна измама. Никога не трябваше да те карам да защитаваш тая малка…

— Нищо не си ме карал да правя — каза Кингдън. — Кажи на Еди да сере в кенефа. Лайа не заслужава повече неприятности. Оставете я на мира.

— Ти си един от малкото почтени мъже, които познавам — заяви Римини и заобиколи масата. — Тая работа с импотентността вече е забравена. Всички чакат Фати Арбъкъл. Горкото копеле е обвинено, че се гаврил с някакво момиче. Сега се интересуват само от него. Не се безпокой за твоите топки. Направи нещо хубаво, някои готини снимки.

— Имаш ли предложение?

— Разходка по крилата.

Излизането от кабината за разходка по крилата, докато самолетът е в полет, винаги спираше дъха на публиката. Пилотите смятаха този номер като извинение, задето им плащаха.

— Добра идея — отвърна Кингдън. — Жалко, че сценарият не предвижда разходката. Сюблимният момент в „Безстрашният“ е въздушен бой между изтребители.

— Сюблимният момент е тогава и както аз кажа!

— Ще го снимаме утре вечер.

— Аз ръководя Римини Продакшън!

— А моят договор ми дава свобода да планирам последователността на снимки в самолета.

— Кингдън, за всеки филм обсъждаме снимките. Но този път…

— Ако искаш да прекратиш договора, имаш моето съгласие — прекъсна го Кингдън. — Излизам. Това са последните ми снимки. Не ме интересува дали изобщо някой в Холивуд ще ме наеме. Но ти си обвързан с това начинание. Без мен не можеш да приключиш. Как ще обясниш това на банкерчетата от „Истърн“?

Дебелият врат на Римини почервеня. Изръмжа. Като всяко студио, Римини Продакшън работеше с кредити и най-големият страх на Римини бе да не застраши своя кредит, деня, в който се окажеше, че представлява риск за банкерите, щеше да излети от Холивуд и да се озове обратно в месарския си магазин.

Изпробва последната дума на пиротехниката да покаже своя гняв.

— Що за начин да се живее! Убивайки се, да докажеш, че не си пъзльо.

Риминизъм.

— Знаех си, че ще погледнеш от моята гледна точка — усмихна се Кингдън. Прекоси персийските килими и се спря до вратата. — Римини, прав си за едно нещо.

— За какво? — изръмжа Римини.

— Ние сме приятели.

Докато затваряше вратата, Кингдън мерна възрастния човек приведен над плановете, свел посивялата си глава над огромното бюро.

Пожела лека нощ на секретарките. Останал сам в коридора, пристъпваше тежко. Истинското приятелство не бе по-ниска степен на обич; за да си приятел, се изисква много повече честност. Кингдън стисна зъби.