Джаклин Брискин
Хроника на страстта (199)

2

Помогнаха на Юта да слезе от лимузината. Тълпата гледаше с уважение масивната скърбяща фигура в черно от горе до долу, дръпнаха се и й направиха път да мине, докато тя и 3-те В, придружени от синовете и снахите си, се придвижваха към отворения гроб.

Жози, шофьорът на Грийнуд, помогна на Теса да слезе. Тълпата изръмжа сърдито. Репортерите се втурнаха напред. Фотографите се провикваха:

— Погледнете насам, мисис Ванс.

Теса изумена извърна подпухнали от плач очи.

Джакопо Римини си проби път до нея през хората от пресата, разбута ги, забравяйки всякакви добри обноски, подхвана я и каза достатъчно високо да го чуят:

— Просто не поглеждай тия копелета, Теса.

Очите й, пълни с мъка, го гледаха неразбиращо, като че ли не проумяваше езика, на който й говореше. Тръгна към останалите, които чакаха. Естествено бе да е с тях; дори да не се бе омъжила за Кингдън, те бяха нейни чичо и леля, нейни братовчеди.

Юта вдигна воала си. Лицето й, червено от плач, бе набраздено от концентрични кръгове около устата й. Приличаше на ония огромни кръгли маски, използвани в древногръцката драма, за да покажат страданията на героите. Теса се оттегли в края гроба и застана отделно от чичо си и леля си. Другите роднини, които не искаха да взимат ничия страна, застанаха срещу 3-те В и Юта: добре познато семейно разделение на групи. Епископ Кантуел чакаше до гроба.

— Мисис Ванс — провикна се един фотограф, придвижвайки се към Теса. Проблесна светкавица.

— Ще те убия — изрева Римини.

— Разбива семейства! — изкрещя една жена.

Друга блъсна Теса.

3-те В се стегна, готов да отиде при нея. Воалът на Юта все още бе вдигнат и тя го погледна въпросително. Два дни и три нощи след смъртта на Кингдън бе оплаквала и се молила с отец Макаду. Молитвите й бяха думи към Бог да опрости непокаялия се грешник. Мъката, изписана в очите й, бе истинска. Загубила бе сина, който бе нейната гордост и тъга; погребваше второто си дете в земята. Бе неутешима. „Способна е на всичко — помисли си 3-те В, — дори пак да изкрещи своите обвинения.“ Не посмя да помръдне по-далеч от нея.

Епископ Кантуел започна да говори. Латинските думи се носеха във въздуха и лекият ветрец ги отнасяше на далеч. Тялото на Теса се разтрепери и сълзите рукнаха неудържимо. Фотографите, без да обръщат внимание на заплашителния поглед на Римини, насочиха апаратите си към нея. Зяпачи гледаха и шушукаха.

„Тя — мислеше си 3-те В, — свита и притеснена сред непознати, трябва да е ужасена от това, че е център на този варварски интерес.“ Знаеше, че в мъката си Теса се безпокоеше и за Бъд. Гледаше я открито, изпитвайки желание да сподели съчувствието си.

И тогава си спомни едно друго погребение: непоносимо слънце грееше над малък прашен град, самият той се обливаше в пот, облечен в нов вълнен костюм, зяпнал едно гордо младо момиче, на което се опитваше да предаде своето съчувствие. „Да, Бъд — спомни си той. Бъд бе този, който направи няколко крачки, Бъд, който повдигна шапката си и произнесе точните думи.“

Самолет, пилотиран от Текс, прелетя съвсем ниско над гробището и пусна една-единствена роза. Военният тръбач пристъпи напред и изсвири траурните ноти.

Теса се обърна. Замъглените й очи срещнаха погледа на 3-те В. Беше я напуснал гордият стоицизъм, с който неотдавна подкрепяше майка си. „Тя е толкова мила, толкова нежна“ — мислеше си 3-те В. Очите й го гледаха учудено, като че ли не разбираше какво става. „Тя дойде при мен — мислеше си той, — даде ми своята обич, даде ми пари, за да успея. Опита се да въдвори мир между Кингдън и мен. А какво направих аз за нея? Внуших й съмнения относно Бъд, съмнения, които убиха младия човек, когото тя обичаше, моя син.“

Гледаше напрегнато високата страдаща жена и почувства как го обзема нещо по-тъжно от тъгата, по-жестоко от самообвинението, усети как се смалява до онова момченце, каквото бе преди четиридесет години. „Как можа да измениш на дъщерята на Амели по същия начин, както на самата Амели?“

— Извини ме, синко — пошепна той на Ле Рой, който стоеше отляво до него.

— Няма да ходиш при нея — дръпна го Юта за ръкава.

— Тя е сама.

— Твоето място е тук. Ще стоиш до мен.

— Юта, тя си няма никого.

— Трябваш ми — отвърна Юта, гънките по врата й потрепваха от плача.

— Ще се върна.

Усещащ хилядите любопитни, дебнещи очи, чувствайки се изложен на показ повече от когато и да било, 3-те В заобиколи гроба и стигна до Теса в момента, когато прозвучаха последните акорди на тръбата. Гробарите започнаха да спускат ковчега в кафявата земя. Сложи ръка на нежното й рамо и тя захлупи лице в него.

Държаха се един за друг, ридаейки. По някаква необяснима причина му се искаше тяхната споделена печал да провъзгласи това, което се страхуваше, че Юта би могла да изрече отново. Искаше всички да знаят, че той е бащата на Теса.

Сгънаха знамето и за момент настъпи колебание на коя от жените трябва да се предаде. Един войник пристъпи до Теса, козирува й и връчи светлия триъгълник.