Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (9)

Осма глава

— Толкова си нервна и развълнувана, Лус. Никога не съм те виждала такава. Може би е по-добре да му се обадиш и да му кажеш да забрави за вечерята.

— Не мога да направя такова нещо, Кат. Би било…

— Тъй като не можа да намери подходящата дума, Лусинда се отказа и погледна ужасена отражението си в огледалото.

— Нека ти направя прическа — предложи Катания.

— Френска плитка ще ти стои много добре. — Грабна една четка за коса и продължи: — Ела и седни тук. Ще ти направя косата.

Лусинда бе твърде развълнувана, за да спори с момичето, седна на табуретката, останала от майка й, а Кат започна да разресва косата й.

— Пак е пораснала много — отбеляза тя. — Ще е страхотна, Лус. Колкото по-дълга е косата, толкова по-хубава става плитката. Косата ти е много хубава за такава прическа, мека и гъста.

Ресането бе много успокоително, напрежението започна да я напуска, докато момичето прокарваше четката през косата й. Задрямвайки, тя си спомни колко пъти, когато Лили й даваше една четка, й казваше:

— Среши ми косата, моля те, скъпа? — Затваряше очи и въздишаше доволно, докато Лусинда разресваше косата на майка си с цвят на жито. Едва сега, след толкова години, разбираше интимността на това действие.

Тя погледна момичето в огледалото, възхищавайки се на красивите черти на лицето му и уникалния му стил на обличане; гащеризон и светлорозова тениска, груби бели кецове на бос крак, които изглеждаха твърде големи. То определено излъчваше жизнерадост и интелигентност.

— Ти си много мило момиче, Кат.

— Не ставай глупава — усмихна се тя. — Просто искам да изглеждаш красива.

— Майка ми често ме караше да реша косата й. Така и не разбирах какъв е смисълът, но ми бе приятно да я разресвам, да правя всичко, само и само да съм колкото се може по-близо до нея. Сега разбирам защо обожаваше да я реша.

— Никой никога ли не ти е ресал косата? — Катания я погледна в огледалото.

Лусинда поклати глава.

— Не може да бъде! — не повярва момичето. — Ама наистина никога?

— Фризьорките, когато бях млада и се налагаше да ми направят снимки за някое списание.

— Списание ли? Какво например?

— Имаше дузина списания за кино, скъпа. В тях публикуваха статии за филмовите звезди, снимки на някоя от тях в дома й, клюки и колонка със съвети.

— О! Нещо като списание „Мовиелин“?

— Не съвсем. Повечето материали бяха измислени, с цел да се предизвика евтин ефект, за да се накарат феновете да си помислят, че техният любимец е също като съседското момче или момиче и просто е извадил малко повече късмет. Посланието бе, че ако те могат да успеят, ти също можеш. Доколкото знам, статиите в това списание са основани на действителността и разкриват голяма част от характера на звездите — зависи колко директни са въпросите. Харесвам списанието.

— Добре. Разбрах. Значи ресали са те само когато си била малка?

— Редовно ходех на фризьор да ме подстрижат, докато следвах в Йейл. Тогава бях нормален човек.

— Ти и сега си нормален човек. Мразя, когато обвиняваш себе си за всичко. Не трябва да го правиш.

— Превърнало ми се е в навик.

— Знам — разбиращо каза Катания. — Но, Лус, много е тъжно. Спомни си, когато Рене се раздели със съпруга си, аз отседнах при теб и те научих как да ми правиш прическа?

— Спомням си.

— Истината е, че можех да я направя и сама, но мама и баба много ми липсваха, така че помолих теб, защото това ме накара да се почувствам… някак си като у дома. Нали се сещаш? Ти бе толкова мила с мен, но се чувствах тъжна, затова се престорих, че не мога да се среша и да си направя прическата, за да го направиш ти. Почувствах се по-добре — докато говореше, тя не спираше да реши косата на Лусинда. — Разбираш ли ме?

— Да. И аз се почувствах по-добре, Кат, от възможността да те среша.

— Така ли? Страхотно. Тогава много се радвам, че те помолих. Както и да е, когато с мама се преместихме при баба, още бях малка, а баба непрекъснато решеше косите ни, особено на мама.

— За да ви успокои — тихо изрече Лусинда.

— Да.

— А сега ти успокояваш мен.

— Предполагам, защото си много нервна. Просто един човек ще дойде на вечеря, Лус. Той дори ще донесе храната. Това не е повод да припадаш.

— Частица от мен знае много добре, че си права, но по-голямата част от съществото ми е, както ти казваш, нервна.

Катания остави четката и започна да разделя косата на Лусинда. Не откъсваше поглед от ръцете си.

— Някога искало ли ти се е да се омъжиш и да имаш деца, Лус?

— Едно време бях сгодена.

— Така ли? — изненадана, Катания вдигна поглед към отражението на Лусинда в огледалото. — Какво се случи?

— Майка ми почина и всичко се промени.

— О! Много жалко! Той добро момче ли беше?

— Много. Но аз нямаше да го направя щастлив, затова предпочетох да скъсам с него. А ти би ли искала да се омъжиш и да имаш деца?

Момичето бе насочило вниманието си върху сложната плетка, която оформяше, но каза:

— Не знам за женитбата, но много бих искала да имам деца. Поне едно със сигурност. Мисля, че ще бъда добра майка.

— И аз съм на същото мнение.

— Наистина ли? Благодаря ти, Лус — въздъхна Кат. — Работата е там, че момчетата, които познавам от училище, са или хомосексуалисти, или са побъркани по модерната музика. Харесвам ги. Искам да кажа, те са ми приятели, нали се сещаш? Момчетата от театъра пък са ужасно скучни, толкова са надути. Момичетата също. Досега не съм срещнала момче, което да ми се е приискало да целуна, камо ли да се озова гола в леглото с него.

Лусинда се засмя.

— Говоря сериозно. Когато си била на моите години не си ли си избирала гаджетата по това дали искаш да си гола до тях или не?

— Да, така беше — призна Лусинда. — Просто не възприемах нещата по този начин.

— Ами, по какъв друг начин да ги възприеме човек?

— Трябва да се съблечеш, за да стане работата секунда-две, че си представяш всяко момче, с което се запознаеш, за да видиш дали е възможно да го направиш без отвращение, дали сърцето ти трепва.

— Истина е — усмихна се възрастната жена.

— Така е. Все още не съм срещнала момче, от което да не ми се догади. Гейовете са ми като приятелки и излизаме заедно. В което няма нищо лошо, защото те са по-добри приятелки от момичетата. Те нямат скрити помисли, не и за мен. Споделят за момчетата, по които си падат, което е нещо съвсем различно. Разкажи ми за онова конте, което ще дойде тази вечер.

— Той е доктор Конте — поправи я Лусинда — и е личният лекар на баба ми.

— И? — подкани я Катания.

— Почти бях принудена да го поканя.

— Ти, принудена? Не ти вярвам. Той е добър човек и ти го харесваш. Нали така?

— Кат, добър човек е и го харесвам, но нека да си изясним нещата; нямам намерение да се озовавам гола с когото и да било.

— Баба винаги казва: „Никога не казвай никога“. Би ли ми подала онази панделка, моля? — Катания протегна ръка. — Добре, готова си! Погледни се! — Отстъпи назад, взе огледалото и го подаде на Лусинда. — Погледни се отзад.

— Уха, Кат! На това му се казва плитка. Много ми харесва.

— Отива ти — заяви момичето. — Знаех, че ще ти стои много добре. В колко часа ще дойде доктор Конте?

Лусинда погледна часовника си и стомахът й се сви:

— Всеки момент.

— Да не се притесни? Пребледня, по-скоро позеленя.

Чу се звънецът на вратата. Лусинда погледна Катания, после помоли:

— Отвори ти. Трябва ми още минутка.

— Добре, но само да не избягаш. Много ще ти се разсърдя, ако го направиш.

— Няма да избягам.

Стоеше и дишаше дълбоко, чу как Катания хукна надолу по стълбите. Вратата се отвори и момичето каза:

— Здравейте, аз съм Кат. Лус ей сега ще слезе.

„Боже мой, боже мой, боже мой! Защо си причинявам това?“ — запита се Лусинда, избърса изпотените си длани в полата и заслиза надолу към кухнята, където Катания слагаше хладилна чанта на шкафа и казваше:

— … така че аз се явявам нещо като жена, която придружава младо момиче на бал. — Илай се засмя с бурния си смях, а момичето попита: — Искаш ли нещо за пиене?

— Здравей, Илай. — Лусинда направи няколко крачка и се спря. Тази вечер той беше с удобни, поизбелели дънки и яркожълто поло. Мокасините, които бе обул на бос крак, бяха доста износени. Те й вдъхваха увереност. Мъж, който се обличаше всекидневно, но носеше нови обувки, й изпращаше послание, което тя не искаше да чуе. Беше, както Катания би се изразила, показателно, че има скрити помисли.

— Здравей, Лусинда — усмихна се Илай. — Прическата ти е страхотна. Много ми харесва.

Тя не отговори, все още гледаше обувките му. Хрумна й натрапчивата идея, че част от миналото на този мъж можеше да се разгадае по тези износени обувки, ако тя притежаваше необходимите умения да го разкодира, да разбере къде са ходили.

Катания се обади:

— Не изглежда ли фантастично?

— Ако това означава страхотно, да, определено е така. Изглеждаш много красива.

— Благодаря — продума най-сетне Лусинда. Радваше се, че реши да не се облича официално, а да си сложи старата рокля с къс ръкав и сандали.

— Синьото ти отива много. Имаш ли вино? — попита той.

— Имаш ли вино, Лус? — повтори Катания.

Тя отново остана безмълвна за миг, опитвайки се да осъзнае факта, че в кухнята й има мъж. Той изглежда се чувстваше като у дома си и тя се запита как е възможно човек да отива някъде за пръв път и да е толкова спокоен. Увереност, бе отговорът, който си даде. Той бе уверен в себе си човек. Какво завидно състояние на духа!

— Мога да изтичам до близката алкохолопродавница и да купя вино — предложи Илай, нарушавайки тишината. — Освен ако не предпочитате нещо безалкохолно.

— Алкохолопродавница! — повтори Катания. — Страхотно! Ти ли измисли тази дума?

— Признавам си! Един прекрасен луд мой пациент я измисли. Аз я откраднах.

— Аз също бих я откраднала. Отлично попадение. Джейсън измисли „фантасмагористично“. И той е прекрасен и… малко лудичък. Имаме ли вино, Лус?

— Да — отвърна тя. Беше се посъвзела. — Всякакъв вид и аромат. Какво вино предпочиташ, Илай?

— Червено, моля. Джейсън ли?

— Червено, моля — повтори като папагал Катания с широка усмивка на лицето. — Да, аз съм му нещо като временна бавачка. Умно малко сладурче.

— В тази къща ти е позволено да пиеш само напитки, които не съдържат алкохол — заяви й Лусинда и взе бутилка червено вино от рафта. — Баба ми ме научи да познавам хубавото вино — обясни и показа на Илай бутилката бордо. — Мерло от 1962 година. Добро ли е?

— Много е добро — отвърна той.

— Наистина ли? Имам и друго.

— Шегуваш се. С удоволствие бих пийнал от това. Ще ми предоставите ли честта да го отворя?

Катания изтича до шкафа, отвори едно чекмедже, извади тирбушон и го даде на Илай с думите:

— Ще донеса чашите. Лус, попитай дали трябва да включиш фурната.

— Смята ме за социално изостанала — каза Лусинда.

— Такава си, мъничко — окуражително й се усмихна Катания.

— Вярно е.

— Малко си поотвикнала — снизходително изрече Илай, отваряйки вратата на фурната, за да извади скарата. — Трябва ти само малко практика, това е всичко.

— Трябва ми много практика. — Наблюдаваше го как насочи вниманието си върху бутилката с вино, отстрани корковата тапа с хирургическа прецизност, а после я помириса.

— Защо я миришеш? — попита Катания.

— Ако виното не е добро, можеш да го надушиш по тапата. Спестяваш си неприятен вкус в устата.

— Ще го запомня — обеща момичето.

— Смятам — обърна се той към Лусинда, — че Кат трябва да е официалният дегустатор. Ако й прилошее, ще знаем, че виното не става за пиене.

— Да! — Катания взе още една чаша.

Преди Лусинда да успее да възрази, Илай наля около един пръст вино и рече:

— Доближи го до носа си и вдишай дълбоко, да видим какво ще кажеш за букета.

— Всяко вино ли трябва да се мирише?

— Когато отвориш бутилката вино с такова качество, е задължително.

— Букет ли? Като букет от цветя?

— В известен смисъл.

Катания вдигна чашата и го помириса.

— Ухае чудесно.

— Добре, а сега отпий от виното. Задръж, го върху езика си секунда-две, преди да го глътнеш.

Катания последва инструкциите му.

— И присъдата е? — попита я той.

— Присъдата е: Страхотно вино.

— Повече нито глътка — предупреди я Лусинда, а Илай наля в другите две чаши и й подаде едната.

— Боже, наистина е чудесно — усмихна се тя, след като отпи една глътка.

— Баба ти определено разбира от вина — отбеляза гостът.

— Баба ми разбира от много неща, не само от вина. Тя е една от най-забележителните личности, които познавам.

— Пия за това. — Той чукна чашата си в нейната.

— Забавно е — обади се Катания. — Досега само веднъж съм пила вино. Беше ужасно. Имаше вкус на оцет.

— Евтино вино — обясни Илай. — Сигурно е било бяло, нали?

— Да. Беше отвратително.

— Има философска школа, според която истинските познавачи на вино пият само червено.

— Ще стана член на тази школа — засмя се тя.

Той се пресегна и я потупа по бузата.

— Красива и умна — направи й комплимент.

— Не знам дали съм красива, но що се отнася до умна, тук съм съгласна. Ще бъда в дванайсети клас.

— Впечатлен съм.

— О, аз съм забележително момиче. Всички го казват. — Направи физиономия, а после се засмя.

— Може пък всички да грешат. — Илай очевидно беше развеселен.

И Лусинда се зарази от смеха им, започна да се отпуска. Катания имаше интуиция към хората. Тя хареса Илай. Това можеше да се възприеме като добър знак.

— Нека сложа тавичките във фурната — каза той и остави чашата си на масата. — Ще трябват около четирийсет минути да се опече и ще вечеряме.

— Какво има там? — попита Катания, докато той вадеше покритите с фолио тавички от хладилната чанта.

— Вечерята ни — шеговито й отвърна той. — Ако знаех, че ще вечерям със знаменитост, щях да приготвя нещо по-специално. Гледах те в „Браун Бейби“.

— Нима! — грейна от щастие Катания. — Та аз изпях само една песен. И ме позна от нея?

— Само една песен — сериозно изрече той, — но направо спираше дъха. Толкова бях развълнуван, че почти пропуснах следващите три действия.

— Аз също — тихо каза Лусинда, удивена с каква лекота си призна това.

— За щастие — продължи той — бях със сина си и снаха си. Те са свикнали да ме виждат да плача. Иначе щях да се почувствам неудобно. Ти си талантлива певица.

Катания обгърна врата му с ръце и го прегърна силно:

— Благодаря ти! Ти си много, много добър човек. — Отстъпи назад и добави: — Време е да сложим масата.

— Заповядай в хола — покани го Лусинда.

Той се спря на прага и погледна снимките.

— Боже мили, боже мили! — промърмори. — Погледни! И двамата са толкова хубави, толкова млади.

Застанала до него, тя също се загледа в снимките.

— В последно време не ти ли се струва, че всички изглеждат много млади? — попита той.

— Така е. Когато погледна децата и видя колко недокоснати от времето са лицата им, колко са невинни, имам чувството, че съм на хиляда години.

— Аз също. Тя и като майка ли бе толкова добра, колкото като актриса?

— Даже по-добра.

— Много се радвам. И не си познавала баща си?

— Не.

— Жалко за всички ви. Каква невероятна съдба имаш, Лусинда. Нищо чудно, че измисляш духовити изрази като „уста с крака“.

— Според Елиз съм наследила тази си способност от майка си — пошегува се тя, — а изумително високия си коефициент на интелигентност — от баща си.

— Изумително висок, а? Вие с Катания явно много си приличате.

— Така е, наистина. Но ролите ни са разменени. Тя е възрастната, а аз — детето.

— Виждам.

Те седнаха на дивана, чуваха лекото потрепване на чинии в съседната стая, докато Катания слагаше масата.

— Още ли те плаша? — попита той.

— И още как — призна тя.

— Изпий си виното. Колкото повече вино изпиеш, толкова по-малко страшен ще ти изглеждам.

— Не бях пила вино от двайсет и пет години, докато не срещнах Елиз — каза тя. — Количеството алкохол, което мога да изпия, е много малко.

— Още по-добре. Няма да ми отнеме много време да махна червения костюм, опашката и рогата.

Тя отново се засмя и отпи още една глътка.

— Малко е смущаващо — призна той — да пием вино, което струва триста долара бутилката.

— Имам бутилка „Мутон Ротшилд“, която струва шестстотин долара, и някакво калифорнийско червено от деветстотин деветдесет и пет. Така, че цената тръгва или стремглаво нагоре или надолу. Няма от какво да се смущаваш.

Катания влезе при тях, избра един компактдиск и го пъхна в устройството.

— Забравила си да пуснеш музика, Лус — обърна се тя към Лусинда. — Трябва да я подсещам за всичко — обясни на Илай.

— Виждам.

— И така — тя седна на пода срещу тях, — имаш ли деца?

— Да. Двама сина.

— А внуци имаш ли, Илай.

— Все още не — отвърна той. — Но вече много ми се иска да стана дядо. Много обичам децата.

— Личи си.

— Кат, значи ти играеш ролята на родителя, а Лусинда — на детето.

— Само в определени случаи, като тази вечер например — обясни тя. — През повечето време Луси е моята фея-кръстница. А и може да бъде много забавна.

— Забелязах. Когато е ядосана, казва много смешни неща.

— О, боже! Видял си Лус ядосана?

— Да. Беше доста впечатляващо.

— Да — потвърди Катания. — И малко страшничко.

— Извинете — намеси се Лусинда. — Аз седя тук, до вас.

— Шегуваме се, Лус — каза Кат, после се обърна към Илай и му обясни: — През първото лято, което прекарах тук преди пет години, тя се скара с една дебела госпожа, която работеше в пощата, защото не можеше да ме обслужи. Беше невероятно и страшничко, защото ме защити, като се отрече от афроамериканския си произход, казвайки, че ми е баба. Тогава бях малко уплашена. Но като се размисля сега, толкова се гордея с нея. Лус забравя притесненията си, когато е ядосана.

— Забелязах — рече Илай. — Предполагам, че планът е да направим така, че през повечето време да е леко пийнала и ядосана и всичко ще е идеално.

Настъпи миг тишина, през който изчакаха да видят как ще реагира Лусинда. Тя избухна в смях. Щом видя облекчението, изписано по лицата им, осъзна, че Джин е била права — беше напълно възможно да е сексуално активна.