Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (21)

Двайсета глава

В единайсет без двайсет на следващия ден телефонът иззвъня. Лусинда спря видеото, остави настрани бележника си и се обади.

— Госпожа Хънтър?

— Да, аз съм.

— Обажда се Джулия Дъруент, заместник-директорката на училището. Стана, хъ-ъм-м, инцидент. Можете ли да дойдете в училище, моля?

— Джейсън добре ли е? — попита тя, веднага се разтревожи.

— Да, добре е. Но има проблем. Бихте ли дошли?

— След десет минути съм при вас.

Щом пристигна, една от секретарките я въведе направо в кабинета на заместник-директорката, където Джейсън седеше прегърбен и отпуснат на един стол, раницата му бе на пода до него. Ръцете, лицето и дрехите му бяха изцапани; окото му започваше да посинява, устните му бяха сцепени, но я погледна предизвикателно, когато се доближи до него.

— Добре ли си, Джейс? — тихо попита тя.

— Да — сърдито прошепна той. — Чувствам се адски добре, направо страхотно!

— Не е много разумно да ругаеш тук — прошепна тя в отговор и се изправи.

— Моля седнете, госпожо Хънтър.

Лусинда погледна жената зад бюрото. Бе някъде между трийсет и пет и четирийсетгодишна, с много къса черна коса. Беше облечена с бяла риза с дълъг ръкав. Леко пълничка и малко самодоволна. Лусинда никога не бе харесвала тази жена.

— Ще постоя права, благодаря. Какво е станало?

— Джейсън се сби с друго момче през междучасието. Счупи му носа, изби му един зъб и го ритна по гениталиите. Момчето трябваше да бъде откарано в болница.

— Разбирам. — Лусинда погледна Джейсън. — И при какви обстоятелства е станало така нареченото „сбиване“?

— Сбиването бе съвсем истинско, не „така наречено“ — възмути се заместник-директорката.

— Така твърдите вие. Как се казва другото момче?

— Не виждам какво значение…

— Името?

— Тристан Рафърти.

— Ааа! — Лусинда погледна Джейсън, който направи физиономия, която означаваше: „Казах ти!“, после тя пак погледна жената зад бюрото. — Нека се уверя, че съм разбрала добре. Джейсън се е сбил с училищния побойник, счупил му е носа, избил му е зъб и за капак го ритнал по топките. Защо ме извикахте тук?

— Това е сериозно провинение — каза жената. — Ще се наложи да изключим Джейсън…

— Извинете, от колко време работите в това училище?

— Аз…

— От колко време?

— От шест години.

— Така. И през почти петте години, откакто Джейсън учи тук, нищо не е направено срещу тримата побойници, чийто главатар е ужасният Тристан. Те безмилостно тероризираха по-малките деца, докато вие, учителите и директорката, стоите със скръстени ръце. Най-после на едно от по-малките деца му е дошло до гуша. Отвърнало е и е натупало доста по-голямото от него момче. И като отплата, ако ви разбирам правилно, възнамерявате да накажете Джейсън за това, че се е защитил.

— Не можем да позволим…

— Тристан, Ейдън и… — Тя се обърна към Джейсън: — Кой беше третият?

— Рори!

— Точно така. Как можах да забравя? Тристан, Ейдън и Рори вгорчиха живота не само на Джейсън, а на повечето деца в това училище. Знаели сте го и не сте взели никакви мерки. — Лусинда се хвана за ръба на бюрото и се наведе към по-младата жена, която инстинктивно се дръпна назад.

— Чакайте малко — понечи да каже госпожа Дъруент. — Не можете да идвате тук и да ми казвате как да си върша работата.

Лусинда се засмя — кратък, неприятен звук.

— Не бъдете наивна, госпожо Дъруент! Разбира се, че мога. Крайно време е някой да го направи. И този някой съм аз. Сега ще отведа Джейсън у дома, а в понеделник сутринта ще дойде на училище както винаги. Да не сте си и помислили даже да накажете момчето за нещо, което повечето деца с години си мечтаят да сторят. Да се справят с побойниците, госпожо Дъруент! Поне веднъж си свършете проклетата работа, вместо да наказвате добрите деца и да карате родителите да се опитват да обяснят на децата си защо се налага да идват в училище, когато на тях им се иска да се скрият под леглата си. Джейсън се опитваше стоически да издържи на този тормоз, затова не можех да кажа и да направя нещо по въпроса. Вие ме извикахте тук, без съмнение сте си мислели, че и аз бих могла да бъда сплашена. Е, съжалявам, госпожо Дъруент, няма да се получи. Имате две възможности. Първата, изключвате онези трима побойници и обяснявате на родителите им и на цялото училище причината за това. Втората, не го правите, но много внимавайте, защото всичко ще ви се стовари върху главата като цял камион тухли. Това са възможностите, които имате. Помислете си внимателно, защото ако направите погрешния избор, следващата ви работа ще е да питате клиентите, дали искат пържени картофки с хамбургера си. — Тя бутна стола и каза: — Хайде, Джейсън. — Взе топлата му мръсна ръка, изведе го от сградата и го качи в колата.

Когато се настани зад волана, дишайки тежко, тя рече:

— Не казвай нито думичка! Човек не използва юмруци, за да се справи с хората, Джейсън. Търси помощ! Ако ми беше казал, отдавна щях да съм се справила с тези побойници. Тристан е сгрешил, като те е нападнал в момент, когато си бил ядосан и е трябвало да си го изкараш на някого. Сритал си го по задника, а децата, които са ви гледали, сигурно са се радвали. Но единственото нещо, което доказа тази сутрин, е, че си способен да се принизиш до нивото на побойника. Ако има проблем, с който не можеш да се справиш, молиш за помощ! Разбра ли?

Той не очакваше това и не отговори нищо, но наведе глава и остана така през целия път до вкъщи. Когато тя отвори задната врата на колата, той скочи с раницата си и изтича по пътеката, намусено застана до вратата, изчаквайки я да отключи.

Хвана го за ръката, преди да е успял да хукне нагоре по стълбите, и каза:

— Джейсън, застани мирен и ме изслушай. — Клекна, за да е на неговото ниво, и продължи: — Тристан си го е търсел. Няма две мнения по въпроса. Онези момчета те тормозят още от първия ден, в който дойде да учиш в това училище. Но колкото и да си ядосан, не е редно да удряш хората — дори и толкова лоши като Тристан. Веднъж тръгнеш ли по този път и започнеш ли да използваш юмруците си, става ти навик, защото искаш непрекъснато да побеждаваш.

Изражението на лицето му се посмекчи, въпреки че в очите му все още гореше пламък.

— Не искам да се превърнеш в побойник само защото днес си направил нещо, от което си се почувствал силен и могъщ. Много си добър за това, прекалено си умен. Съжалявам, ако бях строга и рязка в колата, никак не ми бе приятно да ругая онази жена. Стомахът ми се свива, защото и аз не съм хулиганка. Понякога думите са по-силно, по-могъщо оръжие от юмруците. Те са моето оръжие, онова, което използвам, когато с някого, когото обичам, се отнасят зле. Разбираш ли ме?

Той повдигна рамо.

— Искам да вземеш душ, да се преоблечеш и да слезеш долу. Ще ти сложа лед на окото, с малко късмет няма да посинее много. Съгласен ли си?

Той кимна.

— Много те обичам, Джейсън. Ти си специално момче. Ти си умен, забавен и интелигентен. Искам да станеш добър човек, а не някой толкова ядосан, че да напада хората, защото не може да владее чувствата си. Знам, че смяташ, че съм ужасна и несправедлива, и в момента ме мразиш, но се опитвам да направя най-доброто за теб. Върви да се изкъпеш. Ще ти приготвя нещо за хапване и ще пием кафе. Искаш ли?

Той отново кимна.

Тя го целуна по челото, после се изправи и го загледа как се качва по стълбите. Беше се затворил в себе си като банков сейф, а тя не можеше да налучка комбинацията. Може би Илай бе прав и психиатърът бе разрешението на проблема.

Когато слезе в кухнята, той бе по-спокоен, но унил и мълчалив. С една ръка придържаше торбичката с лед към окото си, а с другата си взе няколко солени бисквитки от соя и изпи цялата чаша с кафе.

— Ще е хубаво да видим Кат. — Лусинда се опитваше да подхване разговор. — Имам чувството, че не са идвали от цяла вечност.

— Да — с безразличие отвърна той.

— Днес ще вечеряме у баба. И Джин ще е там. Може би Анет ще доведе Амелия и ще си поиграеш с нея.

— Все ми е… — Усети се и каза: — Да.

— Как е устната ти?

— Добре.

— След като разходиш Барти, можеш да поспиш.

— Добре.

Тя се почувства ужасно и каза:

— Джейсън, ако знаех как да постъпя с теб, щях да го направя. Знам, че не ти е приятно да се чувстваш по този начин.

Той сложи пликчето с леда на масата, стана от стола и промърмори:

— Ще изведа Барти на разходка.

„Боже, това беше жестоко!“ — помисли си тя.

* * *

Щом Лусинда видя Дженива, Лорейн и Катания да слизат от влака, разбра, че Дженива й е спестила сериозността на проблема. Лорейн беше отслабнала много и изглеждаше крехка, докато накуцваше по перона до майка си. Дженива пък изглеждаше изтощена. А Катания нямаше нищо общо с момичето, което познаваше толкова добре. Нямаше ги вече гащеризоните, маратонките и тениските в пастелни цветове. Нямаше я и дългата й къдрава коса. Беше я подстригала и изрусила. Носеше тесни дънки с ниска талия и къса фланелка без ръкави, която стигаше едва до талията й. Беше силно гримирана; устните й изглеждаха по-големи от тъмночервеното червило. Имаше медно топченце на едната ноздра и халкичка на пъпа. Едва ходеше с абсурдно високите плашени обувки. Влачеше се предизвикателно зад майка си и баба си, умишлено вървеше на разстояние от тях. На рамото си бе преметнала черно кожено яке, а на ръката й висеше голяма раница. Пътниците, които слизаха от влака, я зяпаха, докато тя се спря на перона, извади цигара от джоба на якето си и демонстративно я запали. Дженива и Лорейн слязоха по стълбите.

Трите жени стояха на паркинга и няколко минути гледаха представлението на Катания. Момичето погледна Лусинда, изражението му беше неразгадаемо — приличаше хем на разстроено момиченце, което копнее за нещо непознато, хем на почти зряла жена, готова да заплюе всеки, който посмее да й предложи онова, от което малкото момиченце се нуждаеше. Най-демонстративно отмести поглед и силно дръпна от цигарата.

Лусинда прегърна Дженива и промърмори:

— Боже мой!

— Казах ти! — отвърна тя и се отдръпна. Лусинда притисна и Лорейн в обятията си.

— Имаш нужда от храната на Ерика, скъпа — каза й. — Мой ред е да те поугоя мъничко.

— Толкова много ми липсваше — през сълзи призна Лорейн.

— И ти ми липсваше.

Те се обърнаха да погледнат Катания, която сега се бе облегнала на парапета на перона. Раницата й бе на земята до краката й и духаше цигарен дим към минувачите.

— Шоуто свърши, момиченце — ядосана рече Дженива. — Ела при нас и поне се преструвай, че не си забравила добрите обноски.

Катания хвърли цигарата на земята, бавно вдигна раницата си, дотътри се до стълбите и слезе по тях, почти се спъваше, наложи се да се хване за парапета, за да не падне.

— Само ако знае колко смешно и нелепо изглежда, веднага ще се промени — промърмори Дженива, докато с Лорейн и Лусинда отиваха към колата. — Едва се сдържам да не я напляскам.

Катания ги настигна и каза на Лусинда:

— Кво стаа?

Тя се засмя:

— Майтапиш ли се? — изрече, предизвиквайки лека усмивка на гримираното лице на Катания.

— Сигурно ти се майтапиш, а, кучко? — Момичето се опита да я шокира, като сложи ръка на кокалестия си хълбок.

Лусинда се приближи до нея и тихо, но много строго каза:

— Нямаш представа колко не съм в настроение да слушам глупости. Не съм нито майка ти, нито баба ти, можеш да ме нараниш, но не чак толкова, колкото нараняваш тях. Така че, дръж се прилично и се качвай в проклетата кола! — После отиде да отключи колата и задържа вратата на Лорейн, която се наведе и седна на задната седалка. — Качвай се при майка си!

Катания бе изненадана от реакцията й и се подчини. Лусинда затръшна вратата и седна на шофьорското място. Дженива я потупа по крака, докато тя си слагаше колана.

Когато пристигнаха в къщата, Илай и Джейсън ги чакаха пред вратата. Щом видя Катания, Джейсън възкликна:

— Защо си се маскирала така? Приличаш на пълна откачалка!

— Майната ти, момченце! — изръмжа Катания и тръгна към плевнята; едва ходеше на високите си обувки.

Останал с отворена уста, Джейсън се обърна към Илай, който му каза:

— Не гледай мен! Не аз съм режисирал това шоу.

Докато с Джейсън поздравяваха Дженива и Лорейн, Лусинда последва Катания и й каза:

— Веднага спри!

С презрение и досада момичето спря и се обърна да я погледне:

— Какво?

— Няма да дойдеш у баба ми в този вид.

— Тогава няма да дойда.

— Напротив, ще дойдеш! Тя те обича и иска да те види. Така че измий този грозен грим, облечи си прилични дрехи и поправи поведението си. Виждам те, Кат. — Лусинда посочи очите на девойката. — Момичето, което винаги съм обичала, се крие там. Извади го за тази вечер и се дръж добре. Беше чудесна, когато беше на десет години. На почти шестнайсет си направо смешна. Ясно ли се изразих?

— Да! Нещо друго?

— Засега не.

— Добре! — отвърна момичето и продължи пътя си към плевнята.

Дженива не попита Лусинда какво са си казали с внучката й. Усмихна се уморено и рече:

— Ще си вземем по един душ и ще сме готови навреме.

Лусинда я прегърна и отбеляза:

— Тези две деца са същински ходещи кошмари.

— Вярно е — засмя се Дженива.

Лорейн изглеждаше объркана, дори слисана. Стоеше и примигваше срещу небето, докато майка й не я хвана за ръка и двете последваха Катания в плевнята.

— Чухте ли какво ми каза тя? — попита Джейсън, изпълнен с възмущение и негодувание.

— Аз чух — отвърна Лусинда. — Чух също така какво й каза ти. Опитай се да запазиш мнението си за себе си.

— Но тя наистина изглежда като куку!

— Синко, постарай се да не казваш каквото ти дойде на ума. Хайде да разходим Барти, преди да тръгнем.

— Но това не е честно!

— И двамата не бяхте прави — обясни му Лусинда. — Да не говорим повече за това, моля те. — Сложи длан върху врата си.

Джейсън веднага я попита разтревожен:

— Главата ли те боли?

— Надявам се да премине — каза тя и му се усмихна. — Джейсън, би ли ме прегърнал?

— Предполагам.

Тя се наведе и го притисна в обятията си, вдиша смесения аромат на гел, кученце и малко момче.

— Обичам те, миличък — каза тихо.

Най-доброто, което той успя да измисли, бе:

— Знам.

— Добре, вие разходете кучето, докато аз се приготвя.

Илай и Джейсън тръгнаха по алеята за коли и Лусинда чу момчето да пита:

— Защо все го повтаря?

— Защото е вярно, скъпи. Лус никога не казва неща, които не мисли.

Тя се обърна и видя как Илай хваща момчето за ръката, когато стигнаха до края на алеята за коли. „Така ли се получава в живота? — запита се на път за кухнята. — Печелиш малко любов тук, губиш малко там?“ Нямаше логика в това. Тя обичаше и двете деца, те също я обичаха. Знаеше, че я обичат. „Не е нищо лично“ — напомни си, докато вземаше хапче екседрин мигрен, надявайки се да пресече усилващото се главоболие. Ставаше дума за нещата, които човек не можеше да контролира. А резултатът бе руини, не само в буквален смисъл — огромна, димяща купчина бетон и извити железа — а и от емоционална гледна точка. „Търпение“ — каза си. Трябваше да престане да дава съвети на всички като досадна всезнаеща стара мома, за каквато Рене я обяви. Може и да бе всезнаеща, призна си тя, стара също. Но предвид огромния сексуален апетит, който имаше в последно време и енергичното и бурно любене, което практикуваха с Илай, определено вече не се вписваше в категорията „стара мома“.

Пи още малко вода, затвори за миг очи и се помоли за децата.

* * *

Всички си отдъхнаха с облекчение, защото Джейсън и Катания се държаха горе-долу прилично — бяха учтиви, но не говореха много. След вечеря Джин измъкна Лусинда на терасата и каза:

— Трябва да изпуша една цигара, а ти да ми разкажеш какво става с всички. Имам желание да нахраня насила Лорейн и да не я изпускам от обятията си поне една седмица. Горката жена прилича на развалина и трепери като мокро коте. Прическата на Кат е направо смешна, както и поведението й. Джен има нужда от поне четирийсет и осем часа сън. А на Джейсън сякаш някой му е запалил фитила и всеки момент ще избухне. А ти, хлапе? Изглеждаш така, сякаш главата ти ще се пръсне и ще изцапа всичко наоколо с умния ти мозък. Единственият, който изглежда добре, е Илай.

— Илай е невероятен. — Лусинда седна до Джин, а тя запали цигара със златната си запалка „Картие“. — Джейсън определено е като бомба с часовников механизъм и според мен единствената причина все още да не е избухнал, е защото Илай му отделя много време и е изключително търпелив с него.

— Ами ти?

— Какво аз?

— Главоболие ли имаш?

— Опитвам се да се преборя с него. Какво става със снимките на филма?

— Очевидно ще ги отложим за април или за май. Разпространението му е уредено. Само ще се наложи да извършим довършителните работи в по-кратки срокове от обикновено. Първоначалният ми план беше филмът да излезе през октомври следващата година, но едва ли ще стане. С малко късмет ще успеем за декември. Както и да е, щом нещата потръгнат, трябва да започнем да работим върху „Буден или сънуващ“.

— Още не съм започнала да пиша сценария. Водя си бележки.

— Не бързай. Имаш месеци на разположение. В момента давам примерни срокове и така… — Тя замълча, за да дръпна от цигарата си. — Как върви „семейният“ живот с шампиона?

— Прекрасен е. Готова съм да му предложа да се отърве от апартамента си и да се пренесе при мен за постоянно.

— Ухааа! Не си губиш времето, а? Това ли е същата Ела, която даже телефона си не вдигаше? Боже, боже, боже!

— Е, оказа се, че си била права. Сексуално активна съм. И то доста активна, толкова, че съм като евтин костюм върху тялото на горкия човечец. Той пък не се оплаква.

— О, браво на теб! Ти си привлекателна жена. Защо да се оплаква?

— Привлекателна! Моля те!

— Знаеш ли какво? Ако имам едно желание, то е да можеш само за десетина минути да се видиш с очите на околните. Би престанала да говориш тези самосъжалителни глупости и никога вече не би ги повторила. Ти си красива, Лус — гъста дълга коса, големи тъмни очи, убийствена усмивка. Освен това си висока. Като се замисля, още сега ще те убия.

Лусинда се засмя:

— Давай! Убий ме!

— Да, бе. — Джин отново си дръпна от цигарата и я изгаси. — Виж какво — каза. — Сериозно? Бих се отнесла много сериозно и внимателно към тези две деца. Едното или и двете ще избухнат всеки момент.

— Знам. Джен също го знае. И двете се опитваме да не се ядосваме, но е трудно, след като и двамата правят всичко възможно да ни предизвикват.

— Ако имаш нужда от помощ — предложи Джин, — обади ми се. Познавам борчета, които мога да ти изпратя.

Те се засмяха, станаха и влязоха вътре при останалите. Тази вечер нямаше да има музикално изпълнение.

* * *

„Избухването“, което Лусинда очакваше, се случи на следващия ден веднага след като се наобядваха.

Тя, Дженива, Лорейн и Илай седяха на верандата и разговаряха. Джейсън си играеше с кученцето на полянката, когато Катания се появи. Тя вървеше по алеята за коли, пушеше цигара, а Дженива прошепна:

— Изглежда така, сякаш е тръгнала на маскен бал по случай Хелоуин.

— Остави я, мамо — каза Лорейн. — Иска да ни дразни. Това е целта й.

Сложила си дебела очна линия и силно червено червило, Катания бе облечена в много къса поличка с ниска талия. Беше намъкнала скъсана фланелка, която едва скриваше бюста й, бе наметнала черното кожено яке на раменете си. Днес бе обула чорапи на райета, които стигаха малко над коленете й, и маратонки с високи подметки в яркочервено. Поне дванайсет гривни с различни размери и форми се плъзгаха по дясната й ръка и стигаха почти до лакътя. Огромните сребърни обици халки стигаха почти до раменете й. Присвивайки очи, тя дръпна от цигарата, издуха дима после хвърли цигарата и доста театрално я смачка с маратонката си.

Точно в този момент, сякаш усетил миризмата й, Барти бързо прекоси полянката, побутна с муцунка крака й и започна да души маратонките й. Катания промърмори:

— Разкарай се от мен, куче!

То продължи да я души, скочи на крака й, а тя го ритна.

Джейсън изпищя, хукна през полянката, крещейки:

— Ти го ритна! Защо го направи? Той е само едно малко кученце, глупачка такава!

— Дръж идиотското си куче далеч от мен, дребен!

Джейсън се спря и я зяпна, стиснал юмруци:

— Не съм „дребен“, изрод такъв!

— Какво каза, братле?

— Чу ме добре, урод!

— Разкарай се от пътя ми или ще ти сритам задника!

Четиримата възрастни гледаха, притаили дъх.

— Мразя те, кучко такава!

— Много ми пука! — грубо отвърна Катания, а Барти пак започна да души ужасните й маратонки. Тя за втори път ритна кученцето. То изскимтя, а Джейсън побесня.

— Казах ти да не риташ кучето ми! — изкрещя той, отдръпна се крачка-две и я ритна по крака с всичка сила.

Без да се поколебае, Катания го удари толкова силно по лицето, че той политна и падна по гръб на полянката.

И трите жени бяха готови да се намесят, но Илай прошепна:

— Оставете ги да се оправят сами.

Двете деца останаха неподвижни, гневът им сякаш висеше във въздуха като ято стършели. Джейсън посегна и докосна с ръка наранената си буза, а Катания седна на тревата, разтърка крака си и каза:

— Заболя ме, Джейсън — и се разплака.

— Ти ме удари! — обвини я той.

— Защото ти ме ритна!

— Ти ритна кученцето ми! — през сълзи отвърна той. — То е още малко. — Той също се разплака и опипа лицето си. — Как можа да го направиш? Та той е още бебе.

Въпросното бебе обикаляше около двете деца и ги гледаше с не по-малък интерес от четиримата възрастни на верандата.

— Не исках да го ритна. — Катания се разрида, гримът й се размаза и по бузите й потекоха черни вадички. Тя прокара ръка по бузата си.

— Но го направи! — настоя Джейсън.

— Съжалявам. Ясно?

— Хората не бива да причиняват подобни неща на малки деца! — изплака Джейсън. — Не е честно!

— Не бива и да блъскат самолети в сгради. Това честно ли е? — рече Катания.

— Не бива да удрят децата и да им забраняват да разказват на когото и да било за случилото се. Не бива да лъжат и да казват неща, които нямат нищо общо с истината. После става твърде късно, защото хората умират и вече не можеш да ги видиш. Не е честно!

— И да ни уплашат до смърт, защото не знаеш дали са загинали или не — продължи Катания.

— Моят татко със сигурност е мъртъв. — Джейсън вдигна поглед към небето и изплака от мъка.

Тя направи няколко „крачки“ на колене и го прегърна.

— Знам, знам. Съжалявам. Наистина много ми е мъчно, Джейс. От все сърце съжалявам за баща ти, наистина, наистина.

Двамата седяха на полянката и изплакваха мъката си.

— Най-лошото вече мина — тихо каза Лусинда, хванала Дженива за ръката от едната страна. Лорейн положи глава на рамото й от другата. Тя погледна Илай в очите и добави: — И двамата ще се оправят.

Той се усмихна, после слезе по стълбите, седна на полянката и притисна децата в успокояващите си обятия.