Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (7)

Шеста глава

Нещата се развиваха прекрасно. В продължение на почти две седмици (нямаше ни вест, ни кост от Ан) Лусинда се виждаше с баба си всеки ден — един час, за да пият чай и да си поговорят, за да обядват заедно, да отидат на кино или да вечерят. Наваксваха изгубеното време. Баба й разказваше подробности от семейната история, анекдоти, факта и случки. Елиз желаеше не по-малко от самата Лусинда да попълни пропуските й относно семейството. Понякога Катания и Джейсън идваха с тях. Елиз имаше страхотен подход към децата, откликваше на шегите им, но в същото време се отнасяше сериозно към наблюденията и мнението им. Никога не се държеше снизходително към тях, никога не ги поучаваше. И точно поради тази причина децата я обожаваха. Джейсън всеки ден настояваше да отиде с Лусинда при Елиз, но Катания знаеше как да му отвлече вниманието, намесваше се и предлагаше други занимания и забавления, които веднага грабваха момченцето. Два-три следобеда в седмицата идваше Джин, за да прекара няколко часа в басейна с децата, позволяваше на Катания да й помага да научи репликите си за предстоящите снимки — което момичето правеше с удоволствие.

Поне веднъж в седмицата по-малката братовчедка на Лусинда Анет довеждаше двегодишната Амелия и петгодишната Аманда на гости. За изненада на всички Джейсън бе пленен от ленивото, отпуснато бебе. Той сядаше под сянката с Амелия в скута и я наблюдаваше внимателно, радваше се, когато тя си играеше с пръстите му, криеше лицето си с ръце и казваше „бау“ или просто притискаше в обятията си. Говореше на пухкавото дете, сякаш са сами и не го чува никой друг.

— Един ден бих искал да имам бебе като теб, също като теб — казваше й той. — Какво мислиш? Ще ли ти се да можеш да говориш? На мен много ми се иска. Харесваш ме, нали? — Той кимаше с глава, а Амелия му се смееше и бъбреше неразбираемо. Трогнати и развеселени от грижите му за бебето, всички го наблюдаваха, но избягваха да коментират каквото и да било в негово присъствие. Отношението му към момиченцето не бе само момчешко любопитство, беше много по-дълбоко, нещо, което подсказваше колко е ранима и нежна душата му.

— Когато порасне, ще стане добър баща на дете с голям късмет — отбеляза Дженива една петъчна вечер, докато с Лусинда, Лорейн и Катания седяха на предната веранда. — Има много нежно сърце.

— Понякога прекалено нежно — отвърна Лусинда. — Притеснява ме това, че трупа всичко в себе си. После то изплава на повърхността и чувствата му стават неконтролируеми.

— Той мрази баща си — каза Катания. — Нарича го гадняр и мръсник, защото ги е изоставил, не му се е обадил по телефона и не е дошъл да го види.

— Казва го — рече Лорейн на дъщеря си, — защото е наранен от факта, че този човек си е тръгнал и повече никога не го е потърсил. Според мен баща му е истински мръсник.

Лусинда замълча, защото знаеше, че никой не знае цялата истина.

— Защо не напишем книга?! — предложи Катания. — Ще я озаглавим „Мръсниците, които сме срещали в живота си“. Мама ще напише глава за баща ми. Джейсън ще напише една за неговия. А вие за кого ще напишете? — попита тя Лусинда и Дженива.

Двете жени се разсмяха. В съзнанието на Лусинда веднага изникна образът на Ан, с твърде високите токчета и неподходящи за възрастта й скъпи дрехи, но внезапно почувства угризение на съвестта и каза:

— Ние с баба ти си запазваме правото да се позовем на Петата поправка на Конституцията.

По-късно, когато останалите вече си бяха легнали, Дженива каза:

— Някой ден трябва или да се примириш и да се успокоиш, или да направиш нещо относно леля си.

— Какво например?

— Това вече не знам, но трябва да намериш начин да решиш този проблем в името на собственото си спокойствие, факт е, че никой не харесва Ан. Дори собствените й деца я отбягват. Но тя е на седемдесет и осем години, Луси. На тази възраст е малко вероятно да се промени. Може би ти ще трябва да го направиш.

Лусинда въздъхна:

— Сигурно си права. Позволи ми да те попитам нещо. Какво е мнението ти за Рене?

— Истината ли? Да си остане между нас, мисля, че не е съвсем наред.

— Аз също.

— Знаеш ли още какво? — тихо каза Дженива. — Мисля, че Джейсън се страхува от нея. Не мога да ти кажа защо, просто имам такова чувство, когато ги видя заедно. Според мен ти си единственият човек, с когото може да бъде самият себе си.

— Ще ми се да знаех защо е така — отвърна Лусинда. — Понякога оставам с впечатление, че всичко е представление; тя играе в пиеса, а всички ние, включително Джейсън, сме само част от публиката.

— Ъхъ — кимна с глава Дженива. — Точно така. Сякаш между нея и нас има прожектори и тежки завеси.

* * *

В понеделник сутринта Лусинда тъкмо ставаше от леглото, когато звънна телефонът. Беше седем без двайсет. Доста се притесни, когато леля й Адел каза:

— Съжалявам, че ти се обаждам толкова рано.

— Не, няма нищо. Аз ставам рано — отговори тя. Сърцето щеше да изскочи от гърдите й, задъхваше се, ръцете й се изпотиха. — Как си, лельо Адел?

— Добре съм, но се опасявам, че имам ужасни новини, Лусинда.

„Господи! Не! Моля те!“

— О, така ли?

— Току-що ми се обади Маделин. Изглежда, че Ан е получила удар.

— О, не! — възкликна Лусинда. Толкова й олекна, като разбра, че баба й е добре, та й трябваха няколко минути да събере мислите си и да изрече: — Това е ужасно. Как е тя?

— Не знам. И Маделин не можа да ми каже нищо повече, фелдшерите от „Бърза помощ“ смятат, че е удар, но не са сигурни. Ан е в болница „Гринуич“. Гуен е на път за Уестпорт, да вземе мама и да я закара до болницата. Ние с Джон ей сега тръгваме, но ще ни отнеме поне час и половина. По всяка вероятност ще ни хване сутрешното задръстване при Хартфорд. Но си помислих, че би искала да знаеш.

— Разбира се. Веднага се обличам и тръгвам за болницата. Благодаря ти, че ми съобщи, лельо Адел.

Докато си взимаше душ, мислете и чувствата й бяха съвсем объркани. Първата й реакция бе ужасяващо задоволство. Ан плащаше за отвратителното си поведение. Ако излъчваш отрицателна енергия, един ден тя ще се върне и ще те накаже, ще те задави като огромно парче пай. После се засрами от себе си и се запита как е възможно да си мисли подобни неща. Както и да се е държала Ан, тя бе в най-лошия случай по детски безчувствена, дори жестока, но не и зла. Откакто я познаваше, никога не бе казала или направила нещо скандално и възмутително. Никой не заслужава да получи удар. Елиз сигурно беше много разстроена. Колкото и да беше ужасна като човек, Ан бе нейно дете. Няма по-страшно нещо за един родител от това детето му да е болно — независимо на колко години е то. Никой не можеше да отрече факта, че те са майка и дъщеря. Това е връзка, която остава за цял живот. Защо Ан така и не го бе разбрала? В крайна сметка самата тя беше майка. Някои хора, Лусинда подозираше, че Рене е една от тях, мислят първо за себе си — дори децата им са на втори план. Бе срещала много такива хора, главно жени, когато бе дете. Калифорния бе пълна с тях.

Облече рокля, обу сандалите си, движеше се толкова бързо — сърцето й биеше силно — че за малко да се спъне и трябваше да спре за миг, да си поеме дъх и да се опита да се успокои. Беше ужасно! Ами ако Ан умреше, преди Лусинда да има възможност да се помири с нея? И как точно да го направи? Не вярваше, че хората стават добри пред прага на смъртта и внезапно виждат съвсем ясно грешките, които са допускали цял живот. Не, според нея хората си отиват такива, каквито са били през целия си живот. Ан бе болна, но това не би й попречило да нарежда на сестрите как да си вършат работата и да се отнася с пренебрежение към лекарите.

Но някои удари можеха да се окажат фатални за пациента. Ан можеше да се парализира, да бъде като пленник в тялото си, към което не се отнасяше особено добре. Може уврежданията да са непоправими, но въпреки това сърцето й да продължи да бие, докато тя полага неимоверни усилия да говори разбираемо. Господи! Това наистина беше ужасно.

Зачуди се дали да пъхне бележка под вратата на стаята на Катания, или да я събуди. Беше седем без пет. Тихо почука на вратата, отвори я, отиде до леглото и нежно погали момичето по рамото.

— Какво? — промърмори тя, без да отваря очи.

— Кат, трябва да отида до болница „Гринуич“. Леля Ан е зле. Не знам кога ще се върна.

Катания седна в леглото.

— О, не! Съжалявам, Лус. Ще се оправи ли? Нещо сериозно ли е?

— Според лекарите е получила удар.

— Това не е добре. Но може да е лек и да се оправи.

— Дано да е така. Ще се погрижиш ли за Джейсън?

— Разбира се. Вземи си мобилния телефон, за да ми се обадиш и да ми кажеш какво става.

— Ще го взема. Благодаря ти, скъпа.

— Шофирай внимателно. Може ли да се обадя и да кажа на мама и баба?

— Разбира се. — Лусинда я целуна по главата и бързо излезе от стаята.

— Да не забравиш мобилния си! — извика след нея Катания. — И си вземи пуловер. В болницата е студено!

Спомни си случаите, в които Ан, облечена в различни тоалети, пристигаше без покана и проваляше срещите с баба й: веднъж Лусинда отиде в Уестпорт Хаус, за да обядва с Елиз, и завари Ан да се усмихва доволно, сякаш е спечелила първа награда в някакъв нелеп конкурс, свита на дивана в хола, хитро застанала така, че да покаже грозния, щампован костюм на „Долче и Габана“ в тъмночервеникав цвят, беше с поредните сандали с много висок ток с цвят на засъхнала кръв, поздрави много любезно, но в погледа й се четяха съвсем различни чувства. Друг път Лусинда отиде с Кат, Лорейн и Дженива за петъчната семейна вечеря и Ан бе там, застанала до камината, нагласена от глава до пети в черна кожа (включително ботуши от напа с остри върхове и много тънки и високи токчета), приличаше на проститутка, която много харесва работата си. Комична и отвратителна. Лусинда си спомняше много добре, че Дженива ахна от изненада, Катания се опита да сдържи усмивката си, а Лорейн зяпна. Спомни си и следобеда, в който отиде да пие чай с Елиз — английски чай с петифури и сандвичи, които Елиз обожаваше — а Ан бе там, наконтена в бяла коприна като майка игуменка, отдадена на тайното си увлечение към козметиката, седеше на пианото и свиреше Шопен, и то доста добре. Когато Лусинда каза: „Свириш прекрасно“, Ан внезапно престана да свири и въпреки че Лусинда настоятелно я помоли да продължи, тя реагира така, сякаш бе прекъснала професионално изпълнение. Когато Лусинда погледна баба си за някакво обяснение, Елиз завъртя очи и промърмори:

— Il n’ya rien a faire. Нищо не може да се направи.

Имаше толкова много случаи, прекалено много, за да ги изброи всичките, в които Ан бе натрапила присъствието си, защото бе разбрала, че Лусинда ще е там. Когато бяха само трите, не се опитваше да обсеби разговора, не натрапваше мнението си. Самото й присъствие отнемаше по-голямата част от въздуха в стаята и всеки път Лусинда се чувстваше недодялана и изморена. Чудеше се каква е ползата от всичко това? Освен че се възползваше от възможността да покаже гардероба си от скъпи, грозни дрехи, Ан не получаваше друго удоволствие. Тя се появяваше, стоеше известно време, после потегляше с изключителна лекота — сменяше скоростите като участник в рали с тъмнозеления ягуар модел МК 120, 1954 — спортно купе на покойния си съпруг.

Когато Лусинда поздрави леля си за тази кола, Ан й подаде ключовете:

Вземи я и направи едно кръгче.

— Не, благодаря ти много — отказа тя. — Опасявам се, че е твърде голяма и скъпа за мен. — После се сети, че Джин и младият съсед на Катания Херман много си падаха по стари коли, и изрече с усмивка:

— Имам приятели, които биха убили, за да я покарат. Прекрасен автомобил.

Ан впери поглед в една точка и малко по-тихо каза:

— Това бе колата мечта на Майкъл. Грижеше се повече за нея, отколкото за самия себе си. — После отново се върна в настоящето, пусна ключовете в чантата си и рече: — Е, както и да е.

Беше още много рано, движението бе спокойно и Лусинда стигна бързо до „Гринуич“. Спря на едно от многото празни места на паркинга. Представи си Ан — лицето бе отпуснато от едната страна, лявата й ръка бе парализирана и безполезна. Може би нямаше нито едно от тези класически увреждания, а само мозъчни увреждания. Докато отиваше към информацията, се запита откъде знае Катания, че в болницата е студено. Лусинда вече трепереше от студ и много й се пиеше чаша горещо кафе. Облече си памучната жилетка и попита къде е настанена леля й.

Жената въведе името на Ан в компютъра си и се приведе, за да прочете това, което пишеше на монитора, после я упъти.

Стори й се, че лутането из коридорите няма край, спомни си дните и нощите, които бе прекарала в болницата до Лили, докато животът бавно я напускаше, и своя престой тук няколко седмици по-късно, когато единственото й желание бе да се възстанови дотолкова, че да може да напусне това място и да се прибере у дома. Успяваше да поспи не повече от час-два, не можеше да яде храната, която й носеха. Пиеше само сокове, кафе, чай и газирана вода, хапваше по малко от хляба и кифличките, които поднасяха с храната, но всеки път, когато вдигнеше капака на чинията, й се гадеше и тя бързо го слагаше пак и отместваше чинията.

Ан щеше да се отврати от болничната храна, Лусинда бе сигурна в това, и щеше да вдигне голям скандал. Въпреки че рядко хапваше от прекрасните гозби, които Ерика приготвяше за петъчните семейни вечери в дома на Елиз, тя бе много придирчива към храната, но винаги хвалеше Ерика, даже отиваше в кухнята, за да й иска рецепти. Според Маделин майка й харчеше луди пари за странни продукти, които си поръчваше от специализирани магазини в Манхатън. Но рядко хапваше повече от два-три залъка от каквото и да било. Храненето не бе един от приоритетите й, ако изобщо бе от някакво значение за нея. Дрехите, козметиката, прическите, аксесоарите — това бяха нещата, от които се интересуваше.

Господи, болниците всяваха страх. Ражданията бяха единственото хубаво нещо, което се случваше в тях. Иначе бе пълно с болни, немощни хора, със смърт. Въпреки това хората непрекъснато идваха в спешното отделение, понеже отчаяно се нуждаеха от внимание. Какво трябва да се е случило на човек, за да го накара да симулира, че е болен, да прекарва часове в безличните обзаведени с пластмасови мебели чакални, само и само лекарите да му отделят няколко минути от скъпоценното си време?

Лусинда бе чела, че по-голямата част от тези хора имаха близки, но нямаха любовта, от която се нуждаеха, която да им послужи за котва.

Влезе в малката чакалня, в която стояха Маделин, съпругът й Стивън и брат й Майкъл. На лицата им бяха изписани умора и страх. Това не бе добър знак. Маделин се обърна, видя Лусинда и отиде при нея. Инстинктивно се хванаха за ръце. Маделин каза:

— Благодаря ти, че дойде.

— Как бих могла да не дойда!? — отвърна Лусинда.

— Тя няма да се оправи. — Маделин вдигна зелените си очи и я погледна. — Включили са я на какви ли не апарати. Почти не се вижда. Не диша самостоятелно, казаха, че липсва мозъчна дейност.

— Много съжалявам. Знаеш ли какво е станало?

— Получила е масивен удар. Винаги е имала проблеми с кръвното, не си помръдваше малкия пръст, ако не й се налагаше, ядеше толкова, колкото да не умре от глад. Суетата наистина може да те убие. — Тя леко се усмихна. — Слаба, понеже е модерно, с мозъчна смърт, пак по модата. Не знам дали баба ти е казвала, но мама е била отличничката на класа в училище „Васар“. Трудно е да повярва човек, нали? Татко не би търпял глупава съпруга, така че е трябвало да бъде на ниво. Не би спечелила титлата „Майка на годината“, но поне интелигентността й си личеше. После татко почина и тя сякаш внезапно оглупя. Животът й се превърна в безкрайно обикаляне по магазините, пазаруване, започна да слабее. Обикаляше с ягуара на татко, купуваше грозни дрехи и лакомства, които така и не вкусваше. Такова разхищение!

— Да — съгласи се Лусинда. — Ужасно. Понякога, когато партньорът му почине, човек не знае как да живее сам. — Тя много добре си спомняше колко потиснат беше Еди Рифкин след смъртта на Естел. Той си остана влиятелният Еди, който ръководеше отдела за връзки с обществеността на Лили, същият човек, който бе като баща за Лусинда, какъвто всъщност тя нямаше. Но след смъртта на Естел той се превърна в сянка на предишния човек — физическата прилика беше налице, но духът липсваше.

— Това е! Мисля, че тя е забравила как да живее сама. — Маделин замълча. — С Майкъл решихме да им кажем да изключат животоподдържащата апаратура. И двамата сме на мнение, че това е най-правилното решение. Но ни е много трудно да го направим.

— Наистина съжалявам, Мади.

— Знаеш ли аз за какво съжалявам, Лусинда? За нейните странни игрички и интриги. Тя отказваше да разбере колко греши, че ви причинява това. Всички се опитахме да я вразумим, да я накараме да спре, но тя не отстъпи.

— Всичко е наред, Мади. Наистина. Аз съм си виновна. Не трябваше да се държа пренебрежително с нея. Ако не й бях обърнала внимание, може би щеше да ме остави на мира.

— Не. Никога нищо не е било наред и определено ти нямаш никаква вина. Всички знаем колко ти бе трудно да опознаеш семейството след толкова години и да се сприятелиш с нас. А майка, като генерал Макартър по време на военни маневри, организираше своята кампания, използвайки Гуен. Беше ужасно човек да наблюдава това отстрани. И все пак в известен смисъл я съжалявах. Не мога да ти кажа защо. Просто ми бе мъчно за нея. Смятам се за умна, за добър адвокат. Но интелигентността ми изневеряваше, когато ставаше дума за майка ми. Сега всичко идва към своя край и се чувствам много объркана. Имам предвид, когато се замислиш — майка ти е на седемдесет и осем години, няма да живее вечно и, честно казано, мислиш си, че това е нещо хубаво, защото е сторила доста зло — най-вече на самата себе си. Но все пак бе ужасен шок за мен, когато ми се обадиха посред нощ.

— Кой ти се обади? — попита Лусинда.

— Нейната съседка забелязала, че завесите не са дръпнати и всички лампи светят, което й се сторило странно. Така че госпожа Финдли казала на съпруга си, и двамата отишли и почукали на вратата. Никой не отговорил. Погледнали през прозореца и видели майка, паднала на пода в хола. Господин Финдли се обадил на 911 от мобилния си телефон. — Мадлин се засмя тъжно и поклати глава. — Бе нагласена, гримирана. Това щеше да й се хареса — че не са я намерили по нощница, без прическа и грим — така че, общо взето, това е добър край за нея.

Лусинда освободи едната си ръка, прегърна братовчедка си през рамо и каза:

— Ще направя всичко по силите си, за да ти помогна.

Тя отстъпи крачка назад и отвърна:

— Благодаря ти. Ако ми хрумне нещо, ще ти кажа.

— Наистина много съжалявам и ще помогна с каквото мога.

Маделин освободи ръката си, отстъпи назад и попадна в обятията на съпруга си. Майкъл Ай Вий се приближи и безмълвно прегърна Лусинда. След това той и сестра му се усамотиха в ъгъла на чакалнята, за да си поговорят.

Съпругът на Маделин, Стивън, се приближи към Лусинда и каза:

— Отивам до кафенето. Отчаяно се нуждая от чаша кафе. Почти цяла нощ сме тук. Искаш ли нещо, Луси?

— Ще дойда с теб — отвърна му и двамата излязоха от чакалнята. Тя много харесваше оплешивяващия, леко пълничък Стивън, с правилни черти и уста, извита като лъка на Купидон. Носеше червени тиранти върху шитата по поръчка бяла риза, изискана копринена вратовръзка с червени шарки на тъмносин фон, памучни панталони, лъснати високи мокасини с връзки и фини черни чорапи. Беше станал старши съдружник в една от най-известните и престижни адвокатски кантори в града още преди да е навършил трийсет години. Беше завършил гимназия „Сейнт Пол“, а после юридическия факултет на Харвард. Носеше ключето си на член на „Фи Бета Капа“ на ланец за часовник на костюмите си от три части. У него имаше вродено благородство. Говореше тихо, беше много проницателен и интелигентен. Беше се отказал от корпоративното право на трийсет и пет и бе станал един от първите (а сега един от най-известните) адвокати по защита на околната среда.

— Как я караш, Стивън? — попита го тя.

— Истината ли да ти кажа? Като изключим това, че не съм си доспал, съм добре. Всъщност, за да съм честен, изпитвам облекчение — повече заради Маделин, отколкото за самия себе си — че тази част от живота ни най-сетне приключи. Държах се на разстояние от майка й още от деня на сватбата ни. Единствената причина, поради която Ан не направи сцена на сватбеното ни тържество, бе, че Майкъл я спря навреме. Жалко, че не успя да се запознаеш с него. Той бе прекрасен човек, страхотен баща. Но Ан? Ще бъда великодушен и ще кажа само, че тя не бе лесна.

— Не, имаше труден характер — съгласи се Лусинда. — Какво се опита да направи на сватбеното ви тържество?

— Обичайните глупости, които вършеше, за да привлече вниманието на околните. Ние не бяхме малки. Мади беше почти на трийсет, а аз — на трийсет и четири. Но Ан се държеше с нас като с деца, при това не особено умни, опитваше се да ни казва какво да правим, къде и как да го направим. Беше невероятно груба с родителите ми.

— Представям си.

— Сигурно — каза той. — Знам за внезапните визити в Уестпорт, когато ти си била там.

— Докато идвах насам, си мислех за това.

— Обзалагам се, че е така. Както и да е, горките Мади и Майкъл трябва да изключат животоподдържащата апаратура. Няма значение как се чувстваме ние, тя е тяхна майка и не бих искал да съм на тяхно място. Странното е, че Ан бе планирала всичко още преди години, бе оставила подробни инструкции какво иска да направим след смъртта й. Никакви бдения, поклонения, църковни служби. След кремацията иска да направим тържество, за да отпразнуваме, цитирам „живота ми“.

— Тържество?! — Лусинда не можеше да го проумее.

— Да. Всичко е предплатено, включително и така нареченото празненство. Тя не оставяше нищо на случайността. Признавам й го. Мади ще трябва само да се обади да дойдат да почистят апартамента. Ан се отърва от ценните вещи още когато продаде къщата. Даже ме накара изрично да отбележа кой магазин да получи дрехите й на консигнация. Можеш ли да повярваш? — Той се засмя. — Каква жена, а!?

— Изненадана съм — призна Лусинда. — Не мислех, че е чак толкова организирана, толкова практична.

— Нямаш представа. — Той разтърка очите си, сякаш искаше да изтрие умората от тях. — Станах неин адвокат само защото Мади ме помоли. Иначе щях да стоя настрана. Ако й бях позволил, Ан щеше да променя завещанието си всеки месец. Още в началото й казах, че може да прави промени само веднъж годишно. Това не й хареса, но се съгласи. А сега с Мади се явяваме нейни екзекутори. Аз нямам нищо общо с това, но все пак съм изпълнител на завещанието й. Ако не аз, кой ще го направи? Между другото, и ти си спомената в него.

— Не говориш сериозно!

— Напротив. Половината имение се поделя между Мади и Майк. Другата половина се разпределя поравно между останалите членове на семейството, с изключение на Елиз, разбира се, която си има доста голямо собствено състояние.

— Но… Ан се държеше така, сякаш не вярва, че съм тази, за която се представям.

— Знам. Но всъщност го вярваше. Беше приятно изненадана и изумена, когато научи новината. Луда работа, а?

— Абсолютно.

„Изумена? Ан?“

— Помоли ме да й принтирам рубриките ти в компютърното издание, за да ги чете, не пропускаше нито една. Много й харесваха, хвалеше се с теб наляво и надясно, пазеше рецензиите ти в специална папка.

— Нямах представа. — Тя се почувства ужасно виновна и много тъжна.

— Е, как би могла? Така че ще отпразнуваме живота й — каза той леко развеселен. — Ще бъде страхотен купон. Обещавам ти. Само най-доброто за Ан. Ще бъде в „Хоуметед Ин“ тук в Гринуич. Предплатено е, разбира се, за да ни спести труда. По-късно днес ще направя резервациите. Ще има „Дом Периньон“, хайвер от белуга, пресни раци, внесен от чужбина гъши дроб с трюфели, разбира се, включително и оркестър — ако успея да организирам всичко навреме.

Лусинда си помисли, че никой не е такъв, за какъвто се представя. Най-вече Ан. Ако наистина е приела Лусинда, защо толкова дълго време й причиняваше главоболия и вършеше такива мръсотии? За какво са били всички тези планове и интриги. Сякаш прочел мислите й, Стивън каза:

— По мои наблюдения тя обичаше да всява раздори, Луси. Много я биваше в това. И, за бога, умееше да ги създава. И аз фигурирам в завещанието й. Даже Розмари получава дял от наследството. Иди, че я разбери! Толкова парадираше с това, че не одобрява отношенията между Елиза и Розмари. Две жени, които имат сериозна връзка от доста време? Скандално, отвратително. Не чак толкова като мъже-гейове, но все пак ужасно. Чудя се дали ще ми продадат цяла каничка кафе. Всички ще искат.

— Сигурна съм, че ще ти дадат колкото искаш — каза Лусинда, опитвайки се да приеме онова, което току-що чу, и се питаше как ще понесе всичко това Елиз.

* * *

Елиз бе тъжна, но спокойна и разсъждаваше философски:

— Така е по-добре. Ан би предпочела да умре, отколкото да се озове в старчески дом. Просто се случи толкова неочаквано, толкова внезапно — каза тя на Лусинда, докато седяха в чакалнята и се държаха за ръце. Маделин, Майкъл и Адел бяха в болничната стая, за да присъстват на изключването на животоподдържащата апаратура. Елиз бе влязла при дъщеря си преди тях, но предпочиташе да не присъства на самия й край.

— Трудно ще понеса подобно нещо — бе обяснила тя на другите, а сега сподели с Лусинда. — Предпочитам да запомня Ан такава, каквато беше като малка — весело, красиво дете, схватливо и умно. Толкова любвеобилно, толкова добродушно, толкова engagee. Точно такава искам да я помня.

— Човек никога не е подготвен за подобно нещо, дори когато го очаква — каза Лусинда. — Знаех, че Лили умира, но не го повярвах, докато наистина не се случи, докато тя не си отиде.

— Точно така се получава. И с моя Гийом се случи същото. Човек предпочита да не вярва, че е настъпил краят, но нямаме друг избор. Такъв е животът. — Баба й сви рамене. — Не е по природните закони родителите да надживяват децата си. Адам, твоят баща, загина по време на войната. Това бе някакво обяснение за нарушения природен ред. Той си избра да стане пилот. Това му доставяше удоволствие. Нищо не радваше Ан, дори и Майкъл, когото обожаваше. Беше много тъжно да я гледа човек. — Замълча и се замисли. — Още на осем-деветгодишна възраст престана да изпитва радост от живота. Винаги съм смятала, че се е случило нещо. Някой е проявил грубост или расизъм спрямо нея; казали са й жестоки думи — може би за баща й или за брат й, които бяха с тъмна кожа — и за нея вече нищо не бе същото. Тя се промени. Детето в нея изчезна завинаги. Оплаквам я вече седемдесет години. Днешният край всъщност настъпи преди много, много време — смъртта на ma jolie fillette^[1].

Лусинда седеше потресена, не изпускаше ръката на баба си и си мислеше, че трябва да разгледа старите семейни албуми и да обърне внимание на децата — двете светли момичета и тъмнокожото момче — за да види дали лицата им на снимките предсказват бъдещия им живот.

* * *

Купонът, който се състоя пет дни по-късно в ресторанта на замък във викториански стил, превърнат в хотел, мина много добре. След като се допита до Розмари, Стивън нае джазквартет, който тя му препоръча горещо и който пристигна от града за вечерта. Елиз бе очарована, често заставаше близо до музикантите и се поклащаше в такт с музиката. От години не бе слушала джаз на живо.

Лусинда танцува с баба си, като и двете бяха замаяни от шампанското, музиката и общото настроение.

— Липсва ли ти? — попита тя баба си, докато танцуваха.

— Липсва ми малкото момиченце. Не разбирах жената, в която се превърна. Мъчно ми е за нея, защото бе толкова фалшива, толкова отнесена.

— Чувствам се зле заради начина, по който се държах с нея — призна Лусинда.

— А не би трябвало — заяви Елиз. — Не забравяй, че тя сама избра да стане такава. Всички ние сами избираме какви да бъдем.

— Така е — съгласи се внучката. — Права си. Благодаря ти, че го каза.

— Това е самата истина, cherie.

Чуваше смях, разговорите се водеха ту на по-висок глас, ту затихваха. Елиз танцува с Джон, с Пол, с Пол младши, с Майкъл и със Стивън. Всички бяха впечатлени от енергията й, заразиха се от нейната любов към музиката.

Докато гледаше как баба й танцува с Пол младши и се възхищаваше на грацията и на двамата, Лусинда си помисли, че Ан би направила и невъзможното, за да бъде център на вниманието — дори това да означава да се бори за това със собствената си майка. Тържеството бе в нейна чест, празнуваха нейния живот и въпреки това нямаше да бъде толкова забавно и приятно, ако тя бе тук. „Каква ирония!“ — помисли си Лусинда. След това се запита дали все пак наистина не си бе изградила погрешна представа за леля си. Със сигурност не бе преценила правилно интелигентността на Ан — главно защото тя никога не я показа. Но може би това, което подклаждаше недоволството на Ан толкова дълго време, бе съзнанието какво е загубила (или може би й е било отнето от безчувствените й съученици) и неспособността й да намери път към сърцата на близките си. Може би е жадувала за любовта на родителите си, на брата и сестрите си, на съпруга и децата си не по-малко от Лусинда, но страхът бе толкова дълбоко вкоренен в нея, че унищожаваше и най-малката възможност да я получи. След като вече знаеше, че хулиганите в училище непрекъснато тормозят Джейсън, на Лусинда не й излизаше от ума, че подобни уж „безобидни“ детски постъпки оставят траен белег до края на живота.

И внезапно нещата си дойдоха на място, и придобиха логично обяснение. Мнимата война, която Ан й бе обявила, не бе за вниманието на майка й, а на самата Лусинда. „Боже господи! — помисли си тя и чак й прилоша от мъка. — Тя е искала аз да я обикна! Не Елиз, а аз.“ Защо не го бе разбрала по-рано? Щеше да й даде любовта си, ако Ан си бе позволила лукса да я приеме. Лусинда си помисли, че това е много тъжно. В слабото тяло на тази стара жена бе хванато като в капан, без да може да се освободи, едно малко момиченце, което, както толкова мило и с любов си спомни Елиз, е било жизнерадостно и красиво, палаво и умно. „Щях да те обикна — помисли си Лусинда и сърцето я заболя. — Но ти не вярваше, че човек може да те обича.“

За да не бъде отблъсната и отхвърлена, Ан се държеше така, че беше почти невъзможно някой да я възприеме и да я разбере.

Огледа се и осъзна, че няма с кого да сподели тези си прозрения и заключения. Щяха да я сметнат за същата егоцентричка като Ан или за егоистка, или просто, че се е объркала. Но тя бе убедена, че е разкрила истината. От намеците и коментарите, които бе дочула и анализирала, знаеше, че е права. Най-сетне разбра мотивите за поведението на леля си. Всички тези глупави и смешни дрехи, скъпите неподходящи костюми имаха точно обратния ефект от това, на което Ан се надяваше: вместо да привлече към себе си онези, които обичаше по свой странен начин, тя ги отблъскваше. Сякаш в продължение на дълги години бе говорила на някакъв чужд език, който никой не разбираше, включително и самата тя.

Лусинда излезе в огряната от лунната светлина градина, далеч от музиката и като си пое дълбоко въздух, който миришеше на цветя, цъфнали през нощта, тя заплака от мъка за леля си и за нейния неразбран, труден живот.