Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (6)

Пета глава

Лусинда отиде в кухнята да направи кафе — искаше да даде възможност на майката и сина да останат насаме — докато Рене се опитваше да разговарят с Джейсън, който бе толкова развълнуван, че бе загубил самообладание и само плачеше. Непрекъснато повтаряше колко съжалява, чувствата му бяха толкова дълбоки и искрени, че не можеше да контролира гласа си. Рене говореше тихо и постепенно тонът на Джейсън също се сниши. Когато й се стори, че нещата са се поуспокоили, Лусинда отиде във всекидневната, носейки поднос с кафе за Рене и за себе си и чаша ябълков сок за Джейсън.

Седнал в скута на майка си, склонил глава на рамото й, той все още шептеше:

— Съжалявам, съжалявам.

Рене настоя:

— Джейс, няма значение. Само ми се щеше да ми бе казал по-рано. Това е всичко.

— Страхувах се да не ми се скараш — отчаяно отвърна той.

Лусинда подаде кафето на Рене и сока на Джейсън и каза:

— Днес следобед говорих с Лори и поканих Кат да ни гостува трите седмици, през които Джейсън трябваше да е на лагер. Помислих си, че би могла да се грижи за него…

— Дааа! — подскочи от радост Джейсън. — Ще бъде… — той хълцаше, задъхваше се — толкова… толкова яко. Мамо, моля те, може… може ли Кат да ме гледа?

— Все още не знаем дали ще е свободна… — започна Лусинда.

— Но ако е свободна, моля те? Ще бъда толкова щастлив! Обичам Кат. Знаеш, че я обичам. А и тя ме обича. Моля те кажи „да“, мамо!

— Ако Кат се съгласи — Рене изглеждаше странно доволна, — не виждам никакъв проблем.

— О, благодаря ти! — Той се вкопчи в полата на майка си и се притисна в нея. Бе почувствал такова облекчение, че за миг затвори очи и сякаш задряма.

* * *

Половин час по-късно Катания звънна по телефона:

— Много ще ми е приятно да гледам Джейс, Луси. Имам нужда от почивка. Този срок бе много натоварен, купища домашни всяка вечер, плюс репетициите за представлението в края на сезона. Със Супербой ще плуваме в басейна, ще ходим в града с колелата, ще си вземем някой филм, ще се отбием до библиотеката. Ще бъде жестоко, ще си прекараме направо страхотно.

— Чудесно! Защо не му го кажеш лично? Почакай мъничко… — Лусинда извика вече будния Джейсън на телефона.

— Кат? Ще го направиш ли? — направо попита той и докато я слушаше, тъгата се изпари от лицето му.

— Ще изгубиш ли парите за лагера? — тихичко попита Лусинда Рене, докато Джейсън говореше по телефона с Катания.

— Не знам — отвърна тя, гледайки сина си. — Не разбирам защо го е било страх да ми каже.

— Все още се нуждаеш от одобрението на родителите си, нали?

Рене погледна Лусинда и отвърна без колебание:

— Искам да ме смятат за най-страхотното човешко същество, което някога е живяло на земята.

— Повечето хора цял живот се опитват да угодят на родителите си. Искаме да ни боготворят, да смятат, че всичко, което правим, е съвършено.

— Но Джейсън знае, че аз… — Тя замълча. — Права си. Дори да си бях татуирала на челото колко много значи той за мен, пак щеше да се притеснява. Как може да си толкова умна?

— Това не е въпрос на интелигентност. Просто много години живях затворена в тази къща и имах време да разсъждавам по какви ли не въпроси.

— Казвала си ми, че майка ти те е боготворяла! — каза тя, намръщи се, сякаш е хванала Лусинда в лъжа.

— Така е. Но винаги ще се питам дали би одобрила или не нещо, което правя. И с Джейсън е така. Той е по-умен и по-чувствителен от повечето си връстници; взема нещата много навътре.

Рене внимателно се вгледа в нея:

— Ти си мъдра жена.

— Нека просто приемем, че казвам истината.

— Не обичаш да ти правят комплименти, нали? — доста ядосано попита по-младата жена.

— Липсва ми опит в това отношение — усмихна се Лусинда. — Това ми е голям недостатък — един от многото, които имам.

— О, глупости! — веднага възрази Рене, после се огледа да се увери, че Джейсън не е чул разговора им, но той бе твърде зает да говори по телефона с Катания.

Лусинда забеляза, че тя имаше причина да се ядоса. Лусинда нямаше търпение да минат на по-безболезнена тема и каза:

— Просто знай, че твоето одобрение означава всичко за Джейсън.

Без да откъсва поглед от сина си, Рене само кимна.

* * *

Вечерта Лусинда стоеше в хола и гледаше снимките на родителите си. Бе изненадана от любовта си към Джейсън, която не смееше да покаже, докато нещата между него и майка му не се уредяха. Чувствата му бяха дълбоки и силни. Когато обичаше, обичаше с цялата си душа, безусловно. А когато се страхуваше, страхът му бе толкова силен, че блокираше цялото му съзнание.

Тримата побойници в училище, на които доставяше перверзно удоволствие да тормозят по-малките и по-дребни деца, деца със или без талант, измъчваха Джейсън всеки божи ден през учебната година. Той вече не говореше за Тристан, Рори и Ейдън. Бе спрял да го прави в края на първи клас и бе помолил Лусинда да му обещае да не казва на Рене. Но тя знаеше, че го измъчва, също както враждебното отношение на Ан не даваше мира на самата нея.

На всичкото отгоре знаеше, че Джейсън се пита защо баща му и неговите родители не проявяват никакво желание да го видят или да разговарят с него. Веднъж, когато Лусинда го бе попитала за тях, той бе отвърнал:

— Те си имат други внуци. Не е като да съм единствен или нещо такова.

Но явно бе наранен от това, че са го отхвърлили. А тя пък недоумяваше как е възможно човек да изхвърли такова дете от съзнанието си.

Детството на Лусинда бе много по-различно от това на Джейсън. Нейният свят беше — преди Джин да се появи — екзотичен, уединен, но не и самотен, изпълнен със странни случки и необичайно поведение на хората. Актьорите винаги играеха роля, когато имаше кой да ги гледа. Темпераментни режисьори, педантични продуценти, които издаваха заповеди, въвеждаха сами правила, държаха се превзето и наставнически, но притежаваха голяма власт, управляваха света, който и тя, и майка й познаваха. Лусинда бе приела като нещо естествено безкрайните декори — на малки градове, улици на големите градове, съвсем точно пресъздадени стаи без тавани на сцената — старшите работници крещяха на подчинените си да оправят осветлението, кранове вдигаха скелета и изграждаха апартаменти; вторият и третият помощник-режисьори, гардеробиери, гримьори и фотографи. Всички бяха просто колеги на майка й.

Извън студиото не спираше да се удивлява от липсата на претенции у Лили, на способността й (също като Джин) да демонстрира, когато бе необходимо за публиката, обаяние, чар, излъчваше сексуалност, сякаш това бе просто една обременяваща, но важна част от нейния гардероб. Това, че е дъщеря на кинозвезда, бе просто факт от живота й.

Лусинда много рано осъзна, че майка й е специална, уникална личност в този измислен свят. Лили винаги знаеше репликите си, никога не закъсняваше; не избухваше и не предявяваше твърде високи изисквания. Отнасяше се с уважение към хората от снимачния екип и в края на снимките на всеки филм им правеше подаръци (с Лусинда много се забавляваха, докато купуваха тези подаръци). Затова те я обичаха. Няколко човека от техническия персонал и професионални гримьори, с които бе работила преди десет, дори двайсет години, бяха дошли чак от Калифорния, за да присъстват на погребението й. Тези, които не бяха успели да дойдат, бяха изпратили цветя, телеграми и писма, пълни с болка и любов. Седмици след погребението пощальонът едва се домъкваше до входната врата с торби, пълни с писма от нейни почитатели. Понеже много добре обобщаваше всичко за майка й, Лусинда бе запазила броя на „Тайм“ със снимка, правена от Хърел на корицата, а под нея пишеше:

„Лили Хънтър

Напусна ни твърде рано.“

(1925–1969)

Когото почина, цяла седмица образът на Лили бе на първа страница или на корицата на всички по-големи вестници и списания по света. Те бяха публикували некролози, в които подробно се описваше кариерата й, имаше хроника на нейните филми, награди, бегло се споменаваше и единственото й дете, осиновената дъщеря Лусинда (именно така Лили я бе представила на света), и кратката биография, която Лили бе позволила да бъде разгласена публично. За разлика от повечето деца на звезди Лусинда никога не бе изпитвала желание да се възползва или да сподели известността на майка си. Още по-малко, като напише някоя от онези ужасни книги, в които някоя любима „икона“ на публиката се описва като чудовище в личния си живот.

Квартирите, храненето по ресторанти, понеже Лили не можеше да готви, посещаването на училище към студията бе нещо естествено и нормално за Лусинда. Тъй като не бе обикновено дете, всичко, което се случваше с нея, се забелязваше и анализираше. В крайна сметка фактът, че бе живяла такъв динамичен живот, се отрази върху сценариите й. Знаеше, че има рядката способност да предава поведението на хората в живота, или сюжета на книга с визуални средства. Като малка прекарваше много време при Еди, който отговаряше за връзките с обществеността на майка й, и съпругата му Естел. Семейство Рифкин нямаха деца и много обичаха Лусинда. Тяхната доброта и одобрение дори на най-дребните й постижения, заедно с любовта на Лили, в която тя не се съмняваше и която й даваше сигурност, бе „възглавницата“, на която можеше да се облегне и да се успокои, когато нещо я тревожеше или се чувстваше объркана.

Детството й бе доста необичайно. И все пак порасна и оцеля в тази мистериозна обстановка, в това затворено общество, главно защото Лили никога не се отнасяше с нея като с непълноценна личност само защото е дете. Това бе изключителен дар за нея. Докато Лили бе жива, дъщеря й винаги можеше да разчита на нейното одобрение. А това й бе дало куража още като млада девойка да измисли пет-шест сюжета за филми заедно с приятелката си Джини Холдър и да напише сценариите, които превърнаха Джини в Джин и я направиха звезда. Тази увереност й помогна да завърши Йейл, да стане член на студентското дружество „Фи Бета Капа“ и да се дипломира за три години. Но точно когато бе готова да се изправи пред предизвикателствата на живота, когато пред нея се разкриваха възможности за реализация, Лили призна, че не се чувства добре, което не бе типично за нея, а четири месеца по-късно почина. След това Лусинда намери снимка на баща си и животът й се срина като срутването на висока сграда, показано по телевизията на забавен каданс. Това бе първата й тежка загуба на близък човек: смърт, снимка и живот, обречен на самота.

Облегна се на стената, погледна снимките на родителите си и отново чу риданията на Джейсън, усети и страха му. Знаеше какво означава да обичаш майка си безкрайно много. Рене бе всичко за момчето, както Лили бе за нея. „Имаме нужда от майките си“ — помисли си тя. Усети схващане на врата, болка в слепоочията и надигащото се гадене.

Риданията на Джейсън все още отекваха в ушите й. Сърцето й се свиваше от мъка, тя отиде до кухнята. Без да включва лампата, взе лекарството си от шкафа. С усилие отвори шишенцето и се поля с вода, докато взимаше хапчетата. Мократа риза я накара да потръпне. Залитайки, мина по коридора и се качи в стаята си. Това бе най-неподходящият момент да получи пристъп на мигрена. Не искаше с дни да спи, замаяна от лекарствата, когато Рене щеше да доведе Джейсън утре рано сутринта, а вечерта Катания, Лорейн и Дженива щяха да пристигнат за уикенда.

Съблече дрехите си, тръпките по тялото се засилваха, едва пазеше равновесие, но успя да облече тениска, панталон и дебели чорапи. После, стиснала зъби, отново слезе в кухнята, хапна няколко солени бисквитки и пийна още малко вода, за да подтисне гаденето, след това отиде в хола. Смъкна възглавница и одеяло от дивана и легна по гръб на пода. Чакаше лекарството да подейства и стаята да спре да се върти.

* * *

Събуди я звънецът на вратата — Джейсън винаги звънеше три пъти.

Едва стигна до вратата, отвори я и дневната светлина заслепи очите й.

Рене я погледна и каза:

— Върни се в леглото и си доспи. Днес ще взема Джейсън със себе си. — Вдигна вестника от постелката пред вратата и й го подаде, очевидно ядосана.

— Съжалявам — промърмори Лусинда.

— Ще наминем да те видим, като ми свършат часовете.

— Оправяй се, Лус — каза Джейсън, хвана майка си за ръка, обърна се и погледна Лусинда през рамо, докато вървяха по пътеката. — Обичам те — рече той.

— И аз те обичам — отвърна му тя, затвори вратата и се върна в хола. Наведе се, взе възглавницата и одеялото, сви се на дивана и след миг отново заспа.

* * *

Изведнъж се събуди. Без да помръдне, прецени, че пристъпът е преминал. Главата не я болеше, беше гладна — и това бе добър знак.

Включи кафеварката, сложи филия хляб в тостера. Беше почти един часът. Беше спала почти тринайсет часа. Отчаяно се нуждаеше от душ. Мигрената винаги обостряше обонянието й и в момента не можеше да понася мириса на тялото си. Щеше да хапне, а после да се изкъпе. Щеше да й остане достатъчно време да набере цветя за спалните и да прибере покупките от предишната сутрин в килера, преди Джейсън и Рене да се върнат от Ню Хейвън.

„Лятото ще бъде прекрасно“ — помисли си, доволна от начина, по който се нареждаха нещата. Катания щеше да се грижи за Джейсън, докато Рене пише доктората си. Лусинда щеше да прекара колкото се може повече ценно време с баба си. А когато не пътуваше, за да наглежда снимачните площадки, да се договаря с продуцентите и да върши още дузина неща, свързани с новия филм, и Джин щеше да си е у дома — къщата й бе на по-малко от два километра от нейната.

Наля си кафе и седна на масата. Пред нея имаше брой на „Таймс“ и препечена филия. Нещата си идваха на място. Може би Ан щеше да реши да направи околосветско пътешествие с кораб или да отиде на сафари в Африка.

— Разбира се! Така ще стане — изрече Лусинда и се засмя. Войната съвсем не бе приключила, независимо дали това й харесваше или не.