Шарлот Вейл Алън
Нежни сърца (3)

Втора глава

Преди две години Лусинда се бе съгласила да гледа Джейсън докато майка му завърши гимназия. Рене настоя да й плати и Лусинда неохотно се съгласи да приеме сто долара за часовете, които прекарваше всяка седмица с Джейсън. В интерес на истината тя би плащала на Рене за удоволствието да бъде с момчето, въпреки че не се чувстваше добре в присъствието на майка му, защото имаше нещо „гнило“ около младата жена, което тя не можеше да схване. Джейсън обаче я трогваше дълбоко — може би, защото виждаше в него себе си като дете. Разбира се, като малка не беше буйна и непослушна като него, но той бе такъв само в началото, и то от време на време. Ала богатото му въображение, интелигентността му и дълбоката му емоционалност бяха неустоими. Освен това доверието му в нея бе толкова пълно, че тя го чувстваше като пейсмейкър в гърдите си. Той бе нейният коректив, вътрешният й регулатор. Да го взема всеки делничен ден от училище и да го води в дома си беше идеалният мотив да излезе от къщи и да изкара колата си от гаража. Не можеше да остави едно дете да я чака, докато събере смелост да седне зад волана. Стана й ежедневие да изминава с колата двата километра и половина до училището и да чака заедно с младите майки или бавачките.

Училищният звънец иззвъня, децата изскочиха от сградата, като ято разноцветни птички. Лусинда остана облегната на вратата на бентлито, докато чакаше Джейсън. Искаше да не изпитва угризения, че прекарва часове наред с него, а не с баба си, щеше й се да се отърси от неприятните чувства, които изпитваше към леля си Ан. Вечното съперничество с Ан за вниманието на Елиз я изнервяше.

Зърна Джейсън и усети познатия прилив на признателност и любов; всеки път се питаше дали и, младите майки се чувстват така, когато видят децата си. Питаше се още дали младите майки и бавачките виждаха в нея само висока, прекалено слаба жена със слънчеви очила и сламена шапка с широка периферия, облечена винаги в дълга строга рокля от Л. Л. Бийн, и я мислеха за ексцентрична, но всеотдайна баба, която идваше всеки ден с черна лимузина, (отличаваща се от модерните джипове и комбита) да вземе внучето си. На Лусинда й харесваше, че я мислят за баба на Джейсън.

— Здрасти, Супербой — подхвърли с усмивка, щом той изтича до нея. Как можеше да се чувства гузна, че му отделя толкова време? Тя обожаваше това момче. И все пак… проклетата Ан! Защо не я оставеше на мира поне за малко.

— Здрасти, Лус!

Гъстата му златистокестенява коса днес бе сресана на път по средата и му придаваше вид на момче от роман на Дикенс, който не пасваше на широките панталони, жълтата тениска, карираната риза, завързана на кръста, и прекалено големите маратонки. Той я прегърна, хвана полата, й и се притисна до нея — това бе техният поздрав. После Лусинда отвори задната врата на лимузината, той се качи, тя му сложи колана и седна зад волана.

— Чакай да ти разкажа какво стана, Лус — започна Джейсън още щом колата потегли. — Тази сутрин всички бяхме на двора. И Тристан — знаеш го, онзи с рижата коса, който се бие с всички през междучасието? Помниш ли, че ти разказах за него?

— Да, спомням си.

— Добре. Та той се втурна да блъсне Ема — момиченцето с черната коса и темниженосини очи (Джейсън не можеше да произнесе теменужено). Помниш ли, разказвах ти за нея?

В интерес на истината Лусинда всеки ден оглеждаше внимателно децата, надявайки се да види момиченце, което прилича на Елизабет Тейлър.

— Обаче — продължи той — Ема го видя да тича към нея и точно както по филмите с Джаки Чан го фрасна, а той направо изхвърча! Беше страхотно, Лус! Тристан стана — беше побеснял, намръщи се и присви очи, като че ли ще я убие. Но Ема се завъртя и го ритна право в пишоната! Той целият почервеня, хвана се между краката и падна на земята. Бум! Ние запляскахме и завикахме: „Браво, Ема!“. А тя само се усмихна и отиде да скача на въже с Тифани Корнфелд. Знаещ ли какво, Лус? Харесвам Ем повече от всички в тъпото училище, освен учителката ми госпожа Търнър. Тя е добра и говори мно-о-о-о-го тихо. Не е като другите учителки, дето все са ядосани. Ема е най-умната от всички деца, не само от момичетата. Не е надута като Тифани или лигла като Бритни Кронин, или досадница и тъпачка като Бренди Александър.

— Бренди Александър ли? Така ли се казва това момиченце? — Лусинда не се стърпя и се разсмя.

— Да. Какво е толкова смешно?

— Това е названието на коктейл, Джейс, питие, което хората си поръчват, когато ходят на бар.

— Кръстили са я на питие? — Джейсън бе смаян.

— Мисля, че родителите й са много млади и не са знаели. Просто името им е харесало.

— Въпреки това си остава досадница, а името й е глупаво.

— Може някой ден Ема да дойде да си поиграете след училище — предложи Лусинда, сменяйки темата.

Той поклати глава.

— Тя има бавачка — филипинка, красива е, ама май е зла. — Той замълча, замисли се, после добави: — Нищо чудно тя да е показала на Ема онзи удар като на Джаки Чан. Ще я попитам непременно. Ако е така, може бавачката да научи и мен. Много ми се иска и аз да сритам някои момчета по пишлетата.

— Има опасност сериозно да контузиш някого, скъпи.

— Да — весело възкликна той. А после сериозно добави: — Разбира се, ще ритам само гаднярите като Тристан, дето все разплаква момичетата и бие по-малките момчета. И все му се разминава, никога не го наказват. Другите го отнасят, защото той лъже учителките в очите и казва, че не е бил той, че не е направил нищо, приятелите му Рори и Ейдън щели да го потвърдят. След това учителките казват на децата, които са се оплакали: „Защо излъгахте, че Тристан ви е ударил?“. А децата се страхуват, понеже Тристан тайно им прави знаци, че ще ги убие следващия път. Затова децата си мълчат и ги наказват. Защо учителите вярват на него, а не на нас, Лус?

„На нас.“ Джейсън беше едно от момченцата, които хулиганите тормозят. От тази идея направо й призля, щеше й се да удуши тези побойници. Защо Рене не знаеше тези подробности? И ако ги знаеше, защо не се е оплакала в училището? Лусинда започваше да подозира, че тя не обръща достатъчно внимание на сина си, и много често изглеждаше някак отнесена. Засега можеше да отговори единствено:

— Не знам, Джейсън. Понякога възрастните не обръщат достатъчно внимание и не изслушват децата. — Докато сам не си признаеше, че има нужда от помощ, и не я поискаше от нея, тя не можеше да направи нищо.

— А би трябвало! Редно е да знаят!

— Да, така е.

— Ще попитам Ема дали бавачката й ще ме научи на тези страхотни удари. А след това и аз ще ритам лошите.

Гневът му бе напълно оправдан, затова тя си замълча.

Когато пристигнаха в дома й, Джейсън откопча колана си и слезе, още преди Лусинда да е извадила ключа от контакта на колата.

— Готов ли е басейнът? — попита той, когато тръгнаха към входа, хванати за ръце.

— Още не. Все още е хладно за плуване, скъпи.

— Бррр. За мен не е студено!

— Докато не се убедя, че си супергерой, ще е твърде хладно.

— Кога ще се стопли?

— Към края на следващата седмица, надявам се, пък и тогава ще дойдат да почистят басейна. Гладен ли си?

— Какво има за ядене?

— Да видим. Морковени пръчици, целина, тофу, доматчета, зеленчуков чипс и любимата ти напитка — соево мляко.

— Не! Тофуто чисто ли е или с подправки? — попита той, подскачайки от стъпало на стъпало по стълбата към верандата.

— Имам и чисто, и с подправки.

— С какъв вкус е?

— Сушени домати със съвсем мъничко босилек — излъга тя, без лицето й да показва каквито и да било емоции.

— Не. — Той поклати глава.

— Кромид лук?

— Отврат.

— Чайв^[1]?

— Още по-голяма отврат. — Джейсън се престори, че повръща, докато тя отваряше входната врата.

— Така си и помислих, затова ти предлагам чисто. Добре ли е?

— Да.

— Знаеш ли какво? — каза Лусинда, докато държеше вратата отворена, за да влезе малчуганът. — Имам нов анимационен филм.

— Супер!

— След като си напишеш домашните. Нали?

— Мразя домашните. Та аз съм само едно малко дете! Не би трябвало да имам домашни.

— Съгласна съм, наистина не е редно. Домашните ви са толкова много, че е направо абсурдно. Но ти си умен, освен това си и най-малкият първокласник в училището. Да ги напишем, за да ни се махнат от главата, а после ще гледаме филма.

— Можем да го гледаме, докато хапвам, а после ще напишем домашните.

— Няма начин — добродушно каза Лусинда и Джейсън се настани на един стол в кухнята. Тя отиде до хладилника, за да извади подноса със зеленчуците и соевото мляко.

Джейсън беше алергичен и веднъж тайно бе ял от „забранените“ храни, а Лусинда ужасено гледаше как момчето закиха неконтролируемо, лицето му се поду, вдигна температура и хъркаше като старец. После изведнъж се оправи. Лусинда се страхуваше това да не се повтори, затова спря да купува храни, към които малкият е алергичен. Позволяваше си го само през уикендите, когато Катания и близките й идваха на гости. Но ако Джейсън и Рене вечеряха с тях, всички го наглеждаха да не би да хапне нещо, което не му понася. Колкото и да е странно, Катания го следеше най-строго и редовно го хващаше да взема непозволени храни.

— Кат и другите ще дойдат ли тази събота? — попита той, ритмично подритвайки раницата си.

— Да.

— Супер! С мама поканени ли сме?

— Разбира се. Каня ви в събота на вечеря.

— Защо чак в събота?

— Утре майка ти ще те води в Гринич на гости на баба ти и дядо ти.

— Ооо! — сбърчи нослето си малкият. Не му допадаха тези ежемесечни посещения. Бяха прекалено официални, а той трябваше да бъде прилично облечен (сиво-кафяв памучен панталон с колан, закопчана догоре риза, вратовръзка и лъснати обувки — това бе нещо като униформа в окръг Феърфийлд и за мъжете, и за момчетата), да се държи безупречно, да говори само когато го питат нещо. И всеки път трябваше да защитава правото си да носи косата си така, както на него му харесва. Ако не му разрешаха, на следващия ден Джейсън бе своенравен, груб и ядосан на майка си, задето не е застанала на негова страна. Не можеше да разбере защо тя никога не го защитава. Самата Лусинда недоумяваше.

— И така — каза тя и сложи храната на масата, — какви домашни имаш?

— Такива, от които ме заболява главата — тросна се той и си взе няколко морковени пръчици.

— Ръцете ти чисти ли са?

— Не.

— Искаш ли да ги измиеш?

Джейсън намръщено отвърна:

— Не.

— Помисли хубаво и пак ми отговори — развеселено подхвърли тя.

— Добре де! — Също като измъчен от болест пациент Джейсън остави морковените пръчици и отиде в банята.

Лусинда извади диетична кола от хладилника и седна до масата. Малкият се върна тичешком, огромните му маратонки изскърцаха по линолеума, когато се тръсна на стола и пак взе пръчиците. Отхапа и попита:

— Може ли да си пийна от колата ти?

— Разбира се. А след това ще седя и ще гледам как се превръщаш в човекоподобен домат с ужасна раздираща кашлица.

— Човекоподобен домат — изсумтя той.

— Подсладителят, който използват в безалкохолните, ти вреди, Супербой.

Той си взе парче тофу и за кой ли път попита:

— Защо мога да ям тези буламачи, а не истинско сирене?

— Нямам представа. Това е една от загадките на природата.

— Какво значи това?

— Означава, че има неща, които ние, простосмъртните, не можем да си обясним.

— Все едно! — Джейсън посочи парчето тофу. — Като че ли е дунапренена възглавница. Бас ловя, че оставят тофуто да изсъхне и с него пълнят възглавниците. Може би спя на възглавница от изсушено тофу.

Тя се засмя:

— Много е вероятно.

Лусинда отпи от колата си, загледа го как се храни и осъзна колко драматично се бе променил животът й. Грижата за Джейсън бе един от двата много важни ангажимента, които бе поела. Вторият дойде малко след това като гръм от ясно небе — изпратиха й имейл от „Артзайн“ — известно онлайн списание, и я поканиха да води ежеседмична колонка за нови филми. Как я бяха открили, остана загадка. Но Саймън Сенклер, редакторът, настоя, че няма по-подходящ човек от нея. Тя дълго мисли и накрая се съгласи пробно да напише две колонки под псевдонима си Ела ван Дайн.

Няколко дни по-късно й изпратиха по куриер първите филми и тя ги изгледа, водейки си бележки. После реши, че няма какво да губи, като честно си каже мнението и написа рецензията — с чувство за хумор смело разкритикува високобюджетна, не особено смешна комедия, насочена към тийнейджърската аудитория, и обсипа с похвали някакъв нискобюджетен филм.

За всеобща изненада материалът й допадна на мнозина, които се свързаха помежду си през електронната поща (феномен, типичен само за Интернет, където слуховете се разпространяват със скоростта на светлината), и получи положителни отзиви. Освен това нейните похвали привлякоха вниманието на зрителите към нискобюджетния филм, който в крайна сметка донесе на продуцента трийсет милиона долара и спечели няколко престижни филмови награди.

Когато преди няколко месеца й изпратиха детски филм по погрешка, тя реши да позволи на Джейсън да го гледа с нея. Цитира неговите коментари в рецензията си, която вече вървеше под заглавието „Супербой каза: Отврат!“. Бе затрупана от имейли, в които хората питаха кой е този Супербой. В следващия брой тя спомена само, че той е неин млад сътрудник, който в бъдеще ще предлага своите коментари за детските филми. Забавляваха се извънредно много, когато излизаха заедно — до библиотеката или на кино с Елиз — и чуваха деца на различни възрасти да казват: „Този филм беше пълна отврат“ или „О, ужас! Отвратящина! Супербой го каза!“.

В началото Джейсън бе възмутен, че хората използват неговите думи и измислени фрази и че говорят за Супербой, сякаш го познават. Но не след дълго започна доволно да се усмихва, когато чуеше децата да говорят за него.

— Аз изненадвам хората! Аз определям правилата! — подшушваше той на Лусинда и баба й.

Елиз неизменно отговаряше по типичния за нея елегантен галски начин:

— Разбира се, че е така, mon petit.

Тази забележка накара и двамата да избухнат в смях. Лусинда се удивяваше и възхищаваше от силната връзка между възрастната жена и момченцето.

Елиз и Джейсън се харесаха и обикнаха от пръв поглед. И за учудване на Лусинда поне в началото той започна да си мие ръцете внимателно преди всяка среща с Елиз, за да не й предаде гаден вирус и тя да се разболее.

— Много я харесваш, нали, Джейс?

— Да, много. Учи ме разни думи и изрази на френски. Мирише много хубаво, смее се на забавните неща, не ми прави забележки за прическата ми, а когато излизаме, ме хваща за ръка. Истинската ми баба никога не се държи така. Той сниши глас, сякаш се опасяваше някой да не чуе какво ще каже. — Истинската ми баба мирише странно.

Държеше се безупречно в присъствието на Елиз, което не можеше да се каже същото, когато бяха насаме с Лусинда. Харесваше му да се пробва, да провери докъде може да стигне — беше много внимателен, стараеше се да уцели подходящия момент да прекрачи границата. Но тъй като бе прекалено малък, понякога прекаляваше. После, когато Лусинда тихо го смъмряше, той осъзнаваше грешката си. Понякога спореше с нея и се опитваше да защити позицията си, а друг път се разплакваше. Беше изключително момче, палаво и забавно, непрекъснато задаваше въпроси и си измисляше думи и фрази. Любопитството му беше безгранично, имаше вродена писателска, дарба и тя подозираше, че като порасне, ще пише книги.

Той изпи половината соево мляко в чашата си, направи физиономия и каза:

— Какъв е филмът? Дано не е някоя глупава анимация.

Той мразеше анимационните филмчета не по-малко от прекалено сладникавите модерни детски книжки. Предпочиташе автори с остър език като Шел Силвърстийн и Морис Сендак, чиито книги бяха със страхотни илюстрации, а сюжетите бяха изпълнени с опасности и емоции. По негова молба Лусинда започна да го учи да чете малко след като той навърши четири годинки, а после и да пише с печатни букви. Джейсън обичаше да учи нови думи и четеше все повече книги. Ходеха в библиотеката поне два пъти седмично. Лусинда редовно преглеждаше печата за излезлите книги, които биха му харесали. На всеки празник той получаваше подарък от нея, в който имаше и книга. Не проявяваше почти никакъв интерес към играчките и дрехите. Но разглеждаше внимателно всяка книга, като археолог, който търси следи от стари, неизвестни никому култури.

— Не е американски и не е дублиран.

— Мразя дублираните филми. — Той прокара пръст по тофуто в чинията.

— Знам. Надявам се, че смяташ да изядеш това парче. — Лусинда посочи чинията.

Той я погледна.

— Налага ли се?

— Бръкна с пръст в него. Ти как мислиш?

— Ама че работа! — тъжно каза той. Бе чул една жена в местния супермаркет да казва тези думи и тъй като мислеше, че е прикрита ругатня, започна да ги използва. На Лусинда й бе толкова забавно, че сърце не й даваше да го поправя. — Добре тогава!

— Малкият взе целината и направи престорено тъжна физиономия.

Лусинда отмести таблата със зеленчуците, взе раницата му и я сложи на масата.

— Кога ще се върне Джин? — попита той и разкопча ципа на раницата.

— След две седмици.

— Точно навреме, за да поплуваме заедно! Супер!

Лусинда затвори платото с пластмасов похлупак, сложи го в хладилника и предложи:

— Хайде да напишем ужасното домашно.

— Хайде, та хайде — напевно изрече той и сложи на масата учебниците и тетрадките.

— Свършваме бързичко, а после ще се забавляваме — ще вземем пуканки и ще гледаме филма.

Той забели очи.

— Кой е измислил домашните? Щом свършим училище, не трябва повече да учим. Не е редно да пренасяме училището и у дома.

— Напълно съм съгласна с теб. Ако децата ходеха на училище през цялата година и нямаха лятна ваканция, нямаше да се налага да имат домашни.

— Да няма лятна ваканция? Да не си се побъркала? Няма начин.

— Добре тогава. Домашните, господине.

— Ууу — ядоса се Джейсън, но седна да направи упражненията по писане.

— Ще отида да взема касетата с филма — каза тя, потупа го по ръката, минавайки покрай него. А след това съвсем импулсивно се наведе и го целуна по главата. — Обичам те, Супербой.

— И аз теб. Но щях да те обичам още повече, ако не ме караше да пиша тъпите домашни.

— Някой ден ще си ми благодарен.

Той поклати глава.

— Никога, абсолютно никога.

— Добре. Налага се да преживея факта, че ме обичаш по-малко.

Той не реагира в първия момент, после се обърна и я погледна.

— Не исках да кажа това, Лус.

— Знам.

— Теб обичам най-много! — Джейсън се просълзи. — Не говорех сериозно.

— Всичко е наред, скъпи. Наистина.

Успокоен, той избърса с длан очите си и се върна към упражнението по писане.

„Теб обичам най-много.“ А майка си? Беше категоричен. „Теб обичам най-много.“ Рене сигурно се питаше какво става в тази къща. От време на време без конкретна причина на Лусинда й се приискваше да не го връща в дома му. После си казваше, че взема нещата прекалено навътре. Реакциите й не бяха особено адекватни, понеже толкова години бе живяла сама.